Анри Барбюс
Огънят (16)

XVI
Идилия

— Честна дума — казва ми Паради, който върви до мене, — ако щеш, вярвай, ама съм капнал от умора… Никой поход не ме е съсипвал, колкото този.

Той влачи крака и в дрезгавината привежда ъгловатото си туловище, натоварено с раница, чийто разширен сложен профил и височина изглеждат невероятни. Два пъти се спъва и полита.

Паради е издръжлив. Но цяла нощ тича из окопите като свръзка, докато другите спяха, затова не е чудно, че е изтощен.

Той мърмори:

— Ей, тия километри трябва да са гумени, край нямат!

И с рязко движение намества раницата си на всеки три крачки, раницата го дърпа, той пъшка и заедно с товара се клатушка и стене като стара претоварена таратайка.

— Вече стигаме — казва един подофицер.

Подофицерите все така казват за каквото и да става дума. Но независимо от това вечерта наистина стигаме в селото, чиито къщи изглеждат като нарисувани с пастели и туш върху синкавата хартия на небето, а черният силует на черквата с остра камбанария, оградена с две по-тесни и остри кули, се извишава като голям кипарис.

Когато обаче войникът влезе в селото, където е пратен на отдих, мъките му не свършват. Рядко отделението или взводът успяват да се настанят в определеното им помещение: започва неразбория, в помещението са разквартирувани и други, възникват спорове и бъркотия, които трябва да се оправят на място, и едва след най-разнообразни митарства всички части се настаняват окончателно във временния си подслон.

Така че след обикновеното разкарване най-сетне се настаняваме за нощуване. Квартирата ни е един сайвант, поддържан от четири греди, чиито стени са четирите посоки на света. Но сайвантът има здрав покрив, а това е значително предимство. Под него има талига и плуг, край които се разполагаме. Паради, който непрекъснато руга и пъшка, докато ни размъкваха нагоре-надолу, хвърли раницата, после се отпусна на земята и стоя така доста дълго като пребит, оплаквайки се, че не си усеща ръцете и краката и че ходилата го болят, както, впрочем, и всички „стари рани“.

Но ето че къщата, към която спада сайвантът и която се издига точно пред очите ни, светва. Нищо не привлича войника в еднообразната вечерна сивота като прозорец, зад който свети звездата на лампа.

— Дали да надникнем? — предлага Волпат.

— Защо не… — казва Паради.

Той се надига, става. Накуцвайки от умора, се отправя към осветения прозорец, изникнал в мрака, а после към вратата.

Волпат го следва, аз вървя най-отзад.

Влизаме; отваря ни старец, главата му се тресе, лицето му е изхабено като вехта шапка. Той премига. Питаме го дали има вино за продан.

— Не — отвръща старецът и клати глава, върху която тук-таме расте по някой стрък бял памук.

— Ами бира, кафе? Каквото и да е…

— Не, приятели, нищо, нищичко. Ние не сме оттук, бежанци сме, знаете…

— Е, като няма нищо, да си вървим.

Обръщаме се кръгом. Все пак поне за малко използувахме топлината на стаята, погледахме лампата… Волпат е вече на прага, гърбът му изчезва в мрака.

Но ето че аз забелязвам някаква старица, отпусната на един стол в ъгъла на кухнята: изглежда много заета с работа.

Ущипвам Паради по ръката:

— Ето красавицата на дома. Върви я поухажвай!

Паради ме поглежда с гордо безразличие и маха с ръка.

Пет пари не дава за жените, от година и половина, която и да срещне, все не е за него. Но и да е за него, пак пет пари не дава.

— Млада или стара, все то! — казва ми той и отваря уста да се прозине.

Все пак от нямане какво да прави, а го и мързи да си тръгне, той отива при жената.

— Добър вечер, бабо! — мърмори, все още прозявайки се.

— Добър вечер, момчета — треперливо отвръща старицата.

Отблизо я виждам по-добре — спечена, с нагънати стари кости, а лицето й бяло като циферблат на стенен часовник.

Какво ли прави? Настанена между стола и ръба на масата, тя се мъчи да чисти обувки. Тежка работа за детските й ръце: движенията й са несигурни и от време на време четката се отплесва настрани; а обувките са много мръсни.

Като вижда, че я оглеждаме, тя шепне, че трябва хубаво да лъсне още тази вечер обувките на внучката си, която била шапкарка в града и сутрин тръгвала рано.

Паради се навежда, за да огледа по-добре обувките, и изведнъж протяга ръка към тях.

— Дайте, бабо, аз за две минути ще лъсна патъчките на вашето девойче.

Старата клати глава, че не иска, та чак раменете й се тресат.

Но нашият Паради властно грабва обувките, докато старицата, скована от слабост, се мъчи да ги задържи, да окаже някаква призрачна съпротива.

Но той вече е взел по една обувка във всяка ръка, държи ги нежно, за миг ги съзерцава, дори сякаш ги притиска леко.

— Ама са мънички! — казва и гласът му е различен от гласа, с който говори с нас.

Той взема четките и започва усърдно и внимателно да чисти обувките, навел очи; виждам, че се усмихва.

После, след като изчетква калта, взема вакса с двувърхата четка и съсредоточено ги намазва, сякаш ги гали.

Обувките са лъснати. Това са ботинки на суетно момиче: на всяка блести редица копченца.

— Едно копченце липсва — пошепва ми той с някаква гордост.

Вече не му се спи, не се прозява. Напротив, устните му са стиснати; младежки пролетен лъч осветява лицето му, а преди малко беше капнал, сега като че ли току-що се е събудил.

Прокарва пръсти, хубавичко нацапани от вакса, по ботинките, които се разширяват нагоре, като че ли са запазили формата на крака. Толкова ловки, докато лъскаха, сега пръстите му са някак несръчни; докато върти в ръце обувките, той им се усмихва и потъва някъде далеч, дълбоко. Старицата вдига ръце, призовава ме за свидетел и казва:

— Ей, това се вика услужлив войник!

Свърши. Ботинките са изчистени, лъснати. Светят. Повече няма какво да им се прави.

Паради ги поставя в края на масата внимателно, сякаш са реликви; после, най-сетне, сваля ръце от тях.

Но не свежда веднага очи, гледа ги още малко, после навежда нос и се взира в своите обуща. Спомням си, че като направи това сравнение, едрият момък, предопределен да бъде герой, циганин и монах, още веднъж се засмя от сърце.

… Старицата се размърда на стола. Нещо й беше хрумнало.

— Аз ще й кажа! Тя ще ви благодари, господине. Ей, Жозефин! — извика тя, като се обърна към съседната врата.

Но Паради я спря с широко движение, което ми се стори великолепно.

— Не. Няма смисъл, бабо, оставете я. Ние си тръгваме. Няма смисъл, гледайте си работата!

Той толкова убедено мислеше това, което казваше, че гласът му прозвуча властно и старицата покорно се спря и замълча.

Отидохме да си легнем под сайванта между стръките на плуга, който ни чакаше.

И тогава Паради, легнал на сламата, пак взе да се прозява, но доста по-късно при светлината на свещта забелязах, че от лицето му още не слиза щастливата усмивка.