Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Not Quite an Angel, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Пепа Стоилова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лусинда Едмъндс. Не съвсем ангел
ИК „Хермес“, Пловдив, 1999
Американска. Първо издание
Редактор: Венера Атанасова
Коректор: Ивелина Йонова
История
- —Добавяне
Пета глава
След първата седмица, прекарана в Марчмънт, Грета разбра, че най-големият й враг през следващите месеци ще бъде скуката. Самоанализът и размишленията винаги я бяха плашили и мисълта да прекарва часове наред, обърнала поглед към объркания си живот, съвсем не й изглеждаше привлекателна. Ала тук, където нямаше какво друго да прави, освен да чете, което само я караше да осъзнава пропуските в образованието си, тя често се улавяше, че седи, загледана в часовника и обзета от желанието дните да минават по-бързо.
Доста време прекара, замислена за Том, питайки се къде ли се намира сега и какво прави. За момент дори се изкуши да се свърже с Уайтхол и да се опита да го издири, но това й се стори безсмислено. Дори и да успееше да го открие, Том едва ли би я приел вече.
Но той много й липсваше. Не подаръците му, не дори и животът, който би могъл да й осигури, а човекът, когото бе открила в него. Мекият му южняшки акцент, смехът му, нежният допир на ръцете му, докато правеха любов…
Грета вече знаеше, че Том Лендърс беше първият мъж, когото бе обичала.
Следобедите правеше дълги разходки, като винаги минаваше покрай къщата на Ел Джи с надеждата, че тя ще я види през прозореца и ще излезе, за да си поговорят. Но досега това не се бе случвало, така че продължаваше сама към гората.
Докато вървеше между дърветата, замислена върху факта, че от четири дни не беше срещала жив човек, започна да ръми. Когато дъждът се усили, тя сериозно се усъмни дали ще остане в Марчмънт през следващите месеци. Може би, когато бебето се родеше, то щеше да й прави компания. Сигурно тогава щеше да престане да се чувства като единствения човек на света. Марчмънт заемаше площ почти колкото Сохо, но досега тя не бе срещала никого по време на самотните си разходки. Знаеше, че във фермата работят хора, но ги бе виждала само отдалеч.
Грета вдигна яката си, за да се предпази от вече проливния дъжд, и осъзна, че трябва да се прибере. Обърна се и закрачи бързо. Зад нея се разнесе кучешки лай. Тя спря, погледна назад и видя огромен пес да тича към нея. Грета се закова на място, докато животното все повече се приближаваше. Миг по-късно побягна, напрягайки всичките си сили.
— Господи! Господи! — изкрещя тя. Кучето се чуваше само на няколко сантиметра зад нея. Дъждът обливаше лицето й и тя не можеше да разбере накъде отива. Препъна се в някакъв клон и падна, удряйки главата си в един пън. Внезапно всичко потъна в мрак.
— Морган! Морган! Стой!
Кучето веднага се отдалечи от Грета и тръгна към висок мъж, който се приближаваше към нея. Момичето се опита да седне, но всичко наоколо беше като обвито в мъгла. Затвори очи и се отпусна отново на земята със стон.
— Добре ли сте?
Гласът беше мъжки и много дълбок.
— Аз… — Грета повторно отвори очи и видя мъжа, който се бе надвесил над нея. — Не зная. — В гърлото й заседна буца и тя започна да трепери.
— Паднахте ли? Ударили сте се лошо. — Той внимателно повдигна косата й. Огледа раната на челото, после извади чиста носна кърпа и избърса с нея потеклата кръв.
— Да. Това куче ме гонеше.
— Морган? Гонил ви е? Съмнявам се. Сигурно е искал да ви поздрави с добре дошла по своя си малко невъздържан начин. Можете ли да вървите? Трябва да отидем до къщата, където ще се изсушите и ще се погрижим за раната на челото ви.
Грета напрегна всичките си сили, за да се изправи, но щом стъпи на десния си крак, болката в глезена я накара да извика. Тя отново се отпусна и поклати глава.
— В такъв случай можем да направим само едно. Ще ви пренеса на ръце. Обвийте ръцете си около врата ми. — Мъжът коленичи до нея и тя веднага се подчини. Той се изправи с лекота. — Дръжте се здраво. Скоро ще се приберем на топло.
Грета скри лице в рамото на спасителя си. Пет минути по-късно отново вдигна глава и видя, че вървят между дърветата право към голямата къща. Стигнаха до входа и мъжът отвори масивната врата.
— Мери! Мери! Къде си? — извика той, докато прекосяваха широкия коридор, за да влязат в стая, чиито стени от горе до долу бяха покрити с книги. Непознатият внимателно сложи момичето върху дивана.
— Извинете, сър, повикахте ли ме?
— Да! Донеси ми топла вода, кърпи, един от халатите ми и голяма чаша бренди.
— Да, сър, веднага — отвърна Мери и бързо напусна стаята.
Мъжът започна да разравя въглените на угасващия огън. Прибави няколко цепеници и скоро топлината достигна до Грета. Наблюдаваше го мълчаливо, опитвайки се да спре треперенето на тялото си. Той не беше толкова висок, колкото й се бе сторил в първия момент. Лицето му бе загоряло, а косата — посивяла. Изглеждаше някъде към средата на петдесетте.
— Заповядайте, сър. — Мери, младата прислужница, се върна, понесла в ръце купа с гореща вода, кърпи и един халат. — Само ще отскоча до всекидневната, за да ви донеса бренди, сър.
— Благодаря ти. — Мъжът коленичи до Грета и натопи краищата на една от кърпите в купата. — Нека първо да почистим раната, а след това Мери ще ви донесе сухи дрехи.
Той притисна плата към челото й и тя се намръщи.
— Не сте бракониерка, нали? Не ми приличате на такава, но в днешно време човек не може да бъде сигурен.
Грета поклати глава.
— Е, може и да не сте, но така или иначе ви хванах в нарушение. Това е частна собственост. — Той изцеди окървавената кърпа и я притисна към слепоочието й.
— Не съм нарушила нищо — успя да каже тя. — Аз живея тук.
Гъстите вежди на мъжа се повдигнаха учудено.
— Наистина ли? И къде?
— В къщата на Дейвид Марчмънт. Той ми я отстъпи за известно време.
— Разбирам — намръщи се домакинът. — Вие сте приятелката му, така ли?
— О, не, нищо такова.
— Е, бих желал Лора Джейн да ме уведомява, когато синът й предлага една от къщите в Марчмънт на непознати дами. Аз съм Мървин Марчмънт, чичото на Дейвид.
— Съжалявам, че не сте били уведомен.
— Вие нямате вина — изръмжа Мървин. — А, ето го и брендито. Благодаря ти, Мери. Остани, за да помогнеш на тази млада дама да свали мокрите си дрехи и да облече халата ми. После аз ще се върна, за да погледна глезена ви. — Той кимна леко и бързо напусна стаята.
Мери помогна на Грета да се разсъблече и да облече дебелия вълнен халат.
— Благодаря — обърна се тя към момичето, докато то й подаваше голяма чаша бренди.
— Сега си починете. Виждам, че сте паднали лошо. Господарят скоро ще дойде, за да се погрижи за глезена ви — любезно каза прислужницата.
— Много съм ви благодарна. Съжалявам, че ви създадох толкова грижи. — Грета се отпусна предпазливо върху удобния диван и отпи от брендито.
— По-добре ли се чувствате? — Мървин се върна в стаята и тръгна към нея.
— Да, струва ми се — неуверено отвърна тя.
— Дайте да погледна тогава. — Той седна до нея и хвана глезена й. — Хмм. Има лош оток, но няма счупена кост. Боя се, че ще трябва да останете тук тази нощ. Не бива да претоварвате крака си.
— О, не, сър… Не бих желала да ви се натрапвам… Аз…
— Глупости! Имаме дванадесет празни спални, а Мери няма за кого друг да се грижи, освен за мен. Ще я накарам да запали огън в една от стаите. Гладна ли сте?
Грета поклати глава. Все още не се чувстваше добре.
Мървин позвъни на Мери и когато тя тръгна да изпълни нарежданията му, се настани в креслото срещу Грета.
— Така. Скоро ще си легнете. Предполагам, ще трябва да уведомя Лора Джейн, че сте добре, нали?
— Да, тя може да забележи, че не съм вкъщи, и да се притесни.
— Ще се видя с нея по-късно.
— Благодаря ви.
— За дълго ли сте тук? — попита той.
— Да, за известно време — отвърна Грета и се изчерви.
— Добре, сега да видим дали ще успея да ви пренеса по стълбите.
Пет минути по-късно, облечена в една пижама на Мървин, Грета лежеше в широкото, удобно легло.
— Ако възникне някакъв проблем, позвънете на Мери и тя веднага ще дойде. Лека нощ, мис?… — Той я погледна въпросително.
— Симпсън. Грета Симпсън. И искрено съжалявам, че така ви се натрапих. Сигурна съм, че утре ще се почувствам по-добре.
— Разбира се. — Мървин й се усмихна леко и напусна спалнята.
Грета лежеше в огромното легло и се взираше във високия таван. Изтощението надделя и погледът й започна да се замъглява. Тя затвори очи и потъна в сън.
На следващата сутрин Мери почука на вратата на спалнята на Грета. Тъй като не получи отговор, отвори внимателно и влезе. Остави подноса със закуската и разтвори завесите. Грета се раздвижи.
— Добро утро, мис. Как сте тази сутрин? — Мери се обърна и видя, че гостенката не се е разбудила. Приближи се бързо и постави ръка на челото й. То гореше. Разтърси Грета първо леко, след това по-силно. Единствената реакция беше тих стон.
Прислужницата забързано излезе от стаята.
— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо, доктор Евънс. — Мървин стана от стола зад бюрото си и протегна ръка към лекаря.
— Няма за какво.
— Е, какво е състоянието на нашата гостенка?
— Освен изкълчения глезен и раната на челото, дамата сериозно се е простудила. Повикахте ме тъкмо навреме, но винаги съществува риск от пневмония. През следващите няколко дни тя трябва да си почива и в никакъв случай да не се мести, докато не спадне температурата й. Особено като се имат предвид обстоятелствата.
— Какво означава това? — запита Мървин.
— Въпросната дама е бременна. Всяка инфекция би могла да се пренесе на детето. Ще намина утре, за да видя как е.
Лицето на Мървин беше съвсем безизразно.
— Благодаря ви, докторе. Надявам се, че бих могъл да разчитам на вашата дискретност за този случай.
— Разбира се.
Когато лекарят си тръгна, Мървин изкачи стълбите и тръгна по коридора към спалнята на Грета. Почука леко и отвори вратата. Потънала сред завивките на голямото легло, тя изглеждаше уязвима и съвсем мъничка, също като малко дете.
Мървин отиде до креслото край прозореца и се отпусна в него, дълбоко замислен. Загледа се навън към Марчмънт, който със сигурност щеше да премине в ръцете на племенника му след неговата смърт.
Петнадесет минути по-късно излезе от стаята, спусна се по стълбите и се отправи към входната врата.
Ел Джи беше в обора и доеше последните крави. Чу нечии стъпки и вдигна глава. Челото й се смръщи, щом видя кой беше посетителят.
— Здравей, Мървин. Как е пациентката?
— Боя се, че не е много добре. Настинала е доста сериозно. Изглежда, ще остане при мен още няколко дни.
— О, боже! — възкликна Ел Джи.
— Предполагам, че си била наясно със състоянието й.
— Да.
— Детето е от Дейвид, нали?
— Не, за съжаление. Някакъв американец я зарязал и Дейвид й се притекъл на помощ. Тя няма къде да отиде.
— Разбирам. Много благородно от негова страна, като се имат предвид обстоятелствата.
— Да, Дейвид е много благороден човек.
— Значи тя няма семейство?
— Изглежда, не — рязко отвърна Ел Джи и се изправи. — А сега, ако ме извиниш…
— Разбира се. Ще те уведомявам за състоянието й. Тя е много красива, нали?
— Да, струва ми се.
— Довиждане, Лора Джейн. — Мървин се обърна и излезе на двора.
Ел Джи се загледа след него, объркана от въпросите му. Вдигна двете ведра, пълни с прясно издоено мляко, и изхвърли разговора с Мървин от съзнанието си.
Едва късно същата нощ тя осъзна значението на казаното от него.
— Не… Не може да бъде! — изстена, ужасена от мисълта, която кръжеше в главата й.