Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (40)

Четиридесета глава

Джон Кокс се усмихна на Ческа през бюрото си:

— Е, как се чувстваш днес?

— Чудесно — отвърна тя.

— Радвам се. Добре ли се настани?

— Да, предполагам. Но бих предпочела да се прибера у дома.

— В Марчмънт?

— Да.

— Значи, предпочиташ да живееш там, отколкото в апартамента, който деляхте с майка ти?

Ческа се загледа в една статуетка върху библиотеката и не отговори.

— Искаш ли да поговорим за майка ти?

— Веднъж участвах в един филм, в който имаше психиатър.

— Наистина ли?

— Да. Той се опитваше да убеди един човек, че брат му е луд, за да може да го затвори в лудницата и да открадне всичките му пари.

— Но във филмите всичко е измислено, Ческа. Тук никой не се опитва да докаже, че си луда. Аз просто се опитвам да ти помогна.

— Точно така говореше и психиатърът във филма.

— Тогава нека поговорим за бебето ти. Знаеш, че си бременна, нали?

— Разбира се, че знам! — изръмжа тя.

— И какво мислиш за това?

— Много се радвам.

— Сигурна ли си?

— Да.

— В такъв случай си наясно, че трябва да се грижиш за себе си. Детето ти има нужда от теб.

— Да — повтори Ческа и се усмихна.

— А какво мислиш за това, че трябва да го отгледаш сама, без баща? — меко попита Кокс.

— Моето бебе си има баща — умерено възрази тя. — Ние ще се оженим веднага щом той се върне от Франция.

— Разбирам. А как се казва приятелят ти?

— Боби Крос. Както знаете, той е много известен поп певец.

— О, не знаех! — престори се на учуден докторът. — А какво мислеше майка ти за предстоящата ти женитба?

Ческа се прозя шумно.

— Добре. Мисля, че за днес стига. Ще се видим утре на същото място и по същото време: — Джон Кокс се усмихна. — Впрочем днес следобед ще имаш посетител. Чичо ти ще дойде да те види.

Лицето й светна.

— Много мило. Да не би да идва да ме прибере в Марчмънт?

— Не днес, но съвсем скоро. Обещавам ти.

Кокс натисна копчето върху бюрото си и на вратата се появи една сестра. Ческа се изправи, кимна на лекаря и я последва.

 

 

По-късно същия ден Тафи бе повикан в кабинета на Кокс.

— Как е тя?

— Малко по-добре, струва ми се. Във всеки случай е доста по-общителна. И като че ли обръща повече внимание на онова, което я заобикаля. Но отказва да говори за майка си. Изглежда, е изхвърлила от съзнанието си всичко, свързано със смъртта й. Освен това тази сутрин ми каза, че двамата с Боби Крос ще се оженят веднага щом той се върне от Франция.

— О, господи! — въздъхна Тафи. — Това означава, че вероятно Грета не й е казала истината за него.

— Не знаем със сигурност, мистър Марчмънт. Възможно е да й е казала, но Ческа го е забравила избирателно както всичко, свързано с онази вечер.

— Тогава какво, за бога, да й кажа?

— Засега най-добре би било да я развеселите. Изглежда, съзнанието й я предпазва от всичко, което не би могла да понесе. За доброто на бебето тя трябва да бъде колкото е възможно по-спокойна. По време на бременността у жената се извършват множество физиологични и психологически промени. Нека да почакаме до раждането и след това да решим.

— Значи искате да я излъжа?

— Не бих ви молил за това при нормални обстоятелства. В сегашното й състояние тя не е готова да приеме истината. Докато разговарях с нея, започнах да се питам доколко детството, прекарано пред камерите, я е лишило от способността да разграничава фантазията от действителността.

— Но отлагането няма ли само да влоши нещата?

— Възможно е, но трябва да мислим за два живота, а от онова, което Ческа ми показа, мога да твърдя, че тя не е в състояние да понесе истината.

— Ще направя, каквото мога — каза Тафи.

— Тя изгаря от нетърпение да се прибере у дома. Кажете й, че веднага щом се почувства по-добре, ще я отведете в Марчмънт.

— Наистина ли мислите, че това е възможно? Искам да кажа, че Марчмънт е идеалното място за почивка, а и майка ми с удоволствие ще се грижи за нея.

— Засега не е. В интерес на истината не смятам, че ще напусне клиниката поне до раждането на бебето. Много е лабилна и има нужда от професионални грижи, каквито майка ви не би могла да й предложи.

Тафи почука на вратата на Ческа.

— Влез!

Той влезе и я видя седнала в креслото и загледана през прозореца.

— Здравей, миличка. Как си?

Тя се извърна към него и се усмихна.

— Здравей, чичо Тафи. Да ме отведеш у дома ли си дошъл?

Той се приближи до нея и я целуна.

— Изглеждаш съвсем като преди.

— Чувствам се много добре. Само че искам да зная кога ще се прибера. Боби не знае къде съм и ще се разтревожи.

— Е, всъщност той знае, че си тук, и ти изпраща всичката си любов.

— Така ли? И кога ще дойде да ме види?

— Виж, в момента е много зает, но ме помоли да ти предам, че иска засега да останеш тук и да се грижиш добре за себе си и за бебето.

— Наистина ли каза това? — Очите на Ческа блеснаха.

— Да. — Тафи преглътна с усилие.

Лицето на Ческа помръкна.

— Знаеш ли, чичо Тафи… аз отново сънувах онзи кошмар. Беше ужасно. Някой ми говореше, че Боби не ме обича вече, че е женен и има други деца, което означава, че не би могъл да се ожени за мен. — Тя вкопчи пръсти в рамото му. — Но това е само сън, нали, чичо Тафи? — Очите й отчаяно молеха за потвърждение. — Боби ме обича, нали?

— Разбира се — кимна Тафи. — А сега ме прегърни. — Обви ръце около нея и почувства колко е отслабнала. — Много си измършавяла, млада госпожице. От теб се очаква да наддаваш на килограми, а не обратното. Боби много ще се ядоса, ако не се грижиш добре за себе си.

— Съжалявам. Кажи му, че отсега нататък ще се храня по-добре. А какво става със сватбата, чичо Тафи? Трябва да се оженим преди раждането на бебето.

— Да, но Боби не смята, че в сегашното ти състояние трябва да те натоварваме допълнително. Така че трябва да отложим, докато родиш. Тук е много приятно, нали? — Тафи отиде до прозореца. — Гледката е прекрасна. Трябва да излизаш да се разхождаш. Чистият въздух ще се отрази добре на теб, и на бебето.

— Да, наистина е красиво. — Ческа проследи погледа му. — Но някои от хората тук са съвсем луди. Нощем в съня си чувам да стенат. Ужасно е. Предпочитам да съм в Марчмънт.

— Съвсем скоро ще те заведа там. Колкото повече се грижиш за себе си и правиш онова, което ти каже доктор Кокс, толкова по-скоро ще се върнеш в Марчмънт. Имаш ли нужда от нещо?

— Като че ли не. Предполагам, добре би било да имам телевизор. Досадно е да не правиш нищо.

— Ще видя дали ще мога да уредя този въпрос.

— Благодаря ти. Чичо Тафи?

Той я погледна.

— Болна ли съм? Не се чувствам зле.

— Не, не си болна. Ти просто преживя… ужасен шок, това е всичко.

Лицето на Ческа внезапно пребледня.

— Понякога се чувствам толкова объркана… Заради тези кошмари често не мога да си спомня кое е станало в действителност и кое е само сън. Мисля си, че съм луда. Но не съм, нали? Моля те, кажи ми, че не съм! — Очите й се напълниха със сълзи.

Тафи прекоси стаята и коленичи до нея.

— Разбира се, че не си, миличка. Просто от дълго време живееш в постоянно напрежение. Тук си само за да си починеш. Няма за какво да се притесняваш. Трябва само да се грижиш за себе си и за бебето. Обещаваш ли ми?

— Ще се опитам. — Ческа избърса очите си. — Но понякога ме обзема страх. Чувствам се толкова… толкова самотна.

— Но ти съвсем не си сама, Ческа. Имаш бебето, което расте у теб. — Той погледна часовника на нощното й шкафче. — Сега трябва да тръгвам, мила. Ще дойда следващата седмица.

— Добре. Обичам те, чичо Тафи. — Тя обви с ръце врата му. — Но ти смяташ, че съм лоша, нали?

— Не, не смятам. — Тафи я целуна и напусна стаята.

По време на дългото пътуване до Лондон той премисляше разговора им отново и отново. Без съмнение Ческа беше много по-добре и на моменти изглеждаше съвсем нормална. Надяваше се, че процесът на подобряване ще продължава.

 

 

Три седмици по-късно телефонът на Тафи иззвъня.

— Ало?

— Тафи, Леон се обажда.

— Здравей — хладно каза той.

— Как е Ческа?

— По-добре.

— Радвам се. Виж, говорих с Боби и той изглеждаше искрено учуден. Призна, че с Ческа са имали малък флирт, но нищо, което би довело до създаването на дете. Твърди, че е невъзможно той да е бащата.

— Вярваш ли му?

— Разбира се, че не му вярвам! Но какво бихме могли да направим? Той отрича всичко и отхвърля всякаква отговорност.

Тафи изскърца със зъби.

— Ще ти кажа нещо. Ако отново застана лице в лице с това лайно, ще му смачкам топките! Попита ли го дали ще посети Ческа?

— Да, и той отказа. Смята, че това само би влошило нещата. Каза, че Ческа преувеличава и между тях не е имало нищо повече от обикновен романс, без нищо обвързващо.

— Не че очаквах друго, но наглите му лъжи ме изумяват!

— Зная, Тафи. Този човек няма морал. Никога не е имал. Слушай, трябва да обсъдим нещо. Джеймс Дей ми се обади. Иска да знае дали Ческа ще присъства на премиерата на „Моля ви, сър, обичам ви“.

— А ти какво му каза?

— Че се съмнявам. Естествено, не му обясних в детайли състоянието й. Той мисли, че момичето е в шок от смъртта на майка си. Не знае нищо за бебето.

— Ческа не е в състояние да ходи никъде. Но дори и да беше, нали и Боби Крос ще бъде там?

— Да. Тогава ще кажа на Джеймс, че тя е зле, и ще го помоля да съобщи на пресата, че е заболяла от тежък грип или нещо подобно. Това е такъв срам! Предполага се, че филмът ще стане хит от двете страни на Атлантика.

— Това наистина е срам, Леон. Но ако някои хора не бяха манипулирали Ческа, до всичко това нямаше да се стигне, нали?

— Зная, Тафи, и наистина съжалявам.

— Когато видиш Боби, предупреди го да стои далеч от мен. Виждаш ли, не бих могъл да гарантирам за действията си.

Тафи седеше във всекидневната си и се взираше в пространството. Знаеше, че въпреки рухването на всички надежди за почтеност от страна на Боби към Ческа, измамата, в която бе станал съучастник, трябва да продължи. Доктор Кокс смяташе, че това е за нейно добро, но Тафи не можеше да не се притеснява за последиците след разкриването на тази лъжа.

Беше изгубил Грета, а сега бе обзет от ужас, че може да изгуби и Ческа.