Джеймс Хадли Чейс
Нежен център (13)

Глава тринайсета

„3-и септември

Не съм писала в дневника си повече от месец. Просто нямаше причина да водя всекидневни записки за това, което се случваше, след като Крис излезе от санаториума.

Онзи дебел дъртак, специалистът по мозъчни заболявания, каза, че да се започне животът отново винаги било приключение. Дали? Какво приключение по-точно? Той обеща, че Крис ще бъде отново нормален. Предполагам, че наистина е, но той вече не е мъжът, за когото се ожених. Нищо не мога да направя… макар че се опитвам… но продължавам да мисля за онази жена. Нейният дух… ужасният начин, по който умря, ми пречи да продължа да го обичам. Всеки път, когато погледна слабите му изящни ръце, си представям ножа, който се забива в тялото на жената.

Зарадвах се, че не поиска да идем в Южна Франция. Сега съм сигурна, че не бих издържала такова пътуване сама с него. Почувствах облекчение, когато предложи да се върнем в хотел «Испански залив» и да прекараме там още две седмици, докато се възстанови напълно. Тук сме вече от десет дни. Плуваме много. Печем се на слънце. Четем — Крис отново се захвана с Дикенс. Сигурно се досеща, че знам кой е убил онази жена. Когато сме заедно, не можем да се отпуснем. Учтиви сме и се усмихваме един на друг. Стремим се да се държим така, сякаш живеем хармонично. Знам, че никога няма да бъде същото — както преди този ужасен инцидент. Той ми каза, че много иска да се върне в Ню Йорк. Доктор Густав настоява обаче Крис да остане още една седмица. Той гледа мъжа ми с любопитство, когато идва да говори с него. Имам чувството, че не е много сигурен за операцията, но знам, че няма да се обвърже с нищо определено… както винаги правят лекарите. Вчера го изпратих до колата му. Крис ни гледаше от терасата. Доктор Густав каза, че не трябва да очаквам твърде много… Какво значи това?

Снощи… предполагам, че заради снощи започнах отново да водя този дневник… След като двамата с Крис седяхме на терасата и гледахме лунната пътека… той дойде в стаята ми. Искаше да правим любов. Това се случва за пръв път от две години. През тези две години лежах в самотното си легло, изгаряйки от желание към него, изгаряйки от желание да ме вземе, да го усетя с тялото си, да усетя лицето му срещу моето. Но когато го видях да влиза в стаята, осветена само от луната, аз се уплаших. Отново се сетих за ръцете му, за ножа и за онази жена. Той седна на края на леглото и сложи ръцете си върху моите. Но допирът на ръцете му ме вледени, просто ме отврати. Предполагам, че изразът на лицето ми го е предупредил да не отива по-нататък. Той ми се усмихна… помислих си за Мона Лиза… усмивката му беше нещо подобно, и каза: «Ще привикнем един към друг. Ти беше търпелива с мен. Аз също мога да бъда търпелив…» Но усетих, че е разочарован и дори внезапно отегчен. Когато се върна в стаята си, аз плаках. Сега знам, че не мога да понасям да ме докосва. Това ли е приключението с новия живот, за което говореше онзи дебел стар мъж?“

„6-и септември

Седяхме двамата на терасата, когато това момиче слезе по стълбите на хотела. Беше доста хубаво: младо, със златен загар, носеше бикини и косата му беше с цвят на мед. Вървеше с увереност, каквато аз никога не успях да постигна. Беше практически гола. Извивката на ханша й и гънката между гърдите й ме изпълниха със завист. Тя отиде до колата си. Пъхна се зад кормилото, знаейки, че всички, включително Крис и аз, я гледахме.

Крис каза:

— Видя ли това момиче? Чудя се коя ли е? Забеляза ли начина, по който се движеше?

Аз отвърнах глупаво:

— Какво момиче? Не съм го забелязала.

Това беше лъжа и той го знаеше. Обърна страницата на книгата си. Скришом продължих да го наблюдавам и видях, че не чете.

Въпреки слънцето изведнъж ми стана студено.“

Беше техният последен ден в хотел „Испански залив“. Вал беше заета с багажа. На другия ден сутринта щяха да летят за Ню Йорк. Крис беше на терасата и четеше „Малката Дорит“. Вал затваряше последния куфар, когато телефонът иззвъня.

Беше баща й.

— Вал, всичко наред ли е?

— Да, татко. Ще вземем самолета в десет часа.

— Чудесно. Ще дойда на летището да ви посрещна. Как е Крис?

— Много добре. Няма търпение да се върне в офиса си.

— Наистина ли? Но как е той, Вал? Онзи дебел шарлатанин не може да ме заблуди. Наистина ли Крис е добре?

— Но, татко, какво искаш да кажеш? Разбира се, че е много добре. Готов е да започне отново работа.

— Добре… много добре… щом ти го казваш… Говорих с Цимерман. Не ми хареса. Прекалено е сигурен в себе си. Не харесвам хора, които са толкова сигурни в себе си.

Вал затвори очи. От опит знаеше, че баща й е винаги прав.

— Скъпи, Крис е добре. Престани да се тревожиш! Утре се връщаме. Ще видиш… Крис наистина се чувства чудесно.

— А ти, Вал? Как си ти?

Тя изведнъж усети как вълна от чувства се надига в нея. Не можеше да говори. Усети, че по лицето й се стичат сълзи.

— Вал! Попитах те как си — каза баща й нетърпеливо.

— Аз, аз също съм добре — каза тя. — Благодаря, че се обади, татко. Аз… аз очаквам с нетърпение да те видя — и затвори.

Вал продължи да плаче още няколко минути, после изтри очите си с кърпичка и стана. Помнеше какво бе казал Крис веднъж:

„Баща ти е забележителен човек. Той няма този нежен център, който имам аз. Разбираш какво искам да кажа, нали… нежен център. Това е нещо, което само обикновените хора имат. Мислиш си, че всичко е наред, че постигаш големи успехи в живота и имаш цялата амбиция, увереност и решителност, за да победиш най-добрите, и изведнъж твърдото ядро, което е в теб… твърдото ядро, което трябва да имаш в себе си, ако искаш да успееш в този живот… изведнъж омеква. Именно това се случи с мен.“

Той й беше предложил да се разведат. Сега тя знаеше, че трябва да го направи. Тази мъртва, обезобразена жена винаги щеше да стои между тях. Да, трябваше да се разведе. Тя мислеше за годините, които предстояха. Разбира се, щеше да се върне в къщата на баща си. Поне на него да достави удоволствие. А Крис? Какво щеше да стане с него?

Тя се изправи, отиде до прозореца и погледна надолу към терасата. Русото момиче с червените бикини седеше до Крис. Слънцето пламтеше в косата й. Тя се смееше и беше много възбудена. Крис също се смееше. Вал не беше го виждала толкова щастлив след катастрофата.

Изведнъж той се изправи и протегна ръка към момичето. То пое ръката му и стана. Двамата заедно минаха по терасата и тръгнаха надолу по стълбите към плажа.

Вал имаше чувството, че поне за Крис приключението с новия му живот бе започнало.

Тя се върна, при куфарите и се захвана да ги пренарежда, като сложи своите неща в един куфар, а тези на Крис — в друг.