Айлин Гоудж
Сестра ми (11)

Десета глава

Доли седеше в тъмния салон на филмотечното кино в Ийст Вилидж. Стомахът й се бе свил на топка. Толкова силно стискаше ръце, че ноктите се бяха впили в дланите й.

Седеше ли той някъде наблизо, или чак на първите редове? Тя не можа да го забележи, когато влизаше, но сигурно се беше промъкнал след като филмът беше започнал.

Беше пожелал да се видят след прожекцията във фоайето. Странно място за среща. Някаква носталгия ли го мъчеше?

Кинотеатърът не беше препълнен. За да не познаят хората, че е вече застаряваща звезда от екрана, Доли беше седнала на последния ред, близо до изхода. Но защо беше толкова нервна? Младежите около нея сигурно са били в пелени, когато тя беше снимала „Жени в окови“. Така, както изглеждаше сега, можеше да мине за майка на това сладурче на екрана с широко отворените очи.

Проклето нещо — да наречеш един филм култова класика. Означаваше, че с времето се превръща в обект на подигравки. В началото и се струваше, че се смеят на нея, като ги слушаше да прихват на репликите, в които тя бе изляла сърцето си преди толкова много години. После обаче започна да вижда хумора в тях и дори и тя се засмиваше от време на време. Някои от репликите наистина бяха смешни.

Точно в момента се виждаше, пристегната здраво в корсет, да се навежда и буквално да изсипва бюста си в скута на своя адвокат и да казва: „Как се забърках във всичко това?“

Смееше се и това я караше да се чувства добре. Имаше толкова общо с тази жена от екрана, колкото зелен домат с гарга. Разбира се, актьорското й майсторство може да беше и шега, но тя доста се беше променила оттогава.

Мислите й се отправиха към това, което предстоеше — празника на Свети Валентин, две сватби и набирането на средства за музея „Метрополитън“. А вчера един братовчед на госпожа Леви, който беше присъствал на тържеството Бар мицва предишната седмица и много се беше впечатлил от пинятите на Лори, се обади и й поръча да му доставя шоколади на едро.

В салона беше вече светло — филмът беше свършил. Хората бавно се обличаха и без да бързат, се отправяха към изхода.

Доли не помръдна. Беше се вдървила от мисълта за срещата във фоайето.

Руди Карера.

Какво можеше да иска? Нали му беше казала, че не знае нищо и че не се е чувала с Ив и момичетата от години? Потрепери при мисълта за нощното му обаждане. В гласа му имаше нещо… нещо, не… всъщност нещо липсваше. Не й се стори любопитен или измъчван от желание да открие нещо. По-скоро сякаш вече знаеше.

Отначало тя се опита да се измъкне от срещата, но той беше упорит като куче. В края на краищата реши да се срещнат, за да разбере какво всъщност знае Руди за племенничките й. Ами ако не знаеше нищо? Тогава поне за малко щяха да си отдъхнат.

Тя се изправи вдървено и взе палтото си. Как ли беше издържала на едно място цели две прожекции? Но пък каква сладка тръпка беше да види Ив на екрана така блестяща, нахакана и жива, истинска звезда. Не приличаше изобщо на нещастното смазано същество, което беше станала накрая.

Ами онзи момент, в който героинята на Ив — мръсница със сърце от злато — се връща при Джино и му казва, че умира от рак, а след това го прекарва да стреля по нея, за да бъде обвинен в опит за убийство? Боже, колко сърцераздирателно! Как ли беше успяла да го изиграе така естествено? В края на филма Доли беше чула някои от седящите до нея да подсмърчат и хлипат тихо в кърпичките си. Тя също си поплака. Може би обаче причината при нея беше друга.

Доли огледа киното — раздърпани столове, избелели завеси, лющеща се позлата. Ив, бедната Ив, сигурно щеше да се поболее от всичко това и от мисълта, че е изпаднала до равнището на една сълзливо-сантиментална звезда.

Беше видяла обявата за ретроспективата в „Таймс“: „Сестрите от сребърния екран“. Филмите представяха известни (е, в нейния случаи не толкова известни) холивудски сестри. Оливия де Хавиланд с „Да задържиш зората“, наред с Джоан Фонтейн в „Подозрение“. Рекламираха и два наистина стари филма с Лилиан и Дороти Гиш. Следваха нейното име и името на Ив.

Поличба. Лоша поличба.

И след това един Господ знае откъде се появи Руди Карера.

Сигурно беше за пари. Защо иначе ще й се обажда? Нали ако знаеше как да се добере до Ани и Лори, нямаше да има нужда от нея.

Докато се изправяше, Доли видя, че не е сама. Приведеният мъж на първия ред също не бързаше — тръгна бавно по пътеката с наведена глава, така че тя не можеше да види лицето му. Имаше обаче нещо в това дребно и леко гротескно тяло, нещо в преднамерено наперената походка, което я накара да потрепери.

— Руди.

Почти се задушаваше.

Той спря и вдигна глава, за да я погледне в очите.

— Здравей, Доли, радвам се да те видя!

Хилеше се и я гледаше лукаво като куче, което току-що е изяло яйцата от полозите. На по-висок мъж дрехите му сигурно щяха да стоят стилно — светли панталони, обувки в два цвята, шарена спортна риза с разкопчана яка. С преметнато през ръка палто. Но Руди беше толкова дребен — макар да бе на високи токове, темето му достигаше едва до брадичката й, че елегантните дрехи му стояха комично. Това я накара да го сравни с Мики Руни, който се мотае насам-натам толкова наперено, сякаш е висок два метра. С тази разлика, че в Руди Карера нямаше нищо симпатично. За миг Доли дори съжали някогашното момче, което всички са тормозели. Сигурно е било трудно да израснеш покрай красивия си по-малък брат.

— Знаеш ли, изобщо не бях гледал „Жени в окови“ — каза той спокойно и със задоволство.

— Всъщност не го гледаха много хора.

— Много лошо. Страшна си в него.

— Благодаря. Затова ли си тук? За да видиш как съм изглеждала?

— Не точно. Но виждаш ли, това все пак беше донякъде моята цел. — Той бръкна в джоба на ризата си, измъкна една дъвка, разопакова я, сгъна я на две и бързо я пъхна в устата си. — Ти си била истинска актриса — продължи той и измляска. — И при това добра. Нещо, което моят брат, мисля, е пропуснал, когато е говорил с теб по телефона. — Въпреки адвокатската му рафинираност, думите му прозвучаха грубо.

Доли усети, че е попаднала в капан. Трябваше да премине в офанзива, и то бързо.

— Стига глупости — отвърна тя рязко. — Какво искаш?

Руди се огледа. Разпоредителката стоеше на вратата и ги гледаше втренчено. Искаше да излязат час по-скоро, за да може да заключи. Беше почти полунощ.

— Хайде да излезем — каза Руди. — Знам едно място наблизо, където ще можем да поговорим.

След малко в един денонощен деликатесен магазин Руди поръча кафе и закуски и докато чакаше сандвича си, запали цигара, облегна се, присви очи, вгледа се в Доли през кълбата от дим и каза:

— Намерих ги.

Доли се почувства така, сякаш си беше пъхнала пръста в контакт. Събра цялата си воля, за да запази спокойствие и за да не отмести очи от хладния поглед на Руди. Притисна длани към долната страна на масата, за да не треперят.

— Не те разбирам.

— Виж, хайде да не се будалкаме. Знам, че ме излъга преди, а и ти го знаеш много добре. Един мой приятел детектив проследи онзи ден Ани до дома й. Умна хлапачка — първия път успяла да му се измъкне. Втория път просто бил по-внимателен. — Руди потупа джоба на ризата си. — Ето тук е адресът. Четиринайсета източна, Мидууд, Бруклин. Не лошо място за две бегълки, както каза моят човек.

Внезапно я обзе силно желание да зашлеви този нещастник. Усети как се зачервява, как по гърба й полазват тръпки. Е, няма що, беше излишно да се прави повече на невинна.

— Какво искаш?

Преди той да й отговори, келнерката донесе кафетата и неговия безобразно голям сандвич. Руди отхапа голямо парче с настървение и толкова дълго го предъвква, че на нея й се стори, че мина цял час преди да преглътне. Най-накрая преглътна, откъсна парче салфетка от кутията на масата и го провлече през устата си. Загледа се в нея, свинските му очички сякаш я пробождаха.

— Нищо не искам. Нищо. Съвсем нищо.

Истина ли беше това? Или някакъв пазарлък? Тя би му платила всичко, което можеше, но разбира се, нямаше да му го каже направо.

— Виж — настоя тя, — кажи ми какво искаш… нещо в разумни граници все пак. Ако е по силите ми, ще го имаш.

Той сигурно имаше добър собствен доход, но може би имаше дългове от хазарт или беше направил лоши инвестиции. Руди се ухили, избърса капчица горчица от ъгъла на устата си и каза:

— О, разбрах как си се оженила. Хитър ход. Но в края на краищата винаги съм си мислил, че си умно бебче. Поне толкова умно, че не се ожени за брат ми.

— Не си ме извикал тук, за да ме четкаш, нали? — каза Доли и присви очи. — Какво искаш?

— Ами онази работа там със сестра ти — продължи Руди, сякаш тя не беше казала нищо. — Как си я подредила само… дявол да го вземе, за това наистина се иска кураж. Признавам ти го, Доли. Когато научих, си помислих, че бих дал всичко, за да имам такава жена на своя страна.

На Доли й се дощя да натика сандвича в гърлото му и да го задуши.

— Ти… ти откъде знаеш за това?

Думите с мъка излизаха от устата й, като че ли я бяха стиснали за гърлото.

— Сестра ти накара Вал да мълчи. Но да ти кажа, наистина му беше гадно. Тя не искаше всеки да знае, че нейната скъпа сестра я е предала. И се е срамувала, предполагам. Сигурно се е страхувала, че хората ще си помислят, че е наистина ужасно лош човек, щом собствената й сестра е готова да направи такова нещо. — Той замълча, достатъчно дълго, за да постигне ударът целта си. — Вал дойде при мен веднага след смъртта на Ив с идеята, че все още не е късно нещата да се обърнат в негова полза. Например нещо от сорта на това да те осъди и да те накара да платиш голяма сума. Но аз му казах, че няма да стане. За тези неща има давност.

Доли трепереше толкова силно, че дори не смееше да повдигне чашата с кафето си.

— Окей, Руди, изплюй камъчето. Какво целиш? Какво искаш от мен?

— Какво искам от теб ли? — Той съсредоточено присви очи. — Само малко сътрудничество. Това е всичко. Да ми уредиш среща с дъщерята на Вал — Лори. Не искам да я изплаша, като се появя внезапно.

Доли задиша учестено, гърдите я стягаха като че ли я бяха напъхали отново в стегнатия корсет от „Жени в окови“. Сега вече наистина я плашеше. Мина цяла минута преди да се успокои и да каже:

— И защо да го правя?

— Защото знам, че те е грижа за тях. Искаш най-доброто за тях, затова. — Той се наведе и се вгледа в нея така, че тръпки я побиха. Сякаш беше докоснала отровна змия. — Защото от начина, по който действаш, бих предположил, че се чувстваш страшно виновна за това, което си направила на Ив. Искаш да се реабилитираш пред децата й, нали така? Искаш всичко да бъде добре за тях… и за теб. — Той издуха пушека от цигарата си в очите й. — Прав ли съм?

Доли се почувства без дрехи. Гола. И то съблечена от кого? От Руди! Искаше да се махне, да остави това влечуго в прахта и никога да не го види повече. Но си наложи да запази спокойствие. Знаеше, че трябва да го направи. Беше заради Ани и Лори, не заради нея.

— Ами Вал? — попита тя. — Той защо не е тук?

— Това не се отнася до Вал — каза Руди и загаси цигарата си в чинийката, като пренебрегна пепелника до лакътя си. Доли потрепери цялата. За бога, какво си беше наумил той? Възможно ли беше да е нещо… нещо мръсно? Нещо като навремето в Клемскот, когато хванаха Поп Фарадей в аптеката, че се опитва да прелъсти малката Нанси Ъндъруд? Обзе я свирепо желание да впие ръце в дебелия му розов врат.

— Слушай, копеле такова, най-добре да не ти се въртят в главата разни извратени идеи за…

— Чакай, чакай! — Очичките му я гледаха с упрек. — Мислиш, че съм от онези негодници ли? Избий си го от главата. Просто искам да видя хлапето. Да поговоря с нея, да я опозная малко. Нали ми е племенница.

— Защо сега? Никога не съм чувала да се интересуваш от нея или Ани преди.

— Преди! Преди нещата бяха много по-различни. Сега си е сега.

Той присви очи и се загледа към бара, където едно момиче в розова униформа режеше парче лимонов пай, украсен с целувки.

— Ами Вал? — попита Доли.

Руди извърна рязко очи, погледна я и каза:

— Забрави за Вал. Това няма нищо общо с него. Той не знае нищо и аз възнамерявам така и да си остане.

— Не разбирам. Изобщо не разбирам защо би трябвало да ти помагам.

— Виж, нека да изясним един въпрос. Ти не ми трябваш, правя всичко това заради нея. Помислих си, че може би ще е по-лесно за момичето, ако ти й обясниш ситуацията, така че да не припадне като ме види.

— Защо си толкова сигурен, че няма да ги предупредя? До утре по това време може да са в друг град или дори в друга страна.

— Знам, че няма да го направиш — усмихна се той, — защото ти искаш това, което искам и аз. Защото ти и аз, дълбоко в себе си, сме еднакви.

Доли пак потрепери. Не можеше да отрече думите му. Да, тя беше себична. Тя искаше да бъде близо до Ани и Лори. Да им бъде като майка. Толкова ли ужасно беше това? Добре тогава, може би това, което искаше Руди, също не беше чак толкова ужасно. И все пак само при мисълта, че Лори се разхожда с него или дори го вижда за кратко, направо я втрисаше.

„Трябва да го накарам да се върне в Лос Анжелос и да забрави за нея.“

Но Руди не беше като Вал. От него човек не можеше да се отърве просто като му затвори телефона. По-добре беше да стреля направо от упор.

— Кажи си цената. Хайде! Знам, че не правиш всичко това за пари, но с парите, които ще ти платя, ще можеш да си намериш някоя хубавелка, която ще ти угажда във всичко и по два пъти на ден ще ти казва колко приличаш на Пол Нюман.

Лицето на Руди потъмня, ръцете му се свиха в юмруци и за момент тя си помисли, че ще я удари, но той се овладя и се засмя.

— Виж, предлагам ти нещо малко по-различно. Твоето мълчание в замяна на моето. Танто за танто.

— К-какво? — заекна тя.

— Аз така или иначе ще говоря с Лори, а ти не би искала да се разбере кой точно е предал майка й в ръцете на сенатора Маккарти, нали? В замяна на това няма да кажеш и дума на Ани за нашето малко споразумение.

Сякаш източваше и последната й капка кръв.

— Ти… негодник такъв! — едва помръдна устни Доли. — Искаш да си го върнеш на Вал, нали?

— Не, не позна, изобщо не е това. — Той се наведе напред, бузите му се зачервиха. — Не искам да си връщам на Вал.

„Искам само част от това, което е негово!“

— Ами Ани? Как мислиш да скриеш всичко това от нея?

— Остави на мен. Имам си план.

Доли разбра, че е загубила. И че още веднъж ще бъде въвлечена в измама и предателство. Трябваше да излъже Ани, да уреди среща на Руди с Лори зад гърба й. Защото ако Ани разбереше, щеше да направи нещо ужасно. Щеше да грабне Лори и да избяга с нея. Кой знае къде. Искаше й се да отпусне глава на масата и да заплаче. Не, не би могла да каже истината на Ани. Докато Анри беше в Париж и докато нямаше никаква надежда да получи развод, тя не можеше да понесе дори мисълта да остане без племенничките си.

„Аз предадох сестра си и това раздира сърцето ми, а сега ще трябва да извърша предателство и спрямо нейното дете.“

 

 

— Защо трябва да е тайна?

Лори погледна чичо си Руди в зеленикавия полумрак. Бяха в аквариума на Кони Айланд — смешно място за среща. Но леля й Доли, която често я извеждаше в събота, й каза, че не било по-различно, отколкото в зоологическата градина или й парка. По пътя насам в линкълна, управляван от шофьора, Доли беше обяснила, че чичо й Руди няма да й направи нищо лошо, нито да я поучава — просто щял да се види с нея, за да се увери, че е добре. Но ако беше така, тогава защо лицето на леля й изглеждаше подпухнало и зачервено, като че ли беше плакала? И защо чичо Руди я караше да запази срещата им в тайна от Ани?

Искаше Доли да е тук. Но леля й остана в колата и каза, че ще се върне след час да я вземе. Отначало Лори се изплаши много, но чичо Руди беше мил: поведе я по осветените в проблясващо зеленикава светлина пътеки между аквариумите и започна да й показва рибите. Разпита я подробно за училището й, за Бруклин и за семейство Груберман. Не се беше опитал да я прегърне или дори да я хване за ръка — и по-добре, защото щеше да й е неприятно. И не каза нито дума за това, че тя и Ани бяха избягали. Поне до този момент.

— Повярвай ми — каза той, — по-добре е така.

— Но ако леля Доли знае, защо да не знае и Ани? — попита тя шепнешком, въпреки че в този ранен час сутринта наоколо нямаше никого.

— Сестра ти… няма да разбере — каза той, отмести очите си от нейните и въздъхна така, както правят големите, когато се въздържат да кажат нещо, което смятат, че не е за ушите на деца. Малко я беше страх от него, но тя го погледна настойчиво и някак си гуменото му лице й заприлича на безформената морска крава, която плуваше зад него в аквариума. Досега не беше мислила за чичо си по никакъв повод. Той просто беше смешният дребосък, който идваше при Вал и почти не й обръщаше внимание, като се изключеха странните му погледи, които я притесняваха. За пръв път й говореше и, изглежда, наистина се интересуваше от нея, така че може би все пак не беше чак толкова лош.

— Ако й кажа, ако й обясня, че ти…

— Виж — прекъсна я той. — Ти си голямо момиче и ще бъда откровен с теб. — Той се наведе към нея — бяха почти еднакво високи — пълният му врат надвисна над измачканата яка на шлифера, малките му черни очи блеснаха. — Вал… баща ви… онази вечер, когато избягахте… беше много зле. Докато го откарам в болницата… не знам с какво го е ударила Ани, но със сигурност е повредила нещо в главата му. Лекарите направиха всичко възможно, но… той издъхна.

Руди се загледа встрани.

„Мъртъв? Баща ми мъртъв?“ Изведнъж й стана горещо, зави й се свят, а хотдогът, който той й беше купил по пътя насам, се качи в гърлото й и я задуши. И изведнъж тя си спомни, че леля Доли й беше казала, че е говорила с Вал по телефона. Как можеше да е мъртъв тогава?

— Не е вярно! — извика тя. — Не е мъртъв! Леля Доли щеше да ми каже!

— Леля ти Доли е добра жена. Тя се грижи за теб и за сестра ти… също както и аз. И знае какво ще стане, ако нещата излязат наяве. Ако полицията разбере, че Ани…

Лори потрепери като си спомни кръвта по статуетката на Диъри и по нейното одеялце, и изхлипа:

— Ани не го направи нарочно. Сигурна съм!

— Разбира се, знам. — Той непохватно я потупа по рамото. — Точно това казах и на лекарите и на полицаите, когато дойдоха да душат… че е било нещастен случай и че се е подхлъзнал и си е ударил главата.

— Значи не си им казал за…

— За Ани? Разбира се, че не. Виж, мила, точно това се опитвам да ти обясня. Аз съм на твоя страна. От сега нататък ще се грижа за теб и няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Когато идвам в Ню Йорк по работа, ще се виждаме, и ако някога се нуждаеш от нещо, колкото и малко да е то, просто ми се обади. За моя сметка. Това ще бъде нашата малка тайна. Разбираш ли ме?

Лори преглътна сълзите си. В слабо осветената пътека между аквариумите се чувстваше като потопена във вода, бореща се за глътка въздух.

— Но защо… защо Ани да не знае? — каза тя задавено.

— Искаш да знае, че е убийца? Как мислиш, че ще се почувства? Виж сега, Вал не беше цвете, но сестра ти не би искала да се случи това, което стана, нали?

— Но…

— Ти обичаш сестра си, нали? — Гласът му беше приглушен, но сериозен. Тя усети топлия му, миришещ на цигари и дъвка дъх в лицето си. — Не искаш да я разстроиш, нали? Едно такова нещо може да смачка човек… а може дори да го тласне към пропастта.

Като Диъри. Той има предвид, че тя ще се почувства толкова лоша, като нея и че може би…

Не, не, Ани не беше такава. Тя никога не би посегнала на себе си. Но можеше от тревога да се разболее.

Лори усети как по страните й се стичат сълзи. Морската крава зад стъклото я гледаше — с тъжни, големи и някак призрачно човешки очи.

Спомни си как мечтаеше да направи нещо наистина значимо, а не само да готви и пере. Сега й се предлагаше случай, но тя не искаше да го приеме. Не искаше да пази тази ужасна тайна. Но ако каже за Вал, Ани ще се почувства ужасно. И може би ще забрави, че е било само нещастен случай, и ще започне да вярва, че наистина е искала да го направи. Може би Руди беше прав — тази мисъл нямаше да й дава мира и тя можеше да свърши като Диъри. Лори си спомни за ноктите на Ани — изядени до кръв. И как понякога, когато се събуждаше посред нощ, я виждаше седнала на леглото си, загледана в нищото.

— Няма да й кажа!

Не се чувстваше вече толкова зашеметена и мракът в аквариума не я задушаваше така остро. Всъщност дори изпита известно задоволство от себе си. Дори Ани да не знаеше, тя щеше да знае, че прави нещо важно и че не е едно малко, нещастно дете, което само пречи на сестра си. Чувстваше, че по особен начин поема грижата за Ани, също както Ани винаги се беше грижила за нея.