Анри Барбюс
Огънят (7)

VII
Заминаване

На другия ден Барк каза:

— Ще ти обясня каква е работата. Едни опра…

Пронизителен писък рязко пресече обяснението му на тази сричка.

Бяхме на перона на някаква гара. През нощта сигнал за тревога ни изтръгна от съня и ни откъсна от селото; пеша вървяхме дотук. Почивката свърши; пращаха ни в друг сектор: хвърляха ни другаде. Изчезнахме от Гошен под прикритието на тъмнината, без да видим нещата, хората, без да се сбогуваме дори с поглед, без да отнесем последен образ от тях.

… Един локомотив маневрираше толкова близо, че почти ни докосваше и пищеше с всички сили. Видях как устата на Барк, запушена от крясъците на огромния ни съсед, изрече някаква псувня: видях и другите лица, разкривени от чувството на безсилие, оглушени под каските с каишки. Бяхме караул на тази гара.

— Добре, ще те почакам да се наревеш! — ядосано изхълца Барк. Говореше на свирката, окичена с дим.

Но ужасната машина продължаваше да пищи с все сила и спираше думите в гърлата ни. След като замлъкна и само ехото остана да звънти в ушите ни, нишката на разговора беше окончателно прекъсната и Барк се задоволи да заключи накратко:

— Да.

Тогава се огледахме.

Бяхме загубени сред нещо като град.

Безкрайни влакови композиции, влакове с четиридесет до шестдесет вагона се редуваха като къщи с тъмни, ниски еднакви фасади, отделени от улички. Пред нас, край къщите на колела — безкрайната улица, главната линия, чиито бели релси се губеха в една или друга посока и изчезваха в далечината. Части от влакове, цели влакове в големи водоравни колони, се задвижваха, разместваха се и отново се връщаха. От всички страни се чуваше равномерно тракане на колела по блиндираната земя, остри изсвирвания, биене на предупредителния звънец, металически грохот на кубични колоси, когато буферите се съединяваха и те се разклащаха с дрънчене на вериги и тласък, който се предаваше по дългия разчленен скелет на влака… На долния етаж на зданието, което се издигаше в центъра на гарата като кметство, телеграфът и телефонът забързано тракаха под съпровод от гласове. Наоколо върху почерняла от въглища земя се нижеха складове за стоки, ниски магазини, през чиито врати се виждаше мрачна вътрешност, настръхнали семафори, водни кули, железни решетъчни стълбове, чиито жици се очертаваха върху небето като петолиния, тук-таме някой диск и високо в облаците, над целия този мрачен плосък град — два парни подемни крана, подобни на църковни кули.

По-далеч, в запустелите места около лабиринтите от перони и сгради, докъдето поглед стига, бяха спрели военни коли и камиони, върволица коне.

— Май ще падне работа!…

— Целият армейски корпус ще се товари тая вечер!

— Ей ги, че пристигат.

Облак обвиваше нарастващия грохот от тракането на коли и тропота на конски копита и се приближаваше по булеварда за гарата, който се откриваше отвъд редица сгради.

— И топове са натоварили.

И действително върху открити платформи между две дълги пирамидални купчини сандъци се очертаваха профили на колела и дълги муцуни на оръдия. И туловищата, и дулата, и колелата бяха наплескани като тигрови кожи с жълто, кафяво и зелено.

— Това е маскировка. Има и боядисани коне. На, гледай тоя с широките крака, също като че ли има панталони, нали? Бял е бил и са му сложили боя да не личи.

Този кон стоеше настрана от другите, които сякаш изпитваха недоверие към него; той беше сивкавожълтеникав — очевидно подправен цвят.

— Горкото животно! — рече Тюлак.

— Погледни ги крантите, не само че ги избиват, ами им правят и такива мръсни номера — каза Паради.

— То е за тяхно добро, нали виждаш!

— Така си е и нас за наше добро, нали?

Надвечер пристигнаха войници. От всички страни потекоха към гарата. Кресливи подофицери тичаха край редиците. Задържаха войниците да не минават встрани, а да се движат покрай бариерите или в оградените квадрати, каквито имаше почти навсякъде. Войниците редяха пушките на пирамиди, сваляха раниците и понеже нямаха право да излизат, чакаха скупчени един до друг в полумрака.

Все повече се стъмняваше и идващите групи ставаха все по-многобройни. Едновременно пристигаха и автомобили. Скоро бученето стана непрекъснато — леки коли сред огромен прилив на малки, средни и големи камиони. Те спираха в редици, трупаха се на определени места. Глъчка от гласове и различни шумове се надигаше от този океан от хора и коли, който се блъскаше в подстъпите на гарата и на места дори започваше да прониква в нея.

— Това още нищо не е — рече Кокон, човекът статистика. — Само в щаба на армейския корпус има трийсет автомобила за офицерите. А знаеш ли — продължи той — колко влакове с по петдесет вагона ще трябват, за да се натовари целият корпус, хората и стоката, без камионите, разбира се, те сами ще допълзят до новия сектор. Не се мъчи, сърце мое. Ще трябват деветдесет.

— Хайде бе! А има трийсет и три корпуса!

— Даже трийсет и девет, въшльо!

Вълнението нараства. Гарата се изпълва и препълва. Докъдето погледът успява да различи някаква фигура или сянка на фигура, навсякъде се блъскат и суетят хора, сякаш изпаднали в паника. Цялата низша военна йерархия се е разгърнала, тичат напред-назад, мяркат се като метеори, размахват ръце, върху които блестят нашивки, предават и отменят нареждания, разнасяни от бавни ординарци и колоездачи, които се стрелкат бързо като риби във вода.

Ето че дойде и вечерта. Петната, образувани от униформите на войниците, събрани около наредените на пирамиди пушки, вече не се различават, сливат се със земята, после в тълпата проблясват светлинните на лулите и цигарите. На някои места край групите непрекъсната ивица от светещи точици поръбва тъмнината като светещите гирлянди по улиците в празник.

От тъмния неспокоен простор се надига глъч като шум от разбиващи се морски вълни; и над това безгранично бучене кънтят заповеди, викове, възклицания, трясък на разтоварване и на разместване, двойно по-силни и по-приглушени удари на механични чукове в мрака, рев на парни котли.

В необятната мрачина, изпълнена с хора и вещи, навсякъде избликват светлини — електрическите фенерчета на офицерите и на началниците на отреди, ацетиленовите фенери на велосипедистите, чиито бели точки и кръгове бледа светлина криволичат и ту тук, ту там разпръсват тъмнината.

Разцъфва ослепителен автомобилен фар и образува светъл купол. Други фарове пробиват и разкъсват сивотата, обгърнала света.

Тогава гарата придобива фантастичен вид. Непонятни фигури изникват и се открояват върху черносиньото небе. Очертават се огромни купчини, като развалини на град. Смътно се долавя началото на някакви грамадни редици, които потъват в нощта. Отгатват се дълбочини, чиито първи очертания изникват от невидима бездна.

Вляво от нас отреди конници и пехота непрекъснато прииждат като плътно наводнение. Чуваме глъчка, която се разстила като мъгла. Виждаме редици, които се очертават във внезапна фосфоресцентна светлина или в червен блясък. Вслушваме се в нестихващи шумове.

Войници от обоза товарят коне по наклонени дъски във фургоните, чиято сива маса и черна паст се мяркат при светлината на въртящия се мъглив пламък на факлите. Чуват се викове, възгласи, бесен тропот, борба, неистово блъскане с копита на непокорно животно по стените на фургона, където са го затворили, ругатни на водача.

Наблизо върху платформи пренасят коли. Цяла тълпа се е струпала около купчина бали с фураж. Пръснато множество, като бясно търчи около огромни денкове.

— Три часа вече стърчим тук — въздиша Паради.

— Ами тия кои са?

В проблясъците светлина виждаме група джуджета, заобиколени от светулки, които се задават и после изчезват, отнасяйки странните си инструменти.

— Това е прожекторният взвод — казва Кокон.

— Нещо си се замислил, друже, какво толкова умуваш?

— Сега-засега в армейския корпус има четири дивизии — отвръща Кокон. — То зависи: понякога са три, друг път — пет. Сега-засега са четири. И всяка от нашите дивизии — продължава човекът цифра, когото отделението ни има честта да притежава — има по три ПП — пехотни полкове; два БПС батальона пехотни стрелци; един ПОП — полк опълченска пехота, без да се смятат специалните части: артилерия, инженерна, обоз и така нататък, без да се смята също и щабът на всяка ПД и бригадните служби, подчинени направо на ПД. За един пехотен полк от три батальона трябват четири влака: един за щаба, за картечната рота и за НР (нестроевата рота) и по един за всеки батальон. Цялата войска няма тук да се натовари: натоварването ще стане по линията според мястото, където частите са разположени, и датата на смените им.

— Уморен съм — казва Тюлак. — Разбираш, не ядем достатъчно силна храна. Държим се на крака, защото модата е такава, ама нито сили имаме, нито сърце.

— Осведомих се — продължава Кокон. — Войските, истинските войски, ще започнат да се товарят едва от полунощ нататък. Те още стоят из разни села наоколо до десет километра разстояние оттук. Най-напред ще тръгнат всички служби на армейския корпус, както и НДЧ — невключените в дивизиите части, — любезно обяснява Кокон — тоест, които са прикрепени към АК. Между НДЧ няма да видиш нито балон, нито самолет: те са много големи и ще се придвижат сами с хората си, канцеларията, санитарите. И стрелковият полк спада към НДЧ.

— Няма стрелкови полк — необмислено го прекъсва Барк. — Те са батальон. Нали се казва еди-кой си стрелкови батальон.

В мрака се вижда как Кокон свива рамене, а очите му мятат презрително мълнии.

— Ами ти видял ли си ги бе, патарок? Щом се пишеш толкова хитър, трябва да знаеш, че пехотните стрелци са едно, пък конните стрелци са съвсем друго.

— Хей, мама му стара, аз бях забравил конните.

— Много ти здраве! — казва Кокон. — НЧД към армейския корпус са и армейската артилерия, тоест главната артилерия, тя няма нищо общо с дивизионните артилерии. В нея влизат ТА — тежката артилерия, ОА — окопната артилерия, АП — артилерийският парк, оръдейните бронирани коли, противовъздушните батареи и кой знае още колко други! Инженерните части, жандармерийският отред, а именно пешите и конните полицаи, здравната служба, ветеринарната служба, ескадронът за военен транспорт, резервен полк за охрана и наряд към ГК — главната квартира, интендантската служба (с Административния конвой, който се пише АВК, за да не се пише АК, като армейски корпус). Освен това добитъкът, ремонтното депо и така нататък: автомобилната служба — можеш да си представиш, какъв кошер, да река, само за него мога да ти говоря цял час — ковчежникът, който ръководи ковчежничеството и пощата, военният съвет, телеграфистите, цялата електротехническа група. Всичко това има директори, коменданти, клонове и подклонове, гъмжи от писари, свръзки ординарци и целият този народ ще потегли. Можеш да си представиш какво му е положението на един генерал, командуващ армейски корпус.

В този миг ни заобиколиха група войници, които освен багажа си носеха сандъци и пакети, увити в хартия. Сложиха ги на земята и въздъхнаха: „уф“.

— Тези са секретарите на щаба. Те са към Главната квартира, това значи, че са нещо като свита на генерала. Когато се местят, мъкнат сандъците си с архиви, масите си, дневниците си и всичките боклуци, които им трябват, за да пишат. На, виж, това, дето тия двамата носят, дядката и дребният шишко, е пишеща машина, гледай как са я нанизали на пушка. Има три отдела, а освен тях и отдел „Поща“, канцеларията, ТВАК — Типографски взвод на армейския корпус, който дава карти на дивизиите и прави карти и планове по самолетни снимки, данни на наблюдатели и пленници. Офицери от всички служби под командуването на един заместник-началник и на един началник — двамата полковници — образуват щаба на АК. Но ГК точно казано, към която се числят ординарци, кашавари, магазинери, работници, електротехници и конници от охраната, се командува от комендант.

В този миг усещаме страшен тласък.

— Хей, внимавай, пази се! — крещи вместо извинение един войник, който с помощта на неколцина други бута една кола към вагоните.

Работата е тежка. Теренът е наклонен и щом хората престанат да тикат и да придържат колелата, колата се изтъркулва назад. Мъжете напрягат сили, скърцат със зъби и я псуват, сякаш е някакво чудовище в мрака.

Барк си търка кръста и подвиква на един от войниците, които просто са побеснели от яд.

— Мислиш, че ще успееш ли, патка с патка?

— Мамка й! — крещи войникът, съсредоточен в работата си. — Я разкарай това паве, ще ми отиде колата!

С рязко движение, той пак ръга Барк и този път започна да го ругае.

— Ами ти бе, какво стърчиш тук, лайно, топор такъв!

— Ти да не си се натаралянкал? — отвръща Барк. — Що съм стърчал тук? И таз добра! Я слушай, въшкар с въшкар, тая искам да ми я запишеш!

— Пази се! — вика нов глас, който води войници, прегънати надве под различни премазващи ги товари.

Няма вече къде да стоим. Навсякъде пречим. Тръгваме напред, пръскаме се, отстъпваме сред блъсканицата.

— Освен това, както ви казах — продължи Кокон безстрастно като учен, — смятайте и дивизиите, всяка от които е организирана горе-долу като армейски корпус…

— Добре де, знаем, стига вече!

— Ама врява вдига тая кранта в обора на колела — установява Паради. — Трябва да е нещо като свекърва.

— Бас държа, че е жребчето на санитарния лекар, дето ветеринарният казваше, че било теле, на път да стане крава.

— Все пак всичко си е добре организирано, дума да не става! — възхищава се Ламюз, тласкан от поток артилеристи, натоварени със сандъци.

— Така си е — съгласява се Мартро, да подкараш целия този панаир, не може да си простак, нито лентяй… Дявол да го вземе, че внимавай къде стъпваш с проклетите си крачища бе, тумбако, черно говедо такова!

— Ама пренасяне, а! Аз като се пренасях с домочадието в Маркуси, по-малко гюрултия вдигнах. Вярно, че аз не му придирям толкова.

Всички млъкват и в тишината пак се чува гласът на Кокон:

— А за да видиш как минава цялата френска армия, която държи фронта, не говоря за онези, дето са в тила, те са двойно повече народ, и за служби като лазаретите, дето струват девет милиона и евакуират по седем хиляди болни на ден, за да я видиш, казвам, натоварените във влакове с по шейсет вагона, които непрекъснато се следят на разстояние четвърт час, ти трябват четиридесет дена и четиридесет нощи.

— Брей! — възкликват момчетата.

Но това е прекалено много за тяхното въображение; те губят интерес, толкова големи числа ги отблъскват. Прозяват се и със сълзящи очи следят сред препускането, виковете, дима, рева, светлинките и светкавиците далеч на червеникавия хоризонт ужасното туловище на блиндирания влак, който минава.