Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (64)

Шестдесет и четвърта глава

Тафи пристигна на летище „Хийтроу“ с дванадесет часа закъснение. Летището в Делхи беше затворено поради бомбена заплаха, а после ги забави лондонската мъгла. Беше капнал от умора и нервите му бяха опънати до скъсване. Веднага след митническата проверка забърза към таксиметровата пиаца.

— Към хотел „Савой“, моля.

Колата се движеше бързо, докато попадна в задръстване на Странд Стрийт. Тафи се бе отпуснал на седалката и се опитваше да подреди мислите си. Питаше се какво трябва да й каже първо, щом се озове лице в лице с нея.

— Какво ще кажете да спра някъде тук, сър? Пеша ще стигнете по-бързо.

— Устройва ме.

Таксито спря срещу хотела. Тафи свали багажа си, плати на шофьора и зачака движението да се разреди, за да пресече улицата. В този момент видя Алекс да излиза от хотела.

— Алекс! — Той размаха ръка, но гласът му потъна в оглушителния шум наоколо.

Видя я да спира на края на тротоара и да се оглежда наляво. И в този момент зад нея се появи друга фигура. Като в някакъв унес Тафи наблюдаваше как тя вдига ръце напред и се втурва към момичето.

— Алекс! Нееее!

Движението на Странд Стрийт спря още веднъж.

Тафи се втурна между колите към отсрещната страна. Всичко се бе случило по негова вина, всичко. Той знаеше, бе разполагал с доказателства, но въпреки това не бе предприел нищо.

И както някога, отново започна да се събира тълпа. Тафи не би могъл да понесе гледката, но знаеше, че трябва.

Със затворени очи и призрачно бледо лице тя лежеше в прегръдките на някакъв млад мъж, който му се стори познат.

— О, боже господи! Тя… Тя… — Не можа да каже нищо повече и само се отпусна на колене.

Клепачите й бавно се повдигнаха.

— Саймън, какво се е случило?

— Всичко е наред, скъпа. Сигурно си припаднала — отговори младежът.

— Тя добре ли е? Изведнъж скочи от тротоара пред колата ми. Нали разбирате, не можах да спра мигновено. Ако не я бяхте уловили навреме, можеше да…

— Ще се оправи — каза Саймън.

— Постъпката й е направо глупава — подхвърли шофьорът, преди да се върне при колата си.

— Саймън! О, Саймън! — Алекс избухна в сълзи. — Ти беше прав. Тя е отвлякла Ел Джи.

— Алекс, скъпа, запази спокойствие — намеси се Тафи.

— Това наистина ли си ти? Чичо Тафи, слава на бога, че се върна! — Алекс протегна ръце и се сгуши в него. — Попитах я къде я е завела, но тя не ми каза.

— Шоуто свърши, приятели. Разотивайте се! — подвикна лекарят от пристигналата линейка към тълпата. — Извинете, ще можем ли да я прегледаме?

— Разбира се. Не мисля, че е контузена. Само е изпаднала в шок.

— Е, нека да я повдигнем и да я отнесем до линейката. Имаш ли нужда от носилка, момичето ми?

— Не, мога да вървя — храбро отвърна Алекс, въпреки че краката й се подкосяваха.

— Бихте ли изчакали отвън, докато я преглеждаме?

— Да — отвърна Саймън и се огледа притеснено. — Ческа изчезна. Сигурно трябваше да я проследя, но бях уплашен за Алекс. Извинявайте, вие сигурно не разбирате нищо.

— О, не, боя се, че ви разбирам много добре — въздъхна Тафи. — Видях всичко.

— Трябва да съобщим на полицията. Ако не очаквах Алекс отвън, тя би могла да…

— Струва ми се, че преди да решим каквото и да било, трябва първо да поговорим. Срещали ли сме се друг път? Изглеждате ми познат.

— Да, веднъж за кратко. Бях в състава, който свиреше на сватбата ви. Там се запознах с Алекс. Всъщност аз съм приятелят й.

— Знаете ли, напомняте ми на някого.

— На някого, който се е казвал Боби? — попита Саймън.

— Да. Откъде знаете?

— Това е дълга история.

— Разбирам. Някой друг видя ли какво се опита да направи Ческа?

— Не, струва ми се. Всичко стана много бързо. В един момент Алекс стоеше на тротоара, а в следващия…

Разговорът беше прекъснат от лекаря.

— Как е тя? — попита разтревожено Тафи.

— Е, ще го преживее, но е доста понатъртена и има голям оток от дясната страна на главата. Изглежда, се е ударила в бронята на колата, преди да успеете да я дръпнете. Ще я откараме за по-обстоен преглед в болницата.

— Горката Алекс! — въздъхна Тафи.

— Ще дойдете ли в линейката с нас? Ще я откараме в „Сейнт Томас“.

— О, да, ако не ви притесняваме.

— Ни най-малко. Вие видяхте ли инцидента?

— Да.

— Младата дама твърди, че се е спънала и е паднала. Вярно ли е?

— Ами… — Саймън погледна Тафи. — Да.

— Някой друг замесен ли е?

— Не.

— В такъв случай не е необходимо да викаме полиция. Да вървим.

Двамата мъже последваха лекаря в линейката, където Алекс лежеше пребледняла, завита с червено одеяло.

— Казах им, че съм добре. Няма нужда да ме карат в болницата.

— По-добре да вземем предпазни мерки, отколкото после да съжаляваме — успокои я Тафи.

— Зная, но трябва да потърсим Ел Джи. — Алекс се прозя. — Нещо ми се приспа.

— Това е от шока — поясни лекарят.

— Не се безпокой за нищо, мила — стисна ръката й Тафи.

— Вече съм си у дома. Всичко ще се оправи.

Алекс направи усилие да отвори клепачи.

— Къде… Къде… — Но не успя да довърши и заспа.

В болницата, докато чакаха да започне прегледът, Тафи и Саймън седяха от двете страни на леглото на Алекс.

Погледът на Тафи блуждаеше безцелно из стаята. Искаше му се да зададе много въпроси, но не смееше да разстройва допълнително момичето.

Лекарят най-после дойде и ги помоли да изчакат отвън. Двамата излязоха и тръгнаха да търсят машината за кафе.

— Как се озовахте пред хотела преди инцидента? — попита Саймън.

— Вчера разговарях с адвоката си от Хонконг. Като научих какво се е случило, хванах първия самолет и веднага след като пристигнах, тръгнах към „Савой“.

— Значи, не знаехте нищо за пожара и за това, че майка ви е получила удар?

— Не. В противен случай щях да се прибера много по-рано.

— Сигурно сте много уморен. Какъв ден!

— Да — кимна Тафи. — Затова не смятам, че трябва да говорим за Ческа тази вечер. Искам да си почина, преди да реша какво да предприема.

— Ако искате моето мнение, тази жена е съвсем полудяла. За доброто на всички ни трябва да я отведем някъде, откъдето не би могла да навреди на още някого.

— Зная, Саймън. Но сега трябва да мислим най-напред за Алекс. Тук никой не би могъл да й навреди, нали?

— Не — отвърна Саймън, — но не смятам, че трябва да оставим Ческа да…

Появата на сестрата прекъсна разговора им.

— Бихте ли дошли с мен?

Саймън и Тафи я последваха обратно в стаята на Алекс. Тя беше будна и изглеждаше много по-спокойна.

— Здравейте. Аз съм добре. Лекарите твърдят, че ми няма нищо.

— Да — потвърди докторът. — Но е преживяла шок и бих желал да я оставим тук под наблюдение. Сестрата ще се погрижи за легло.

— Ще можем ли да останем с нея? — попита Саймън.

— Не. Тя има нужда от почивка. Ако всичко е наред, ще можете да си я приберете утре по обяд след главната визитация.

— Ще се оправиш ли сама, мила? — прошепна той в ухото й.

— Да — усмихна му се тя. — Иди да поспиш. Ще се видим утре.

— Добре. Носиш ли у себе си ключовете от апартамента в „Савой“? Искам да отскоча дотам, в случай че… — Тафи реши, че е по-добре да не изказва докрай намерението си.

— В чантата ми са — кимна Алекс.

— Е, ще се видим утре. — Тафи се наведе и я целуна.

— Саймън, ще внимаваш, нали? Притеснявам се, че…

— Разбира се. Довиждане, скъпа.

Докато вървяха към изхода, младежът се обърна към възрастния мъж.

— Не искате ли да дойда с вас в хотела?

— Не. Бих искал да я видя насаме, в случай че се върне.

— А мислите ли, че ще го направи?

— Кой знае! — сви рамене Тафи. — Лека нощ, Саймън. Благодаря ви, че бяхте на мястото на инцидента. Дължа ви много. Дайте ми телефонния си номер, за да ви позвъня, когато реша какво трябва да направим.

— Разбира се. — Саймън написа номера и подаде листа на Тафи. — Ще можете ли да приберете Алекс от болницата утре? Боя се, че ще бъда зает със сутрешното представление.

— О, значи освен музикант сте и актьор?

— Само за момента. Не искате ли да ви откарам до някъде?

— Не. Не е далеч. Ще повървя пеша. Имам нужда от малко въздух.

— Е, лека нощ.

Натоварен с багажа си, Тафи тръгна по „Уестминстър Бридж“. По средата на моста спря и погледна към Темза, сякаш търсеше съвет.

Той вече ни най-малко не се съмняваше, че Ческа бе убила майка си. Нейно дело беше и нападението върху Боби.

И най-накрая тя се бе опитала да убие и собствената си дъщеря.

Чудеше се какъв беше произходът на проблема й. Дали не се дължеше на това, че бе лишена от детство? Познаваше и други хора, станали звезди още като деца, които се бяха отдали на алкохола и наркотиците, а някои дори се бяха самоубили.

Вместо да мрази Ческа заради всичко, което беше направила, той се измъчваше от чувство за вина. Той, не по-малко от всички останали, беше допринесъл за нейния срив. От години насам тя крещеше за помощ. Душевната й агония сигурно бе превърнала живота й в ад.

А единственият човек, който никога не се бе заблуждавал по отношение на нея, беше неговата майка.

Тафи усети, че по страните му се търкалят сълзи. Ако тя беше мъртва заради всичко онова, което той не бе направил, никога нямаше да си прости.

— Моля те, мамо, моля те, нека да си добре! — прошепна Тафи и се отправи към „Савой“.