VI
Навици
Мотаем се из птичия двор.
Голямата бяла като прясно сирене кокошка мъти в една кошница при колибката, чийто затворен обитател шумоли. Черната кокошка обаче се разхожда. С отсечени движения проточва и прибира гъвкавата си шия, пристъпва с големи превзети крачки; от време на време се вижда профилът, сред който блести като пулче окото й, а кудкудякането й сякаш се произвежда от някаква метална пружина. Тя се разхожда, по черните й лъскави като коси на циганка пера играят разноцветни светлинки и подире й се влачи шлейф от пръснати пиленца.
Тези леки жълти кълбенца, на които инстинктът нашепва, да не се отдалечават, тичат по нейните стъпки с бързи къси скокове и кълват. Но ето че шлейфът се закача: две пиленца стоят неподвижни и замислени, не обръщат внимание на кудкудякащия майчин глас.
— Това е лош знак казва Паради. — Щом някое пиле се замисли, значи, е болно.
Паради опъва крака, после пак ги кръстосва.
До него на скамейката Волпат протяга крака, широко, дълго и спокойно се прозява и отново се зазяпва. От всички момчета най-много той обича да наблюдава птиците, които все не могат да се наядат през краткия си живот.
Заедно ги съзерцаваме. Ето и стария проскубан петел, като протрит от дълга употреба; през настръхналия пух прозират голите му кълки, сякаш са гумени и са тъмни като препечена пържола на скара. Той се приближава до бялата квачка, която мъти, тя му отвръща глава със сухо „не“ и изкудкудяква приглушено като кречетало, ту го дебне с малките си сини очи, прилични на емайлирани циферблати.
— Ех, че кеф! — казва Барк.
— Гледай патетата — отвръща Волпат. — Ще ме скъсат.
Минават върволица патенца — целите са още жълти, приличат на яйца с крачка; големите им глави теглят много бързо напред крехките непохватни телца с тънки като връв вратлета. От своя ъгъл голямото куче също ги следи с дълбоките си черни очи, в които слънцето, покрило го като с шал, очертава красиви червеникави кръгчета.
Отвъд този селски двор, през един процеп в ниската стена се вижда овощната градина, чийто влажен и плътен листак покрива сочната земя, по-нататък — завеса от зеленина, украсена с цветя, едни бели като статуйки, други лъскави като сатен и разноцветни като вратовръзки. Още по-нататък е ливадата, в която сенките на тополите простират тъмнозелени и златистозелени черти. Още по-далеч отвесен квадрат от хмел, а след него квадрат от зелки, наклякали на редове върху земята. Из слънчевия въздух, по слънчевата земя жужат пчели, които, както се казва в стиховете, работят с песен и щурци, които напук на басните, пеят без никаква скромност, така че целият простор ехти.
От върха на една топола се стрелка сврака, наполовина черна, наполовина бяла. Тя цяла се превърта; прилича на парче обгорял вестник.
Войниците се изтягат с наслада на една каменна пейка и полузатворили очи, се припичат на слънцето, което в дупката на този широк двор нагрява въздуха като в баня.
— Седемнайсет дена, откак сме тук! А мислехме, че след някой и друг ден ще си вървим!
— Никога не се знае! — казва Паради, клати глава и цъка с език.
През отворената дворна врата виждаме група войници, които се разхождат вирнали носове, жадни за слънце. След тях минава Телюрюр: върви посред улицата, клати пищния си корем, крачи с извитите си като дръжки на кошница крака и обилно, щедро плюе ту надясно, ту наляво.
— Мислехме още, че ще ни бъде тежко тук, както навсякъде, където сме били на почивка. Ама сега е истинска почивка и времето се задържа хубаво и въобще си е добре.
— И няма кой знае какво учение, нито наряди.
— И като си свободен, седиш си тук и си почиваш.
Свит в края на пейката, старецът, когото бяхме зърнали още в деня на пристигането си да търси съкровището, се премества по-близо до нас и вдига пръст.
— Като бях млад, много ме търсеха жените — уверява ни той и клати глава. — Колко госпожици са ми минали през ръцете!
— Аха! — казваме разсеяно ние, защото през старческия брътвеж се вслушваме в шума на тежка, претоварена каруца.
— Сега — продължава старецът — само за пари мисля.
— Ах, да, имането, дето го търсите, нали, дядо!
— То се знае — казва старият селянин.
Усеща заобикалящото го недоверие.
С палец почуква черепа си, после сочи към къщата:
Гледайте я тая гадинка — казва и сочи някакво насекомо, което бяга по стената. — Какво казва? Казва: „Аз съм паякът, дето точи тънки жички.“
И древният старец добавя:
— Никога не бива да съдиш туй, дето го правят хората, защото не знаеш какво може да излезе.
— Така си е — учтиво отвръща Паради.
— Ама че смешно старче — процежда през зъби Менил Андре, рови из джоба си, изважда огледалце и съзерцава разхубавеното от слънчевото време лице.
— Чудак! — доволно мърмори Барк.
— Отивам си — казва старецът; той се тормози и не го сдържа на едно място.
Става и пак тръгва да търси имането.
Влиза в къщата, на която сме опрели гърбове; оставя вратата полуотворена и ние зърваме в стаята, край огромното огнище, едно момиченце, което съсредоточено играе на кукли. Волпат се замисля и казва:
— Права е.
Детските игри са сериозни занимания. Играят само големите хора.
Гледаме как минават кравите, после хората, излезли на разходка, а сега гледаме как минава времето, гледаме всичко.
Гледаме живота на вещите, как в природата се отразява времето, небето, как я оцветяват сезоните. Привързахме се към това кътче, защото сред непрекъснатите ни скитания тук случайността ни задържа по-дълго, живеем по-спокойно, отколкото другаде, и тази привързаност ни прави чувствителни към всичките му промени. Вече сме месец септември, вчера беше август, утре идва октомври, септември, е най-вълнуващият месец, пръска из хубавите дни смътни предупреждения. Вече разбираме значението на окапалите листа, които се гонят по плоските камъни като ято врабци.
… Да, свикнахме едни с други, този край и ние, свикнахме да бъдем заедно. Толкова пъти са ни пресаждали, но тук ние се хванахме и не мислим истински за заминаване дори когато говорим за това.
— Нали единайста дивизия стоя месец и половина на почивка — казва Блер.
— Ами триста и седемдесет и пети цели девет седмици! — подкрепя го Барк неопровержимо.
— Според мене и ние поне толкова ще седим. Казвам „поне“…
— Ех, да можем тук да изкараме войната.
Барк се е разнежил и почти си вярва.
— Че какво, и тя някои ден ще свърши!
— Че какво!… — повтарят и другите.
— Разбира се, нищо не се знае — подмята Паради.
Той говори тихо, не особено убедително. Все пак срещу такива думи нищо не можеш да кажеш. Другите полека ги повтарят, като стара люлчина песен.
Фарфаде пристигна преди малко. Седна при нас, но малко настрана, върху едно обърнато ведро, опря брадичката на юмруците си.
Той е по-истински щастлив от нас. Знаем; и той го знае: като вдига очи, той последователно обхваща със същия унесен поглед гърба на стареца, тръгнал на лов за своето имане, и нашата група, която говори да не си отиваме оттук! Нашият нежен и чувствителен другар е обкръжен с егоистично сияние, което го прави по-различен от нас, позлатява го и без сам той да иска, го отделя от нас като нашивки, паднали му от небето.
Неговата идилия с Йодокси продължи и тук. Имаме доказателства; дори веднъж той сам ни заговори за нея.
Тя е наблизо и двамата са наистина заедно… Нали и онази вечер я видях, като минаваше покрай стената на свещеническия дом със забрадка, която не успяваше да прикрие блясъка на косите й. Очевидно отиваше на среща. Нали я видях как бързаше, устремена напред, и вече започваше да се усмихва?… Макар между тях може би все още да има само обещания и уверения, тя е негова; той е мъжът, който ще я държи в прегръдките си.
Освен това той ще ни напуска: ще бъда отзован в тила, в бригадния щаб, където имат нужда от някой слабак, способен да си служи с пишеща машина. Това си е официално, черно на бяло. Той е спасен: мрачното бъдеще, за което другите не смеят да мислят, за него е определено и ясно.
Той се е зазяпал в един отворен прозорец отсреща, в чийто черен квадрат се вижда някаква най-обикновена стая; вторачил се е като заслепен в тази сенчеста стая. Надява се, живее двойствен живот. Щастлив е, защото близкото щастие, което още не е настъпило, е единственото истинско щастие тук, на земята.
Затова около него се поражда чувство на жалка завист.
— Не се знае! — отново шепне Паради, но също така неуверено както обикновено, когато произнася тези неизмерими думи в тесния кръг на сегашния ни живот.
