Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (16)

Шестнадесета глава

През следващите две седмици Грета осъзна, че се е озовала в положение, което едва ли щеше да я изведе на добър край. Въпреки че отчаяно се опитваше да държи сърцето си заключено за него, знаеше, че усилията й са напразни.

Тя бе влюбена в Джонатан.

Чувстваше се виновна заради нощите, когато оставяше Ческа при Мейбъл, но знаеше, че след като съпругата на Джонатан се върне, няма да имат възможност да се срещат толкова често.

Нощта, преди Вероника да се прибере от Южна Франция, Грета придружи Джонатан до къщата му на Хил Стрийт. Физическото привличане между тях беше толкова силно, че не можеха да изчакат, докато се съблекат. Тя настояваше той винаги да ползва презерватив, защото се страхуваше, че може отново да забременее. Любиха се страстно във всекидневната. След това, докато Грета се обличаше, Джонатан гледаше мрачно в тавана.

— Добре ли си? — тихо попита тя.

— Точно толкова, колкото може да бъде един мъж, който има за съпруга жена, която не обича и която се връща, за да развали щастието му. О, Грета! — Той я улови за крака и я привлече върху себе си. — Ще продължим да се срещаме и след като тя се върне, нали? Все ще измислим нещо. Може да наема стая в някой хотел. Тя често ходи в провинцията с приятелите си. Ще имаме още възможности, мила.

— Това ще се изясни тепърва.

— Аз… Обичам те, Грета. Ти знаеш това, нали?

— Тогава напусни жена си.

В погледа му се мярна изумление.

Грета се освободи от прегръдките му и се изправи.

— Довиждане, Джонатан.

Прибра се вкъщи и прекара остатъка от нощта, хлипайки във възглавницата си.

 

 

Вероника Пикъринг дойде в кантората няколко дни след завръщането си от Южна Франция.

— Е, е, поиздигнали сте се от последната ни среща насам, а? — подхвърли жлъчно тя, докато се приближаваше към Грета. Забеляза копринения шал около врата й и вдигна учудено вежди: — И сме си намерили богат любовник, така ли?

Грета стисна зъби.

— Бих искала да е така. Впрочем скоро ще бъда повишена.

— О, да. Джонатан ми каза. Поздравления — неискрено се усмихна Вероника.

Беше изминал месец, когато един ден Джонатан улови ръката на Грета, докато тя слагаше няколко писма върху бюрото му.

— Искам да поговорим. Какво ще кажеш за по едно питие след работа?

Грета поклати глава.

— Съжалявам, но имам други ангажименти.

— А утре? Вероника заминава, за да прекара уикенда с родителите си.

— Наистина не смятам, че идеята ти е добра, Джонатан.

— Моля те, Грета. Трябва да те видя!

— Добре, но само за по едно питие — отстъпи тя.

На следващия ден Джонатан започна да й обяснява колко нещастен се чувства от завръщането на жена си насам, колко много му липсват срещите им и как не може да живее без нея.

Невярваща, Грета слушаше речта му. Беше се заклела, че няма да отиде с него в дома му, но изкушението беше твърде силно. Отново се любиха страстно върху килима във всекидневната.

— Какво смяташ да правиш, Грета?

— Не зная, Джонатан.

— Моля те, нека да продължим да се срещаме. Не мога да понеса мисълта, че ще те изгубя.

 

 

Джонатан нае стая в дискретен хотел на Грейт Портланд Стрийт. Започна да споменава за възможността да напусне Вероника, за да заживее с Грета, като работи на свободна практика някъде далеч от Лондон. Тъй като го повтаряше отново и отново, накрая тя му повярва. Отдаваше се на мечти за това, какво би било да има до себе си мъж, на когото да може да разчита и с когото би могла да сподели товара си и да намери истински баща за Ческа. Питаше се как ли Джонатан ще приеме вестта за малката й дъщеря. Няколко пъти се бе опитвала да му каже, но бе отишла твърде далеч с лъжите си, а и страхът, че може да го изгуби, й пречеха да му признае истината.

Притесняваше се също и от ефекта, който новината би оказала в службата й. Повишението на заплатата й беше много необходимо. А новата й работа означаваше и хиляди възможности за откраднати целувки зад затворената врата на кабинета на Джонатан.

 

 

През една слънчева юлска утрин Грета осъзна, че връзката й с Джонатан продължава вече шест месеца. Повече не можеше да крие, че го обича. Щеше да бъде дълбоко наранена, ако той изчезнеше от живота й. Погледна отражението си в огледалото над камината.

— Ческа! Побързай, миличка! Време е да те заведа у Мейбъл!

Ческа се появи на вратата.

— Готова съм, мамо. Ще се върнеш ли за чая довечера? — погледна тя майка си с надежда.

Грета коленичи до дъщеря си.

— Не, миличка. Имам много важна среща. Но ти обещавам, че ако всичко се нареди добре, мама скоро ще бъде при теб всяка нощ. Може дори да не й се налага да работи и през деня.

Лицето на Ческа засия.

— О, чудесно!

Грета я целуна по бузката.

— Хайде, да вървим!

След като остави детето при Мейбъл, Грета се отправи към автобусната спирка с изписана върху лицето мрачна решителност.

Тази вечер щеше да разбере дали Джонатан смята да осъществи онова, за което говореше. Не искаше повече да бъде негова любовница. Крайно време беше той да вземе окончателното си решение.

 

 

— Не говориш сериозно!

— Напротив — кимна Грета, запали цигара и го погледна в очите.

— Но, Грета, онова, което става между нас, е прекрасно! — примоли се Джонатан.

— Вярно е, но не може повече да продължава по този начин. Трябва да решиш коя от двете ни желаеш.

Лицето му се поотпусна.

— Знаеш, че ти си тази, която обичам.

— В такъв случай напусни Вероника.

— Но, Грета, не разбираш ли, че за това е нужно време? Ако отида довечера при нея и й кажа, че я напускам, ние и двамата ще се окажем без работа. Едва ли ще мога да остана в кантората на тъста си, ако заживея с теб, нали?

— Знаеш, че можеш да работиш на свободна практика където и да е. Вече имаш добра репутация.

— Ще трябва да намерим и къде да живеем… Искам да кажа, че Вероника, разбира се, ще задържи къщата… — Джонатан я погледна притеснено. — Грета, всичко, което имам, е нейно. Знаеш, че се ожених без пукнато пени в джоба. Откъде ще вземем пари?

— Ще се оправим някак — сви рамене Грета.

— Значи ти твърдиш, че не искаш да се виждаме, докато не напусна Вероника?

— Да.

Джонатан разсеяно прокара ръка през косата си.

— Добре. Разбирам. Но ще ми дадеш малко време, нали? Трябва да премисля всичко, да си направя план.

— Това означава ли, че ще й кажеш?

— Да. Ще й кажа. Но не сега.

— Е — изправи се Грета, — давам ти един месец, Джонатан. През това време няма да се виждаме извън кантората. Ако до края на този срок не съобщиш на Вероника, че я напускаш, аз ще си подам оставката. Ще се видим утре. Лека нощ.

Тя се извърна и излезе от бара, чувствайки се силна и в чудесно настроение.

 

 

През следващите седмици Грета удържа на думата си. Винаги успяваше да се измъкне, когато Джонатан се опитваше да я целуне в кантората, и всяка вечер след работа се прибираше при Ческа. Той се опитваше да привлече вниманието й, като й разкаже за плановете, които прави за тяхното бъдеще и за работата, която се отваря в Манчестър.

Тя отказваше да коментира, ала нощем, докато заспиваше в леглото си, се чувстваше ужасно, припомняйки си силните му ръце, които я притискаха.

Няколко дни преди да изтече определеният от нея срок, Джонатан я повика в кабинета си.

— Смятам да й кажа утре вечер — каза просто той.

Тя кимна спокойно.

— Добре. В такъв случай можем да се видим в петък и да поговорим за бъдещето си. А, ето и писмата, които трябва да подпишеш. — Постави листовете върху бюрото му и излезе въодушевена, както не бе се чувствала от месец насам. Дали той нямаше да има нещо против Ческа? Не, сигурно щеше да я разбере. Освен това нали той самият й бе казвал много пъти как копнее за деца.

Тази вечер на път към дома спря пред една сладкарница и купи два шоколадови еклера.

 

 

Вероника лазеше по килима във всекидневната, търсейки скъпата златна обица, която бе изпуснала на пода. Скоро трябваше да излизат за вечеря, а тя все не можеше да я намери. Пъхна ръка под дивана и заопипва. Пръстите й докоснаха нещо меко и тя го извади. Беше коприненият шал, който Джонатан й подари за Коледа. Колко странно, помисли си. Беше сигурна, че днес го пъхна в едно от чекмеджетата на скрина си. Сложи го на дивана и продължи да търси изгубената си обица.

На следващата сутрин Вероника отвори чекмеджето и видя шала точно там, където го бе оставила. Взе го, бързо се спусна по стълбите към всекидневната, вдигна другия и го помириса. Миришеше на евтин парфюм.

Вероника много точно знаеше чие притежание беше вторият шал.

 

 

Грета седеше зад малкото си бюро и пишеше на машината, когато влезе Вероника.

— Добро утро, мисис Пикъринг. Как сте днес? — попита тя любезно.

— О, много добре. Впрочем наминавам, за да ви върна нещо. — Вероника измъкна копринения шал и го хвърли на бюрото пред Грета. — Ваше е, нали? — сладко попита тя.

Грета почувства, че се изчервява.

— Искате ли да знаете къде го намерих?

Грета остана безмълвна.

— Под дивана в собствената ми всекидневна. Колко време продължава това? — Вероника говореше с нисък, леден глас.

Грета поклати глава.

— Сигурно разбирате, че не сте първата, нали? Вие сте само една от многото малки въртиопашки, които ласкаят егото на съпруга ми.

— Грешите! Впрочем това вече няма значение. Така или иначе, той щеше да ви го съобщи довечера.

— Наистина ли? И какво точно щеше да ми съобщи? — изръмжа Вероника. — Че ще ме напусне?

— Да.

— Той ви каза така, нали? Излишно е да питам. Разбира се, че той ви е казал. Винаги така прави. Ще ви кажа нещо, скъпа. Той никога няма да ме напусне. Прекалено много се нуждае от всичко, което му давам. А сега, предполагам, ще е най-добре да съберете нещата си и да си тръгнете веднага. Няма причини да не разрешим всичко по възможно най-цивилизования начин, нали?

— Не сте вие тази, която ще вземе такова решение! Аз работя за Джонатан!

— Да, скъпа, но когато баща ми се пенсионира, остави кантората на Джонатан и на мен. Тя е наша обща собственост и аз настоявам да си вървите.

— Ние и двамата ще си тръгнем. Той ме обича. Имаме планове за бъдещето.

— Е, защо тогава не отидем заедно в кабинета на мистър Пикъринг и да чуем за тези ваши „планове“?

— Съгласна съм.

Грета последва Вероника в кабинета на Джонатан. Появата им очевидно го стресна.

— Здравей, мила. Грета, какво мога да направя за вас?

— Ами проблемът е в това, че аз открих, че вие двамата сте имали връзка под самия ми нос. Намекнах на Грета, че най-добре би било да си тръгне тихо и мирно, но тя настоя да чуе това от теб.

Вероника изглеждаше спокойна и леко отегчена.

— Хайде, скъпи, кажи й и да вървим да обядваме.

Грета изучаваше изражението на Джонатан, чудейки се защо той не продумва. Погледите им се срещнаха и в неговия тя прочете съжаление. После той сведе очи и тя разбра, че е изгубила.

В този момент Джонатан прочисти гърлото си.

— Да… Смятам, че е най-добре да си тръгнеш, Грета. Разбира се, ще ти платим до края на седмицата.

— Нищо такова няма да направим! — остро се намеси Вероника. — Така да се каже, Грета сама си надроби попарата, нека сега сама да я сърба. Аз не смятам, че имаме някакво задължение към нея, а ти?

Джонатан гледаше съпругата си и за момент Грета зърна в погледа му колебание. Миг след това то изчезна и той поклати тъжно глава.

Грета излезе тичешком от кантората, понесла палтото и ръчната си чанта.