Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (34)

Тридесет и четвърта глава

В неделя вечерта Ческа бе повалена на легло от стомашно разстройство. Почти цялата нощ прекара в банята, чувствайки се ужасно зле.

В седем часа на следващата сутрин тя лежеше изтощена, когато Грета влезе в стаята й.

— Обадих се на Джеймс и му казах, че не се чувстваш добре, за да отидеш на работа днес. Той ти изпраща поздрави и поръча да ти предам да не се притесняваш. Ще отложат снимките ти с няколко дни.

— О, но… — Очите на Ческа се напълниха със сълзи при мисълта, че няма да може да види Боби още четиридесет и осем часа.

— Хайде, хайде, миличка. Ще можеш ли да вземеш хапчето си? — Грета й подаде успокоителното и чаша вода.

Ческа само поклати глава и се обърна на другата страна.

Майка й оправи завивките и отметна кичур коса от челото й.

— Сега се опитай да поспиш, скъпа. Сигурна съм, че скоро ще се оправиш.

На следващия ден Ческа се почувства по-добре, а в сряда заяви на майка си, че е достатъчно здрава, за да се върне на работа.

— Но ти не си яла нищо, миличка. Мислех, че ще останеш в леглото поне още един ден.

Ческа стана и бързо се облече. Колкото и слаба да се чувстваше, не можеше да понесе мисълта за още един ден без Боби. Питаше се какво ли щеше да прави след седмица, когато снимките на филма щяха да приключат.

Замаяна и изтощена, успя някак си да изтърпи дългия снимачен ден, докато най-накрая Джеймс се приближи до нея, прегърна я през раменете и й каза да се прибира.

— Върви да си легнеш, мила. Ние ще продължим снимките с Боби.

Ческа хвърли поглед към любимия си, който се смееше с една от гримьорките. Беше се надявала, че ще й предложи да отидат вечерта в хотела, но той едва бе разменил няколко думи с нея през целия ден. Видя как прегърна момичето и изтича да го пресрещне.

— Боби! Боби!

Той спря и се обърна.

— Здрасти, бебчо. Божичко, изглеждаш ужасно.

— Добре съм. Довечера ще отидем ли в хотела? — попита тя с надежда.

— Мислех, че Джеймс те изпрати да се прибираш.

— Да, но бихме могли да се видим по-късно.

— За да ме заразиш ли? Няма да стане. — Той се засмя и я прегърна. — Извинявай, бебчо, не исках да прозвучи така. Защо наистина не се прибереш да си легнеш?

— А утре вечер?

— По всичко личи, че ще снимаме до късно вечерта, за да наваксаме пропуснатото време. Но в петък ще има празненство по случай завършването на филма. Ще се видим там.

Ческа разочаровано си помисли, че ще бъдат заобиколени с останалите от екипа, а тя съвсем не бе имала предвид това.

— Е, добре.

— Чао, бебчо — небрежно махна Боби и тръгна към гримьорката.

Ческа унило отиде да се преоблече, преди да си тръгне към къщи.

 

 

Участието на Ческа във филма приключи в петък. Джеймс я прегърна топло и заяви, че е била страхотна. Тя се мота около екипа до обяд с надеждата да види Боби, но той беше изчезнал. Най-накрая въздъхна разочаровано и се отправи към очакващата я кола.

— Вкъщи ли, мис? — запита шофьорът.

— Да… ъъъ… не. Бихте ли ме откарали до Уест Енд, моля!

— Разбира се. — Той включи двигателя и потегли.

Ческа разглеждаше през прозореца магазините по протежението на Риджънт Стрийт.

— Пристигнахме, мила. Пази се.

— Благодаря. — Ческа затръшна вратата след себе си и измърмори: — А сега, откъде да започна?

Погледът й се спря на витрините на „Маршъл и Снелгроув“ и тя реши, че мястото е подходящо за начало колкото и всяко друго.

Час и половина по-късно вече се превиваше под тежестта на чантите, с които се бе натоварила. Беше се забавлявала безкрайно, докато бе купувала първите си дънки, двата яркоцветни клина, които подчертаваха стройните й крака и тесния ханш, и двата пуловера с полояки. В „Мери Куонт“ бе открила великолепна рокля за партито. Беше къса и много напомняше онази, която Одри Хепбърн бе носила в любимия филм на Боби „Закуска у Тифани“. Бе купила и чифт красиви черни обувки с високи токчета, които подхождаха на роклята. Нямаше значение, че едва пристъпва с тях. Ефектът, който очакваше, щеше да си струва болката.

Ческа махна на едно такси, чудейки се какво ли щеше да каже майка й за покупките й.

— Е, какво мислиш? — Ческа влезе във всекидневната и се завъртя.

Грета преглътна с усилие. Дъщеря й изглеждаше зашеметяващо. Тясната къса рокля подчертаваше красивата й фигура, а начинът, по който бе вдигнала косите си, й придаваше допълнителна елегантност.

— Много си красива, миличка. Но имаш нужда от накит около шията си. Почакай малко. — Тя стана, отиде в спалнята си и след малко се върна с огърлица от перли. Ето. — Закопча я около врата на Ческа. — Взе ли си палтото? Ще измръзнеш в тази рокля.

— Да, мамо, взех го.

— Къде ще бъде партито?

— На Лоуър Слоун Стрийт.

— Това е доста луксозно място, нали? Е, приятно прекарване. В колко ще се върнеш?

— Не зная. Но със сигурност доста късно. Не ме чакай. Довиждане.

— Довиждане, миличка. — Грета стисна зъби, щом входната врата се затръшна. Очакваше я още една самотна вечер и й беше трудно да се примири с мисълта, че дъщеря й вече не е нейното малко момиченце.

 

 

Ефектът, който видът й предизвика, надмина дори най-смелите очаквания на Ческа. Още щом се появи на дървеното стълбище на осветения от свещи бар, всички лица се обърнаха към нея. Преди да стигне до последното стъпало, Боби се приближи и й се усмихна. После я вдигна на ръце, завъртя я и я целуна по бузата.

— Ей, бебчо, изглеждаш страхотно. Май малкото ми момиченце е пораснало, а? Хайде да си поръчаме по едно питие.

Това беше нощ, която Ческа никога нямаше да забрави. Боби беше почти толкова внимателен, колкото през първата им седмица в Брайтън. Той беше непрекъснато до нея и не изпускаше ръката й, докато се местеха от една група хора към друга. Тя изпи всичко, което й бе предложено, и дори се опита да пуши. Почувства, че се задушава, закашля се и чу смеха на Боби, който я потупваше по гърба.

— Ще свикнеш, бебчо, ще видиш.

Ческа забеляза гримьорката, която наблюдаваше как двамата с Боби се носят по дансинга. Разочарованието, което забеляза в очите на момичето, я изпълни със задоволство.

— О, миличка, ще ми липсваш — прошепна Боби в ухото й и я притисна по-плътно.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и леко се отдръпна.

— Че ще ми липсва ежедневната работа с теб.

— О, Боби, и на мен. Но ние пак ще можем да се виждаме редовно, нали?

— Разбира се. Но ще ми се наложи да отсъствам няколко седмици, сладката ми.

— Къде ще ходиш?

— Във Франция. С момчетата ще направим кратко турне, за да представим новата си плоча.

— О! — В очите й се появиха сълзи. — Кога ще се върнеш?

— Преди Коледа, надявам се.

— Може ли да дойда с теб?

— Не, миличка. Ще бъда прекалено зает с пътувания от град на град. Ще ти бъде скучно.

— Това няма значение, щом ще бъда с теб. — Ческа положи глава на рамото му и вдъхна познатата му миризма.

— Хайде, бебчо, след като няма да се виждаме известно време, какво ще кажеш за един прощален подарък? — намигна й той.

— Къде?

— Ела с мен. — Боби я изведе от дансинга към тъмен, задимен коридор. Отвори една врата, водеща към някакъв офис, затръшна я след себе си и след като я заключи, притисна Ческа към стената. Започна да я целува жадно, а пръстите му трескаво се опитваха да разкопчеят сутиена й под роклята.

— О, господи, толкова си сладка — стенеше той. Смъкна припряно бикините й, разтвори краката й и рязко влезе в нея.

— Боби, няма ли да използваме…

— Не се притеснявай, бебчо, ще се изпразня отвън. — Той продължаваше да се движи ритмично. — Миличка, не е ли чудесно?

Дали се дължеше на алкохола, на страха, че могат да ги открият, или просто на присъствието на Боби, но Ческа никога не се бе чувствала по-щастлива и по-освободена. Дълбоко в нея се надигаше вълна от задоволство, тя изстена и притисна слабините си по-плътно към него.

Извика, когато Боби свърши в нея, довеждайки я до първия й оргазъм.

Задъхани, двамата се отпуснаха на пода.

— Обичам те, Боби, обичам те… — шепнеше тя.

Боби изви поглед към нея.

— Нямах намерение да става така, но ти си най-страстната жена, която някога съм срещал.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, миличка, просто, че не исках да се изпразня в теб. Хайде да тръгваме. — Той й помогна да се изправи и отключи вратата.

— Боби, нали ще ми се обадиш, когато се върнеш?

Той улови лицето й в дланите си.

— Разбира се. А сега трябва да тръгвам. Мой приятел свири в една група в друго заведение и се уговорихме да се срещнем там. Всичко хубаво, съкровище. За мен беше истинско удоволствие.

— Но, Боби? Аз нямам телефонния ти ном…

Но още преди да бе успяла да довърши изречението, той вече бе прекосил коридора и се бе смесил с тълпата. Еуфорията й се изпари. В гърлото й заседна буца и тя тръгна към дамската тоалетна. Там нямаше никого. Пусна седалката, отпусна се върху нея и като закри лице с ръцете си, избухна в сълзи.

Предстояха няколко седмици, през които нямаше да може да се среща с Боби. Как ли щеше да ги преживее?