Хари Харисън
Свят на смъртта I (7)

7.

На сутринта се събуди със силно главоболие и с чувството, че въобще не е заспивал. Взе няколко от внимателно дозираните стимуланти, които му бе дал Бруко, и отново се замисли над съчетанието от фактори, изпълващо съня му с такива страхотии.

— Яж бързо — изкомандва го Бруко в трапезарията. — Не мога повече да ти отделям време за индивидуална подготовка. Отиваш в редовните класове, където ще изкараш задължителните курсове. При мен идвай само ако възникнат особени проблеми извън компетентността на инструкторите или преподавателите.

Класовете се състояха, както и трябваше да се очаква, от начумерени малчугани. Пирийският им произход личеше от стегнатите тела и сериозното, недетско поведение. Но те все пак си оставаха деца, защото им бе много смешно, че заедно с тях учи някакъв чичко. Едва побрал се на един от мъничките чинове, зачервеният Джейсън съвсем не намираше всичко това за много забавно.

С физическия образ на класната стая се изчерпваше всяка прилика с нормално училище. Първата работа на всяко невръстно дете беше да окачи пистолета. Цялото обучение бе подчинено на изкуството да се оцелее. А единствената възможна бележка в такава една програма бе шестицата и учениците стояха на всеки урок, докато го овладеят до съвършенство. Тук нямаше място за обикновените учебни предмети. Те вероятно се изучаваха, след като детето завърши училището за оцеляване и започне само да се оправя със света. Което бе един логичен и хладнокръвен подход. Всъщност логиката и хладнокръвието бяха присъщи на всички пирийски начинания.

Почти цялата сутрин се занимаваха с употребата на апарата за първа помощ, който се окачваше на кръста. Той се притискаше върху раната и представляваше анализатор на отрови и инфекции. При наличието на токсини противоотровата автоматично се инжектираше на поразеното място. Начинът на действие бе съвсем прост, но устройството му — извънредно сложно. Тъй като пирийците лично отговаряха за изправността на съоръженията си — ако нещо засече, сам си си виновен, — те трябваше да изучат всичките тънкости на устройството и поддръжката. Джейсън се справяше много по-добре от децата, но старанието го изтощи.

Следобед се състоя първата му среща с тренажор. Инструкторът му се оказа дванайсетгодишно момче със студен глас, което не скриваше презрението си към изнежения пришълец.

— Всички тренажори са физически дубликати на действителната повърхност на планетата и постоянно се преобразуват в съответствие с промените, които настъпват при формите на живот. Различават се от външния свят единствено по вариращата степен на смъртоносност. Ти ще използваш най-напред, разбира се, този, който е предназначен за най-малките…

— Благодаря за любезността — измърмори Джейсън. — Едва ли бих могъл да съм по-поласкан.

— …най-малките се пускат в него веднага щом започнат да пълзят — продължи инструкторът, без да обръща внимание на прекъсването. — По същество той е истински, но е изцяло деактивиран.

Щом влязоха през плътната врата, Джейсън изведнъж си даде сметка, че „тренажор“ не е подходяща дума. Ставаше въпрос за огромна камера, в която се възпроизвеждаше част от външния свят. Не му беше особено трудно да скъса с реалността, да забрави за изрисувания таван и изкуственото слънце високо горе и да си представи, че най-сетне се намира навън. На пръв поглед в декора нямаше нищо обезпокояващо. Въпреки че струпаните на хоризонта облаци вещаеха яростна пирийска буря.

— Трябва да се поразходиш и да поразгледаш наоколо — каза инструкторът на Джейсън. — Щом докоснеш нещо с ръка, ще получиш съответната информация. Виж как…

Момчето се наведе и бутна с пръст един стрък от меката трева, която покриваше земята. От скритите високоговорители мигновено се разнесе лаещ глас:

— Отровна трева. Трябва непрестанно да се носят ботуши.

Джейсън коленичи да разгледа тревата. Стръкът завършваше с твърда, бляскава кукичка. Видя, че всички стръкове са такива, и потръпна. Меката зелена морава бе килим на смъртта. Той се изправи и зърна нещо под едно широколистно растение. Оттам дебнеше люспесто животно с изострена глава, от която излизаше дълъг шип.

— Яя, ами това в другия край на моята градинка какво ли е? С какви хубави другарчета си играят вашите невръстни дечица. — Джейсън се обърна и видя, че говори на въздуха — инструкторът го нямаше. Сви рамене и погали люспестото грозилище.

— Рогат дявол — обади се безучастният глас отгоре. — Не се възпира от облекло и обувки. Убий го!

Пистолетът на Джейсън гръмна пронизително и разтърси тишината. Програмиран да реагира на халосни патрони, рогатият дявол се килна на една страна.

— Уча се, няма що — установи Джейсън не без известно задоволство. Думите „убий го“ бяха използвани от Бруко, докато му показваше как да си служи с пистолета. Импулсът им бе достигнал до определено ниво в подсъзнанието му. Джейсън осмисли желанието си да стреля едва след като чу изстрела. Пирийските образователни методи се издигнаха в очите му.

Джейсън прекара един извънредно неприятен следобед, разхождайки се из детската градина на ужасите. Смъртта дебнеше на всяка крачка. И през цялото време безплътният глас го напътстваше строго на лесно достъпен език. По този начин му се даваше възможност да нанася удара, вместо да го понася. Досега и през ум не му бе минавало, че насилствената смърт може да има много отвратителни лица. Тук абсолютно всичко представляваше смъртна опасност за хората — от най-дребното насекомо до най-голямото растение.

Тази целенасоченост изглеждаше напълно неестествена. Защо планетата проявяваше такава непоносимост към човешкия вид? Мислено си отбеляза да попита Бруко. Междувременно се опита да открие поне една форма на живот, която да не жадува за кръвта му. Безуспешно. След дълго търсене откри единственото нещо, което не предизвика смъртоносното предупреждение при допира му с него. Това беше каменен къс, който се подаваше от отровната трева. Джейсън седна върху него дружелюбно и вдигна крака. Оазис на спокойствието. Омаломощено от притеглянето, тялото му се отпусна за няколко минути.

— ГНИЛА ПЛЕСЕН! НЕ ПИПАЙ! — изгърмя гласът двойно по-високо и Джейсън подскочи като ужилен. Стисна пистолета и се заоглежда за мишената. Но разбра за какво става дума едва когато се надвеси над камъка, където бе седял, и го разгледа отблизо. По него се бяха появили люспести сиви петна, които преди малко липсваха.

— Хитри дяволи такива! — извика той към машината. — На колко ли деца сте изкарали акъла по този начин, след като са си въобразили, че са намерили малко спокойствие!

Мимикрията като част от обучението го изпълваше с негодувание, но и с уважение. Още в съвсем ранна възраст пирийците научаваха, че на тази планета не съществува безопасност — освен ако не си я осигурят сами.

Той не само обогатяваше познанията си за Пиръс, но и на пирийците започваше да гледа с други очи.