Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (47)

Четиридесет и седма глава

Тафи внимателно положи главата на Ческа върху една възглавница и в този момент забеляза разпилените върху масата успокоителни. Отнесе ги в кухнята и ги изхвърли в канала. Нямаше никакво съмнение какво бе имала намерение да направи и той благодари на бога, че се бе отбил да я види. Беше тръгнал да посети стар приятел, който живееше малко по-нагоре на хълма. През последните години често бе минавал покрай дома й, но никога не беше спирал. Нека злото спи под камък, убеждаваше го майка му.

Но този път бе решил да спре и сам да й съобщи хубавата новина, преди тя да я прочете във вестниците.

Тафи си направи чай и седна до масата. Нямаше представа какво бе подтикнало Ческа към самоубийство. Беше смятал, че нещата при нея вървят добре.

Но вече не беше толкова близо до клюките в шоубизнеса както някога. През последните месеци бе разредил проявите си и само от време на време участваше в някое представление в „Паладиум“ или в телевизионно предаване като гост. Мнозина от неговите приятели комедианти бяха починали млади, смазани от огромното усилие непрекъснато да разсмиват публиката. Да живееш на ръба на нервния срив беше възможно на младини, но не и в есента на живота. А и през изминалата година животът му се бе преобърнал изцяло. Мислите му бяха заети с по-важни неща.

Тафи беше в Холивуд от няколко месеца, за да изпее своята лебедова песен — един филм, от който се очакваше да стане добър финал на кариерата му. Снимките бяха приключили предния ден и не смяташе да продължава. Жената, към чиято агенция се бе обърнал, след като бе напуснал Леон, му позвъни с ново предложение, но той вече бе взел окончателното си решение. Беше на шестдесет и една години и имаше намерение да изживее остатъка от живота си с жената, която обичаше. Двамата бяха начертали бъдещите си планове и той се чувстваше отново като младеж.

Мисълта за нея го накара да се усмихне. Беше се влюбил още при първата им среща по време на една вечеря със стар приятел от Оксфорд. Тъй като беше ерген, обикновено на подобни приеми го настаняваха до свободна жена, която в повечето случаи изобщо не успяваше да го заинтригува. Но Виктория, или Тор, както тя предпочиташе да я наричат, беше нещо съвсем различно. Тогава той реши, че тя е в средата на четиридесетте, но по-късно разбра, че е прехвърлила петдесет. Не можеше да си обясни защо бе останала сама. По-късно Тор му каза, че съпругът й починал преди десет години, но тя не изпитвала необходимост да се омъжи повторно. Беше специализирала древна китайска история в Оксфорд и бе отдала живота си на науката.

Тафи се бе прибрал у дома с мисълта, че такава възпитана и добре образована жена едва ли би проявила интерес към комедиант като него. Наистина той също имаше добро образование, но цял живот се бе движил в съвсем различна среда.

Все пак, седмица след първата им среща, той получи покана да присъства на един рецитал в Оксфорд. Тафи пристигна доста нервен и си нае стая в хотела, чудейки се как ли ще се чувства сред интелигентните приятели на Тор. Но вечерта се оказа изключително приятна.

По-късно, по време на вечеря, Тор го порица заради свенливостта му.

— Вие развличате хората, Тафи. Това е дарба точно както и талантът да напишеш труд за Едип. Чудесно е да накараш публиката да се смее и да се почувства щастлива поне за малко. Освен това вие също сте учили в Оксфорд и добре си подхождахте с приятелите ми.

Бяха му необходими цели два месеца, докато събере кураж да попита Тор дали не би останала за почивните дни. Беше я завел в Марчмънт, където Ел Джи веднага се бе влюбила в нея.

С течение на времето Тафи започна да открива у себе си неща, забравени още в младостта му — любовта към музиката и изкуството, насладата от разходките сред природата, книгите, които и двамата четяха, а после обсъждаха на бутилка вино.

Първия път, когато правиха любов, тя го увери в чувствата си и му каза, че иска винаги да бъде с него. В онзи момент, след като години наред бе скърбил по мъртвата си любима, той бе намерил щастието. Двамата извличаха най-доброто един от друг. Неговият весел нрав разведряваше сериозната Тор, а нейният интелект го подтикваше към задълбочени размисли.

Тафи разбра, че в никакъв случай не би желал да я изгуби. Малко след посещението им в Марчмънт той й предложи да се омъжи за него и тя прие. Тор реши да вземе едногодишен отпуск и да заминат на продължително пътешествие, за да посетят далечни места, които и двамата искаха да видят. Щяха да започнат от Венеция. След това имаха намерение да стигнат със самолет до Делхи, а оттам до Катманду. Тъй като Тор обичаше туризма, искаше да прекарат две седмици в Хималаите, после в Тибет и оттам да потеглят към Китай по пътя на Марко Поло.

И така, струваше му се, че вместо да върви към края си, животът му едва сега започва.

През изминалия месец тя му бе липсвала много. Докато вървяха снимките в Лос Анджелис, Тор бе останала в Англия, за да уреди последните подробности по пътуването им. Само след три седмици щяха да се оженят и никога повече нямаше да се разделят.

Тафи въздъхна и изля утайката от чая си в мивката. Бе имал намерение да прекара приятна вечер с приятеля си Ал, отдавайки се на спомени и обсъждайки планове за бъдещето, а ето че се бе забъркал в ситуация, от която едва ли щеше да се измъкне скоро.

Замисли се за душевното състояние на Ческа и се опита да сравни неподвижното тяло на дивана с красивата жена, която изпълняваше ролята на Джиджи. Мислите му го отведоха назад в миналото, в годината, когато Грета беше загинала.

Тафи се намръщи. Как Ческа бе успяла да си извоюва успеха и славата, на които се радваше, щом все още имаше психически проблеми? Поклати глава. Не, най-вероятно съвсем наскоро се бе случило нещо, което я бе довело до мисълта за самоубийство. Зачуди се как да открие причината за тази катастрофа.

Той отиде до телефона и надникна в тефтерчето, изписано с разкривения, ученически почерк на Ческа. Третият номер беше на агента й Бил Бринкли. Може би той знаеше какво е станало.

Набра номера и помоли секретарката да го свърже.

— Бил, обажда се Тафи Марчмънт. Струва ми се, че сме се срещали на един-два приема.

— Да, спомням си. Как сте?

— Благодаря, добре съм.

— Какво мога да направя за вас? Да не би да си търсите нов агент? Ще бъда щастлив да ви предложа услугите си.

— Не, но ви благодаря все пак. Вчера приключих последния си филм. Вече се оттеглих съвсем официално.

— Така ли! — засмя се Бил. — Чудя се колко ще продължи това.

— Завинаги, ако зависи от мен. След три седмици се женя.

— Поздравявам ви. Но след като не мога да ви представлявам, как бих могъл да ви услужа?

— Виждали ли сте Ческа напоследък? Както знаете, тя е моя племенница — започна предпазливо Тафи.

— В интерес на истината, не съм. Преди около два месеца тя ме уволни и ми даде да разбера, че не желае повече да й бъда агент.

— Нали нямате нищо против да ми кажете защо се стигна дотам?

— Тъй като от студиото не подновиха договора й за сериала „Петролните барони“, тя хвърли вината за това върху мен.

— Е, ние, артистите, винаги обвиняваме за неуспехите си агентите, Бил. Кой се грижи за интересите й сега?

— Нямам представа. Струва ми се, че имаше намерение да замине за Европа, преди да реши с какво да се захване.

— Разбирам. Бихте ли ми казали защо не подновиха договора й? Обещавам, че няма да задавам повече въпроси.

— Ами… — Бил направи кратка пауза. — Добре де, тъй като сте й роднина, ще ви кажа. Стана много трудно да се справят с нея. Тя непрекъснато поставяше условия, закъсняваше и във вестниците постоянно се появяваха нейни снимки с неподходящи мъже. Според мен сама си е виновна за всичко, но ако решите да поговорите с нея, не й споменавайте, че аз съм ви казал.

— Разбира се. Е, беше ми приятно да си поговорим, Бил. Благодаря ви, че бяхте откровен.

— Няма за какво. Поздравете от мен бъдещата си съпруга и ако видите Ческа, предайте й най-добрите ми пожелания. Тя съвсем не е светица, но е една от първите ми клиентки.

— Ще й предам, Бил. Всичко добро.

Тафи затвори телефона и се върна във всекидневната, дълбоко замислен. Ческа все още спеше. Въздъхна тежко. Да играе ролята на милосърдна сестра, беше последното, което би искал, идвайки в Лос Анджелис, но не можеше да я остави съвсем сама в това състояние.

Помисли си за Грета.

Не, наистина не би могъл. Съдбата го беше изпратила тук и той бе длъжен да помогне с каквото може.

Позвъни на Ал, за да отложи срещата, след което слезе до колата, за да вземе куфарите си. Докато се настаняваше в една от свободните стаи, се запита защо съдбата го връщаше в миналото, когато така страстно копнееше да погледне към бъдещето.