Свобода Бъчварова
Земя за прицел (22)

Глава десета

Следващите дни минаха като неприятен кошмар. Сделката с оръжието се уреждаше с невероятна бързина. На два пъти трябваше да ходи при Щерн и да подписва разни разписки. Неприятно му беше, че полковник Стоев присъстваше на всичко това. В крайна сметка той не бе пренебрегнат и сега с нетърпение чакаше Скарлатов да свърши своята формална работа и да се заеме той със своята част. Промяната в него бе забележителна. Носеше нови дрехи, златен часовник с верижка и три пръстена с едри камъни на ръката. Един ден мина край Скарлатов на булеварда във фиакър. Този мъж добре се забавляваше. Дали бе получил своя дял или предварително харчеше парите, които се надяваше да вземе?… Както разбра Скарлатов от документите, поръчката далеч надхвърляше наличната сума в Мезон Щерн. Не се съмняваше, че барон Захариас е този, който я е осъществил. Когато подписа и последния документ, двамата със Стоев излязоха от Банката. Нито грош вече не остана от капитала на Организацията. Стоев го попита:

— Простете, господин Скарлатов, бих ли могъл да Ви задам един нескромен въпрос?

— Моля?

— На колко възлиза Вашият процент?

В първия момент Борис не можа да разбере добре въпроса. Трябваше му малко време. Когато разбра, целият се изчерви от гняв, но се сдържа. Любопитството в него бе много силно. Наслуки, след кратко разсъждение, каза:

— Десет.

— Не е лошо. Но аз Ви питам за процента от барон Захариас…

— А защо не ме питате на колко възлизат капиталите ми?

— Знам, че е тайна, но аз се интересувах с друга цел… Ако действахме заедно, щяхме да измъкнем повече! Не съм самомнителен, но имам по-голям опит от Вас.

— Щом имате толкова опит, кажете какъв е процентът на барон Захариас.

— Никакъв. Погледнато формално, той е на загуба. Но за него това е една отлична сделка. Представете си, господин Скарлатов, той вече афишира в австрийската преса продажбата на оръжието. Искате ли да Ви дам вестника?… И реакцията от турска страна не закъсня! В момента се водят преговори с Турция за доставки на пушки система „Маузер“, с които ще се превъоръжи аскерът. И в центъра на тази сделка е Баронът. Сега разбрахте ли, че печалбата му не може да се изчисли с проценти. Да, господин Скарлатов, той е от принцовете на този свят!… Къде ние двамата ще се сравняваме с него!

— Ние двамата с Вас нямаме нищо общо помежду си! — каза сухо Скарлатов.

— А аз оставам с отлични впечатления от Вас. Приемете моите дълбоки почитания!…

Без да отговори, Скарлатов се извърна и тръгна по булеварда. Чак сега почувства колко се е омърсил. В цялата тая история бе изявил себе си като безхарактерен и безпринципен човек!… А имаше ли друг изход? Да, отговори другият Скарлатов, изходът на честните хора, на идеалистите, които никога не правят компромис с убежденията и съвестта си!… Досега той не подозираше подобна проява в себе си, но тя бе факт и той не си правеше илюзии, че е нещо временно. Вероятно е нещо вродено, си помисли Борис. Той се боеше, че отново в труден момент тази безпринципност ще се покаже. Просто нося бремето на наследствеността, си каза той. В ония времена на Ибсен много неща се обясняваха с наследствеността, както малко по-късно щеше да дойде модата на Фройд. Но Борис беше млад и не знаеше, че компромисът със съвестта не се случва само при него или където и да било по света. А е във всекидневния живот, във всекидневните решения, които човек взима. Защото компромисът е отражение в човешкото съзнание на реално съществуващата случайност в битието. Той е заложен в невъзможността да предвидиш всички обстоятелства. Но Борис дълбоко вярваше в човешкия разум, в неговите неизмерими простори и затова тая слабост го унижаваше, противоречеше на всичко, каквото той бе изградил в себе си, и на всичко, каквото искаше да бъде!… И той реши никому да не разказва преживяното. Утешаваше се, че с времето всичко ще улегне, и този болезнен, срамен спомен щеше да изчезне. По-нататък ще може с други очи да го погледне, тогава, когато целта ще е вече оправдала средствата. Защото все пак той се бе намесил в играта, за да помогне на революцията, на свободата на един народ!… Но дали тази цел наистина оправдаваше средствата, с които се постигаше?… Трябваше ли в едно идеално дело да се намесват хора с нечисти ръце като Стоев, като Захариас, като Щерн, а не на последно място и като него самия?… И така, младият Борис се сблъска за пръв път с противоречието, че целта оправдава средствата, и щеше да се сблъсква през целия си съзнателен живот, да приема или отхвърля тази толкова човешка и затова толкова мъчителна дилема, еднакво убеден и неубеден в различните периоди от съществованието си до смъртта. Но сега, докато крачеше по булеварда и разсъждаваше, без да забелязва нищо наоколо, реши никога, за нищо на тоя свят да не оставя компромисът да ръководи волята му!

Ето защо следващите дни Борис напълно се изолира. Не отиваше в „Ландолт“. Не се срещаше с Матов. С Брезов се виждаха в Университета. Той с нищо не му даде да разбере, че знае за участието му в сделката, и да го упрекне. Беше отслабнал, блед, явно парите съвсем не му стигаха, и Брезов — този весел, силен атлет, започна да прилича на монах. Двамата решиха да вземат колкото се може изпити през тази сесия, а в лятната да приключат със следването и само в краен случай да продължат до есента. Това беше смел и амбициозен план. Двамата не се съмняваха в силите и възможностите си. Тази устременост и простота на поставената цел действаше ободрително на Скарлатов. Той се зае упорито да чете. Осъмваше над учебниците си. Съвсем внезапно, на няколко пъти, изпъкна в съзнанието му лицето на Симон — възторжено на бала, насмешливо от последната им среща. Но той не се опитваше да го задържи, защото смяташе, че нищо не трябва да го отклонява от целта. Дори веднъж я зърна в гръб по коридора на факултета и в първия си порив искаше да я настигне, но се въздържа. Цялото си време той прекарваше в Университета, Библиотеката и у дома. Външно съвсем се занемари. Ядеше каквото му падне. А зимата беше студена. Вечер навличаше всички топли дрехи, намяташе се с одеялото и четеше в мансардата до съмване. Избягваше българите в Университета. Все му се струваше, че знаят за падението му. Най-много му липсваше Матов, но срамът му бе по-голям и Борис направи всичко възможно да не се срещне с него. В дълбочината на душата си го считаше за Съблазнителя, за този, който го подведе, въпреки че чувствата му на обич към него не се измениха, а напротив, тази наложена раздяла сякаш ги засили.

В началото на декември, когато веднъж излезе от Библиотеката и вън бе вече тъмно, купи от близката будка някакъв вечерен вестник. Там, на първа страница, видя портрета на двамата македонски терористи и още един непознат. Под уличната лампа прочете сравнително краткото съобщение, но с обширен коментар. Пишеше, че трима терористи направили атентат, като вдигнали във въздуха цяла влакова композиция в отсечката между гара Кара-Суле и Солун. Влакът бил военен. Броят на загиналите бил сравнително малък, но всички били войници и офицери. Единият терорист загинал по време на експлозията, другият бил убит два дни по-късно при престрелка. Третият, тежко ранен, бил публично обесен на площада във Воден. А в коментара към събитието европейският печат го представяше по традиционния начин като углавно престъпление на поредната разбойническа банда — както в повечето случаи осветляваше трагедията на Македония. Така вестниците създадоха картина на това революционно движение, която малко се отличаваше от тая на сицилианската мафия. Борис бе обхванат от неудържим гняв. Просто се задушаваше и без да мисли, тръгна към „Ландолт“.

А там отдавна бе почнало траурно събрание в памет на загиналите. Борис застана до входа и никой не го забеляза. Събранието водеше Бижев. Откакто бе дошъл в Женева, покрай кореспондентската си работа, той разгърна и голяма дейност по македонския въпрос. Издаваше малък бюлетин на френски, пишеше понякога в швейцарския печат, тъй като владееше езика до съвършенство. А напоследък се заговори за задгранично представителство на македонската организация и вероятно неин резидент щеше да бъде Бижев. Върху тази Македония барем деветдесет на сто от българските политици си изградиха кариерата, помисли Борис.

В момента Бижев казваше обикновените и вече толкова изтъркани думи за жертвата пред олтара на Отечеството… Те безсмислено се лееха от устата му, но още преди да приключи речта си, от дъното на залата се чу мощният баритон на Матов. Той беше станал зад масата с кръвясали очи, брадясал, и този път — наистина пиян.

— Тишина, дявол да ви вземе!… — изрева Матов. Всички онемяха.

— Станете на крака и млъкнете поне за минута! Убити са хора! Хора, които доскоро бяха между нас и ние ги познавахме. Убити са мъченици! Спрете да лаете и им отдайте поклон! Защото не умряха под юрганите си, а умряха за свободата, каквато и да е тя!…

Така в пияно състояние той направи скандала в „Ландолт“, за който после дълго време говореше цялата българска колония. Скарлатов си тръгна, без да дочака края. Беше отвратен от всичко.

Една вечер, към средата на декември, Борис излизаше от семинар. Във фоайето към изхода видя Матов, който разговаряше с Жан портиера. Поздрави го и се спря, тъй като не искаше Жан да разбере, че помежду им е настъпило охлаждане. Освен това го обзе привичното му любопитство, породено този път от странното облекло на приятеля му — груби ботуши с подковани подметки и една полушубка от дебело черно сукно, каквато носеха норвежките моряци. На главата си бе сложил кожен каскет. Матов сърдечно поздрави Борис с ведра и добра усмивка на лицето, сякаш искаше да му каже: „Ти нямаш право да ми се сърдиш, аз не съм те насилил…“. Този човек умееше при нужда да прояви старото си аристократично възпитание и по този начин да обезоръжи събеседника си. Матов хвана Борис под ръка и двамата излязоха.

— Искаш ли да се поразходим и поговорим?

— Тоя път може би ще ми предложиш да подпалим Цариград. Най-сетне да осъществим мечтата на хъшовете!

Матов искрено се засмя на висок глас. Двамата закрачиха и след като пресякоха моста, тръгнаха към кейовете. Вятърът не духаше, небето бе чисто и безоблачно, можеше да се различи всяка звезда, но студът се бе усилил и пронизваше телата им.

В „Петте бора“ цареше топлина и спокойствие. Имаше още няколко посетители, които пиеха виното си, без да нарушават тишината.

— Кирш, двоен! — поръча Матов.

— Грапа — каза Борис.

Когато изпи първата голяма глътка, почувства острия вкус на напитката и след миг топлина се разля по цялото му тяло. Отпи още веднъж, като с това преполови чашата. След толкова дни на глад и безсъние той се отпусна душевно и почувства някаква радост. Матов усмихнат го наблюдаваше.

— Мислиш ли, че алкохолът е нещо лошо? — неочаквано попита Борис.

— Съвсем не! Пиенето е най-великият успокоител, който човечеството е открило. Помисли си как би се чувствал един работник след дванайсет часа скотски труд, ако вечер не изпиеше една чаша?! Именно тя го прави да се почувства човек. Според мене алкохолът е дар на човечеството, един мистичен дар, както е огънят и хлябът.

— Но твоят любим Толстой е въздържател… — усмихна се Борис.

— Той би разбрал какво искам да кажа. А как мечтая да го видя!… Готов съм, Борисе, пеша да тръгна, бос посред зима до Ясна Поляна!… Човечеството никога не може да оцени своите гении приживе! А Толстой е не само гениален писател. Той е последната уникална проява на човешката цивилизация за деветнайсти и двайсти век! И аз ще го видя! Непременно ще отида при него! Трябва да го видя! Може да не ме приеме… Но ей така, отдалеч да ме благослови, че и аз като него, въпреки злото, което се умножава, вярвам в бъдещото човешко единение!

Сега Матов на свой ред вдигна чашата си и отпи много глътки от своя любим кирш.

— Ама ти май наистина заминаваш?

— Да, Борисе, но не за Русия.

— А къде, ако не е тайна?

— В България, а оттам може би ще трябва да премина нелегално границата за Македония.

— Ново въстание?

— Не. Битката между отделните крила на Организацията е дошла до братоубийство. Аз съм длъжен да бъда там!…

Двамата помълчаха.

— Ще ме изпратиш ли до гарата? — попита Матов.

— Да.

Борис разбра, че Матов сигурно бе дошъл в Университета не случайно, а само заради него, за да се сбогуват като приятели… Но ако Борис не бе пожелал да се спре, нямаше да го покани да тръгнат на разходка. Матов стана и отиде в кухнята на италианците. Излезе оттам с пътнически кожен сак в ръка. Двамата напуснаха таверната.

Гарата на Женева беше тиха. С този последен влак пътуваха малко пътници, а и те вече се бяха настанили в топлите купета. Двамата приятели самотно се разхождаха по перона. Матов дръпна ръката на Борис и заговори развълнувано.

— Не съм ти разказвал нищо за моя интимен живот… Ненавиждам това и доколкото съм могъл, съм държал в тайна личните си работи.

— Аз не любопитствам.

— Имам жена и две малки деца. Оставил съм ги с много малко пари.

— Ще имам грижата.

— Милостиня от никого не търся!

Матов му подаде един малък пакет, който измъкна от черната си сукнена полушубка, и откачи джобния си часовник заедно с верижката.

— Не исках да усложнявам раздялата си в къщи и затова реших да помоля тебе… Това са няколко скъпоценности от майка ми и часовникът… Продай ги и занеси парите на жена ми.

— Бъди спокоен!

— Освен това съм се договорил с Бижев за издаването на последните ми разкази. Иди при него — може би вече е дошъл хонорар от България…

— Добре. И все пак не ми е ясно, защо тръгваш?

— Ние не винаги правим това, което мислим… — отвърна Матов. — Странно същество е човекът и може би това е интересното в живота, че се изненадваме от себе си!…