Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (46)

Четиридесет и шеста глава

Два месеца по-късно Ческа се прибра вкъщи след последния си снимачен ден в студиото. На раздяла бе почерпила екипа с шампанско и сладки и бе изслушала пожеланията им за успех и уверенията, че много ще им липсва. Стискайки зъби, тя се бе преструвала усмихнато, че напуска сериала по свое желание, тъй като знаеше, че това е единственият начин да запази гордостта и достойнството си. Но дълбоко у себе си беше сигурна, че всички знаят за уволнението й.

Когато я запитаха за бъдещите й планове, тя махна небрежно с ръка и отговори, че преди да се заеме с нещо сериозно, смята да направи едно пътешествие из Европа. А истината бе, че нямаше никакви планове.

Беше позвънила на един от най-известните агенти, Уилям Морис, за да му каже, че би желала да я представя, като му предлага за услугата двадесет процента от хонорарите си. Секретарката прие съобщението, но той така и не я потърси.

Ческа нареди на прислужницата си да й донесе водка с тоник и потъна в едно кресло във всекидневната. Запита се дали не бе направила ужасна грешка, като бе прогонила Бил. Дали да не му се обади? Дали да не го помоли да забрави гневното й избухване и да се огледа наоколо за някоя подходяща роля? Не. Гордостта й беше вече достатъчно накърнена. Единственото, което й оставаше, бе да се обади на някой посредствен агент, който щеше да се зарадва да добави името й в списъка на клиентите си. Дали това щеше да се окаже добър вариант? Сигурно.

— По дяволите! — Тя притисна с ръце слепоочията си. Ужасното главоболие отново я измъчваше.

Прислужницата й донесе питието и тя отпи голяма глътка, без да се интересува дали това ще засили главоболието й. Съществуваше още и финансовият й проблем. Тя беше разорена. Не, положението беше дори по-лошо. Някога бе притежавала стотици хиляди долари. А ето че вчера, когато бе отишла да си купи рокля в „Сакс“, отказаха да приемат кредитната й карта. След направената проверка се бе оказало, че е надхвърлила лимита си. Ческа бе написала чек и бе напуснала магазина унизена, с пламнало лице. След като се прибра, тя позвъни на адвоката си и нареди да й изпрати следващия чек от Бил лично, а не в банката. Ставаше въпрос за двадесет хиляди долара, които щяха да й стигнат за няколко седмици, ако ги харчеше разумно.

Ческа изстена отчаяно. Беше работила упорито още от четиригодишна възраст, но до какво я бе довело това? Имаше къща, която скоро трябваше да продаде, и купища красиви тоалети, които вече нямаше къде да носи. Приятелите й, които толкова се радваха на гостоприемството й, сега я отбягваха. И тя знаеше защо — вече беше поела надолу. А в техния живот нямаше място за неудачници. Те биха могли да повлекат и тях.

Същата нощ Ческа се напи и на сутринта се събуди на дивана, напълно облечена.

Следващата седмица се оказа още по-ужасна.

Отказа се от услугите на масажистката и фризьора. Уволни прислужницата и охраната си, защото не можеше да си позволи да им плаща. Ноктите й изгубиха елегантната си форма, косата й се спускаше безредно по раменете и тя просто престана да се преоблича сутрин.

Финансовият проблем и скуката бяха сами по себе си ужасни, но далеч по-страшни бяха онези стари, познати и отдавна потискани чувства, които се надигаха отново. Кошмарът я спохождаше все по-често и я караше да се събужда потна и трепереща.

И тогава се върна гласът, онзи глас, който я беше накарал да извърши ужасни неща. Не го беше чувала откакто бе напуснала Англия преди седемнадесет години. Но сега той не беше сам. Гласовете бяха няколко и не й говореха за други хора, а за самата нея.

Ти си неудачница, нали, Ческа?… Глупава, бездарна кучка… Никога повече няма да се върнеш на работа… Вече никой не те иска, никой не те обича… Всичко свърши… всичко свърши…

Ческа обикаляше от стая в стая, опитвайки се да избяга от гласовете, но те я следваха, не й позволяваха да отдъхне дори за миг. Тя удряше главата си с юмруци, крещеше високо, за да ги заглуши, но… нищо не можеше да ги спре.

Съвсем отчаяна, тя се обади на лекаря си за успокоителни, но те не й донесоха никакво облекчение.

Ческа разбра, че отново полудява, че здравият разум, в който се бе вкопчила през последните години, я напуска. Имаше нужда от помощ, но не знаеше към кого да се обърне. Ако споделеше проблема си със своя лекар, той щеше да я затвори в някоя клиника, както бяха сторили някога.

След две седмици, прекарани в ада, една сутрин тя погледна в огледалото и не видя отражението си.

— Не! Не! Моля ви!…

Ческа се строполи на пода. Отново беше станала невидима. Може би вече бе умряла, както понякога ставаше в сънищата й. Беше ли това действителност? Вече не можеше да разбере. Главата й се пръскаше от болка, а гласовете вътре крещяха и й се присмиваха.

Тя се втурна обезумяла из къщата и покри всички огледала. След това отново се отпусна на пода и се опита да овладее дишането си.

Когато ужасният ден премина в ужасна нощ, Ческа разбра, че не би могла да издържи повече. Гласовете бяха прави, като й казваха, че за нея няма бъдеще.

— Няма ли кой да ми помогне?… — изстена тя.

Няма кой да ти помогне, Ческа… Няма кой… Никой не те иска, никой не те обича…

— Престанете! Стига! Стига! — Ческа заудря ритмично главата си в стената, но тормозът продължи.

След малко тя се изправи. Знаеше, че няма избор. Можеше да намери спокойствие само по един-единствен начин.

Погледът й не се откъсваше от опаковката с успокоителни. Запита се колко трябва да вземе, за да е сигурна в резултата. С треперещи ръце ги изсипа върху масата.

Внезапно се изсмя силно. Сега вече щеше да ги спре. Беше толкова лесно, толкова лесно…

Сложи една капсула в устата си.

Звънецът на входната врата иззвъня. Тя закри ушите си с ръце.

— Стига! Стига! Престанете!

Но звънът настойчиво се повтори. Ческа успя да се довлече до вратата и се отпусна на колене пред нея.

— Вървете си! Вървете си! Моля ви!

— Ческа? Ческа, аз съм, Тафи!

— Тафи? Това е невъзможно. Той живее в Англия. Това са гласовете. Те се опитват да ме измамят!

— Ческа, моля те, отвори. Искам да те видя.

Тя погледна през стъклото на вратата и забеляза някаква едра фигура. Загледа се в лицето и отстъпи крачка назад. Доста поостарял и понатежал, с вече посребрени коси, но това наистина беше той.

— Добре, добре. — Ческа изключи алармената система и отвори вратата.

Щом влезе, Тафи направи усилие да прикрие изненадата си. Тя изглеждаше съвсем различно от момичето, което бе видял за последен път преди седемнадесет години. Косата й беше мазна и несресана, а очите й, оградени с тъмни кръгове, го гледаха със стъклен поглед. По средата на челото й имаше голяма подутина. Дрехите висяха безформено на раменете й, а красивите някога крака приличаха на клечки.

— Ческа, толкова се радвам да те видя. — Той се наведе да я целуне и усети неприятната миризма на немито тяло.

— О, Тафи, Тафи… Аз… — Сините очи го гледаха тревожно, после се напълниха със сълзи.

Тафи протегна ръка, за да я прегърне, но при лекия допир тя изпищя.

— Трябва да извикам лекар! — Той се изправи, но ръката й го сграбчи за крака.

— Не! Аз… ще се оправя.

— Ческа, погледни се само! Ти съвсем не си добре.

Тя скочи, втурна се във всекидневната и се хвърли на дивана.

— Моля те, ела да ме прегърнеш. Прегърни ме, чичо Тафи.

Тафи забеляза, че истерията изчезва от погледа й. Седна до нея и тя веднага скри лице в скута му. Остана така известно време, после се надигна и се взря в лицето му.

— Истински ли си?

— Надявам се — засмя се той. — Защо питаш?

— О, защото през последните седмици си въобразявах толкова много неща. Хора… различни места… — Върху устните й се появи усмивка. — Щом си истински, много се радвам, че си тук.

След тези думи Ческа затвори очи и заспа.