Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (37)

Тридесет и седма глава

Тафи вървеше по улица „Странд“. Все още имаше мъгла, макар и не толкова гъста. Неочаквано близо до „Савой“ се запита дали Грета вече бе казала на Ческа за Боби. Спря срещу хотела и зачака пролука в движението, за да може да пресече.

Преди да успее да помръдне, чу остро изсвирване на спирачки, силен удар и сърцераздирателен вик. Движението по двете платна на пътя внезапно спря.

Провирайки се между спрелите коли, Тафи бавно тръгна да пресича улица „Странд“. Около една кола започна да се събира малка група хора. Всички гледаха към нещо, проснато на асфалта.

— Боже мой!

— Мъртва ли е?

— Някой да повика линейка!

— В един момент беше на тротоара, а в следващия…

— Не успях да видя заради мъглата, но…

Точно преди да стигне групата хора, Тафи се препъна в нещо, наведе се и го вдигна.

— Не, не!… — изстена той, загледан в малката обувка от алигаторска кожа.

Той се втурна между хората и коленичи до неподвижното тяло. Обърна лицето й към своето. То беше само малко поизцапано, без никакви други белези от нараняване.

— Грета! Грета!

Тафи внимателно я вдигна от платното. Тълпата му направи път, когато я понесе към тротоара, а по страните му се затъркаляха сълзи.

— Грета, любов моя! — шепнеше той и нежно я люлееше в прегръдките си.

Нямаше представа колко време беше минало, преди да се появи линейката с виеща сирена и включени светлини.

— Сър, може ли да я прегледаме? — Някакъв мъж го улови за рамото.

Тафи я целуна нежно.

— Сбогом, любов моя. Сбогом! — прошепна той. Погледна непознатия в очите и му подаде неподвижното тяло.

Гледаше как я вкарват в линейката, после извърна глава. Знаеше, че с нея е свършено. И тогава забеляза Ческа, застанала малко встрани под една улична лампа. Приближи се бавно до нея.

— Ческа? — тихо каза той, но тя не откликна. Улови я за рамото и продължи: — Всичко ще бъде наред. Тафи е тук. Тафи е при теб.

Ческа го погледна и за момент сякаш го позна.

— Какво стана? Аз… — Момичето разтърси леко глава и се огледа, сякаш за да си припомни къде се намира. — Мама? Къде е мама?

— Ческа, о, Ческа, аз…

Тя се освободи от ръката на Тафи и се втурна към линейката. Грета лежеше вътре с бяло като порцелан лице. Ческа изпищя и обгърна с ръце безжизненото тяло на майка си.

— Мамо! Мамо! Не исках това! Не го исках! О, господи! Не!

Тафи застана зад Ческа и се заслуша в неразбираемите думи и риданията й. Коленичи и се опита да я отдръпне, но тя само се вкопчи в трупа още по-здраво.

— Какво направих? Какво направих? — повтаряше непрекъснато тя.

— Хайде, миличка, хайде.

Ческа спря да плаче, изправи се и се обърна към него. После изведнъж се хвърли в прегръдките му.