Джеймс Хадли Чейс
Нежен център (7)

Глава седма

След дългия превъзходен обяд Хомър Хеър влезе тежко в офиса си, където го чакаше Сам Карш.

— Мислех, че са те вкарали вече в затвора — каза Карш. — Какво стана?

— Сами, трябва да се научиш да ми вярваш. Както ти казах, напипахме много хубава работа. Малката лейди е готова всичко да изгуби, но да запази съпруга си.

— Ами!… От това, което чувам, тя вече го е загубила.

Хеър махна с ръка пренебрежително.

— Тя го обича — каза той. — Доколкото познавам човешката природа, когато една жена е достатъчно глупава, за да се влюби, тя лесно може да бъде измамена. — Той погледна часовника на дебелата си китка. — Мисля, че мога вече да й се обадя. Имала е достатъчно време да реши.

— Тази твоя идея никак не ми допада — каза Карш притеснено. — Никога досега не сме отивали толкова далеч. Сигурен ли си, че няма да изпее всичко на ченгетата?

— Няма. Никога не сме стигали толкова далеч, защото никога не сме имали шанса да приберем половин милион — каза Хеър. Вдигайки телефонната слушалка, той помоли Люсил да го свърже с хотел „Испански залив“.

Вал току-що се беше върнала от санаториума и се канеше да седне до отворения прозорец, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, след това прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Мисис Бърнет ли е?

Тя веднага позна омразния хриптящ глас. Овладя импулса да затръшне слушалката и каза: „Да.“

— Говорихме с вас тази сутрин. — Тя чуваше как дебелият мъж се бори с дишането си. — Да или не, мадам?

— Да, но ми трябва време — каза Вал, съзнавайки, че гласът й трепери. — Мога да платя двайсет хиляди долара утре. Ще ми трябват две седмици, преди да платя останалото.

— Това ме задоволява. В брой, ако обичате. Ще бъдете ли така добра да дойдете утре в единайсет часа в офиса ми и да донесете парите? Имате адреса ми. Тогава ще можем да обсъдим как да бъде изплатен остатъкът от сумата.

— Съгласна съм — каза Вал и затвори.

Известно време тя постоя втренчена в отсрещната стена, след това рязко набра номера на Флорида Банкинг Корпорейшън и поиска да говори с управителя. Беше достатъчно само да спомене името си, за да я свържат веднага.

Хенри Тресби, управителят на банката, беше предупреден от секретарката си, че го търси дъщерята на Чарлз Травърс.

— Добър ден, мисис Бърнет — каза той с ясния си, бодър и делови глас. — Какво мога да направя за вас?

— Бих искала да изтегля двайсет хиляди долара. Ще дойда утре сутринта. Ще донеса чек, подписан от съпруга ми.

— Разбира се. Ще приготвя парите, няма никакъв проблем.

— Искам парите в банкноти по сто — продължи Вал, поколеба се, после каза: — Ще ви бъда благодарна, ако запишете номерата на всички банкноти и ми ги дадете. Освен това бихте ли уредил да получа парите в пакет, запечатан с печата на банката?

Дългият опит, който Тресби имаше в банковото дело, му позволи да запази тона си непроменен, но лицето му придоби разтревожено изражение.

— Разбира се… на вашите услуги, мисис Бърнет. Пакетът ще бъде готов, когато дойдете. Искате ли да проверите сумата, преди да запечатат пакета?

— Не е необходимо. Ще бъда в банката към десет часа.

— Всичко ще бъде направено, мисис Бърнет.

— Благодаря ви — и Вал затвори.

Тресби, дребен елегантен мъж с оплешивяваща глава и проницателни очи, отмести стола си назад и се загледа пред себе си с намръщено лице. Той беше съвестен банкер. Беше поел с удоволствие сметката на Крис Бърнет, когато той и жена му се настаниха в хотел „Испански залив“.

Разбираше добре колко важни бяха тези двама млади хора… още повече заради роднинството им с великия Чарлз Травърс. Инструкциите, които му даде мисис Бърнет, включиха алармената инсталация в съзнанието му. Двайсет хиляди долара със записани номера и в запечатан пакет значеха за него или откуп, или шантаж.

Запали цигара и се замисли. Началникът на полицията и той бяха ходили заедно на училище. Прекарваха отпуските си заедно в лов на риба. Знаеше, че може да разчита на дискретността на Теръл. Макар да се чувстваше неудобно, че прехвърля границата на чисто служебните си задължения, той не се колеба дълго. Вдигна слушалката и помоли да го свържат с полицейското управление. Сержант Теймз, който беше дежурен, му каза, че Теръл го няма и не знае кога ще се върне.

— Много е важно, сержант. Ще помолите ли шефа си да ми се обади вкъщи, когато му е удобно, след шест часа?

Сержант Теймз обеща.

* * *

Джо Бейглър излезе от магазина за играчки с голям кафяв пакет под мишница, който съдържаше едно плюшено мече. Той изпитваше отмъстително чувство на удоволствие, защото мечето струваше седемдесет и пет долара. Щом шефът беше толкова глупав да угажда на това малко чудовище, падаше му се да се изръси със седемдесет и пет долара.

Той пристигна в мотела, където Теръл го чакаше. Стана му приятно да види как физиономията на шефа му се сгърчи, когато му каза, че му дължи двайсет и пет долара.

— Ще ти ги дам утре — каза Теръл, като взе пакета и тръгна към бунгалото на Ейнджъл.

Бейглър отиде в закусвалнята и изгълта два хамбургера, като ги поля с ледена бира. Тъкмо щеше да си поръча втора бира, когато видя Теръл да излиза от бунгалото и да се оглежда за него. Плати сметката и отиде при Теръл.

— Мечето се изплати — каза Теръл. — Мисля, че знам кои са били тези двамата, но искам и ти да чуеш какво ми каза тя и да видя дали ще се съгласиш с мен.

Бейглър го последва в бунгалото, където Ейнджъл седеше, гледайки мечето с удивление и любов, докато мисис Прескът, зачервена от неудобство, стоеше до прозореца и наблюдаваше дъщеря си.

— Ейнджъл, хайде да повторим всичко отново — каза Теръл. — Само още веднъж.

Тя му се усмихна.

— Добре. — Погледна Бейглър. — Благодаря ти, че ми донесе мечето. Ти си по-умен, отколкото изглеждаш.

Бейглър я погледна намръщено, седна до масата и отвори бележника си.

— Давай, Ейнджъл — рече Теръл и седна. — Ти се събуди в един без пет. Запали фенерчето си и погледна часовника. Нали така?

— Да — каза детето. — Погледнах през прозореца и видях…

— Защо погледна през прозореца? — прекъсна я Теръл.

— Исках да видя дали има луна. Обичам да гледам луната.

— И имаше ли луна?

— Беше тъмно, но луната се виждаше зад един облак. След това видях двама мъже, които вървяха по алеята между бунгалата. Те минаха под онези лампи на дървото в края на алеята. Видях ги ясно.

— Видя ли ги достатъчно добре, за да ги познаеш, ако ги видиш?

— Бих разпознала дебелия мъж, но не мисля, че бих разпознала черния. Той…

— Ейнджъл! Не трябва да казваш „черен“ — намеси се мисис Прескът. — Трябва да кажеш „цветнокож“.

Ейнджъл хвърли раздразнен поглед към майка си и продължи:

— Всички черни ми изглеждат еднакви, но другия мъж мога винаги да го позная.

— Преди да го опишеш, кажи ми какво направиха тези двамата?

— Ами отидоха до бунгалото на мистър Хенеки и се качиха на верандата. Прозорецът ми беше отворен и ги чух да си шепнат. Но не можах да чуя какво си казват. Беше много тъмно, за да видя какво правят, но чух, че вратата се отвори със скърцане и те влязоха вътре.

— И ти какво направи после?

— Аз почаках, защото се чудех какво търсят в бунгалото на мистър Хенеки. Започна да ми се доспива и когато мистър Хенеки дойде, реших, че той сам ще разбере какво става, и отново заспах.

— Сигурна ли си, че те не излязоха, преди да се върне мистър Хенеки?

— Не, те бяха вътре през цялото време. Не са излизали.

— Добре, Ейнджъл, кажи ми сега за дебелия мъж.

— Той беше много голям и много дебел. Най-големият и най-дебелият мъж, когото съм виждала.

— Ти ми каза, че бил на възрастта на сержант Бейглър — каза Теръл — и че носел синя риза и тъмни панталони. Така ли е?

— Да.

— И си сигурна, че другият беше цветнокож?

— О, да. Той носеше жълто-бял пуловер и сини джинси.

— И още нещо ти направи впечатление у дебелия мъж — каза Теръл. — Какво беше то?

Ейнджъл скри лице в плюша на мечето и се изкиска.

— О, да. Той беше педал. Аз знам всичко за тях, защото приятелката ми Дорис ми казва. А тя знае всичко за тях, защото брат й е такъв. Аз го познах какъв е по походката му.

— Ейнджъл! — възкликна мисис Прескът ужасена. — Ти наистина…

— Моля ви — рече Теръл остро. — Това е важно. — И след това се обърна към Ейнджъл: — Как точно ходеше?

Ейнджъл стана и започна да ситни из стаята. Тя имитираше толкова убедително походката на педераст, че даже Бейглър взе да се усмихва.

Тя спря и погледна Теръл:

— Ето така.

— Искам да почакаш тук за малко — рече Теръл. — След това се надявам да ми помогнеш за още нещо.

— Сега, като имам вече моето мече, ще ви помагам колкото мога — каза Ейнджъл сериозно. Тя отиде при мечето и го прегърна, гледайки Теръл с обожание.

Поласкан, Теръл се усмихна и стана. Кимна на Бейглър и двамата мъже излязоха навън, на слънце.

— Е, и ти им знаеш имената, Джо — каза Теръл.

— Джако Смит и Мо Линкълн — каза Бейглър без колебание. — Никой друг не може да е.

— Телохранителите на Харди. Изглежда, че мозайката започва да се подрежда. Но трябва да сме сигурни. Следващият ход е да покажем Джако на детето и да видим дали то ще го познае.

— Какво ще направим? — Бейглър потри брадичката си. — Да го арестуваме, да го сложим в редица с други хора и да накараме детето да го посочи?

Бейглър поклати глава и погледна часовника си. Беше пет и двайсет.

— Ще я заведем в бар „Корал“. Джако се отбива там обикновено около шест и половина. Ще паркираме наблизо, тъй че тя да може да го види, когато влиза в бара. Ако го разпознае, ще го арестуваме и ще направим очна ставка.

Те се върнаха в бунгалото.

— Искам дъщеря ви да дойде с нас — каза Теръл на мисис Прескът. — Много е важно тя да разпознае този човек. Вие също ще дойдете, разбира се.

— О, не, няма да дойде — каза твърдо Ейнджъл. — Ако тя дойде, аз няма да ви помагам. Само аз и мечето.

— Слушай, момиченце — каза мисис Прескът отчаяно, — не ставай лоша. Не можеш да отидеш сама с тези господа.

— Тогава изобщо няма да отида — каза Ейнджъл с решителен глас, като обгърна мечето с ръце, вдигна го от дивана и тръгна към вратата.

— Аз ще се справя с нея, мисис Прескът — каза Теръл. — Ще я върна веднага щом свършим. Тази работа е много важна за нас.

Мисис Прескът се канеше да каже нещо, когато Ейнджъл рече:

— Ще се видим по-късно, мамо. — Бързо излезе от бунгалото и пое към полицейските коли.

— Ако беше моя дъщеря, щях… — започна Бейглър с червено от възмущение лице.

Мисис Прескът се изправи.

— Радвам се, че не е! — каза тя. — Не ме интересува дали някой не харесва дъщеря ми и ще ви бъда благодарна, ако ми спестите забележките си!

Бейглър погледна безпомощно Теръл, затвори бележника и последва шефа си навън, където Ейнджъл го чакаше нетърпеливо.

* * *

Мо Линкълн лежеше удобно на бръснарския стол и усещаше острия ръб на бръснача да се движи по черната му буза. Със затворени очи и отпуснато порочно лице той се беше оставил на меките ръце на Той Марш, който от няколко месеца се опитваше да го убеди да остави Джако и да заживее с него.

Той Марш беше наполовина китаец, наполовина поляк — дребен затлъстял мъж, наближаващ петдесетте, с къносана коса, бадемовидни очи и дебело кръгло лице. Минаваше за един от най-добрите бръснари в района и Мо винаги се отбиваше при него за едно вечерно бръснене, преди да излязат с Джако из града.

— Колко е часът, скъпи? — попита Мо със затворени очи.

— Почти шест и половина — каза Той, след като погледна часовника си. — Какво ще правиш тази вечер? Искаш ли да отидем вкъщи? Ще има купон… Китайска кухня и едно момче, което…

— Имам среща с Джако — каза Мо. С удоволствие дразнеше Той, когато можеше.

Той въздъхна. Покри лицето на Мо с гореща хавлиена кърпа, остави го за момент, отиде до прозореца и надникна на улицата.

— Интересно — рече той. — Тези пък какво ли правят?

— Кои, глупчо? — попита Мо, притискайки горещата кърпа към лицето си и вдишвайки ментоловите пари, които тя излъчваше.

— Ченгетата… ей там, в колата, с едно малко момиченце — каза Той и отиде да смени кърпата.

Мо застина. Бързо махна кърпата, измъкна се от стола и отиде до прозореца. Загледа се в полицейската кола, която беше спряла на един паркинг на около петдесет метра от входа на бар „Корал“.

— Какво има? — запита Той.

— Затваряй си устата! — изръмжа Мо. — Дай ми кърпа. — Без да откъсва очи от полицейската кола, той протегна слабата си черна ръка и грабна кърпата, която Той му подаваше. Припряно избърса лицето и врата си и му я хвърли обратно.

Тогава видя Джако Смит да се клати по улицата.

Джако винаги паркираше черно-розовия си кадилак в далечния край на улицата. Вярваше, че кратката разходка от паркинга до бар „Корал“ му помага да отслабне. Той се приближи с носна кърпа в дебелата си ръка, облечен в светлосинята риза и широките черни панталони, които беше носил предишната нощ. От време на време потупваше с кърпата бялото си болнаво лице.

Теръл каза рязко:

— Ейнджъл, погледни на улицата!

Ейнджъл, която играеше с мечето си, погледна и видя Джако, който се приближаваше към тях.

— Това е той! — прошепна тя развълнувано и насочи малкото си пръстче към Джако, който спря за момент пред бара.

— Сигурна ли си? — попита Теръл.

— Да! Това е той!

Мо, който продължи да наблюдава, видя как тя посочи Джако и черното му лице се озъби злобно. Веднага разбра, че детето идентифицира Джако за ченгетата, и това можеше да означава само едно нещо: детето ги беше видяло да влизат в бунгалото на Хенеки!

Той Марш, който стоеше зад него и наблюдаваше какво става, каза:

— Какво е това, скъпи? Джако ли посочи?

Мо се нахвърли разярено върху него:

— Млъквай! Избий си това от главата! Нали искаш да останеш жив, Той?

Той се сви от страх пред смъртоносния блясък в жестоките черни очи.

— Нищо не съм видял! — заекна той. — Честно, нищо не…

— Млъквай! — изръмжа Мо.

Той видя как Бейглър запали двигателя и потегли. Мо изгледа Той:

— Запомни… нищо не си видял, иначе ще те заколя — каза той, след което излезе бързо, притича през улицата и влезе в бар „Корал“.

Джако тъкмо се готвеше да си поръча уиски и бира за разредител, когато Мо влезе.

— Да се махаме оттук, Джако! Бързо! — каза Мо.

Изразът на лъскавите очи на Мо беше достатъчно красноречив. Джако се заклатушка с пъшкане след него, движейки огромните си крака с максималната за него бързина.

Барманът ги изгледа с гримаса, след това се върна към работата си, която се състоеше в миене на чаши.

* * *

В осем и десет Теръл вкара колата си в гаража. Беше му горещо и се чувстваше изморен. Докато водеше Ейнджъл Прескът обратно в парк-мотела, той си мислеше за душ и хубава вечеря.

Жена му отвори предната врата, когато чу колата да влиза в алеята. Те се целунаха, след което Теръл зададе стария въпрос, който съпрузите винаги задават:

— Какво има за вечеря?

— Пиле — отвърна Каралайн. — Ще бъде готово след половин час, но първо трябва да се обадиш на Хенри.

Теръл влезе в хола и свали сакото и вратовръзката си.

— Хенри? — изгледа той Каралайн изненадано. — Какво иска?

— Каза, че било важно. Обади му се, пък аз ще ти донеса нещо за пиене.

Теръл се поколеба, но виждайки напрегнатия израз в очите на жена си, се усмихна и отиде до телефона. Набра домашния номер на Хенри Тресби и докато чакаше да го свържат, протегна благодарна ръка към чашата уиски със сода и потракващ лед, която Каралайн му предложи.

Гласът на Тресби се чу от другата страна:

— Франк? Извинявай, че те безпокоя, но има нещо, което ме тревожи. Помислих си, че мога да се посъветвам с теб и да чуя какво ще ми кажеш.

Теръл застана нащрек, като чу разтревожения глас на Хенри.

— Казвай, Хенри. Какво има?

Тресби му разказа накратко за телефонния разговор с Вал Бърнет.

— Може и да пострадам, задето си пъхам носа, но ми се струва, че мисис Бърнет има неприятности — заключи Тресби. — Виж сега, Франк, трябва да сме изключително внимателни, защото ако тревогата се окаже фалшива, Травърс ще връхлети върху мен и мога да си загубя работата.

— Мисля, че имаш основание за тревога — каза Теръл. — Радвам се, че ми се обади. А сега остави тази работа на мен, Хенри. Просто забрави за нея. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Аз ще се погрижа.

— Бъди внимателен, за бога!

— Ти ме познаваш — каза Теръл спокойно. — Аз ще се оправя. Имаш копие на списъка с номерата на банкнотите, нали?

— Разбира се.

— Изпрати ми го тук, вкъщи. Така няма да попадне в случайни ръце. О’кей, Хенри? И се отпусни. Аз ще уредя тази работа. — И затвори.

Каралайн видя свъсените му вежди и разбра, че не трябва да задава въпроси. Тя отиде в кухнята, за да сервира вечерята.

Теръл позвъни в полицейското управление. Когато Бейглър се обади, Теръл попита:

— Намерихте ли Джако Смит?

— Не още. Хората ни претърсват всички клубове. Всеки момент трябва да го открият.

— Поставихте ли някого пред апартамента му? — попита Теръл, убеден, че въпросът е излишен, защото Бейглър си знаеше работата.

— Уокър и Лукас са там.

— Искам бързо този тлъст мърляч.

— Ще го заловим преди полунощ. Сигурно играе карти в някоя дупка. Въпрос на време е да открием къде.

— Джо… има още нещо — каза Теръл. — Кажи на Джейкъбс да дойде при мен. Нали той е дежурен?

— Да.

— Кажи му да побърза. Ако дойде навреме, може да има пиле за вечеря.

Бейглър изсумтя.

— Единственият начин да накараш Макс да побърза е да му предложиш безплатно ядене.

Тъкмо когато Теръл сядаше на масата и се канеше да разреже пилето, звънецът на входната врата иззвъня. Той се усмихна на вратата.

Макс Джейкъбс, слаб и висок, от една година на работа в полицията, влезе в хола и се ококори при вида на чудесно приготвеното пиле.

Теръл с нож в ръка му посочи един стол.

— Първо ще ядем — каза той, — след това ще говорим. Имам работа за теб.

По-късно, докато Каралайн миеше чиниите, Теръл пушеше лулата си и разказваше на Джейкъбс за Вал Бърнет.

— Прилича на изнудване — заключи той. — Не можем да се намесим, докато тя не ни повика, но можем да сме нащрек. Искам да си пред банката утре сутринта в девет. Когато мисис Бърнет излезе, първо се увери дали парите са у нея и тогава я проследи. Но запомни, Макс, много е важно тя да не разбере, че я следиш, затова внимавай. Виж къде ще занесе парите. Ако се върне в хотела, обади се на Дюлак и кажи, че аз те пращам. Помоли го да ти каже, ако някой се качи в апартамента й. Ако има такъв, проследи го, който и да е той. Не казвай на детектива на хотела, не му вярвам. Разбра ли всичко?

Джейкъбс кимна.

— О’кей, шефе, ще се оправя — и стана. — Ще бъда на мястото в девет сутринта.

Когато той замина, Теръл се обади в полицейското управление. Попита Бейглър дали има някакви новини за Джако Смит.

— Засега нищо, шефе — каза Бейглър. — Постоянно получавам доклади, но него го няма в обичайните му свърталища.

— Вдигни тревога в целия щат — каза Теръл. — Искам го бързо, така че да повишат градуса, Джо. Аз идвам.

— О’кей — каза Бейглър, — но няма защо да идваш. Мога да се справя и сам.

— Знам, че можеш — каза Теръл, — и все пак ще дойда.

* * *

Спайк Калдър беше висок, мършав негър с безжизнени змийски очи и постоянна усмивка, която разкриваше големи, блестящи бели зъби. Той държеше клуба „Бо-Бо“, разположен на морския бряг и често посещаван от хомосексуалисти и комарджии от пристанищния квартал на Маями.

Най-голямото предимство на клуба бе, че притежаваше тайна стая за срещи, скрита тъй хитроумно под ресторанта и бара, че досега не беше открита от полицията.

Там именно седяха Джако Смит и Мо Линкълн с чаши уиски и бира на масата пред тях.

Мо разказа на Джако какво беше видял и сега Джако обмисляше какво да правят.

— Не трябва да поемаме никакъв риск — каза той накрая. — Трябва да разберем дали това дете наистина е видяло нещо. Сигурно е от мотела, но трябва да се убедим.

Мо кимна. Това му се струваше разумно.

— Ти не мърдай оттук, скъпи — каза той. — Ще накарам Хопи да отиде в мотела и да подуши наоколо.

— Бъди внимателен — каза Джако и потупа Мо по рамото.

— Не се тревожи за мене, скъпи — и Мо се качи по стълбите, надникна през шпионката, за да се увери, че няма никой наоколо, и излезе от тайната стая.

Хопи Линкълн, по-малкият брат на Мо, губеше пари на зарове, когато най-сетне Мо го откри. Щом видя брат си, той остави играта и отиде при него.

Мо му каза какво иска от него:

— Грабвай колата ми, и по-бързо! Искам те тук обратно — веднага!

Хопи почна да увърта, но при вида на двете петдоларови банкноти, които Мо бутна към него, внезапно се ухили.

— Добре, сладурче — каза той. — Тръгвам.

Двамата братя излязоха от кръчмата и Хопи бързо пресече улицата към паркираната кола на Мо. Влезе в нея и потегли.

Мо се промъкна през заобиколни пресечки, избягвайки главните улици, докато не стигна до клуба „Бо-Бо“. Спря се, скрит в тъмнината.

Към клуба се приближаваха двама полицаи. Мо ги разпозна веднага. Той остана неподвижен, подобен на черна сянка, и ги видя да влизат в клуба.

Двамата полицаи, Маршал и Лепски, си пробиваха път към тълпата около бара, където Спайк Калдър приготвяше напитки.

При вида на полицаите мъжете и жените в стаята изведнъж утихнаха. Трима-четирима от тях се запромъкваха към изхода. Останалите гледаха двамата полицаи враждебно, с блеснали и изпълнени с омраза очи.

Спайк остави шейкъра и погледна предпазливо двамата мъже. Досега не беше имал неприятности с полицията и беше твърдо решен да я избягва, доколкото може.

— Добър вечер, господа — каза той с широка усмивка. — Какво ще пиете?

— Виждал ли си Джако Смит? — попита Маршал. Той беше нисък, набит мъж с мускули на боксьор и грубо, безформено лице.

— Не още — излъга Спайк. — Може би ще дойде след малко, но още не се е появил.

Лепски, слаб, жилав и груб, се надвеси над бара:

— Слушай, черньо, мисли два пъти, преди да отвориш този мръсен отвор във физиономията си — каза той меко. — Търсим Джако… може би за убийство. Ако знаеш къде е, сега му е времето да си размърдаш сливиците и да запееш. Ако разберем, че е тук или че е бил тук — влизаш вътре. С удоволствие бих те пообработил. Най-хубавият звук за мене в този вонящ град са пъшканията на някой негър.

Усмивката на Спайк малко се сви.

— Щях да ви кажа, ако беше тук. Разгледайте наоколо, господа, и сами вижте. Не съм го виждал от снощи.

Двамата полицаи огледаха голямото помещение, след това очите им се срещнаха.

— Ако дойде, обади се в управлението. Така ще избегнеш неприятностите.

Лепски изгледа Спайк продължително и жестоко, после кимна с глава на Маршал и те излязоха от бара.

Мо, скрит в сянката, видя как двамата полицаи тръгнаха надолу по улицата и влязоха в друга комарджийска дупка. Като черен дух той се плъзна през улицата към задния вход на клуба „Бо-Бо“. Спря се, за да се увери, че няма никой наоколо, след това напипа с ръка скритата брава, която отваряше вратата към тайната стая, шмугна се в тъмнината, затвори вратата след себе си и запали лампата. Когато слезе по стълбите, водещи към стаята, където го чакаше Джако Смит, от друг скрит вход влезе Спайк Калдър.

Мо изгледа Спайк внимателно. Без да обръща внимание на Мо, Спайк отиде при Джако.

— Хващайте пътя — каза меко Спайк. — Обирайте си парцалите и изчезвайте.

Джако го изгледа.

— Недей да ми говориш така, черно момче — каза той вбесен. — Ще тръгна, когато искам да тръгна, но не преди това.

— Ей сега ще ти призлее — каза Спайк. — Ченгетата бяха тук. Търсят те. Не смятам да крия опасен човек като теб, Джако. Хващай си пътя.

Мо каза:

— Той ще стои тук. — В ръката си държеше нож с широко острие. — Искаш ли да те порна малко, черньо?

Спайк се усмихна.

— Ще трябва да станеш малко по-голям и по-силен, за да ме порнеш — каза той. — Опитай и ще видиш. — В ръцете му се появи дълъг нож.

Мо изръмжа и тръгна към него.

— Престанете — каза остро Джако.

Мо пъхна ножа обратно в калъфа. Той се отдръпна от Спайк, за да има време да извади ножа отново, ако Спайк пак се опита да го нападне.

— Какво те човърка, Спайк? — попита Джако с измамна мекота в гласа. — Какво казаха ченгетата?

— Достатъчно много — каза Спайк. — Търсят те. Говорят за обвинение в убийство. Това е много опасно за мен. Хващай си пътя, Джако, и стой настрана от мене.

Джако и Мо си размениха погледи. Джако почна да се изпотява. Настъпи дълго мълчание, после Мо каза:

— О’кей, Спайк, ще си отидем, но те са се побъркали. Джако не е убил никого.

Джако се изправи. Спайк наблюдаваше Мо, което беше глупаво, тъй като Джако беше по-близо до него. С ужасяващо бързо за човек с неговите телеса движение Джако сграбчи бутилката уиски и удари Спайк в лицето със сила, която троши кости. Спайк залитна назад и изпусна ножа си. Докато се свличаше на пода, Мо се хвърли отгоре му като черна котка. Ръката му с проблясващия нож се стрелна два пъти, след това той се изправи. Наведе се над безжизненото тяло на Спайк, избърса острието на ножа в ризата му и погледна Джако.

— Беше започнал да омеква — каза той. — Така е по-добре. Сега какво ще правим?

Джако отпусна огромното си тяло на стола. Извади кутия шоколад и започна да си тъпче устата.

— Сега нагазихме в големите лайна, момче — каза той с пълна уста. — Трябва да се измъкнем… Но къде да отидем?

— Сигурно е заради Хенеки — каза Мо, като седеше на масата и си люлееше краката. — Детето сигурно ни е видяло. Трябва да се отървем от него, скъпи. Без него и без Спайк ще бъдем в безопасност. Ще отида в мотела и ще го очистя.

Джако кимна.

— Но аз къде да отида?

Люлеейки краката си, Мо се намръщи, после внезапно се ухили.

— Върви при Харди. Той ни вкара в тая каша. Върви при него, скъпи. Той ще трябва да те скрие тази нощ. До утре ще бъдем на чисто. Без детето те няма да имат нищо срещу нас.

— Има ли някой друг — попита Джако, — който би могъл да изпее нещо за нас?

Мо си помисли за Той Марш, който беше видял детето да посочва Джако. Поколеба се. Жалко, че трябваше да се отърве от него, тъй като той беше добър бръснар. Но Мо не се колеба дълго и каза на Джако.

Джако се натъжи, защото също се подстригваше при Той Марш, но разбираше, че щом като ченгетата го търсят по обвинение в убийство, бръснарят можеше да омекне пред тях.

— Очисти го и него — каза той и се изправи. — Закарай ме до Харди с моята кола, после очисти Той. След това върви в мотела и очисти детето.

— Да, сладурче — каза Мо. — Остави това на мене.

Двамата, единият — огромен, другият — жилав и слаб, се измъкнаха тихо от тайната стая и потънаха в тъмнината на нощта.