Хари Харисън
Свят на смъртта I (14)

14.

Джейсън прекара един тягостен ден в леглото си, като броеше нитовете и се насилваше да приеме поражението. Заповедта на Кърк да не напуска херметическите сгради му връзваше изцяло ръцете. Чувстваше, че е близо до отговора… но никога нямаше да стигне до него.

Обаче един ден поражение му стигаше. Поведението на Кърк бе изцяло предизвикано от емоции и лишено от всякаква логика. Това предположение непрекъснато се въртеше из главата на Джейсън и той не можеше безкрайно да го отхвърля. Още в младежките си години се бе научил да не се доверява на подчинени на емоции разсъждения. В никакъв случай не можеше да се съгласи с Кърк — което означаваше, че трябва да използва оставащите десет дни, за да разреши проблема. Дори да се наложи и да не се подчини на Кърк.

Той грабна бележника си с нов прилив на ентусиазъм. Първите източници на информация вече бяха изчерпани, но непременно имаше още. Като дъвчеше писеца си и мислеше усилено, той бавно изработи списък на други възможности. Записваше всяко хрумване, колкото и налудничаво да му изглеждаше то. Когато листът се изпълни, той изтри най-смелите и най-невероятните предложения — като например справките с чуждоземни исторически летописи. Проблемът си беше пирийски и ако въобще можеше да се разреши, то това трябваше да стане на тази планета.

Списъкът бе сведен до две алтернативи. Или стари документи, бележници или дневници, които могат да се намират у отделни пирийци, или истории, които са се разказвали и са се предавали от поколение на поколение. Първата възможност изглеждаше най-правдоподобна и Джейсън незабавно се спря на нея. Провери внимателно апарата си за първа помощ и се запъти към Бруко.

— Какво ново и ужасно по света, докато ме нямаше? — попита той.

— В никакъв случай не можеш да излезеш — свирено го изгледа Бруко. — Кърк ти е забранил.

— Да не би да те е назначил да ме пазиш и да следиш дали се подчинявам? — Гласът на Джейсън бе спокоен и студен.

Бруко потърка брадичката си и смръщи замислено вежди. Помълча малко и сви рамене:

— Не, не те пазя… нито пък имам такова желание. Доколкото знам, цялата работа засяга тебе и Кърк, така че няма защо да се намесва и трети човек. Излез, когато пожелаеш. И дано се претрепеш някъде на спокойствие, та веднъж завинаги да приключат неприятностите, които създаваш.

— Аз също храня само най-добри чувства към теб — отвърна Джейсън. — А сега ме инструктирай за дивата природа.

Единствената нова мутация, все още неовладяна от обичайните предпазни способи, бе тъмносив гущер, който плюеше нервнопаралитична отрова с убийствена точност. Ако слюнката попаднеше направо върху кожата, смъртта настъпваше мигновено. Гущерите трябваше да се забелязват отдалеч и да се застрелват още преди да приближат. След едночасова стрелба по гущери в тренажора Джейсън усвои точната процедура.

После той излезе тихо и незабелязано от херметическите сгради. Затътри се уморено по прашните улици и с помощта на картата се добра до най-близката казарма. Тишината на горещия следобед се нарушаваше единствено от далечния тътен, както и от някой случаен изстрел, даден от пистолета му.

Вътре, зад дебелите стени на казармената сграда, бе хладно и той се строполи на една пейка, докато му мине потта и сърцето му спре да бие като лудо. После влезе в най-близката зала за отдих, откъдето смяташе да се заеме с проучването си.

То приключи още преди да е започнало. Нито един пириец не притежаваше старинни предмети и всички се чудеха на странната му приумица. След двадесетия отрицателен отговор Джейсън бе готов да се признае за победен по тази точка от разследването. Да се намерят стари документи у пириец бе все едно войник да пази в раницата си писма от дядо си.

Оставаше му една единствена възможност — преданията. Джейсън продължи да разпитва, но отново претърпя неуспех. За пирийците играта бе изгубила своята привлекателност и те започваха да роптаят. Джейсън спря, докато все още бе невредим. Интендантът му поднесе ядене с вкус на пластмасово лепило и дървесна каша. Той го изгълта набързо и потъна в размисъл пред празния поднос, като се мъчеше да не си признава, че отново е ударил на камък. Кой можеше да му даде отговорите? Всичките му събеседници бяха толкова млади. Те нито се интересуваха, нито пък имаха необходимото търпение, за да разказват разни истории. Това си бе старческо занимание — а на Пиръс старци нямаше.

Известно му бе само едно изключение — библиотекарят Поли. Защо не. Човек, който работи с документи и книги, сигурно би проявил интерес и към по-стари издания. И дори можеше да си спомни, че е чел някои от тях, които вече са унищожени. Следата не биваше да се пренебрегва, колкото и да беше незначителна.

Преходът до библиотеката почти го довърши. В проливния дъжд се спъваше на всяка крачка, а дрезгавината му пречеше да види какво излиза насреща му. Една костенурка меч го наближи дотолкова, та чак му откъсна парче месо, преди да успее да я застреля на място. От противоотровата му се зави свят и той загуби малко кръв, преди да превърже раната си. До библиотеката стигна изтощен и ядосан.

Поли се трудеше над вътрешната част на една от каталожните машини. Джейсън трябваше да го потупа по рамото, за да привлече вниманието му. Осакатеният и прегърбен пириец включи слуховия си апарат и спокойно зачака Джейсън да заговори.

— Имаш ли някакви стари документи или писма, които да си запазил за лично ползване?

Поклащане на главата — не.

— Ами предания… нали разбираш, за велики неща, които са станали в миналото и някой ти ги е разказвал, когато си бил малък?

Отрицателен отговор.

Резултат — отрицателен. На всеки въпрос Поли отговаряше с поклащане на глава и много скоро старецът се раздразни и посочи работата, която го чакаше.

— Да, знам, че имаш работа — отвърна му Джейсън. — Но това е важно.

Поли поклати сърдито глава и посегна да изключи слуховия си апарат. Джейсън се мъчеше да налучка някой въпрос, на който би могъл да получи положителен отговор. Нещо му се въртеше из главата, някаква дума, която бе чул и бе набелязал да изясни в по-подходящ момент. Нещо, казано от Кърк…

— Ама, разбира се! — Ето я най-сетне — на върха на езика му е. — Една секунда, Поли, още само един въпрос. Какво е това „грубер“? Виждал ли си някога такова нещо, знаеш ли с какво се занимават или пък къде могат да се намерят?

Но словоизлиянията му бяха прекъснати от Поли, който се завъртя шеметно и го фрасна по лицето с лакътя на здравата си ръка. Макар и сакат, старецът едва не счупи с удара челюстта му и Джейсън се затъркаля по пода. Въпреки че погледът му се размъти, той все пак успя да види как Поли куцука към него с разкривено от гняв лице или поне с това, което бе останало от лицето му, и чу как от премазаното му гърло излиза дрезгаво клокочене.

Нямаше време за дипломация. Джейсън се втурна към херметически затворената врата, влачейки тежките си като олово крака с максималната бързина, която му позволяваше огромното притегляне. В ръкопашен бой той нямаше никакви шансове с пирийците, колкото и да бяха млади, малки, стари или сакати. Разтвори с един замах вратата, излезе и я трясна под носа на Поли.

Дъждът навън бе преминал в сняг и Джейсън закрачи тежко и унило през кишата, като разтриваше ударената си челюст и разсъждаваше над единствения факт, който притежаваше. Грубер — това несъмнено бе ключ, но за какво? И от кого да се осмели да поиска повече сведения? Най-добре да беше разговарял с Кърк, но това вече бе невъзможно. Като евентуален източник оставаше единствено Мета. Веднага му се прииска да я види, но изведнъж го обзе страхотно изтощение. С последни сили се добра отново до училищните сгради.

На другата сутрин хапна и излезе рано. Оставаше му само една седмица. Невъзможно му бе да се движи бързо и той ругаеше, докато дотътри двойно по-тежкото си тяло до центъра за разпределяне на задачите. Мета беше на нощно дежурство на периметъра и скоро трябваше да се върне в стаята си. Джейсън влезе вътре и тя го завари изтегнат върху леглото й.

— Разкарай се! — заповяда му Мета с глух глас. — Или искаш аз да те изхвърля?

— Търпение, моля — отвърна той и се надигна. — Просто си почивам, докато си дойдеш. Имам един-единствен въпрос и ако ми отговориш, ще си отида и ще престана да те безпокоя.

— Казвай! — рече тя, потропвайки нетърпеливо с крак. Но в гласа й се прокрадваше и известно любопитство. Джейсън внимателно обмисли думите си, преди да заговори отново:

— Постарай се само да не ме застреляш. Знаеш, че съм чужденец с голяма уста, и си ме чувала да изричам някои ужасни неща, без да стреляш по мене. Сега става въпрос за същото. Би ли демонстрирала превъзходството си над останалите обитатели на галактиката, като си овладееш нервите и не ме разложиш на съставните ми атоми?

В отговор тя тропна с крак и Джейсън се пое дъх и рискува:

— Какво значи „грубер“?

Мета дълго стоя безмълвно и неподвижно. Най-сетне го изгледа с отвращение:

— Как пък винаги избираш най-гнусните теми?

— Може и да е така, но това не е отговор на въпроса ми.

— Това е… ами, нещо, за което хората не разговарят.

— Аз пък разговарям — увери я той.

— Е, добре де, но не и аз. Най-отвратителното нещо на света е — това е всичко, което мога да ти кажа. Говори с Кранон, но не и с мене…

Докато говореше, тя го хвана за лакътя и почти го завлече до антрето. Вратата се хлопна зад гърба му и той измърмори под носа си: „Борец в женски образ“. Но ядът му се изпари, като разбра, че тя неволно му е подсказала какво да прави по-нататък. Следващата стъпка бе да узнае кой е или какво представлява Кранон.

В картотеката на центъра за разпределение на задачите имаше човек на име Кранон и се посочваше номерът на смяната му и местоработата му. Тя бе наблизо и Джейсън се запъти натам. Озова се пред голяма, кубовидна сграда без прозорци и с надпис „Хранителни стоки“ над всеки един от херметически затворените входове. Той влезе в един по-малък коридор, който представляваше серия от автоматизирани камери, и там премина през свръхзвукова, ултравиолетова и антибиотична обработка, през въртящи се четки и приключи с три последни изплаквания. След всичко това бе допуснат в централната част, по-мокър, но много по-чист. Там хора и роботи трупаха щайги една върху друга и Джейсън попита за Кранон един от работниците. Човекът го изгледа ледено от глава до пети, изплю се върху обувките си и едва тогава му отговори.

Кранон работеше съвсем сам на голяма складова площадка. Беше едър човек, облечен с кърпени работни дрехи и с невероятно мрачно изражение. При влизането на Джейсън престана да вдига балите и седна на най-близката от тях. Нещастието бе набраздило лицето му с бръчки, които като че ли се врязаха още по-дълбоко, докато Джейсън му обясняваше какво търси. И той се отегчи от приказките за древната история на Пиръс и неприкрито се прозя. Когато Джейсън свърши, Кранон се прозя отново и дори не си направи труда да му отговори. Джейсън почака малко и пробва наново:

— Попитах дали имаш някакви стари книги, документи, архиви или нещо от този род?

— Май наистина си избрал да безпокоиш най-подходящия човек, пришълецо — бе краткият му отговор. — След разговора си с мене ще имаш само неприятности.

— Защо така?

— Защо ли? — За първи път го обзе някакво оживление, което потисна мъката му. — Ще ти кажа защо! Веднъж направих грешка, само веднъж, и получих доживотна присъда. Доживотна — как ти се струва? Сам, съвсем сам през цялото време. Да ми заповядват могат дори груберите.

— Грубери? Какви са тези грубери? — овладя се Джейсън и прикри въодушевлението си.

Кранон се сепна от чудовищния въпрос — изглеждаше невъзможно да има някой, който никога да не е чувал за груберите. Изведнъж разбра, че си е хванал слушател, на когото да разкаже за бедите си, и помръкналото му лице се озари от щастие.

— Груберите са предатели… и толкоз. Предатели на човешкия род и би трябвало да се изтребят до крак. Живеят в джунглата. И само какво правят с животните…

— Искаш да кажеш, че са хора… пирийци като тебе? — пресече го Джейсън.

— Съвсем не като мене, господинчо! И гледай да не повториш грешката си, ако ти е мил животът. Може и да съм задрямал веднъж на поста си и сега да се мъча с тази работа. Но това не значи, че ми харесва или пък че те ми харесват. Те са гадни, наистина са гадни и ако не бяха храните, с които ни снабдяват, до един щяха да са мъртви още утре. В такава изтребителна акция бих участвал на драго сърце.

— Ако те ви снабдяват с храна, значи и вие им давате нещо в замяна.

— Търговски стоки, мъниста, ножове, както обикновено. Отделът по снабдяването ги изпраща в кашони и аз поемам пратката.

— По какъв начин?

— С брониран камион до уреченото място. След това отново се връщам там да прибера храната, която са ни оставили в замяна.

— Може ли да те придружа при следващата пратка?

При този въпрос Кранон смръщи вежди за минута:

— Ами защо не, ако чак до такава степен си загубил ума си. Можеш да ми помогнеш при товаренето. Вече са прибрали едната реколта, но още не са започнали със следващата, тъй че курсът няма да стане преди осем дни…

— Но това е след отлитането на кораба… ще бъде твърде късно. Не можеш ли да тръгнеш по-рано?

— Не ме занимавай с проблемите си, господинчо — измърмори Кранон и се изправи. — Ще тръгна, когато кажа, и няма да сменям датата заради теб.

Джейсън си даде сметка, че едва ли ще научи нещо повече от събеседника си още при първата среща. Запъти се към вратата, но пак се извърна:

— Само още един въпрос. Как въобще изглеждат тези диваци… груберите?

— Откъде да знам — отсече Кранон. — Връзките ми с тях са търговски. А не любовни. Ако ми се мерне някой, ще го застрелям на място. — При тези думи той сви пръсти, в ръката му се появи пистолет и после отново се скри. Джейсън се измъкна безшумно.

Опъна се на леглото, отпусна изнуреното си от притеглянето тяло и си заблъска главата как да накара Кранон да промени датата на доставката. Неговите милиони кредити не струваха нищо на тази планета, където не съществуваше парична единица. Ако този човек не можеше да бъде убеден, значи трябваше да бъде подкупен. Но с какво? Погледът му попадна на гардероба, където все още висяха чуждоземните му дрехи, и изведнъж му хрумна нещо.

Едва на другата сутрин обаче успя да се върне в склада за храни — още с един ден се бе приближил до крайния срок. Влезе при Кранон, но той не го удостои дори с поглед.

— Искаш ли това? — И Джейсън подаде на прокудения от своите пириец плоска златна кутийка, инкрустирана с един-единствен огромен диамант. Кранон изсумтя и започна да я върти из ръцете си.

— Играчка. Става ли за нещо?

— Ами, когато натиснеш това копче, излиза огънче.

През една дупка в горната част се появи пламък. Кранон посегна да му я върне.

— За какво ми е дотрябвал огън. Ето ти я, дръж си я.

— Почакай една секунда. Това не е всичко. Ето какво излиза, щом натиснеш скъпоценния камък в центъра — настояваше Джейсън и на дланта му се търкулна черна, голяма колкото нокът топчица. — Граната, направена от чист улранит. Само я стисни здраво и хвърляй. След три секунди ще се взриви с такава сила, че цялата тази сграда ще рухне на парчета.

Сега вече Кранон посегна към кутийката почти с усмивка. Разрушителните и сеещи смърт оръжия бяха като бонбони за пирийците. Той отново я заразглежда и Джейсън направи предложението си:

— Кутийката и бомбата са твои, ако смениш датата на следващата си доставка за утре и… ми позволиш да те придружа.

— Бъди тук в 05:00 — отвърна му Кранон. — Тръгваме рано.