Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (22)

Двадесет и втора глава

Грета беше в банята, когато телефонът иззвъня.

— По дяволите! — изруга тя, грабна една хавлия и забърза към всекидневната. — Ало?

— Аз съм, Тафи. Притесних ли те? Извинявай.

— Просто бях в банята.

— Виж, боя се, че трябва да ти съобщя нещо неприятно. Мървин почина преди един час.

— Ооо!

— Погребението е в четвъртък следобед. Обаждам ти се, защото предположих, че може да искаш да дойдеш.

— Ъъъ… благодаря ти, Тафи, но се страхувам, че няма да мога. Точно тогава имаме снимки.

— Разбирам. — Грета чу една въздишка от другия край на линията. — Виж, дори да не искаш да присъстваш на погребението, необходимо е да дойдеш за отварянето на завещанието. Преди да умре, Мървин изрично настоя. От това, което каза, стигам до извода, че то е в твоя полза.

— Трябва ли да идвам? Искам да кажа, че вече нямаме нужда от пари, а и честно казано, не ми е приятно да се връщам в Марчмънт.

— Точно така се чувствахме и ние с мама, когато пътувахме насам преди две седмици. Това място не навява хубави спомени на никого от нас. Но сега, след като прекарах няколко дни тук, дори при тези обстоятелства, се ужасявам от мисълта, че трябва да се върна в Лондон. Забравили сме колко е красиво тук.

— Аз… О, Тафи, страх ме е! Ами Ческа? Тя никога не ме е питала и аз не съм й казвала нищо за Мървин.

— Може би е дошло времето да го направиш, Грета. В крайна сметка тя все някога ще те попита за произхода си. Този момент е съвсем подходящ. Впрочем и за нея ще бъде добре да напусне Лондон за малко.

— Предполагам — каза тя неубедено.

— Виж, Грета, разбирам как се чувстваш, но по закон ти си съпруга на Мървин, а Ческа е негово дете. Адвокатът няма да отвори завещанието в твое отсъствие, което означава, че ако не дойдеш ти, то ние всички трябва да се върнем в Лондон. Мама се грижеше за Мървин почти непрекъснато през последните две седмици. Бих предпочел всичко да свърши колкото може по-бързо, за да може и тя най-после да си почине.

— Тя иска ли да дойда?

— Смята, че трябва да дойдеш.

Грета въздъхна.

— Добре тогава. Мисля, че можем да отложим снимките. Погребението ще бъде само в семеен кръг, нали?

— Да.

— В колко часа?

— Три и половина.

— Добре. Ще помоля студиото да ни осигури кола, за да ни докара. Ще тръгнем в четвъртък сутринта.

— Както искаш. А, Грета?

— Да?

— Не се тревожи. Аз ще бъда тук.

Грета затвори телефона, отиде до барчето и си наля малко уиски. Все още загърната в хавлията, тя се отпусна на дивана и се зачуди какво да каже на Ческа за Мървин.

 

 

На следващата сутрин Грета наблюдаваше как дъщеря й яде кашата си.

— Миличка… Снощи ми се обадиха по телефона. Боя се, че имам лоши новини.

— О, мамо, какво се е случило?

— Ами утре сутринта трябва да заминем за няколко дни. Виж, мила, баща ти е починал.

Ческа я погледна изненадано.

— Не знаех, че имам баща. Как се казва?

— Мървин Марчмънт.

— Аха. От какво е починал?

— Той беше много възрастен, много по-възрастен от мен, а както знаеш, всеки умира, щом остарее.

— Аха.

— Има ли още нещо, което искаш да ме попиташ за него?

— А той къде живее… Искам да кажа къде е живял?

— В Уелс, където е роден и чичо Тафи. Това е много красиво място. Той живееше в прекрасна къща, в която ще отседнем и ние.

Лицето на Ческа светна.

— И чичо Тафи ли ще бъде там?

— Да. А сега трябва да идем да ти купим някои по-обикновени дрехи. Марчмънт не е място за официални тоалети.

— О, мамо, може ли да ми купиш и дочен гащеризон като онзи, който носеше Мелъди?

— Ще видим какво ще успеем да намерим.

— Благодаря ти, мамо. — Ческа скочи от стола и обви ръце около шията на майка си в изблик на необичайна нежност. — Мъчно ли ти е, че татко е умрял?

— Разбира се. Хората винаги тъгуват, когато някой умре.

— Да. Поне така става в моите филми. Ще отида в стаята си и ще чакам да дойдеш да ме срешеш.

— Доброто ми момиче!

Грета се загледа в дъщеря си, докато тя излизаше от стаята, и въздъхна. Щеше да й бъде нужен целият й кураж, за да се изправи пред миналото си.

В нощта преди погребението Тафи разглеждаше няколко стари книги, когато майка му влезе в библиотеката.

— С Мери почти приключихме със сладките за утре. Можем ли да изпием по едно питие заедно за двадесетина минути? Трябва да поговоря с теб, Дейвид.

— Разбира се.

Ел Джи се усмихна на сина си и излезе от стаята. Той отиде във всекидневната и разгледа съдържанието на барчето. В него имаше десетки шишета, предимно от уиски, и всички бяха празни. Най-после в дъното на бара откри бутилка бренди. Взе две чаши и разля поравно съдържанието й в тях.

Преди това бяха намерили множество празни бутилки, разхвърляни из цялата къща. Тафи беше изненадан, че чичо му беше издържал толкова дълго. Настани се на един стол и зачака майка си.

 

 

— Е, това е всичко, Дейвид. — Ел Джи въздъхна тежко. През последните петнадесет минути тя бе говорила, без да спира, за да обясни на сина си защо Мървин го бе ненавиждал през цялото време.

— Не бива да мислиш, че не съм обичала баща ти, защото не беше така. Бях отчаяна, когато Робин почина. Но двамата с Мървин… Е, той беше първата ми любов, а тя никога не се забравя.

Тафи с учудване установи, че не е потресен от онова, което му разказа майка му. То само го натъжи.

— Но защо чичо Мървин не ти е предложил да се омъжиш за него, след като татко почина?

— От гордост. Мисля, че всичко стана заради това, че почти не общувахме помежду си. На него му бяха необходими цели четиридесет години, за да ми каже, че все още ме обича. Цял един пропилян живот! — Ел Джи се загледа в далечината. — Поне имахме последните му десет дни, което все пак е някаква утеха.

— Значи една от причините, заради която Мървин се ожени за Грета, е, защото е искал да те нарани?

— Да, така мисля. Освен това мисълта, че ти ще наследиш Марчмънт, му беше противна.

Тафи кимна.

— Какво ще стане сега с Марчмънт? Грета ли ще го наследи? В крайна сметка тя е законната му съпруга.

Ел Джи сви рамене.

— Мървин не пожела да обсъждаме това, така че ще се наложи да изчакаме, докато отворят завещанието. Нямам представа какво е решил.

— Защо животът е толкова сложен? — замислено попита Тафи.

— О, мили, през последните четиридесет години непрекъснато си задавам този въпрос. Но, ако животът ме научи на нещо, то е, че не трябва да губиш нито ден от него. И което е още по-важно, ако обичаш някого, за бога, кажи му го. — Ел Джи погледна твърдо сина си. — Не бих искала да те видя да страдаш по същия начин.

— Не — измърмори Тафи и почувства, че се изчервява.

Ел Джи се прозя.

— Сега отивам да си почина. Утре ни очаква тежък ден, а и последните седмици доста ме изтощиха. — Тя стана и целуна Тафи по челото. — Лека нощ, скъпи. Наспи се добре.

Той наблюдаваше как майка му напуска стаята, замислен върху онова, което му беше казала.

Любовта беше в състояние да промени съдбата и да контролира живота. Точно както контролираше неговия.

Знаеше, че майка му се опитва да го предпази от грешката, която двамата с Мървин бяха направили.

Тя беше права, животът е прекалено кратък.

Грета пристигаше утре. Щяха да спят под един и същи покрив поне няколко дни. Имаше ли по-подходящо време да й направи предложение?

— По-добре да си обичал и да си загубил любовта си, отколкото никога да не си изпитвал подобно чувство — каза си Тафи.

Моментът беше настъпил и той нямаше да го изпусне.