Хари Харисън
Свят на смъртта I (28)

28.

— Ами сега какво да правим? — попита Мета. Гласът й бе тревожен, неуверен. Тя изразяваше мислите на всички пирийци в залата, както и на хилядите, които гледаха по видеофоните си.

— Какво ще правим?. — Те се обръщаха към Джейсън и чакаха отговор. За момент бяха забравили разногласията си. И хората от града, и стрелците с полунаведените арбалети бяха вперили очаквателно поглед в него. Този чуждоземец бе объркал и променил стария свят, който познаваха, и ги бе изправил пред един по-нов и по-необикновен свят с незнайни проблеми.

— Почакайте — вдигна той ръка. — Аз не съм доктор по социалните злини. Не възнамерявам да се мъча да лекувам тази планета, гъмжаща от мускулести и скорострелни бойци. Просто досега все успявах да се измъкна на косъм, а по закона за средната аритметична стойност би трябвало да съм умрял поне десет пъти.

— Дори и да е вярно всичко, което казваш, Джейсън — намеси се Мета, — все пак ти си единственият човек, който може да помогне. Как ще изглежда бъдещето?

Останал внезапно без сили, Джейсън се отпусна в креслото на пилота. После се озърна и погледна към наобиколилите го хора. Те изглеждаха искрени. Дори май никой на бе забелязал, че той вече не държи ръката си на бутона на помпата. Поне за момента войната между града и селото бе забравена.

— Ще ви кажа до какви изводи стигнах — отговори Джейсън, докато се наместваше на креслото, за да намери по-удобно положение за изтерзаното си тяло. — Доста мислих през последните един-два дни, докато търсих отговора. Най-първото нещо, което разбрах, бе, че няма логично решение, идеално за всички. Боя се, че отколешната мечта за лъва, който ляга до агнето, е неосъществима на практика. Просто лъвът се сдобива неочаквано бързо с обяд. Идеалният изход за вас сега, след като всички знаете истинските причини за неволите си, би бил да съборите периметъра и хората от града и гората да заживеят заедно и да се заобичат като братя. Същата трогателна картинка, като онази с лъва и агнето. И положително ще завърши по същия начин. Все някой ще се сети колко мръсни са всъщност груберите или пък колко тъпи са боклукчиите и наново ще завалят трупове. Битката ще се разрасне и победителите ще бъдат изядени от дивата природа, която ще нахлуе през неохранявания периметър. Не, отговорът не е толкова лесен.

Докато го слушаха, пирийците си дадоха сметка къде се намират и се заоглеждаха неспокойно. Пазачите вдигнаха арбалетите си, а затворниците навъсено отстъпиха към стената.

— Нали виждате какво искам да кажа? — попита Джейсън. — Доста бързичко стана, а?

Всички малко се позасрамиха от своята прибързана реакция.

— Ако искаме да намерим някакъв сносен план за бъдещето, не може да не се съобразяваме с инерцията. Поне с духовната инерция. Едно е да знаете на теория, че нещо е вярно, съвсем друго е да се убедите в това на практика. Варварските религии на примитивните светове не съдържат и зрънце научност, и въпреки това претендират, че могат да обяснят всичко. Ако на един от тези диваци обаче му се отнемат всичките логически основания за убежденията му, той не спира да вярва. Тогава започва да нарича погрешните си убеждения „вяра“, защото си знае, че са правилни. А си знае, че са правилни, тъй като има вяра. Такъв е неразрушимият кръг на фалшивата логика и той не може да бъде променен. Всъщност това не е нищо друго, освен духовна инерция. Да мислиш, че „което си е било“, ще продължава „да бъде“. И да не желаеш да разчупиш старите рамки на начина си на мислене.

Неприятности ще ни създава не само духовната, но и културната инерция. Някои от вас в тази зала вярват на моите изводи и желаят да се променят. Но ще се променят ли всичките ви хора? Ами тези, които не мислят, които са сковани от навиците и рефлексите си и знаят, че ще я карат както досега? Те ще спъват всичките ви планове, всичките ви опити да се развивате въз основа на новите ви познания.

— Значи всичко е напразно, за нашия свят няма никаква надежда? — попита Рес.

— Не съм казал такова нещо — отвърна Джейсън. — Просто твърдя, че вашите беди няма да свършат само с една пренастройка на съзнанието ви. За вашето бъдеще виждам три насоки на развитие и е възможно и трите да вървят заедно.

Първата… и най-добрата… ще бъде сливането на пирийците от града и от селото в една-единствсна човешка общност, каквато са били първоначално. Сега и двете групи са непълни и всяка притежава нещо, от което другата се нуждае. Тук, в града, вие владеете науката и връзката с останалата част на галактиката. Но водите убийствена война. А там, в джунглата, вашите първи братовчеди живеят в мир с природата, но им липсват лекарствата и другите плодове на научното познание, както и всякакъв културен контакт с останалото човечество. Ще трябва да се приобщите един към друг и да се възползвате от контакта си. Същевременно ще трябва да забравите предразсъдъците и омразата си едни към други. Това може да стане само извън града, далеч от войната. Всеки от вас, който е способен на това, би трябвало да излезе доброволно, понесъл със себе си частица от познанието, което трябва да се сподели. Няма да ви се случи нищо лошо, ако искрено вярвате в това. И ще се научите да живеете с тази планета, а не срещу нея. Накрая ще се появят цивилизовани общности, които няма да са нито от „грубери“, нито от „боклукчии“. А от пирийци.

— Ами какво ще стане с нашия град тук? — попита Кърк.

— Той ще си остане на мястото… и вероятно ни най-малко няма да се промени. В началото ще имате нужда вашият периметър и защитните му съоръжения да пазят живота ви, докато хората напускат града. Той ще просъществува и след това, тъй като ще се намерят и такива, които няма да можете да убедите. Те ще останат вътре, ще се бият и най-вероятно ще загинат. Може би ще постигнете по-голям успех при обучението на децата им. А какъв ще бъде окончателният край на града, нямам никаква представа.

Замислени за бъдещето, всички се умълчаха. На пода Скоп изохка, но не помръдна.

— Дотук станаха две насоки — каза Мета. — А третата?

— Третата възможност е собственият ми съкровен план — усмихна се Джейсън. — И се надявам, че ще намеря достатъчно сподвижници. Ще си взема парите и всичките ще ги хвърля, за да оборудвам най-хубавия и най-модерен космически кораб с всевъзможни оръжия и научна апаратура. След това ще потърся доброволци сред пирийците, които да дойдат с мен.

— С каква цел? — сбърчи вежди Мета.

— Не с благотворителна. Очаквам да си възвърна вложеното, и то неколкократно. Виждате ли, след изминалите месеци в никакъв случай не мога да се захвана с предишния си занаят. Не само защото сегашното ми финансово състояние го превръща в загуба на време, но защото ми се струва, че вече би ме отегчил до смърт. На Пиръс има нещо, което — ако оживееш — повече не ти позволява да предпочетеш по-спокойния живот. Тъй че бих желал да се сдобия с кораба, за който говорих, и да се заема с откриването на нови светове. Има хиляди планети, на които биха искали да се заселят хора, само че първата среща с тях винаги е малко бурна и тежка за обикновените заселници. Сега можете ли да си представите някоя планета да ви се опре на вас, пирийците, след всичко, което сте научили тук? И нима това няма да ви достави удоволствие?

Не е само удоволствието обаче. Вие, хората в града, сте настроени за неспирни, смъртноопасни военни действия. И сега трябва да избирате или да заживеете занапред сравнително мирно, или пък да останете в града и да продължите безсмислената и глупава война. Предлагам третата възможност заради занаята, който владеете най-добре, тъй като тя би ви позволила в същото време да го съчетаете с нещо полезно. Това са възможностите. Всеки трябва да решава сам за себе си.

Преди да успее да получи някакъв отговор, Джейсън усети смъртоносна болка около гърлото си. Скоп се бе свестил и се бе надигнал от пода. С един замах той бе смъкнал Джейсън от креслото и сега го държеше за врата и го душеше. Въоръжените мъже се опитаха да стрелят, но се отказаха, за да не засегнат Джейсън.

— Кърк! Мета! — дрезгаво извика Скоп. — Хващайте пистолетите! Отворете люковете… нашите хора ще дойдат, убийте проклетите грубери и лъжите им!

Джейсън се мъчеше да разтвори пръстите, които задушаваха живота в него, но това бе все едно да дърпаш извити стоманени пръчки. Той не можеше да говори, а кръвта бучеше в ушите му и удавяше мислите му. Сега вече всичко бе свършено и той бе загубил. Те ще се изколят един друг в кораба и Пиръс ще продължи да бъде свят на смъртта, докато загинат всички.

Мета се хвърли като развита пружина напред и арбалетите изсвистяха. Една стреля я улучи в крака, а друга се забоде над лакътя й. Раниха я още докато скачаше, а инерцията й я пренесе в другия край на залата при сънародника й и умиращия чуждоземец.

Тя вдигна здравата си ръка и замахна, нанасяйки саблен удар.

Улучи с все сила бицепса на Скоп, ръката му се сви в спазъм и се отдели от гърлото на Джейсън.

— Какво правиш! — изумено извика пириецът на раненото момиче, което политна към него. Все още стиснал Джейсън с другата си ръка, той я блъсна встрани. Тя не отговори. Вместо това нанесе втори удар, съвсем силен и истински и този път дланта й се стовари върху гръкляна на Скоп и го премаза. Той пусна Джейсън, строполи се на земята и започна да повръща и да се задушава.

Джейсън видя развръзката като през мъгла, почти загубил съзнание.

Скоп с мъка се изправи на крака, обърнал изпълнените си с болка очи към приятелите си.

— Грешиш — каза Кърк. — Недей!

Раненият издаваше по-скоро животински, а не човешки звуци. Хвърли се към пистолетите в другия край на залата и арбалетите изсвириха като струни на смъртта. Тялото му се плъзна върху оръжията, ръката му ги разпиля, но той вече беше мъртъв.

Когато Бруко отиде при Мета да й помогне, никой не му попречи. Джейсън поемаше отново въздух в дробовете си, вдишвайки живота. Стъкленото око на визьора разнесе случилото се из целия град.

— Благодаря ти, Мета… че разбра… и че ми помогна. — Джейсън с мъка изговаряше думите.

— Ти имаше право, Джейсън, а Скоп сгреши — каза тя. Гласът й потрепера за секунда, когато Бруко дръпна украсения с перо горен край на стоманената стрела и я измъкна от ръката й. — Аз не мога да остана в града, само хора като Скоп са способни на това. Но се боя, че и в гората не мога да отида — сам видя колко се изложих с летящото жило. Ако нямаш нищо против, бих желала да дойда с тебе. Много бих искала това.

Джейсън изпитваше болка, когато говореше, затова само се усмихна, но тя разбра отговора му.

Кърк гледаше тъжно към тялото на мъртвия.

— Сгреши — но знам какво е изпитвал. Аз не мога да напусна града — поне не веднага. Все някой ще трябва да ръководи нещата, докато се извършват промените. Корабът ти е добра идея, Джейсън, едва ли ще ти липсват доброволци. Но се съмнявам дали ще убедиш Бруко да дойде с тебе.

— В никакъв случай — отсече Бруко, без да вдига поглед от турникета, който стягаше. — Точно сега на Пиръс има достатъчно работа. Да се изучи целият този животински свят, сигурно съвсем скоро тук ще се струпат всички еколози на галактиката. Но аз ще съм ги изпреварил.

Кърк бавно се запъти към екрана, който показваше града. Никой не се опита да го спре. Той погледна към сградите, към дима, който все още се виеше над периметъра, и към безкрайната зелена шир на джунглата, която се простираше отвъд.

— Ти промени всичко, Джейсън. Сега не можем да го разберем, но Пиръс никога вече няма да бъде такъв, какъвто беше преди идването ти. За добро или за зло.

— За добро, по дяволите, за добро — изграчи Джейсън и разтърка нараненото си гърло. — А сега си подайте ръка и сложете край на тази война, за да могат хората наистина да ви повярват.

Рес се обърна, поколеба се за миг и протегна ръка към Кърк. Сивокосият пириец също почувства отвращение, че ще трябва да се докосне до един грубер — поради спомена за цял един живот, изпълнен с погнуса.

Все пак си стиснаха ръцете, тъй като и двамата бяха силни мъже.