Филип Шелби
Опасни муцуни (6)

5.

Кроуфорд бе избрал за своя щабквартира в Париж мансардния етаж на една от внушителните сгради на булевард „Сен Жермен“ — точно срещу музея Д’Орсе.

Разполагаше и с други законспирирани квартири (в Рим, Берлин и Лондон), но те не можеха да съперничат нито по площ, нито по техническо оборудване с тази в Париж — като световна столица с най-много емигранти от петте континента този град винаги играеше първостепенна роля в дейността на хора като Сам Кроуфорд.

Трите апартамента на най-горния етаж на сградата бяха купени и платени в брой преди няколко години, а след ремонта съединени в един. Навремето обитателите на сградата доста се оплакваха от многоседмичния ремонт, но след като бормашините замлъкнаха, новият собственик се оказа образцов съсед: никакви деца, никакви кучета, дори нито едно шумно празненство. На неколцина от обитателите на сградата Кроуфорд бе раздал свои визитни картички, описващи го като едноличен собственик на малка, но преуспяваща софтуерна къща — той внимателно подбираше ситуациите около запознанствата и връчването на визитките, за да не изглежда натрапчив и за да не събуди подозрение сред съседите си. На няколко пъти дори подметна, че често му се налага да предприема продължителни делови пътувания до Югоизточна Азия, Индия и дори до Австралия.

Апартаментът на „Сен Жермен“ отлично го устройваше — движението по булеварда никога не стихваше. В сърцето на Париж никому не правеше впечатление влизането и излизането на непознати личности, както и паркирането на автомобили пред входа на многоетажната сграда. Обитателите бяха предимно възрастни хора с улегнали навици, и най-важното — толкова много държаха на спокойствието си, че бяха готови да се откажат от привичното си любопитство. Освен това сградата разполагаше с два входа, така че сътрудниците на Кроуфорд можеха незабелязано да влизат и излизат от нея.

Всекидневната беше много удобна, макар мебелите да бяха може би прекалено семпли, а модернистичните картини по стените — доста неразбираеми за простосмъртните. Но затова пък за електронното оборудване и особено за акустиката явно не бяха пестени средства. Никъде не се виждаха снимки в рамки — нито на Кроуфорд, нито на останалите мъже от екипа. Естествено, липсваха и снимки на любящи съпруги и невръстни дечица, прегърнали семейния пудел. Кухнята, вдясно от всекидневната, приличаше повече на изложбена зала на фирма за домакинска техника — само по фурната имаше признаци, че е била използвана. Кроуфорд никога не прибягваше до услугите на готвачки и прислужници — с течение на годините се бе научил да се обслужва сам, без да губи часове за приготвянето на скромното си меню за обед или вечеря.

Просторният апартамент имаше и други достойнства, незабележими на пръв поглед — всички стаи, с изключение на банята, бяха малко по-тесни, отколкото би трябвало да бъдат при тази обща разгърната площ. По указание на Кроуфорд скритото пространство беше отделено за скривалище, изкусно маскирано зад едно огромно огледало, което заемаше почти изцяло една от стените на спалнята.

Другата стена на скривалището беше откъм кухнята — достъп до отворите в тази стена имаше зад лавиците с консерви и буркани. Вътре в скривалището беше подреден цял арсенал: автомати МР-5 и пълнители за тях, пистолети „Берета“, три напълно комплектувани снайпера „Ремингтън“. Имаше дори два гранатомета и един ракетомет. Не липсваха газови и сигнални пистолети.

Зад огледалото в спалнята беше скрита аптечка с последните постижения на спешната медицина. Лекарствата стигаха, за да се открие аптека в някое от парижките предградия. Общата стена между скривалището и спалнята беше специално укрепена и допълнително изолирана, така че дори и с рентгенов апарат не можеха да бъдат открити оръжията, скрити зад стената. Дори и боята на мазилката беше специална — от онези, които не позволяваха на кучетата следотърсачи да надушат миризмата на смазката по цевите на оръжията.

Но най-обемистото скривалище беше зад широкото пано с китайски пейзаж, завинтено към допълнително монтирани носещи греди, скрити зад по-късно иззиданата стена. Там, на площ от дванадесет кв.м., се намираше свръхмодерната свързочна апаратура — оперативният център, откъдето се ръководеха всички акции на екипа на Сам Кроуфорд. Най-важен беше компютърът, пряко свързан към системата за електронно насочване в Хюстън — той осигуряваше цифрово кодирана сателитна връзка между Кроуфорд и неговите шефове в три столици, както и с главната квартира на ОМЕГА във Вашингтон. Това беше организацията, за която работеше Сам Кроуфорд. Сигналите от главната квартира се приемаха с помощта на антена, осемнадесетинчова телевизионна „чиния“, монтирана на покрива — на пръв поглед тя приличаше на сателитните антени, които могат да се купят от всеки магазин за електроника. Благодарение на специално подбрания честотен канал „чинията“ безпроблемно улавяше не само специалните шифрограми отвъд океана, но и обикновените сателитни канали — съседите на новия наемател останаха много доволни, когато им бе предложено да се възползват от тази услуга, при това напълно безплатно.

Кроуфорд не си направи труда да уведоми шефовете си в централата на ОМЕГА, че е бил толкова щедър към обитателите на съседните апартаменти. За щастие, сеансите за връзка с Центъра (разположен на „Нортуест стрийт“ 1800, недалече от Белия дом), се провеждаха доста рядко. В работата на организацията бе залегнал принципът регионалните директори, сред които бе и Сам Кроуфорд, да разполагат със свобода на действие и да решават проблемите съобразно своята преценка — директиви от Центъра се изпращаха само при извънредни обстоятелства. Главният директор, адмирал от запаса от Атлантическия флот на САЩ, през последните две години нито веднъж не се бе свързвал с Кроуфорд.

Кроуфорд се бе разположил в креслото от червена кожа до масивното орехово бюро — прекроено от старата маса в трапезарията. Отвъд високите, непроницаеми отвън прозорци, слънцето се скри зад пелена от гъсти облаци, предвещаващи продължителен валеж. Сипа си чай и вторачи поглед в екрана на портативния компютър. Лавиците зад гърба му бяха отрупани с дискети, съдържащи всички по-важни сведения за обектите, с чието наблюдение бе ангажиран екипът на Кроуфорд. Но данните за Майстора бяха твърде оскъдни.

От екипа за проследяване, работещ в режим на денонощно следене, или „плътно одеяло“ според техния жаргон, докладваха, че веднага след слизането на гарата Майстора се е отправил към най-близкия хотел. След един час го бяха засекли само веднъж, когато пуснал някакъв плик в една пощенска кутия и изчакал да пристигне пощенската камионетка. Но съдържанието на плика, както и адресът на получателя си оставаха загадка, защото проследяващият екип не се осмели да нападне камионетката.

Но не само това тревожеше в момента Кроуфорд. Ако Майстора е решил да се насочи към някаква друга точка в Европа, ще бъде принуден да отиде на някоя гара или на летище „Орли“, а в краен случай — да се обърне към някоя от агенциите за коли под наем. Инстинктът подсказваше на Кроуфорд, че неговият обект ще пътува доста надалече, а не просто до околностите на Париж. Нищо в компютърните файлове обаче не подкрепяше тази неясна хипотеза. Затова сега Кроуфорд не можеше да си намери място от притеснение. Струваше му се, че днес всичко бе тръгнало наопаки.

От компютъра долетя приглушен звуков сигнал. По шифрования канал за електронна поща се очакваше отговор на последното запитване, отправено от Кроуфорд. Той се наведе над лаптопа и се вторачи в изреченията, изписващи се на екрана.

Съобщението от кабинета на главния директор беше кратко, но категорично. Типично в него стил: в компютрите на ОМЕГА нямаше информация относно Майстора, която вече да не е предоставена на мистър Сам Кроуфорд. Но щом като този професионален убиец бе отново активиран, Кроуфорд в никакъв случай не биваше да го изпуска от поглед. Ако обектът се опита да проникне в Съединените щати, веднага да бъде задържан и разпитан. Тъй като от доста години Майстора не беше действал, ОМЕГА го смяташе за неутрализиран и не го класифицираше сред най-опасния контингент. Докато не се докажеше противното, Кроуфорд нямаше право да се намесва в работата на полицейските служби в съответните европейски държави.

Сам отново прочете директивата и поклати глава. Директорът беше много хитър и далновиден мъж, който отдалече надушваше кога някой от подчинените му бе склонен към рисковани самоинициативи. Оглавяващ мощна, свръхсекретна организация, той бе длъжен да предпазва всяко от нейните звена от неоправдани рискове, особено ако преценките се базират единствено на интуицията. Все пак на Кроуфорд бе оставено правото сам да реши дали да продължи да следи Майстора, обаче само с ресурсите на своя екип, т.е. без да разчита на подкрепления от Центъра във Вашингтон. Така главният директор си измиваше ръцете.

Кроуфорд взе клавиатурата, въведе отговора си и след като получи сигнала за успешното му приемане отвъд океана, изключи лаптопа. Излезе от скривалището и натисна бутона, който включваше запалителните заряди, ако вътре се опита да проникне лице, което не знае кодираната парола за достъп. После задейства втория бутон — за плъзгащата се преграда, оформена като стена. Точно в този момент телефонът иззвъня.

— Слушам те, Уоли.

— Нашият човек още е в хотел „Аполон“, в района на Гар дьо Норд.

Кроуфорд познаваше този хотел — любимо убежище на бедни студенти и третостепенни търговски пътници, които бяха принудени да пестят всеки франк.

— Излиза ли някъде?

— Само да купи един сандвич от ъгъла. Отнесе го в стаята си.

— Някакви телефонни разговори?

— Само едно обаждане. Тук, в града. Продължи едва двадесет и две секунди. Не успяхме да го проследим.

Кроуфорд се замисли. От Марсилия Майстора беше звънял два пъти — първо във Франция. Вторият му разговор е бил международен. Това означаваше, че поддържа връзка поне с две лица. Но защо се е наложило още едно обаждане, тук, в Париж? Нима в последната минута е настъпила някаква промяна в плана му — нещо, което го е подплашило?

— А някакви посетители в стаята му?

— Никакви.

— Какво знаем за другите гости на хотел „Аполон“?

— Нощната смяна е била разпитана от екип на Дьозием Бюро. Разпитът уплашил до смърт администратора. За негово щастие през онази нощ имало само двадесет посетители. Тринадесет от тях били французи, останалите седем — чуждестранни туристи.

Кроуфорд се намръщи. Дьозием Бюро беше жаргонното название на френското разузнаване, вдъхващо ужас на повечето французи. Сигурно бе, че администраторът от нощната смяна в хотела ще си държи устата заключена. Кроуфорд реши, че няма да спечели нищо, ако нареди на хората си да го пораздрусат. Не, от онзи администратор нищо съществено нямаше да научат.

— Какво знаеш за персонала в хотела?

— Там работят само десет души на пълен работен ден, в това число и камериерките. Повечето са приходящи. Наемат ги само за два сезона. Според компютъра никой от персонала не е имал контакти с нашия човек, но за всеки случай ще извършим двойна проверка.

Уоли се замисли за миг, преди да продължи:

— Той очаква нещо, Сам. Или чака среща с някого. Няма да остане за дълго в онзи мизерен хотел, защото мястото не е подходящо за укритие на човек като него.

Очаква нещо? Но какво по-точно? Пари, инструкции или оръжие? Какво го принуждава да си губи времето в онзи хотел? И какво е било скрито в онзи пакет?

— Искаш ли отново да го боядисам? — попита Уоли.

— Не. Не бива да действаме прибързано. Нареди на хората си да не го следят прекалено отблизо. Ако се усети, ще стане много подозрителен.

— Е, тогава аз лично ще се заема с него.

Уоли беше много добър в дисциплината индивидуално следене, защото природата го бе надарила с две качества, изключително ценни за всеки агент: безкрайно търпение и умение да се прикрива като хамелеон.

Кроуфорд натисна бутона на клетъчния телефон и отиде до прозореца. Отново се задаваше най-досадната част в техния занаят: безкрайно дългите и еднообразни дни и седмици, когато нямаш друг изход, освен да чакаш и да чакаш, докато се измъчваш в напразни догадки. Кроуфорд усети как в него се надига раздразнение, подобно на пламък, ближещ къс хартия, превръщайки го в пепел. Данните за Майстора бяха безнадеждно остарели. Повечето от бившите му работодатели и посредници вече не бяха между живите. Или пък никога не бяха попадали в полицейските досиета. През дългите години на самоизолация Майстора не бе завързвал нови запознанства, с нищо не бе издал присъствието си. А това извънредно много затрудняваше опитите на Кроуфорд да се добере до някакви следи, които да му помогнат да предугади намеренията на този професионален убиец.

Кроуфорд се дразнеше и от ограниченията, с които бе длъжен да се съобразява. Той си оставаше оперативен агент към американските специални служби, но не се ползваше от дипломатически имунитет. Сред персонала на посолството никой не подозираше за дейността му, с изключение на онези двамата, които Кроуфорд бе успял да внедри там. Ако местното контраразузнаване надушеше следите на групата на Кроуфорд, французите веднага щяха да поискат отзоваването му. Скандалът щеше да стигне чак до Белия дом.

Преследването на опитен и коварен обект като Майстора изискваше пълна концентрация, мобилизирането на всичките налични ресурси. Интуицията подсказваше на Кроуфорд, че въпреки резервираната оценка на шефовете на ОМЕГА, той не бива да отслабва бдителността си — не беше изключено вече да са задействани невидими вериги за свръзка и голямата игра да е започнала, без никой да подозира какъв финал е замислен.

От напрегнатия размисъл отново го заболя старата рана на слепоочието. В главата му пулсираше само един въпрос, настойчив и безпомощен като камбана на палубата на заседнал кораб: Кога? И коя ще бъде мишената?