Хари Харисън
Свят на смъртта I (1)

1.

Комуникационната тръба въздъхна леко и пусна в приемателната купа капсула със съобщение. Предупредителният звънец отекна веднъж и замря. Джейсън динАлт впери поглед в безобидната капсула, сякаш тя беше бомба с часовников механизъм.

Нещо ставаше. Той почувства как от напрежение стомахът му се свива на топка. Това не бе обичайният типов циркуляр, нито някакво хотелско известие, а запечатано лично послание. Но той не познаваше никого на тази планета, тъй като бе пристигнал с кораба едва преди около осем часа. А и от последния път, когато смени корабите, носеше ново име — значи не би могло да е лично послание. И все пак беше.

С нокътя на палеца разчупи печата и отвори капачето. Записващото устройство в голямата колкото молив капсула придаваше на гласа от лентата метален тембър, без да издава притежателя му.

— Кърк Пиръс^[1] би желал да се види с Джейсън динАлт. Чакам във фоайето.

Ставаше нещо, но нямаше как да се предотврати. Можеше пък човекът да се окаже съвсем безобиден. Търговски пътник или някой, сбъркал името. Джейсън все пак внимателно нагласи пистолета си зад една възглавница на канапето и вдигна предпазителя. Нима можеше да се предскаже развоят на такива събития. Той се обади в рецепцията, че ще приеме посетителя. Когато вратата се отвори, вече се беше отпуснал в единия край на канапето и отпиваше от висока чаша.

„Бивш борец.“ Това бе първата му мисъл при вида на посетителя. Кърк Пиръс бе сивокос, човек-канара, тялото му сякаш беше издялано от мускули. Сивото му облекло бе толкова обикновено, та чак приличаше на униформа. Под лакътя му бе прикрепен ръбест и изтъркан от употреба кобур, от който надничаше безизразното дуло на пистолет.

— Ти си динАлт, комарджията — направо рече непознатият. — Имам предложение за тебе.

Джейсън погледна над чашата, като мислено прехвърляше възможностите. Това беше или полицията, или конкуренцията, а той не искаше да си има работа нито с едните, нито с другите. Доста повече информация му трябваше, преди да се впусне в някаква сделка.

— Съжалявам, приятел — усмихна се Джейсън. — Но си сбъркал адреса. Бих ти услужил, но играта ми май носи повече печалба на казиното, отколкото на мен самия. Та…

— Да не се разиграваме един друг — прекъсна го Кърк с боботещия си, дълбок глас. — Ти си динАлт, а също и Бохел. Ако искаш още имена, ще спомена „Планетата на Махаут“, „Казино Небюла“ и безброй други. Предложението ми е от взаимна изгода и по-добре е да го чуеш.

Киселата усмивка на Джейсън не трепна при нито едно от тези имена. Но всяка частица от тялото му се изопна и застана нащрек. Мускулестият непознат знаеше неща, които не биваше да знае. Време беше да смени темата.

— Имаш пистолет един път — каза Джейсън. — Но оръжията ми действат на нервите. Ще съм ти благодарен, ако го свалиш.

Кърк отправи смръщен поглед към пистолета, като че ли го виждаше за първи път.

— Не, никога не го свалям. — Изглежда, му стана малко неприятно от това подканване.

Опипването на почвата приключи. Ако искаше да се измъкне жив от положението, Джейсън трябваше да вземе инициативата в свои ръце. Наведе се напред, за да остави питието си на масата, а другата му ръка съвсем естествено се плъзна зад възглавницата.

— Боя се, че се налага да настоявам — каза той, вече докосвайки приклада. — Винаги се чувствам малко неудобно сред въоръжени хора.

Продължаваше да говори, за да отвлича вниманието на посетителя, докато измъкваше пистолета си. Бързо и без резки движения. Но и на бавни обороти да бе действал — все същото — Кърк Пиръс не помръдна нито при появата на пистолета, нито когато влизаше в обсега на мерника му. Реагира едва в последния момент. Но дори и тогава движението остана незабележимо. Уж отначало пистолетът му си беше в кобура, а след миг — вече бе закован между очите на Джейсън. Отвратително, тежко оръжие с издраскано от употреба дуло.

Джейсън знаеше, че повдигне ли макар и на милиметър собственото си оръжие, с него е свършено. Отпусна го внимателно, като се ядосваше на себе си, че бе решил да действа със сила, а не с разум. Кърк плъзна пистолета си обратно в кобура със същата лекота, с която го бе измъкнал.

— Засега толкова — каза той. — Нека да си свършим работата.

Джейсън се пресегна и отпи голяма глътка от чашата, за да укроти яда си. Той бе бърз стрелец — толкова пъти от това му бе зависил животът, а сега за първи път го изпреварваха. Раздразни го непосредствеността и простотата, с които бе извършено това.

— Не съм настроен делово — отвърна той язвително. — На Касилия съм дошъл да отдъхна, да се махна от работата.

— Нека не се будалкаме, динАлт — нетърпеливо го прекъсна Кърк. — Никога през живота си не си се занимавал с нещо почтено. Ти си професионален комарджия и аз съм при теб именно заради това.

Джейсън потисна гнева си и захвърли пистолета на другия край на канапето, за да не се изкуши да го използва. Толкова бе сигурен, че на Касилия никой не го познава, и с такова нетърпение предвкусваше големия удар в казиното. Но остави тревогите си за по-късно. Този тип с вид на борец като че ли знаеше всичко. Да го чуе какво крои и какво цели.

— Добре, какво искаш?

Кърк се стовари на един стол, който изскърца застрашително под тежестта му, и изрови някакъв плик от джоба си. Бързо го отвори и сложи на масата шепа бляскави галактични полици. Джейсън ги погледна и изведнъж се изправи.

— Да не са фалшиви? — попита той и вдигна една от тях към светлината.

— Достатъчно истински са — му отвърна Кърк. — От банката съм ги взел. Точно двайсет и седем — или двайсет и седем милиона кредита. Искам да ги използваш, като начален капитал, когато отидеш в казиното довечера. Заложи ги и спечели.

Съвсем истински изглеждаха — а това можеше и да се провери. Джейсън замислено ги опипваше, докато изучаваше непознатия.

— Не знам какво си си наумил. Но сигурно схващаш, че не мога да ти дам никакви гаранции. Аз играя — но не винаги печеля.

— Играеш — и печелиш, щом искаш — мрачно отвърна Кърк. — Проучихме това доста внимателно, преди да дойда.

— Да не искаш да кажеш, че си служа с мошеничество… — Джейсън внимателно овладя отново яда си и го потисна. Раздразнението нямаше да го доведе до никъде.

— Може и да не му викаш мошеничество, все ми е едно, честно казано — продължи Кърк със същия равен глас, без да му обръща внимание. — Хич не ме е грижа дали ръкавите ти са подплатени с аса, или пък на пръстите на краката имаш електромагнити. Стига да печелиш, нравствената страна на въпроса не ме засяга. Казах, че имам предложение… Здравата сме се трудили за тези пари… но пак не стигат. За да ти стане по-ясно, имаме нужда от три милиарда кредита. Хазартът е единственият начин да се сдобием с такава сума. Като използваме тези двайсет и седем милиона за начален капитал.

— А аз какво ще получа от цялата работа? — невъзмутимо попита Джейсън, сякаш започваше да вижда някакъв смисъл в тази фантасмагория.

— Можеш да задържиш всичко над трите милиарда, справедливостта го изисква. Не рискуваш собствени средства, но ако спечелиш, ще си оправиш положението до края на живота.

— А ако загубя?

Изведнъж Кърк се замисли — очевидно подобно развитие на нещата не му бе съвсем по вкуса.

— Да, има и такава вероятност. Виж, това не ми е минавало през ума.

И решението не закъсня.

— Ако загубиш… ами, предполагам, че ще трябва да поемем този риск. Но в такъв случай май ще е по-добре да те ликвидирам. Поне толкова заслужават онези, които загинаха, за да се сдобием с двайсет и седемте милиона. — Думите бяха изречени тихо, без злоба и звучаха повече като обмислено решение, отколкото като заплаха.

Джейсън се изправи, напълни отново чашата си, предложи една и на Кърк, който я пое и кимна в знак на благодарност. После закрачи напред-назад, тъй като не можеше повече да седи на едно място. Предложението го ядосваше, но и неотразимо го привличаше. Беше комарджия и този разговор го караше да се чувства като наркоман при вида на наркотици.

Той спря внезапно, осъзнал, че вече от известно време е взел решение. Дали ще спечели, или ще загуби… дали ще живее, или ще умре… нима можеше да се откаже от възможността да разиграе такива пари! Изведнъж се обърна и размаха пръст към гиганта на стола.

— Дадено… вероятно още от мига, в който влезе тук, си знаел, че ще се съглася. Но и аз имам няколко условия. Искам да знам кой си и кои са тези, за които непрекъснато говориш. И откъде са парите… крадени ли са?

Кърк пресуши чашата си и я побутна настрана.

— Крадени ли? Напротив. Две години копахме и пречиствахме руда, за да се сдобием с тях. Копахме на Пиръс и я продадохме тук, на Касилия. Много лесно можеш да провериш това. Аз я продадох. Аз съм посланикът на Пиръс тук, на тази планета — и той се усмихна при тази мисъл. — Не че това има особено значение, посланик съм и още на поне шест планети. Но върши доста работа при сключване на сделки.

Джейсън погледна към мускулестия, сивокос човек с износени, подобни на униформа, дрехи и реши да не се разсмее. Какви ли не неща се научаваха по граничните планети и всяка една дума можеше да се окаже истина. И за Пиръс не беше чувал, но това нищо не значеше. В обитаемата вселена съществуваха над трийсет хиляди познати планети.

— Ще проверя твърденията ти — каза Джейсън, — ако са истина, работата ще стане. Обади ми се утре…

— Не — прекъсна го Кърк. — Парите трябва да се спечелят довечера. Вече съм издал чек за тези двайсет и седем милиона. Ще изгърмя до небесата, ако не ги внесем утре сутринта, тъй че срокът ни е дотогава.

С всеки изминал миг Джейсън виждаше в цялата работа нещо все по-налудничаво, но и… по-интригуващо. Той погледна часовника си. Все още имаше достатъчно време да разбере дали Кърк лъже.

— Дадено, ще действаме довечера — каза той. — Само че ще ми трябва една полица за проверка.

Кърк се надигна да си ходи.

— Вземи ги всичките, ще се видим чак след като спечелиш. Ще бъда в казиното, естествено, но не се издавай, че ме познаваш. Би било много по-добре, ако не знаят откъде идват парите ти, нито пък колко имаш.

След това му стисна ръката като в менгеме, при което едва не му строши кокалите, и си отиде. Джейсън остана насаме с парите. Разтвори ги като карти за игра и се загледа в златистокафеникавите им изображения, мъчейки се да вникне в това, което ставаше. Двайсет и седем милиона кредита. Какво му пречи просто да си излезе с тях през вратата и да изчезне. Всъщност нищо с изключение на собственото му чувство за чест.

Кърк Пиръс, човекът — съименник по фамилия на родната си планета, или бе най-големият глупак на вселената, или пък просто знаеше какво прави. Начинът, по който бе протекъл разговорът, подсказваше на Джейсън, че е най-сигурно да заложи на второто.

— Уверен е, че по-скоро ще разиграя парите, отколкото да ги открадна — промърмори той кисело.

След това пъхна малък пистолет в кобура на кръста си, прибра парите в джоба си и излезе.