Хари Харисън
Свят на смъртта I (10)

10.

Джейсън и Мета слязоха по стълбите в ледено мълчание. На улицата тя простреля едно летящо жило, което едва ли би ги нападнало. Действията й бяха изпълнени със злорадство. Джейсън реши да не й се кара, че хаби мунициите си. По-добре птицата, отколкото него.

В една от компютърните сгради имаше празни помещения. Те бяха изцяло херметизирани, за да не допускат до чувствителната апаратура разни заблудени представители на животинския свят. Мета отиде до склада за постелки, а през това време Джейсън с мъка довлече от една празна зала наблизо бюро, маса и столове. И когато тя се върна с надуваемия дюшек, той веднага се строполи върху него с благодарствена въздишка. Очевидната му слабост я накара да се усмихне едва доловимо.

— По-добре да свикваш с тази гледка — отвърна й той. — Възнамерявам да си върша работата в хоризонтално положение, доколкото това е възможно. А ти ще бъдеш здравата ми дясна ръка. Хайде сега, Дясна ръка, изнамери ми отнякъде нещо за ядене. Възнамерявам също така и да ям предимно в преждеспоменатото легнало положение.

Мета изсумтя отвратена и излезе шумно. Докато я нямаше, Джейсън замислено задъвка края на писеца си, а след това грижливо нахвърли някои бележки.

Зае се с проучванията веднага щом привършиха почти безвкусната храна.

— Мета, къде мога да открия летописите на Пиръс? Някакви сведения, всичките сведения за първите дни на заселниците на тази планета?

— Никога не съм чувала за нещо подобно. Наистина не зная…

— Но все някъде трябва да има нещо — настояваше той. — Дори и сегашната ви цивилизация да посвещава цялото си време и сили на оцеляването, можеш да си сигурна, че не винаги е било така. Хората са отразявали развитието си през цялото време, водели са записки. Въпросът е къде да търсим? Тук имате ли библиотека?

— Разбира се. Имаме отлична техническа библиотека. Но съм сигурна, че там няма нищо от този род.

— Остави аз да преценя това — едва прикри раздразнението си Джейсън и се изправи. — Просто ме заведи там.

Библиотеката бе напълно автоматизирана. Всеки текст си имаше кодов номер, който можеше да се получи от каталога на екрана. Лентата се доставяше на командния пулт трийсет секунди след набирането на номера. Използваните ленти се пускаха обратно в касета и автоматично се връщаха в картотеката. Механизмът работеше безотказно.

— Чудесно — рече Джейсън и се извърна от каталога. — Върхът на техническата изобретателност. Само дето не съдържа нищо, което да е от значение за нас. Просто купища учебници.

— А какво друго очакваш да намериш в една библиотека? — искрено недоумяваше Мета.

Джейсън понечи да й обясни, но се отказа:

— За това по-късно. Много по-късно. Сега трябва да открием някаква следа. Възможно ли е да съществуват ленти… или дори печатни материали, които да не са картотекирани чрез тази машина?

— Едва ли, но можем да попитаме Поли. Той живее някъде тук и отговаря за библиотеката. Картотекира нови книги и се грижи за апаратурата.

Единствената врата, която водеше към вътрешността на сградата, бе заключена и колкото и силно да хлопаха по нея, не успяха да вдигнат библиотекаря.

— Това няма как да не му подейства, ако е жив — каза Джейсън и натисна аварийния бутон на командното табло. Получи се желаният ефект. След пет минути вратата се отвори и Поли се измъкна навън.

На Пиръс смъртта обикновено настъпваше бързо. Раните изтощаваха човека, а неуморните сили на унищожението непременно го довършваха. Поли бе изключение от това правило. Още от самото начало незнайният му нападател се бе справил доста добре със задачата си. По-голямата част от долната половина на лицето му липсваше. Лявата му ръка бе изкривена и негодна за нищо. Заради пораженията по тялото и краката си той се придвижваше едва-едва с препъване.

Все пак едната му ръка бе все още здрава и зрението му — незасегнато. Значи можеше да работи поне в библиотеката и по този начин да отмени някой пълноценен човек. Никой не помнеше колко време влачеше изкорубеното си, немощно тяло из сградата. Той бе оживял напук на болката, която изпълваше зачервените му, влажни очи. И беше остарял повече от всички останали пирийци, които Джейсън бе виждал. А сега се доближи със залитане към алармения звънец, който го бе извикал, и го изключи.

Джейсън взе да обяснява, но старецът не му обърна внимание. Едва когато изрови от дрехите си слухово апаратче, Джейсън разбра, че библиотекарят е и глух. Той му обясни отново какво търси. Поли кимна и написа отговора си с печатни букви върху една плочка.

Има много стари книги — долу в хранилището.

По-голямата част от сградата се заемаше от роботизирана техника за картотекиране и сортиране. Следвайки бавно осакатения библиотекар, те преминаха покрай апаратурата и стигнаха до една залостена врата в дъното. Той вдигна пръст към нея. Докато двамата се мъчеха да задвижат ръждясалите от годините лостове, Поли написа още нещо на плочката си.

С години не е отваряно, плъхове.

След като прочетоха съобщението му, пистолетите машинално се озоваха в ръцете им. Джейсън се зае с вратата сам. А двамата кореняци пирийци застанаха с лице към зейващата дупка. И толкова по-добре. Джейсън никога нямаше да се справи с това, което се изсипа отвътре.

А той изобщо не я отвори сам. Шумът, който вдигнаха пред нея, навярно бе привлякъл всички гадини от подземието на сградата. И когато Джейсън дръпна последното резе и посегна към дръжката… нещо блъсна вратата и тя се разтвори отвътре.

Все едно че се разтвориха портите на ада. Застанали рамо до рамо, Мета и Поли непрекъснато стреляха в чудовищата, които гъмжаха на прага. Джейсън отскочи встрани и оттам започна да покосява тварите, изпречили се на пътя му. Унищожителната канонада като че ли нямаше свършване.

Измина доста време, преди и последният въоръжен с нокти звяр да намери смъртта си. Но Мета и Поли още изчакваха — предоставилата им се възможност да сеят смърт ги изпълваше с радостна възбуда. На Джейсън малко му се повдигаше от мълчаливото, ожесточено нападение. От пирийците се излъчваше ожесточение. Той видя драскотина на лицето на Мета — очевидно някой от зверовете бе успял да я достигне. Тя, изглежда, не я забелязваше.

Джейсън извади апарата за първа помощ и се запъти към нея покрай купищата трупове. Сред тях нещо се размърда, но той го повали с един изстрел. След това се доближи до момичето и сложи сондата на анализатора върху драскотината. Апаратът щракна и Мета подскочи при убождането на иглата с противоотровата. Чак тогава разбра какво прави Джейсън.

— Благодаря ти. Не бях забелязала. Толкова много бяха и толкова бързо излизаха.

Поли имаше силно фенерче с батерии и по негласно споразумение се падна на Джейсън да го носи. Колкото и да бе осакатен, все пак старецът си оставаше пириец, щом трябваше да се борави с оръжие. И тримата бавно си проправяха път надолу по затрупаните с отпадъци стълби.

— Каква смрад! — изкриви лице Джейсън. — Струва ми се, че без филтрите в носа си щях да умра само от миризмата.

Нещо се хвърли срещу снопа светлина — и бе простреляно още във въздуха. Плъховете се намираха тук отдавна и негодуваха, че нарушават спокойствието им.

Стигнаха до най-долното стъпало и се огледаха. Тук наистина някога бе имало книги и летописи. Но очевидно са били подложени на дългогодишно гризане, изяждане и унищожение.

— Харесват ми грижите, които полагате за старите си книги — с отвращение каза Джейсън. — Ако искам да ви заема някои от моите, напомнете ми, че не бива.

— Едва ли са били от някакво значение — хладно отбеляза Мета. — Иначе щяха да са картотекирани както трябва в библиотеката горе.

Джейсън мрачно сновеше от зала в зала. Не бе останало нищо ценно. Само останки от ръкописи или печатни материали. Той ритна с върха на бронирания си ботуш купчината ненужни хартийки, готов да се откаже от търсенето. Изпод мръсотията проблясна ръждив метал.

— Дръж! — Подаде той лампата на Мета и забравил за миг опасността, започна да разчиства боклуците. Пред погледа му се разкри плоска метална кутия с вградена автоматична ключалка.

— Ами че това е бордов дневник! — учуди се Мета.

— Така си и мислех — отвърна й Джейсън. — И ако наистина е бордов дневник… може би все пак имаме късмет.