Анри Барбюс
Огънят (17)

XVII
В стария ход

Раздават пощата. Войниците се връщат кой радостен с едно писмо, кой полурадостен с някоя пощенска картичка, кой с нов товар от очакване и надежди. В бъркотията един другар размахва лист хартия и ни съобщава необикновена новина:

— Сещаш ли се за оная къртица от Гошен, дето все ровеше?

— Оня откачения, дето търсеше имане ли?

— Да. Намерил го!

— Не може да бъде! Съчиняваш!

— Намерил, ти говоря, дебелако, какво друго да ти кажа? Молитва ли да ти прочета? Не ме бива… Дворът на къщата му бил бомбардиран и до стената бил изровен, сандък, пълен с пари: имането просто му паднало на тиквата. Че и попът се домъкнал и взел да разправя, че туй било чудо.

Стояхме със зяпнали уста.

— Имане… Виж ти… Ей да му се не види старият глупак!

Неочакваната вест ни хвърля в бездна от размишления.

— Дето има една дума, никога не се знае.

— Ама и ние, дето само му се присмивахме на старчето, като бърбореше за имане и ни беше дошъл до гуша с тия негови приказки!

— Ех, казвахме, вярно, че то не се знае, не помниш ли? Ама и през ум не ни е минавало, че може и така да е, помниш ли?

— Все пак има неща, дето са сигурни — казва Фарфаде, който, щом заговорихме за Гошен, се умисли и се загледа така, сякаш някакво приказно лице му се усмихваше. — Ама това и аз не можех да го повярвам!… Колко ли ще се фука старецът, като отида там след войната!

 

 

Търси се доброволец да помогне на пионерите за една работа — казва високият подофицер.

— Няма го майстора! — мърморят войниците и не се помръдват.

— Става дума да се изровят другари — продължава подофицерът.

Тогава те престават да мърморят, няколко глави се вдигат.

— Аз! — казва Ламюз.

— Приготви се, момко, и ела с мене.

Ламюз стяга раницата си, навива одеялото, мята торбите на рамо.

Откакто любовната му криза премина, той е по-мрачен от преди и макар че продължава да дебелее — такава му е съдбата, — той е затворен, вглъбен в себе си, почти не говори.

Вечерта нещо се приближава до окопа, ту се издига, ту се спуска по неравното дъно, сякаш плува в мрака, и от време на време простира ръце, като че ли зове за помощ.

Това е Ламюз. Пристига при нас, цял в пръст и кал. Трепери, облян в пот, сякаш е изплашен. Устните му се движат, само мънка „Мм… мм…“, но не успява да каже една човешка дума.

— Е, как мина? — напразно го разпитваме ние.

Той се строполясва между нас, изтяга се.

Даваме му да пийне вино. Той маха с ръка. После се обръща към мене и ми кимва, вика ме. Когато отивам до него, тихо, като в черква, ми пошепва:

— Видях Йодокси.

Мъчи се да си поеме дъх; гърдите му свирят; продължава, вперил очи в някакво кошмарно видение:

— Беше изгнила. На онова място, дето го взеха немците и дето колониалните пак го превзеха на нож преди десет дена. Почнахме да копаем дупка за подземния ход. Аз си плюх на ръцете. Работех по-бързо от другите и излязох напред. Те разширяваха и укрепяваха зад мене. Изведнъж попадам на изпотрошени греди: ясно, навлязъл съм в запълнен окоп. Не съвсем, наполовина: имаше и празно, и пълно. Между парчетата греди имаше нещо като голяма торба с пръст, ама изправена, а отгоре нещо виси. Взех да разчиствам едно по едно.

Изведнъж една греда се отмести и торбата пада точно върху мене, затиска ме. Заклещих се, в гърлото си усещам воня на мърша… Горе в торбата било глава, пък това, дето съм го видял да виси, било коси.

Разбираш, вътре не се виждаше много-много. Аз познах косите й, дето няма други такива на земята, после лицето, колкото беше останало, напукано, мухлясало, вратът смазан. Мъртва най-малко от преди месец. Казвам ти, Йодокси беше.

Да, тая жена беше, дето преди никога не можах да се доближа до нея, нали знаеш, само отдалеч я гледах, ама не можех да я пипна с ръце, като диамантите. Тя шареше къде ли не, нали знаеш? Скиташе из окопите. Сигурно някой ден я е застигнал куршум и е останала там мъртва, загубена, докато случайно не я открихме при копането.

Разбираш ли какво стана? Бях принуден да я придържам колкото мога с едната си ръка и да работя с другата. Тя се опитваше да ми се строполи отгоре. Братче, искаше да ме прегърне, ама аз не исках, ужасна работа. Като че ли ми викаше: „Нали искаше да ме целунеш, добре де, ела сега!“ Имаше на… ей тук, смачкана китка цветя, и тя също изгнила, и тая китка смърдеше в носа ми като труп на някакво животинче.

Нямаше как, прегърнах я и двамата се завъртяхме, за да я положа от другата страна. Толкова беше тясно, няма къде да се обърнеш, че като се завъртях, по едно време я притиснах до гърдите си, без да ща, ама с все сили, братче, както по-рано щях да я прегърна, ако тя се беше съгласила…

Половин час се чистих от това притискане, от миризмата, дето ми лъхаше, без тя да иска, а и аз без да искам. Ех, добре че съм претрепан като добиче.

Той се обръща по корем, свива юмруци, заравя лице в земята и се унася в сън, изпълнен с любов и разложение.