Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (53)

Петдесет и трета глава

През следващите две седмици Алекс едва изчакваше края на учебните занятия и се втурваше към болницата. Ел Джи беше в съзнание, но от направените изследвания стана ясно, че вероятно лявата половина на тялото й ще остане парализирана. Не можеше да говори и гледаше с пълен с отчаяние поглед.

Лекарите не можеха да кажат какви са шансовете й за възстановяване. Само времето можеше да покаже.

— Моля те, недей да се притесняваш, Ел Джи. Скоро ще можеш да бъбриш както преди — успокояваше я Алекс.

Ческа не посети леля си в болницата. Първата седмица прекара в леглото, оплаквайки се, че всичко й е дошло в повече. Нощем Алекс чуваше стонове от стаята й. Следващите дни майка й стана, но така и не напусна къщата.

— Честна дума, мамо, ще се справя отлично, така че би могла да се върнеш в Лос Анджелис — каза една вечер Алекс.

Ческа изглеждаше ужасена.

— Не, Алекс. Не мога да те оставя съвсем сама. Що за майка ще съм тогава?

Вместо да отговори, Алекс предпочете да смени темата.

— След три седмици трябва да отида в Лондон за изпита в Кралския ветеринарен колеж — подхвърли тя. — Трябва да замина предишната вечер, защото сутринта няма удобни влакове. Ел Джи ми запази стая за две нощи. После смятам да отида в Националния исторически музей, за да почета за изпита по биология. Но мисля, че бих могла да отложа изпитите за няколко дни.

— Не трябва да правиш това! Ел Джи ще бъде разочарована. Знаеш колко много държи на образованието ти.

— Зная, но тя ще има нужда от постоянни грижи, така че може да ми се наложи изобщо да се откажа от университета. Не бих могла да снова между Марчмънт и Лондон в продължение на цяла година.

— Дотогава Тафи сигурно ще се върне. А и не смятам, че Ел Джи очаква именно ти да се грижиш за нея.

— Защо? В края на краищата тя се грижеше за мен през всичките тези години. Съжалявам. Не исках да кажа…

— Зная. Опитвах се да ти обясня, че тя сигурно ще има нужда от професионални медицински грижи, каквито ти не би могла да й предложиш. — Ческа се усмихна. — А като стана дума за Лондон, нали затова съм тук. Ще ходя при Ел Джи, докато те няма. В болницата не би могло да й се случи нищо лошо.

— Предполагам — прозя се Алекс.

— Миличка, защо не отидеш да си легнеш? Изморена си. Ще ти донеса чаша какао, както правеше моята майка.

— Наистина съм малко уморена.

— Тръгвай тогава. Ще дойда след минута.

Докато се събличаше, Алекс отново пожела Тафи да си е тук. Бъдещето, толкова гладко доскоро, сега й изглеждаше несигурно. Чувстваше се уязвима. И кой знае защо — уплашена.

Веднага щом отнесе какаото на Алекс, Ческа се затвори в библиотеката. След като няколко дни бе търсила ключа от бюрото на Ел Джи, същия следобед го бе намерила почти случайно. Бе преместила една саксия и го бе видяла там. Фактът, че беше скрит, усили подозренията й, че именно в това чекмедже Ел Джи държи личните си документи.

Седна зад бюрото и отключи чекмеджето. Вътре имаше голяма папка, пълна с множество книжа. Ческа ги разлисти бързо, докато намери онова, което търсеше. Отмести папката, за да я разгледа по-късно. Отвори голям плик, разгъна листовете и се зачете.

„Последното желание на Лора Джейн Марчмънт.“

Двадесет минути по-късно тя бе изпълнена с ярост. Стовари юмрук върху бюрото и препрочете отново:

„Като изпълнител и попечител на парите, оставени на Ческа Марчмънт (известна като Хамънд) от втория й баща, мой дълг е да направя известни корекции в завещанието. Съгласно желанието на Мървин Марчмънт, за да получи парите, Ческа трябваше да посещава имението Марчмънт поне един път в годината. Тя обаче не е идвала, откакто навърши шестнадесет години. Освен това изостави дъщеря си на моите грижи и не я потърси години наред. При тези обстоятелства нямам друг избор, освен да дам парите на дъщеря й Алекс Марчмънт. Те, струва ми се, са нейни по право, още повече че тя не е имала материална поддръжка от майка си в миналото и едва ли би могла да разчита на такава в бъдеще.“

— Кучка! — изкрещя Ческа и започна истерично да рови из останалите документи в папката. Откри едно съобщение от банката, според което парите, които трябваше да наследи, възлизаха на сто и петдесет хиляди лири.

После погледна с каква сума разполага сметката на името на имението. Последният документ сочеше сумата двеста и петдесет хиляди лири. Е, щом не можеше да получи онова, което й се полагаше по закон, щеше да се възползва от сметката на Марчмънт. В края на краищата това беше справедливо.