Джеймс Хадли Чейс
Нежен център (5)

Глава пета

Ли Харди намали скоростта, когато пред кадилака му се показа парк-мотелът. Той отби в едно крайпътно разширение и спря.

— О’кей, момчета, навъртайте се тук, но гледайте да не ви видят — каза той. — Може и да не ми потрябвате, макар че обратното ми се струва по-вероятно.

Джако Смит се оригна леко, изсипвайки огромното си туловище от колата. Мо Линкълн, цял ухаещ на новия парфюм, който Джако му беше подарил, се измъкна след него.

— Наслаждавайте се на луната — каза Харди. — Няма да правите нищо, докато не ви дам сигнал.

— Няма проблеми, скъпи — каза Джако. — Ще бъдем на място, щом ти потрябваме.

Харди ги остави и подкара към мотела. Часът беше десет и пет и Хенеки го чакаше. Когато той влезе в жалкия душен кабинет, Хенеки, който го беше видял да паркира колата, стоеше прав до бюрото.

— Влезте, мистър Харди — каза Хенеки. — Радвам се, че дойдохте.

Харди отиде до стола срещу бюрото на Хенеки и седна.

— Ти спомена за неотложна лична работа — каза той с груб глас. — От грижа за тебе се надявам, че не си ме накарал да дойда тук само за да се поразходя. Какво има?

Хенеки седна. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите, лицето му беше покрито с обилна пот.

— Нещо, което мисля, че трябва да обсъдим заедно, мистър Харди. Нещо, за което не бихте искал да говорите по телефона.

— Какво е то? — попита Харди.

— Сю Парнъл — рече Хенеки. Погледът му мина покрай Харди, спря се на прозореца, след това на вратата. Ръката му лежеше върху дръжката на пистолета.

— Тя не означава нищо за мен.

Хенеки се поколеба, след това се усмихна насила.

— Е добре. Но тогава това, което тя ми каза, трябва да е било лъжа. В такъв случай съжалявам, мистър Харди, разкарал съм ви за нищо. Сега значи мога да поговоря с Теръл.

Двамата мъже се изгледаха, след това Харди потри с ръка гладко избръснатата си брадичка.

— Тези приказки могат да ти навлекат неприятности — каза той рязко.

— Не на мен — отвърна Хенеки с повече увереност, отколкото притежаваше в действителност. — Аз съм достатъчно голям, за да се грижа за себе си. Имах впечатлението, че Сю Парнъл все пак е значела нещо в живота ви, и затова си замълчах пред ченгетата. Мислех, че можем да сключим сделка. Но ако тя не е значела нищо за вас, аз все още имам време да поговоря с Теръл, без да си навличам беля на главата.

— Какво всъщност имаш предвид? — попита Харди, накланяйки се напред.

— Аз познавах Сю от повече от две години — каза Хенеки. — Имахме делово споразумение. Тя водеше тук клиенти, които не искаше да посреща у дома си. Разбира се, аз може да имам неприятности… незаконни доходи и т.н., но мисля, че Теръл ще забрави за това, ако му кажа за вас.

Харди подсвирна леко, поемайки си дъх.

— И какво ще му кажеш?

— Това, което ми каза Сю — отвърна Хенеки.

Той продължаваше да поглежда към прозореца и вратата. Страхуваше се, че всеки момент Джако и приятелят му можеха да влязат. Ръката му стискаше дръжката на пистолета толкова силно, че пръстите го боляха.

— Какво ти каза Сю за мен? — попита Харди.

— Че ви шантажира. Може и да ме е лъгала… не можех да съм сигурен, но тя твърдеше, че знае достатъчно, за да ви прати в затвора за десет години, и че измъква пари от вас. Дойде тук вечерта, преди да я убият, и ми каза, че ви очаква. Вие сте й платил пет хиляди долара, за да си държи устата затворена. Страхуваше се от вас. Помоли ме да наблюдавам бунгалото й. Останах с впечатлението — освен ако не съм бил много пиян — че дойдохте към един часа и си тръгнахте към един и половина. Както казах, може и да си въобразявам, но впечатлението ми е много ярко.

— Ти си луд! — изръмжа Харди със святкащи от едва сдържана ярост очи. — Не съм се доближавал до това бунище.

Хенеки сви рамене.

— Е, това е положението, мистър Харди. Значи съм сънувал. И Сю е лъгала.

Харди се изправи.

— Слушай сега, Хенеки. Предупреждавам те. Ако кажеш само една дума на полицията, ще ти се случи случка. Наистина! Аз си бях вкъщи, когато са пречукали тая курва, и мога да го докажа. Ти ще си траеш или ще опереш пешкира.

— Аз слушам, мистър Харди — каза Хенеки, — но Сю ми се доверяваше. Тя ми даде един плик, който бе откраднала от вашия сейф. Той се намира в банката ми. Ченгетата дори да не могат да свържат убийството с вас, щом надзърнат в плика, ще ви окошарят за много години.

Харди постоя известно време неподвижен, след това седна.

— И ти имаш този плик?

— В банката ми, мистър Харди, с инструкцията, ако нещо ми се случи, да бъде предаден на ченгетата.

— Какво стана с петте хиляди долара, които бях дал на тази кучка?

Хенеки сви рамене.

— Не бих могъл да знам, мистър Харди. Може полицията да ги е прибрала… знаете какви са ченгетата.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че след като съм си тръгнал, ти си влязъл в бунгалото, убил си я и си прибрал петте бона. Тази хипотеза би заинтригувала Теръл.

— Прав сте — усмихна се Хенеки. — Той може да ми направи живота труден, но вашия може да направи още по-труден. Аз съм готов да поема риска. Вие готов ли сте?

— О’кей, влечуго. Колко?

Изтръпналите пръсти на Хенеки пуснаха дръжката на пистолета.

— Аз също имам неприятности, мистър Харди. Някои хора започнаха да ме притесняват. Искам да се измъкна. Искам да изчезна…

— Колко? — изръмжа Харди.

— Пет бона — и ще ви предам плика, ще изчезна и никога вече няма да чуете за мен.

Харди извади пакет цигари от джоба на ризата си, измъкна една цигара и я запали.

— О’кей, договорихме се — каза той. — Вземи плика и аз ще се върна утре сутринта с пет бона.

— Но сам, мистър Харди — каза Хенеки. — Ще се срещнем тук, в този кабинет. Ако междувременно нещо се случи с мен, моята банка е инструктирана.

— Вече ми каза. Знам кога трябва да загубя пари и кога не трябва. Ще си получиш парите, влечуго, но се постарай да изчезнеш веднага от погледа ми. Не отговарям, ако Джако се сблъска с тебе, след като ти платя.

Хенеки извади пистолета от джоба си и го сложи на масата.

— Просто за сведение, мистър Харди, аз също не отговарям за Джако.

Харди го изгледа, след това стана.

— Утре сутринта, около единайсет — каза той. — Но не се надявай, че ще успееш да ми пуснеш нова въдица. Пет бона и нито долар повече.

— Нуждая се от тези пари, за да се измъкна — каза Хенеки и за първи път, откакто Харди бе влязъл в кабинета му, се почувства по-спокоен. — Няма да има втора въдица.

Харди излезе, прекоси осветения паркинг и се качи в колата си. Пронизителна джазова музика гърмеше по високоговорителите, закачени по дърветата. Разноцветни крушки висяха край бунгалата и блестяха просташки. Дишайки тежко, с ръка все още върху пистолета, Хенеки изпрати Харди с поглед. Харди отби в разширението, където го чакаха Джако и Мо. Излезе от колата и отиде при тях.

— Опитва се да ме изнуди — каза той и запали в мрака недопушената си цигара. — Знае достатъчно, за да ме вкара вътре за десет години. Оставям работата на вас. Твърди, че доказателствата били в банката му с инструкция да се предадат на полицията, ако нещо му се случи. Но това е блъф. Искам да го обработите и да измъкнете тези неща от него. Това е важно за мен. Получавате един бон.

Мо протегна дългите си елегантни ръце и се усмихна щастливо.

— Човече, отдавна не съм обработвал такъв глупак! Ще бъде удоволствие за мен, мистър Харди.

Харди погледна Джако, който приличаше на масивна купчина сланина, седяща на тревата.

— Ще го нагласим, скъпи — каза Джако, — но какво да правим с тая гадина, след като вземем каквото искаш?

— Най-добре е да се махне от пътя ни, Джако.

— Мо ме врънка за нова кола. Не знам откъде си мисли, че ще дойдат парите. Не можеш ли да ги направиш два бона, скъпи? Бъди сигурен, че ще ти свършим чудесна работа.

— Имаш ги — каза Харди без колебание. — Само че внимавайте… има пистолет.

Мо се изправи и подскочи грациозно пред Джако, който го гледаше с възхищение. Направи кълбо напред, след което протегна слабата си кафява ръка, за да помогне на Джако да се изправи.

— По-добре изчакайте да затвори кръчмата — каза Харди. — След това вървете, разберете къде спи и го причакайте там. Аз ще стоя тук. Не забравяйте за пистолета.

Когато те се размърдаха, Харди добави:

— У него има пет бона, които е взел от Сю Парнъл. Искам ги и тях.

Малко след един часа Хенеки изключи неоновата реклама. По това време повечето от бунгалата бяха тъмни. Заключи канцеларията си и излезе навън, сред горещия нощен въздух. Макар да беше сигурен, че е сплашил Харди, беше нащрек. Стискайки пистолета си в ръка, той огледа внимателно осветеното от луната пространство, което го делеше от бунгалото му. Някои хора все още стояха пред бунгалата си, наслаждаваха се на лунната светлина, разговаряха и пушеха последната си цигара, преди да си легнат. Присъствието им вдъхваше увереност на Хенеки.

Той тръгна бавно, като спираше тук-там да размени по няколко думи с хората пред бунгалата, докато стигна до своето. Нощта беше гореща и съзнанието на Хенеки беше твърде възбудено, за да заспи. Той седна в плетения стол на малката веранда и запали цигара. Мислеше си, че утре по същото време ще има десет хиляди долара — петте хиляди, които беше откраднал от Сю Парнъл, и петте хиляди, които щеше да вземе от Харди. С толкова пари би могъл да отлети за Ню Йорк и да изчезне. Време беше да напусне Маями. Той поседя половин час, опитвайки се да реши какво ще прави в Ню Йорк, но съставянето на планове не беше най-силната му страна. „Може би щеше да е по-добре да почакам, докато отида в Ню Йорк“ — помисли си той. Погледна часовника си. Беше два без двайсет. Той потисна една прозявка. Всички бунгала бяха вече тъмни. Време за лягане. Хенеки реши, че няма защо да се страхува от Харди. Той беше достатъчно умен да разбере кога е победен.

Хенеки се изправи на крака, протегна се, отвори вратата на бунгалото си и влезе в тежкия, горещ мрак. Когато протегна ръка към ключа на лампата, една корава парфюмирана ръка запуши носа и устата му и нещо като конско копито го удари в стомаха.

* * *

Мо намери откъртената плочка в банята. Извади я, пъхна ръката си в кухината и измъкна оттам запечатан плик. Бръкна отново и този път извади дебела пачка долари. Постави плочката на мястото й и се върна в хола.

Джако се беше разлял в един стол и попиваше потта от лицето си. Хенеки лежеше на канапето и тихо пъшкаше изпод превръзката, която го задушаваше.

— Намери ли го, скъпи? — попита Джако.

Мо му подаде плика и парите. Двамата погледнаха Хенеки, след това се спогледаха.

— Занеси ги на мистър Харди и виж дали е това, което иска — каза Джако. После извади кутия шоколад от джоба си и натъпка малката си влажна уста.

Мо се измъкна в тъмнината и стигна на бегом до кадилака, в който чакаше Харди.

— Най-сетне! Слава богу — изръмжа Харди. — Не сте от най-бързите! Почти четири часът е.

Мо пусна красивата си, зла усмивка.

— Заинати се, гадината — каза той. — Наистина се съпротивляваше. Това ли е, което ви трябва, мистър Харди?

Харди взема парите и плика. Разкъса плика и бързо прегледа съдържанието.

— Да…

Той излезе от колата, извади запалката си и подпали хартиите. Докато ги гледаше как горят, попита:

— Какво стана с Хенеки?

Мо показа великолепните си зъби в блестяща усмивка.

— В момента никак не е добре, мистър Харди. Изглежда ужасно нещастен. Сега ще се върна и ще го направим щастлив.

Харди усети внезапно стягане в гърлото. Никога преди не бе поръчвал на тези двамата да извършат убийство. Приличаха на дресирани животни. Щяха да направят точно това, което им кажеше. Колебаеше се, но след това си припомни, че докато Хенеки е жив, той никога няма да е в безопасност.

— Какво, по дяволите, се мотаеш около мен като ухилена маймуна! — изръмжа той. — Връщай се при Джако.

Мо се преметна изящно, после се стрелна и изчезна в тъмнината.

Джако ядеше шестия си шоколад, когато Мо се мушна в бунгалото.

— Всичко е наред — каза Мо бързо. — Мистър Харди получи това, което искаше.

Джако избърса лепкавите си пръсти в носната си кърпа. Все още дъвчейки, той се надигна от стола.

— Хайде да отървем влечугото от тази мизерия — каза той. — Искам да си легна.

Двамата мъже, единият огромен и тлъст, другият парфюмиран и строен, се приближиха до проснатия Хенеки. Мо се наведе и го потупа по лицето.

— Ти си смел глупак, глупако — каза той. — Сбогом и сладка почивка.

Хенеки го погледна с безразличие. Полудяваше от болка. Беше готов да умре.

С театрални жестове Мо взе една от възглавничките на столовете и я сложи върху лицето на Хенеки. После се поклони на Джако.

— Може да сядаш вече, о, голяма, красива кукло — каза той.

Джако понесе огромното си тяло към канапето и като придърпа нагоре панталоните си, полека отпусна гигантските си бутове върху възглавничката.

* * *

Рано на следващата сутрин Хомър Хеър седеше на бюрото си. Той се свърза с хотел „Испански залив“ и разговаря с детектива Трас.

— Искам да говоря насаме с мисис Бърнет — каза Хеър, като хриптеше в слушалката. — Не си въобразявам, че ще се срещне с мене, ако й пратя визитната си картичка. Какво да направя?

— Какво ще кажеш за плажа — каза Трас, след като помисли малко. — Тя е на плажа всяка сутрин между десет и дванайсет. Ела тук към десет часа и аз ще ти я покажа. За какво по-точно става дума?

— Ще бъда там в десет и десет — каза Хеър и затвори.

Той отиде до сейфа, отвори го и извади сакото и запалката на Крис Бърнет. Пъхна запалката в джоба си, а сакото остави на бюрото. Позвъни на Люсил. Тя влезе и го погледна въпросително.

— Бъди добро момиче и опаковай това сако заради мене — каза Хеър.

Люсил погледна сакото, после баща си.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита тя. — Не ми харесва тази работа. От това, което чета по вестниците, личи, че Травърс е корав залък и играта с него може да ти излезе през носа.

Хеър просия срещу нея.

— Не си претоварвай мозъка с това — каза той. — Първо ще говоря с дъщеря му. Ако някой може да го убеди да се раздели с половин милион, това е тя.

Люсил сви нервно рамене.

— Е добре, но не забравяй, че те предупредих. — Тя взе сакото с гримаса и го отнесе.

Хеър запали цигара и смъкна туловището си в стола. Загледа се намръщено през прозореца. Имаше риск, помисли си той, но да прибере половин милион долара беше нещо, на което не можеше да устои. Трябваше обаче да пипа внимателно около мисис Бърнет и да бъде готов да се оттегли при първия признак на опасност.

След десет минути той нахлупи жълтата си панамена шапка, взе увития в кафява хартия пакет, който Люсил беше сложила на бюрото му, и тръгна бавно и тромаво към асансьора. Излезе на улицата, качи се в служебната кола и подкара към хотел „Испански залив“.

Трас, едър и червендалест бивш полицай, го чакаше. Двамата мъже тръгнаха по оградената с цветя алея, която водеше към плажа на хотела.

— Ако някой разбере, че аз съм ти казал къде да намериш мисис Бърнет — изсумтя Трас, — ще си загубя работата. Каква е идеята все пак?

— Искам да говоря с нея — изхриптя Хеър. — Уф! Не съм вече млад. Не бързай толкова.

— Твоят проблем е, че ядеш твърде много — каза Трас, забавяйки постепенно крачка. — За какво искаш да говориш с нея?

— Това е лична работа, Хенри. Не мисля, че ще те интересува.

Трас го изгледа подозрително. Той спря, когато пред тях изникнаха морето и плажът. Беше още рано и на пясъка лежаха съвсем малко хора.

Трас посочи една далечна фигура, която седеше под плажен чадър.

— Това е тя. Не обвинявай мен, ако те изгони. А започне ли да вика за помощ, аз ще съм този, който ще трябва да те изхвърли.

— Няма да вика — каза Хеър. — Добави двайсет долара към сметката си, Хенри — и притискайки здраво кафявия пакет под мишница, той тръгна бавно по пясъка към мястото, където седеше Вал.

Вал се чувстваше потисната. Беше говорила с доктор Густав по телефона, преди да дойде на плажа, и той й беше казал, че Крис не е много добре.

— Няма защо да се тревожите — беше я успокоил той. — Трябва да се очакват и лоши дни. Изглежда, че има някаква натраплива идея. Мисля, че ще е добре да дойдете тук днес следобед. Може да ви каже нещо.

Вал обеща, че ще отиде.

— Дръжте се естествено. Кажете му какво сте правила тези дни — продължи Густав. — Не задавайте въпроси. Има вероятност да се разкрие пред вас.

След този разговор трябваше да се насили, за да отиде на плажа, но сега, когато беше вече тук, не съжаляваше. Беше тихо и спокойно и можеше да се отпусне за малко под топлината на слънцето.

Тя се огледа наоколо и видя огромен възрастен мъж с измачкан бял тропически костюм и овехтяла панамена шапка да се движи тежко по пясъка. Вал се почуди кой може да е и изведнъж разбра, че идва при нея. Бързо отмести погледа си, отвори плажната си чанта и извади пакет цигари.

Възрастният мъж беше вече съвсем близо. Като я видя, че се кани да запали цигара, той каза:

— Разрешете ми, мадам.

Повдигна шапката си с елегантен жест и й поднесе огънче със златната запалка, която държеше в огромната си ръка.

Вал се огледа.

— Благодаря, но няма нужда.

Тъкмо когато му обръщаше гръб, погледът й попадна върху запалката. Тя почувства, че пулсът й прескача и дъхът й внезапно спира.

— Съжалявам за безпокойството, мадам — изхриптя Хеър. — Слабост на стар човек. Изглежда, че кавалерството не е на мода вече.

Той рязко затвори запалката, докато малките му лъскави очички наблюдаваха реакцията на Вал. Видя, че тя се колебае, и нарочно пусна запалката в джоба си. Повдигна шапка, обърна се и бавно тръгна обратно.

— Чакайте… — Вал скочи на крака. Носеше бледосин плажен костюм и изглеждаше стройна и привлекателна, когато излезе от сянката на чадъра.

Хеър спря. Те се изгледаха.

— Тази запалка… мисля, че съм я виждала — каза Вал несигурно. — Мога ли да я погледна?

— Разбира се, мадам — каза Хеър, като се приближи към нея. Тя усещаше горещината, лъхаща от огромното му тяло, и чуваше свистящото му дишане. — Тази запалка ли? — Той извади запалката от джоба си, завъртя я с надписа нагоре и й я подаде.

Вал се вгледа в запалката, след това се втренчи остро в Хеър.

— Не разбирам — каза тя. — Тази вещ принадлежи на съпруга ми. Откъде я имате?

Хеър огледа запалката, сякаш я виждаше за първи път, после тромаво се премести в сянката на чадъра и със сподавено пъшкане седна на пясъка.

— От доста време не съм бил на плажа — каза той, оглеждайки обширното пясъчно пространство. — Много е приятно. Жена ми, която почина преди няколко години, беше любителка на плажовете.

С разтуптяно сърце Вал погледна надолу към жълтата панамена шапка. Нещо в този едър възрастен мъж я плашеше.

— Попитах ви откъде имате запалката — каза тя с напрегнат, неестествен глас.

— Запалката? О, намерих я. — Хеър отметна глава назад, за да може да я вижда. — Защо не седнете, мадам?

— Къде я намерихте? — настоя Вал, без да помръдне.

— Значи принадлежи на съпруга ви — каза Хеър замислено. — Как е той днес?

— Бихте ли ми казал къде я намерихте?

— Скъпа госпожо, имайте търпение със стария немощен човек — каза Хеър. — Моля седнете. Не можете да накарате един натежал възрастен мъж като мен да стои прав, нали?

Вал се отпусна на колене. Тя усещаше, че нещо лошо се приближава. По лукавата, престорена усмивка и по лъскавите втренчени очи отгатна, че този ужасен стар човек не може да бъде пришпорван.

Настъпи дълго мълчание, след което Хеър каза:

— Вие сте мисис Бърнет, нали?

— Да.

— Доколкото разбирам, съпругът ви е в санаториум.

Ръцете на Вал се свиха в юмруци, но тя успя да се овладее и да отговори утвърдително.

— Той е изчезнал от хотела преди няколко дни и е бил намерен от двама полицаи, нали?

— Всичко това беше съобщено във вестниците — каза Вал. — Какво общо има то с вас?

Хеър загреба шепа пясък и я остави да изтече през дебелите му пръсти.

— Не ми е чудно, че децата обичат да си играят на плажа — каза той и се изсмя. — Може би оглупявам. Сега бих си поиграл с лопатка и кофичка.

Вал не каза нищо. Тя го гледаше с растящ ужас.

— Изглежда, че мистър Бърнет временно е загубил паметта си — каза Хеър след дълга пауза — и няма представа, какво е правил през нощта на осемнайсети.

Вал усети студена, пълзяща тръпка по гърба си. Сякаш слънцето беше изстинало.

— Това сигурно много ви тревожи, мадам — продължи Хеър и й се усмихна лукаво. — Жените, дори да имат нормални съпрузи, се тревожат, ако не знаят къде са били. Но ако съпрузите са ненормални, тревогата е още по-голяма.

Вал каза:

— Какво точно искате? Нямам намерение да ви слушам повече. Какво има? Откъде сте взел тази запалка?

Той извади от портфейла си изрезка от вестник.

— Бих се радвал да погледнете това, мадам — каза Хеър, подавайки изрезката.

Вал я пое с подозрение. Това беше кратко съобщение за намирането на тялото на Сю Парнъл в парк-мотела в Оджъс и интервю с началника на полицията Теръл, който казваше, че убиецът очевидно е сексуален садист.

Вал остави изрезката да излети от студените й пръсти.

— Не разбирам — каза тя.

Хеър извади запалката от джоба си.

— Тази запалка, принадлежаща на съпруга ви, беше намерена до тялото на убитата жена… дивашки убита от някакъв луд.

Той погледна към Вал и с неприятна изненада видя, че думите му нямаха особен ефект върху нея.

— Очевидно съпругът ми е загубил запалката и убиецът я е намерил.

— Колко очарователно е, че имате такава вяра в един лабилен мозък — каза Хеър по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Струва ми се, че полицията ще е на по-друго мнение.

Вал се изправи.

— Тогава ще попитаме тях. Ще дойдете с мен. Ще се срещнем с капитан Теръл и вие ще му кажете за какво намеквате.

— Мисис Бърнет, не трябва да прибързваме — каза Хеър, без да помръдне. Той подхвърли запалката във въздуха, хвана я и след това я пусна в джоба си. — На излизане от хотела съпругът ви е носел спортно сако. Когато са го намерили, сакото е липсвало. За наше общо щастие аз го намерих.

С бързо движение той махна връвта около кафявия пакет, извади сакото и го разстла на пясъка.

— Тези петна, мадам, са от разкъсаното и умъртвено тяло на Сю Парнъл.

Вал стоеше като вкаменена, втренчена в сакото. Тя веднага позна, че е същото, което Крис носеше на терасата, преди да изчезне. Гледаше грозните ръждиви петна, които покриваха предницата на сакото, и усети, че коленете й се подгъват. След това бавно се свлече на горещия пясък.

Хеър я гледаше с фалшивата скръб на погребален агент.

— Много съжалявам, мадам — каза той нежно. — Много, много съжалявам. Изглежда, че съпругът ви е налетял на тази нещастна жена и в момент на пълно умопомрачение я е убил. Това го поставя в много сериозно положение… аз…

— Престани, долен стар мошеник! — изкрещя Вал. — Не искам да те слушам! Махай се оттук! Махай се!

Стреснат, Хеър бързо погледна през рамо и с облекчение видя, че няма никой толкова наблизо, за да чуе виковете на Вал.

— Е, разбира се, щом това искате — каза той с голямо достойнство. — Никога не се натрапвам, когато не съм желан. Значи искате да поема тежката отговорност и да отида в полицията с това ужасно, изобличаващо доказателство?

Вал се обърна към него с побеляло лице. В очите й горяха страх и гняв.

— Какво друго предлагате?

— Аз дълго се борих със съвестта си — каза Хеър. — Вие сте от много известно семейство. Баща ви е един от най-видните хора в страната. Прецених, че трябва да се срещна първо с вас, преди да отида в полицията. Мислех си, че вие и вашият баща не бихте искали съпругът ви да бъде съден за убийство на някаква си проститутка, да бъде признат за виновен и да стои затворен до края на живота си зад стените на лудница за криминални. Сметнах, че най-малкото, което мога да направя, е да поговоря с вас и да разбера дали наистина това искате. Струваше ми се, че тези две смъртоносни доказателства могат да се унищожат и тогава никой не ще успее да ни надхитри. Ето защо тази сутрин дойдох тук, за да се консултирам с вас. Но ако вие наистина предпочитате да изпълня дълга си, тогава за съжаление ще трябва да го сторя.

Вал седеше неподвижна, с ръце на скута и пребледняло лице. Тя остана така известно време, след което каза тихо, без да гледа Хеър:

— Разбирам… Колко?

Хеър пое дълбоко дъх с дебелите си, мазни дробове. „Труден момент“ — помисли си той. Но се беше справил добре.

— Половин милион долара, мадам — каза той нежно. — Това е разумна сума. Като си помислите какво получавате в замяна, сумата е дори незначителна.

Той извади визитна картичка от портфейла си и я постави до Вал.

— Ще предам запалката и сакото в полицията в шест часа тази вечер… точно в шест часа, освен ако не ми се обадите по телефона преди това.

Той опакова отново сакото и се изправи. След това повдигна шапката си, кимна на Вал и тръгна по пясъка, като оставяше големи, широки следи след себе си.