Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (23)

Двадесет и трета глава

Ческа наблюдаваше как сивото лондонско небе избледнява на хоризонта и се сменя с километри зелени поля. Тя седеше тихо на задната седалка на колата, докато Грета си припомняше последния път, когато бе пътувала към Уелс.

— Това е Марчмънт, Ческа — каза тя, когато колата най-после пое по алеята към къщата.

Входната врата се отвори и пред нея застана Тафи.

— Здравей, сладката ми — каза той, вдигна Ческа и я завъртя.

— Баща ми наистина ли е живял тук? — попита детето.

— Да, наистина. Здравей, Грета. — Той я целуна по двете страни и я изгледа одобрително. Тя изглеждаше чудесно с късата си черна рокля и нова модна прическа. Побърза да й го каже.

— Благодаря ти, Тафи. Ти също изглеждаш добре.

— Много харесвам този костюм, но за съжаление имам възможност да го нося само при подобни тъжни поводи.

Шофьорът извади куфарите на Грета от багажника.

— Аз ще се погрижа за тях — каза Тафи.

— Благодаря ви за приятното пътуване. Не искате ли чаша чай, преди да тръгнете? — обърна се Грета към мъжа.

— Не, благодаря. Отивам да видя братовчед си в Бала. Желая приятно прекарване на двете ви — отвърна шофьорът и се настани на седалката зад волана.

— Хайде, да влезем вътре. Мама иска да ви види.

Грета улови Ческа за ръка и тръгна към вратата.

— Ти си родена тук, миличка.

— Божичко! Та тази къща е голяма колкото Бъкингамския дворец!

— Почти толкова. — Тафи смигна на Грета над главата на детето.

— А онези овце истински ли са? — посочи Ческа към малките пухкави топчици по склона на хълма.

— Съвсем.

— Ооо! Ще мога ли да ги разгледам отблизо?

— Ще уредим нещо.

Грета нервно следваше Тафи и дъщеря си към къщата. Миризмата на кучета и застоял въздух, която беше усетила първия път, когато бе влязла тук, отново я удари в носа. Влязоха във всекидневната. Ел Джи се изправи от стола си. Косата й беше станала снежнобяла, но стойката й бе все така изправена и във външността й не се забелязваха никакви други признаци на възрастта.

— Грета! Толкова се радвам да те видя! — Ел Джи тръгна към нея с протегнати ръце. Усмихна се топло и целуна гостенката по двете страни. — Пътуването уморително ли беше?

— Не, беше много приятно.

— А това трябва да е Ческа. — Ел Джи протегна ръка към момиченцето, което постави дланта си върху нея.

— Радвам се да се запозная с вас — любезно отвърна то.

— Какви чудесни маниери! И така, колите пристигат в три часа, следователно разполагаме с около половин час. Сигурна съм, че искаш да се пооправиш след пътуването, Грета. Настаних те в старата ти стая и според мен за Ческа е най-добре да спи в детската. — Ел Джи отново се обърна към детето. — Гладна ли си, скъпа?

Ческа погледна майка си.

— Да. Не успяхме да обядваме.

— Защо тогава не дойдеш в кухнята да се запознаеш с Мери и да й покажеш колко си пораснала, докато майка ти се настани горе?

— Да, разбира се.

— Добре. — Ел Джи подаде ръка на Ческа и тя побърза да я поеме.

Двете изчезнаха зад вратата и Грета се заслуша в разговора им, докато прекосяваха коридора.

— Е, аз се качвам горе. — Тя се обърна и видя, че Тафи я наблюдава.

— Разбира се. Грета?

— Да?

— Не е толкова лошо да се завърнеш, нали?

— Не, Тафи. Не чак толкова.

— Радвам се.

Тя бавно изкачи стълбите и зави надясно по коридора. Отвори вратата на стаята, в която беше живяла цели четири години.

Потръпна. Това връщане в миналото беше много разстройващо и колкото по-скоро свършеше, толкова по-добре.

Ческа наблюдаваше как спускат ковчега в земята. Предполагаше, че трябва да чувства тъга. Когато бе стояла до гроба на баща си в последния си филм, режисьорът я бе накарал да плаче.

Тя не разбираше смъртта. Знаеше само, че никога повече няма да види този човек, защото той отива на едно място, наречено рай, и живее сред облаците, съвсем близо до Господ. Погледна към майка си. Тя също не плачеше. Гледаше някъде в далечината, извърнала глава от тъмната дупка.

Ковчегът й напомняше за кошмара й, който толкова често се повтаряше. Обърна се към майка си и скри лице в диплите на роклята й, надявайки се, че всичко скоро ще свърши и тя отново ще се прибере у дома.

— Смятам, че е време да си лягаш, госпожице.

Ческа се бе настанила доволна върху коленете на Тафи в библиотеката.

— Добре, мамо.

— Какво ще кажеш, ако след като мама те приготви за лягане, се кача при теб и ти разкажа една от моите приказки?

— О, да, моля те, чичо Тафи!

— Значи ще се видим след малко.

— Лека нощ, лельо Ел Джи. — Ческа се надигна и я целуна по бузата.

— Лека нощ, скъпа. Приятни сънища.

— Благодаря. — Детето се усмихна и последва майка си.

— Тук ми харесва, мамо, а и леля Ел Джи е толкова мила. Радвам се, че имам и други роднини. Мислиш ли, че тя е много стара?

— Не, не много.

— По-стара ли е от татко?

— Може би дори малко по-млада. — Грета прекоси коридора и отвори вратата на детската стая.

— Иска ми се да…

— Ето, миличка, тук спеше, когато беше бебе. Ческа? Ческа, какво има, за бога? — Грета се загледа в дъщеря си, която беше спряла до вратата.

— Аз… О, мамо, може ли да спя при теб тази нощ?

— Вече си голямо момиче, а и тази стая е чудесна. Виж, тук са старите ти кукли!

Ческа все още стоеше неподвижно до вратата.

— Моля те, мамо, нека да спя при теб. Моля те! Тук не ми харесва.

— Хайде, преоблечи се като добро дете, легни си и изчакай чичо Тафи да ти разкаже приказка. Ако и след това не искаш да останеш тук, можеш да дойдеш в моето легло. Става ли?

Ческа кимна и пристъпи несигурно.

Грета въздъхна облекчено и й помогна да се съблече. После я настани в тясното легло.

— Ето, виждаш ли. Това е една чудесна уютна стая.

Ческа се загледа в нещо зад Грета.

— Мамо, защо тук има две легла?

— О, може би са донесли другото, след като ние с теб си тръгнахме.

— А ние защо си тръгнахме?

Грета отново въздъхна, наведе се и целуна детето по челото.

— Ще ти обясня утре, скъпа.

— Не си отивай, преди чичо Тафи да е дошъл!

— Добре, миличка, добре. Ще остана.

— Моята любимка легна ли си вече? — Тафи се появи на вратата.

Ческа му се усмихна, а Грета се изправи и се приближи до него.

— Лека нощ, мила. Не й разправяй истории за духове. Тя е малко разстроена — подхвърли му мимоходом.

— Разбира се, че няма. Ще й разкажа за известния уелски гном на име Шани, който живял в една пещера на хълма, не много далеч оттук.

Грета се усмихна, когато Тафи седна на ръба на леглото на дъщеря й. Поостана малко до вратата, заслушана в приказката му. Напрежението постепенно напускаше изражението на Ческа и тя започна да се смее на преправения глас, с който Тафи изговаряше думите на джуджето.

— И всички заживели…

— … щастливо до смъртта си — завърши Ческа.

— Така. Сега е време да затвориш очи.

— Чичо Тафи…

— Да, миличка?

— Защо в приказките и във филмите умират само лошите хора?

— Защото в тях винаги така се случва. Доброто побеждава злото.

— А моят татко лош ли е бил?

— Не, миличка.

— Тогава защо е умрял?

— Защото е истински човек, а не измислен герой.

— Ооо… Чичо Тафи?

— Да?

— Съществуват ли наистина духове?

— Не, те съществуват само в приказките. Наспи се добре, Ческа. — Тафи целуна детето по бузата и тръгна към вратата.

— Не затваряй!

— Добре. Мама скоро ще дойде да те види.

Тафи слезе по стълбите и отиде в библиотеката при Грета и Ел Джи.

— Не знам дали беше добра идея да позволим на Ческа да присъства на погребението. Току-що ми зададе няколко странни въпроса.

— Тази вечер не искаше да си легне сама, което не й е присъщо. Винаги досега, дори когато се е налагало да спим по хотели, си е лягала, без да мрънка. Но все пак тя е само едно малко момиченце. Не смятам, че разбира какво се случи днес — отвърна Грета.

— Вече не е толкова малка. Само след около три години ще навлезе в пубертета.

— Струва ми се, че все още мисля за нея като за малко дете. Обикновено във филмите изпълнява ролята на седем-осемгодишна.

— Грета, смяташ ли, че Ческа прави разлика между измислиците във филмите и реалността? — запита Тафи.

— Разбира се! Защо питаш?

— О, нищо определено. Просто ми направи впечатление нещо, което ми каза, докато бях горе.

— Е, ако нямате нищо против, аз отивам да си лягам. След пътуването и погребението се чувствам изтощена. — Грета се изправи.

— Не искаш ли да вечеряш, мила? — попита Ел Джи.

— Не, благодаря. Сита съм от сандвичите, които изядох следобед. Лека нощ.

Тя излезе от стаята и Тафи въздъхна.

— Господи, май я разстроих. Тя не обича някой да критикува Ческа.

— Странно дете, нали?

— Извинявай, какво каза, мамо?

— Казах, че Ческа е странно дете. Но предполагам, че води и много необичаен живот.

— Да.

— Лично аз смятам, че не е мястото на едно дете да играе в тези тъпи филми. Тя има нужда да потича на чист въздух. Прекалено е бледа и слабичка.

— Грета твърди, че й е забавно.

— Хммм… Детето май няма голям избор.

— Сигурен съм, че Грета не би направила нищо, което да й се отрази зле.

— Може би не — изсумтя Ел Джи. — Горкото дете! Доскоро дори не е знаело, че има баща, макар че не е от неговата плът и кръв.

— Стига, мамо!

— Изглежда, Грета не й е разказала нищо за миналото й. Впрочем малката спомня ли си, че е имала брат-близнак?

— Мисля, че не. Виж, мамо, опитай се да разбереш, че Грета прави всичко за нейно добро. Както знаеш, последните й месеци с Мървин са били истински кошмар и тя е заминала за Лондон с надеждата да започне всичко отначало. Няма смисъл да разказва на Ческа за миналото, преди тя да порасне достатъчно, за да го разбере.

Ел Джи наблюдаваше сина си.

— Дейвид, ти през цялото време защитаваш Грета. Все още я обичаш, нали?

— Да.

— Тогава защо просто не й разкриеш чувствата си? Вече не си далеч от възрастта, в която никоя жена не би те приела.

— О, мамо, благодаря ти. Много си мила. Все пак аз съм само на тридесет и седем.

— Защо не поканиш Грета да остане за малко. Това ще бъде една възможност за Ческа да поживее като нормално дете за няколко дни. Освен това, ако както предполагаме, Мървин е оставил имението на съпругата си, тя ще има нужда от известно време, за да уреди нещата.

— Не смятам, че Грета ще остане повече, отколкото е необходимо. Нека да изчакаме и да видим какво ще стане утре.

— Това би било прекрасно разрешение на нещата. Ти имаш нужда от съпруга, Ческа има нужда от баща и от нормален живот. Марчмънт има нужда от господар, който ще се грижи за него. Няма да е лошо той да е човек, кръвно свързан с това място.

— Мамо, и двамата знаем, че нещата в живота рядко се подреждат така добре. Звучи много идилично, но…

— Добре. Няма да се меся. Просто не ми се иска да повториш моята грешка. Искам само да те видя щастлив.

— Зная, мамо. Зная — усмихна й се Тафи.

 

 

Ческа отново сънуваше същия кошмар. Знаеше, че трябва само да се събуди, да запали лампата и да види, че се намира в своята уютна стая. Протегна ръка към нощното шкафче, но не улови нищо. Отчаяно заопипва наоколо, усещайки учестените удари на сърцето си.

— О, не, моля… — стенеше тя, докато очите й привикнаха с тъмнината достатъчно, за да разбере, че не си е у дома. Това беше стаята от кошмара й.

Осъзнала това, Ческа започна да крещи:

— Мамо! Мамо!

Знаеше, че трябва да стане от леглото, да излезе от стаята и кошмарът й щеше да свърши, но бе ужасена, че призрачните очертания щяха да протегнат към нея мъртвите си ръце и…

Писъците станаха още по-силни.

Внезапно някой запали осветлението и майка й се появи до вратата. Детето скочи от леглото, прекоси тичешком стаята и се хвърли в обятията й.

— Мамо! Мамо! Отведи ме оттук! Отведи ме! — Ческа избута майка си в коридора и затръшна вратата на стаята. — Моля те, мамо, не ме карай да се връщам там! Моля те!

— Добре, добре, миличка. Ще дойдеш в леглото на мама и ще ми разкажеш какво те е изплашило. — Грета отведе дъщеря си в своята спалня. — Лош сън ли сънува, скъпа? Какво има?

Ческа кимна и вдигна към майка си изпълнените си с ужас очи.

— Не беше сън. Всичко беше наистина. Те живеят… — Детето потрепери. — … те живеят в тази стая.

— Кои?

Ческа само поклати глава и скри лице в нощницата на майка си.

— Хайде, миличка — нежно я погали Грета. — Всеки сънува кошмари. Но те не са истински. Просто въображението ти си прави лоши шеги с теб, докато спиш. Това е.

— Не. Това беше наистина. Искам да си отидем вкъщи.

— Утре си тръгваме, мила, обещавам ти. А сега, защо не легнем? Хладно е и може да настинеш. — Грета я зави със завивката. — Ето. По-добре ли си?

Ческа кимна.

— Никой няма да нарани детето ми, докато мама е тук.

Грета наблюдаваше дъщеря си, докато тя заспиваше. После се отпусна върху възглавницата. Може би утре и двете щяха да бъдат в безопасност в Лондон, грижливо спуснали защитната завеса, отделяща ги от миналото.