Свобода Бъчварова
Земя за прицел (29)

Глава седемнадесета

Но по-късно, когато хванаха големите януарски студове, в разгара на изпитната сесия Симон се разболя. Започна се така…

Симон като първокурсничка нямаше изпити, затова си стоеше повече у дома, а Борис четеше в Библиотеката. Веднъж, като се прибра в къщи, завари Симон много възбудена. Беше цялата зачервена, а движенията й неспокойни. Помисли, че е пила нещо. Но тя не беше пила. Накрая му се оплака от главоболие. Легна си рано и заспа. Борис продължи да чете в мансардата. Но не му вървеше. В главата му непрекъснато се мяркаха сметки и пари. Разноските се бяха увеличили неимоверно. Особено много отиваха за отопление. В стаята на Симон гореше огън през цялото денонощие. Освен това не беше свикнала на никакви лишения. Тя просто не разбираше какво е това да няма. А и гордостта на Борис не му позволяваше да й обяснява постоянно финансовите си затруднения. Понякога за един обяд тя изхарчваше толкова, колкото той си позволяваше за една седмица. Златните монети бързо свършиха. Сега беше ред на скъпоценностите от майка му. Налагаше се утре на всяка цена да иде в заложната къща. Той окончателно се разсея. Погледна наново учебника и изпита отвращение. Повече не можеше да се сдържа и слезе в стаята й. Отвори тихо вратата. Лампата светеше. Това, което завари, го стресна. Симон седеше върху леглото по нощница, цялата червена, с блестящи очи, и тананикаше някаква детска песничка.

— Симон, какво ти е?

— А сега слушай… — каза тя и запя друга, която започваше с думите: „Au claire de la lune, mon ami Pierrot…“^[1]

Той разбра, че има висока температура. Събуди хазайката. Мадам Ролан с готовност стана. Но и тя нямаше термометър. Когато пипна с ръка челото на Симон, той се уплаши. Толкова силно гореше. Веднага излезе. Навън бе сух студ. Духаше леден вятър. Отиде пеш чак до „Спорт-палас“. Събуди Брезов. По негово предложение отидоха и събудиха един друг българин — четвърта година студент по медицина. Казваше се Александров. Макар че още не беше завършил, всички го наричаха Доктора. Беше добър студент. Той с готовност тръгна с тях. И така, тримата на разсъмване се събраха в стаята на Симон. Александров внимателно я прегледа и обясни, че се касае за инфлуенца, но са засегнати и белите дробове. Предписа някакъв сироп. Тримата поговориха, сякаш бяха консулт от професори. Борис излезе да намери аптека. Почака, докато приготвят сиропа. Когато се върна, Александров си беше отишъл, но им бе оставил термометър. До леглото на Симон стоеше Брезов. Температурата й се колебаеше между 40° и четиридесет и две десети. Симон вече не пееше, а дишаше бързо и тежко. Когато Борис я помоли да си отвори очите, тя тихо каза, че я болят от светлината. Загасиха лампата и така останаха в полумрака на идващия ден. Брезов излезе и някъде преди обед се върна с масажиста на „Спорт-палас“ — един възрастен швед с ръце като лопати. Шведът беше самоуверен и говореше смешно френски. Той бързо се разпореди за топла вода, олио и започна масажа. По едно време Борис искаше да го спре. Струваше му се, че от Симон нищо няма да остане. После я завиха с две одеяла и насила й дадоха да изпие чай. Тя се изпоти и температурата спадна. Борис въздъхна от облекчение. Но вечерта постепенно се покачи и се закова отново на четиридесет градуса. Този път и повиканият Александров се уплаши. С файтон доведоха един прочут професор. Той каза, че е засегнат белият дроб. Предписа големи дози хинин. Сега Борис остана сам със Симон. Тя дишаше тежко. Говореше объркано, като я питаха нещо, и бълнуваше. След полунощ заплака и несвързано споменаваше „мама“ и „баба“. Все повтаряше:

— Искам при мама… Искам при баба…

Тогава Борис с пълна сила почувства каква неизмерима отговорност бе поел със Симон. Дали да съобщи на родителите й? Реши да я изчака, докато дойде на себе си. На сутринта температурата малко поспадна и той я запита.

— Не, по никой начин! — отвърна Симон. — Аз никога вече няма да се върна при тях!

А после започна кошмарът. На третия ден диагнозата беше съвсем точно определена — пневмония. Налагаше се да вика ту един, ту друг професор. Хонорарите, които плащаше, бяха огромни. Почти всеки ден тичаше до лихваря. Сега вече с яд си мислеше, че тогава не трябваше да кара Симон да върне накитите. Тя се държеше храбро. Изпълняваше послушно всичко, каквото й казваха. Той се принуди да отложи два от изпитите. Брезов и Александров бяха постоянни посетители в дома му. Особено Брезов му помагаше във всичко. Въпреки това приятелят му си взимаше всички изпити, които беше записал за сесията. Шведът също не ги изоставяше. С буйните си побелели коси той приличаше на някакво старо скандинавско божество, слязло от горите. Говореше срещу професорите, които нищо не разбират, и срещу медицината изобщо. В същото време беше дълбоко убеден в своите знания, в силата на природолечението и масажа. Това не се виждаше чудно на Борис, тъй като наистина от масажите и отварите на стария швед Симон сякаш се чувстваше по-добре и имаше полза.

В началото на втората седмица от заболяването настъпи кризата. Температурата изведнъж спадна. Симон се обля цялата в пот, но лицето й от червено, стана бледо като платно, а дишането й повърхностно. Борис потърси пулса й. Едва се напипваше и беше бърз като на птица, хваната в ръце. Дъхът му спря. Беше сам посред нощ. Разтърси я. Тогава тя отвори сините си като синчец очи и го погледна в пълно съзнание. Беше спокойна и уморена. Той заспа на стола до леглото й.

Борис не си правеше илюзии, че барон Щерн не знае за разболяването на дъщеря си. Бяха извикали почти всички медицински светила на Женева. Все някой бе съобщил на барона, но той не даде с нищо да се разбере това. Изглежда, твърде добре познаваше дъщеря си, за да очаква, че ще се обърнат за помощ към него. А вероятно и обидата от постъпката на Симон, както и общественият срам надделяваха над родителското чувство. Но Борис нямаше време да се замисля над това. Когато кризата мина, Симон продължи да бъде на легло. Трудно се възстановяваше. Трябваше да й помага във всичко, а до тоалетната да я носи на ръце. Все пак той направи усилие да се съсредоточи за следващия изпит. Отиде в Библиотеката да чете. В случай на нужда, мадам Ролан щеше да го извика.

Сега седеше на една от банките, но още не бе почнал да чете. Пред него имаше бял лист хартия, изписан с цифри. На едната колонка бе това, което притежаваше като остатък от накитите на майка му, превърнати в пари. На другата колонка — разноските от съвместния им живот със Симон. Балансът не излизаше. Ако ги вложеше във вид на франкове, като дългосрочен влог в някоя банка, то годишната рента нямаше да стигне за един човек, камо ли за двама. Досега не бе питал Симон за финансовото й състояние. Това и не го интересуваше. Той беше мъж и българин. А българинът не се жени, ако не може да осигури храна и покрив на жената и децата си. Изход почти нямаше. Дори ако продължеше да преподава уроци, парите щяха да подпомогнат съвсем малко бъдещото домакинство. Той не разговаряше със Симон по тия въпроси и никога не би си позволил подобен разговор. Това беше негов и само негов проблем, който не можеше да сподели с никого!… А като завършеше образованието си, щеше ли да стане по-добре?… Той никога не си бе представял бъдещето като банков чиновник или юрист. Виждаше своята дейност в обществото като свободна дейност, несвързана с определени работни часове и учреждения. Знаеше, че след завършване можеше да разчита на място в Университета, което да му осигури много свободно време за собствени занимания и съвсем малко пари. Но и това щеше да стане не по-рано от година, ако успееше да съкрати следването си, като вземаше двойно повече изпити. Само че трябваше да се откаже от частните уроци. Всичко това го гнетеше. Борис толкова искаше да посети университетите в другите страни — Германия, Франция, Англия… А това означаваше да води чергарски живот. В такъв случай университетската кариера отпадаше. За да водиш такъв живот, трябва да имаш един минимален постоянен доход. Оставаше един-единствен изход…

Борис извади от чантата нов лист хартия и започна писмото до баща си. Дълго мисли как да го назове и реши, че щом писмото е строго официално, следва да се обърне не към човека, а към банкера Скарлатов. Затова написа: „Уважаеми господине“. После отново дълго се замисли и добави: „Както Ви е известно, покойната ми майка Цветана имаше свой личен капитал“. Пак спря. Това знаеше от слухове, от Донка, от Никола… Но какви факти имаше? Наистина ли бе така? Борис и не помисли за сумата, оставена за неговото учене в Мезон Щерн. Той искаше само част от наследството на майка си, за да може поне две години да не мисли за насъщния. Със сухи протоколни изрази той уведомяваше стария банкер за своето намерение да се ожени, а също и за бъдещите си проекти. Когато го завърши и го подписа, бе плувнал в пот. Даже и сега не знаеше дали правилно постъпва, тъй като в душата му остана утайката, че е извършил нещо не съвсем почтено.

Жан отвори тихо вратата. Беше в обикновените си черни дрехи, а не в ливрея. Използваха го при балове за лакей, но си бе прислужник във факултета. Той безшумно се промъкна към мястото, където седеше Борис.

— Господин Скарлатов, очакват Ви навън…

Борис трескаво събра листовете в чантата си. Бе сигурен, че е нещо неприятно, свързано със Симон. Когато излезе, барон Щерн го чакаше на стълбището при колоните. Долу стоеше фамилното ландо с герба на барона. Духаше студен вятър. Баронът имаше угрижен и унил вид.

— Млади момко, бих искал да поговорим…

— Нямам нищо против.

— Тук ли?

Борис се замисли. Той не знаеше къде би могъл да го покани, затова рече:

— Вие къде предлагате?

— Мисля, че най-добре ще бъде в Банката.

Изборът на барона никак не му хареса, но нямаше какво да противопостави.

— След половин час съм там — отвърна той.