Филип Шелби
Опасни муцуни (5)

4.

Визовият отдел на американското посолство се намираше на „Рю Сен Флорентин“, пресечка на „Рю дьо Риволи“. От два месеца каменната фасада на сградата беше скрита зад строителни скелета, мушами и брезент. Тротоарът пред консулството бе преграден с метални бариери. От дебели, изпоцапани дъски беше скован временен покрив над тротоара, за да предпазва минувачите от падащи отломки. На първите два етажа брезентите бяха зелени, а на третия — тъмносиви. По-горните етажи бяха обгърнати с пластмасова мрежа, като че ли изплетена от гигантски паяк, за да улавя в нея невинните си жертви от визовия отдел.

Пред вратите на сградата винаги можеше да се види внушителна тълпа от кандидати за визи: дребни бизнесмени, студенти, закъсали туристи и приносители на всевъзможни молби за уреждане на документи за временно трудоустрояване в Щатите. Повечето чакащи не криеха съмненията си, че и този път висенето им тук ще се окаже напразно. Хората от охраната отдавна се бяха примирили с факта, че повечето посетители ги третираха като служители от гише „Справки“ — десетки пъти на ден трябваше да потвърждават, че точно това е службата, която издава заветните визи за пътуванията отвъд океана.

Всеки от новопристигналите оглеждаше критично фасадата на сградата, съгласяваше се, че е крайно време да бъде обновена, след което примирено се нареждаше на опашката. Разбира се, като на всяка опашка и тук не липсваха всезнайковци, разпалено обясняващи на околните, че янките внезапно са се загрижили за сигурността на персонала си и са решили да сменят стъклата на прозорците с бронирани, а стените щели да бъдат укрепени така, че да издържат дори на бомбени атентати.

Холис пое по тесния тротоар на улица „Рю Сен Флорентин“, прочута със скъпите бутици. Премина покрай японския магазин „Торая“, откъдето се снабдяваше с жасминов чай, и покрай кафенето „Льо Флорентин“, където често се отбиваха повечето й колежки.

Когато навлезе под навеса, младата жена ускори крачка — искаше да избегне въпросите на най-нетърпеливите сред кандидатите за визи. Отляво, на двадесетина метра от широката врата, беше постовата будка на охраната, в която имаше дори ръчен скенер за проверка за оръжие — такива използваха и по пропускателните пунктове на летищата.

— Здравей, Мак.

Дежурният от охраната й се усмихна и бегло погледна пропуска й. Холис остави чантата си на гумената лента и изчака, докато се появи от другата страна на скенера.

— Как е мистър Уайли?

— Днес отлита за дома.

— Чух, че той и още няколко от старите ветерани, служили навремето в нашето посолство, са си прекарали добре снощи.

Холис се засмя.

— Странно, но не е споделял с мен нищо.

На най-горното стъпало, пред остъклената врата, Холис се спря и се обърна, за да огледа двора. Пред оградата се тълпяха чакащи хора. Неколцина от тях я забелязаха и я изгледаха с неприязън.

Преди да пристигне в Париж, младата жена беше прекарала два месеца в консулството на САЩ в Санто Доминго. Там опашката от кандидати за визи се проточваше пред вратите много преди зазоряване. Всяка сутрин Холис бе принудена да си пробива път сред десетки изнервени хора, за да стигне до кабинета, в който работеше. Чакащите замлъкваха, още щом тя стъпеше на тротоара пред сградата. Нима тази млада и елегантна американка държеше ключа към мечтана от тях входна виза? Нима тя беше тази, която само с едно драсване на писалката можеше да им открие пътя към страната на мечтите? Докато си проправяше път към сградата, притеснената Холис беше принудена да издържа погледите и шушукането на десетки мъже и жени. Долавяше техните надежди, отчаяние и несигурност. Навярно някакви сериозни причини са подтикнали тези иначе спокойни хорица да напуснат леглата си още по тъмно и да чакат тук търпеливо, въпреки горещината, готови да изоставят дом, семейство и родина, само и само да се доберат до бленуваните американски брегове!… Може би всеки от тях рискуваше надницата си за цяла седмица (сред тълпата се носеше слух за някакъв рекордьор, чакал вече девети ден) без никакви гаранции за успех. Но това не бе успяло да обезкуражи никого — напротив, прииждаха нови и нови кандидати и така щеше да продължи и на следващия ден…

Веднъж пред Холис се бе изпречил мъж на средна възраст, стиснал в потната си ръка измърсена папка, в която вероятно бяха документите му. Тя го запита за професията му и за семейството му — оказа се, че за да може да изхранва петте си деца, е бил принуден да се заеме със събирането на сметта от крайните квартали. Холис Фримънт трябваше да спре дотук с импровизираното интервю, ала тогава тя бе още по-млада и съвсем неопитна.

— Как се решавате да зарежете семейството си просто така!… — учудено възкликна тя.

Мъжът се вцепени, но успя да се овладее. Очевидно бе схванал, че рискува да се прости с мечтаната виза, затова само измърмори намръщено с мекото наречие, типично за острова:

— Богатите остават тук — те нямат нужда да заминават никъде. Но ние, бедните, които няма какво да ядем, нямаме друг изход, освен да заминем. И аз искам семейството ми да живее заможно, да има собствена къща със зелена морава пред нея.

Оттогава винаги, когато преглеждаше документите на поредния кандидат-емигрант, Холис си спомняше тези думи: „… да има собствена къща със зелена морава пред нея…“.

Униформеният служител във фоайето я посрещна с усмивка, после протегна ръка под бюрото и натисна бутона. Разнесе се тихо бръмчене и стоманената врата, без никаква табелка на нея, започна плавно да се отмества.

Коридорът зад вратата беше дълъг и толкова тесен — преминаващите бяха принудени да се разминават лице в лице. От двете страни бяха подредени вратите на тесните кабинети. Стените бяха толкова тънки, че се чуваше доста ясно какво се говори в тях. Холис се приближи към първата зала, оформена от сливането на десетина съседни кабинета. По дървения под още личаха следите от съборените преградни стени.

Залата бе обзаведена старомодно, с четиридесет бюра, с междинни прегради, високи не повече от метър и седемдесет. Прозорци имаше само по най-отдалечената от вратата стена, а гледката през тях никак не беше приятна — отсреща се издигаше порутена тухлена стена. Флуоресцентните лампи на тавана често примигваха — особено когато наближаваше поредния ураган. Непрекъснато се обсъждаха мерки за подобряване на електроснабдяването — най-вече, след като докараха солидна партида компютри — но и това си остана само в сферата на намеренията, както и плановете за ремонт на скърцащия дъсчен под. Стените бяха потъмнели от влагата и отдавна се нуждаеха от пребоядисване. Но засега бе обновена единствено климатичната уредба — смениха остарелите климатизатори с нови, по-мощни и по-тихи. Изглежда някой от шефовете най-после бе проумял, че е по-разумно да се вложат пари в осигуряването на комфортна работна обстановка, отколкото да се пръскат долари за лечението на персонала.

По пътя към бюрото си Холис срещна неколцина от куриерите, секретарките и хората от помощния персонал, понесли обемисти папки под мишниците.

— Здравей! Как мина закуската с Доусън?

Холис се обърна и пред нея лъсна заобленото лице на Джули Томкинс. Колежката й я съзерцаваше замислено, облегната върху преградата, разделяща бюрата на двете жени.

— Всичко е наред. Но ми стана много тъжно, че трябваше да си тръгне толкова скоро.

— Да-а, разбирам какво изпитваш. И аз още не мога да забравя как ме изпращаха мама и татко на летището. Плаках почти през целия полет.

Холис се опита да й отвърне с нещо като ободряваща усмивка.

Джули бе най-новият служител на визовия отдел — нямаше дори един месец от постъпването й. Но се оказа работлива. Беше напуснала Чикаго, ръководена от неясни стремежи за нещо по-романтично, за нещо „по-така…“. За щастие природата я бе надарила с ведър характер и пъргав ум. Но за да не се възгордее прекалено много, същата природа й беше отредила възпълничка фигура, непрекъснато влизаща в противоречия с все по-строгите изисквания на модата.

Холис не бе забравила първите дни след пристигането си в Париж и затова предложи на Джули покровителството си — помагаше й да се запознае с неписаните, но строги правила, на които във визовия отдел държаха повече, отколкото на писаните. Разведе я из Париж, за да разсее носталгията й по домашния уют. Няколко пъти се опита да убеди Пол да я запознае с някой от неговите приятели. Отговорът на Пол беше:

— Да, разбира се. Ще се обадя на Франсоа или Анри, за да излезем четиримата заедно някоя вечер. — Но това никога не стана.

Изтекоха няколко тягостни седмици. Пол винаги си измисляше някакво оправдание, когато Холис подновяваше тази молба. Накрая тя проумя, че той не желае да се сближава с Джули — това беше неговият начин за учтив отказ. Холис остана учудена: за всичко останало Пол бе решителен и прям. Може би се опасяваше да не нарани чувствата й?

Сякаш прочела мислите й, Джули внезапно я запита:

— Ще излизаш ли тази вечер?

Холис така и не бе усвоила сложното изкуство да лъже, без да губи чистосърдечното си, невинно изражение, затова избра най-лаконичния отговор:

— Да. Докато бях заета с Дий, не ми остана много време за Пол.

Джули се опита да се усмихне, но не се справи съвсем успешно. После извърна глава и с кимване посочи към шефката:

— Внимавай! Пак е насочила към теб радарите… После ще си побъбрим. Ще обядваме ли заедно?

— О, ще бъде чудесно!

Холис се отпусна на стола си, уморено огледа клетката, но след кратък размисъл реши, че има и по-неприятни работни места. На бюрото бе оставена внушителна купчина документи — задаваше се нова, още по-многобройна група от кандидати за визи. И за да бъде хаосът пълен, до нея се мъдреше още една купчина (наистина не толкова висока) от последните факсове и тазсутрешната кореспонденция.

Внимателно, за да не се срине камарата от хартия, Холис започна да прелиства папките и да се рови из документите. Най-после откри една от молбите, останала некласирана от вчера, извади писалката си, изпъшка и се зае да заработва прехраната си.

 

 

Предобедът изтече сравнително бързо, но скучно — като в мъгла. Когато отново вдигна глава, с изненада разбра, че е време за обедната почивка. Довърши прегледа на поредната папка, премести я отдясно и се приближи към преградата, отвъд която се намираше бюрото на Джули.

— Не си ли гладна, Джули?

— И още как! Дано днес не са готвили постно в стола.

— Стига с този стол! Говоря ти за истински обяд.

Измъчвана от чувство на вина, понеже не бе поканила колежката си да излязат заедно някоя вечер, Холис я замъкна в едно от новите заведения — „Льо Пти Ресторан“, в един от най-престижните парижки квартали. Ресторантът вече бе пълен, но Холис предвидливо бе запазила маса по телефона. Едно от малкото предимства да работиш в консулската служба към някое от посолствата е привилегията по всяко време да си поръчваш маса в най-посещаваните заведения от името на посланика на съответната велика сила.

Холис и Джули решиха да изпият по чаша вино, което се оказа приятно допълнение към основното ястие — равиоли с гъби. Взеха си и обилна порция миди в сос с много оцет. Дъвчеха бавно, вкусвайки всяка хапка, без да престават да си бърборят въпреки шумните разговори от съседните маси. Двете жени уточниха мненията си относно най-интересните особи от персонала на посолството, обсъдиха плановете си за предстоящите празници, а когато им сервираха кафето, се увлякоха в мечти за предстоящото им издигане в дипломатическата йерархия. И двете отлично съзнаваха, че за всяка служителка в Държавния департамент тези възможности са много по-ограничени, отколкото за представителите на силния пол. Но кариерата на такива изтъкнати дами като Джейн Къркпатрик или Мадлин Олбрайт бяха доказателство за настъпването на нова ера в тази иначе толкова консервативна професия, каквато винаги е била и вероятно ще си остане висшата дипломация^[1].

След приключването на обяда Холис, заедно с още шест свои колежки от визовия отдел, бе принудена да изтърпи заседанието при шефката на отдела Сюзан Гарсети — висока, стройна блондинка, малко над четиридесетте, която държеше особено на проверките на работата на персонала. Сюзън изискваше от подчинените си пълна концентрация, висок професионализъм и всеотдайност. А те подозираха, че тя мечтае да превърне отдела си в безупречно смазан цехов конвейер, а те — работливите пчелици щяха да бачкат, докато останат без дъх в края на смяната…

Този ден Холис не успя да приключи с работата по-рано от очакваното. Сбогува се с Джули, напусна сградата и се отправи към апартамента си. Движението по улиците беше натоварено повече от нормалното, така че едва й остана време за един душ и за преобличане, когато на вратата се появи Пол, готов да я отведе на вечеря.

— Стига, Пол! Ще ми размажеш червилото! — закачливо му се скара тя, след продължителната целувка.

Той се засмя.

— Не се безпокой. Имаме достатъчно време.

— Къде ще отидем тази вечер? — попита го тя, преди да се скрие в банята.

— В „Бофинже“.

— О! Казаха ми, че този ресторант бил сред най-добрите.

Когато излизаше с Пол, Холис никога не се тревожеше, че ще им се наложи да вечерят два пъти в един и същ ресторант, освен ако тя изрично не поиска това. Той знаеше наизуст всички елитни ресторанти по двата бряга на Сена, но най-вече новите, луксозни заведения, където беше много трудно да се резервира маса за вечеря.

Върна се във фоайето и вихрено се завъртя пред него. Вечерната рокля от черна коприна нежно прошумоля около бедрата й.

— Е, как изглеждам?

Едната му вежда се повдигна и той се усмихна игриво.

— Наистина ли си гладна?

Тя го целуна страстно, хвана го за ръка и го поведе към вратата.

— Хайде, стига сме се бавили. Умирам от глад!

С една от привичките на парижани Холис така и не можа да свикне — навика да се вечеря късно, след девет вечерта. Според броя на поръчаните ястия вечерите траеха различно, но в някои случаи можеха да се проточат и до три часа. Тя така и не се научи да чака търпеливо да й донесат поредното блюдо, в което със сигурност имаше нещо много вкусно. Само че порциите бяха съвсем малки!…

„Бофинже“ напълно оправда очакванията й: кокетен ресторант в един от най-старите квартали на града (недалече от Бастилията), със снежнобели ленени покривки. Харесаха й романтичните, дискретни лампи по масите в стил „Арт Нуво“; цветните витражи по стените, пропускащи мека светлина отвън (по тях бяха изписани инициалите на собственика); сервизите от китайски порцелан с бледосини танцуващи делфини.

Ресторантът беше препълнен с високопоставени гости, предимно президенти на корпорации или влюбени двойки. Проблясващите в полумрака бижута над деколтетата на дамите бяха достатъчни, за да се погаси поне половината от националния дълг. Холис с огорчение установи, че нейният наниз от перли бледнее сред тази панорама от блясък и разкош. Поиска й се Пол да я бе завел в някое не толкова изискано място, но знаеше, че той предпочита именно такива ресторанти — не само заради кулинарните им достойнства, но и заради възможността да се срещне с видни личности и за да бъде забелязан от тях. По пътя към запазената маса Пол на три пъти забави крачки, за да поздрави с любезно кимване някои от по-забележителните особи.

Беше резервирал маса на горния етаж, в салона за пушачи. Твърдеше, че партерът е окупиран изцяло от типични американци, които толкова държат на здравословния начин на живот, че твърдо са решили да умрат здрави. Холис, която не пушеше, би предпочела да останат на партера, но Пол, подобно на повечето французи, не можеше да се откаже от навика си: след десерта неизменно идваше редът на еспресото и цигарата.

Докато привършваха с печената писия в масло и с агнешките котлети, разговаряха оживено — с лекотата, фамилиарността и безгрижието, на която са способни само щастливите любовници, чиито страсти временно са укротени поради комфорта от присъствието на партньора. Прескачаха чевръсто от тема на тема: от куриозите във френската външна политика до въпроса как да нагодят летните си отпуски така, че датите да съвпаднат. Пол настояваше да се запилеят някъде из гръцките островчета, докато Холис упорито държеше на своето: само Венеция и никъде другаде.

— Какво ще кажеш, скъпа, за още по едно? За последно, преди лягане?

Вече наближаваше полунощ. Младата жена прекрасно разбра какво се крие зад невинно подхвърления въпрос. От опит знаеше, че нощните клубове се оживяват едва след полунощ и работят до пет сутринта. На няколко пъти й се бе налагало да ходи на работа уморена до смърт след поредната бурна нощ в някой от баровете.

— Не, Пол, по-добре да се прибера вкъщи — помоли го Холис. — Тези дни ми се струпа много работа и съм уморена…

— Само за един час. Открил съм едно ново място. Обещавам ти, че ще попаднем на интересни хора.

— Пол…

Той хвана ръката й. Пръстите му нежно погалиха всяка гънка около китката й.

— Само още един час — прошепна той в ухото й.

— Стига, Пол! Ще полудея, ако продължиш да ме дразниш — изохка тя.

— Почакай. Запазил съм най-интересното за накрая.

 

 

Клуб „Минотавър“ се намираше в сърцето на Париж — на „Плас Пигал“ — легендарен район, предлагащ всякакви развлечения — еротични клубове, публични домове, игрални зали. Заведенията в квартала бяха предпочитани от тълпите азиатски бизнесмени.

Но самият „Минотавър“ беше еталон за най-висока класа. За разлика от другите барове, вътре се допускаха само подбрани посетители. Охраната безмилостно отблъскваше туристите, които нямаха привилегията да са сред членовете на клуба.

Вътре се вихреше умопомрачителна, сюрреалистична смесица от калифорнийски технологичен дизайн и карибски страсти. Три от стените бяха скрити зад огромни фототапети, посветени на забележителностите на Лос Анджелис: гледка към скалите с гигантския надпис „ХОЛИВУД“, сцена от парада на звездите преди началото на церемонията за поредните награди „Оскар“, както и интериор от филмово студио, в което се подготвя заснемането на поредния кадър от „Джурасик парк“. Сцената бе декорирана като венециански залив — с фон, осеян с палми от папиемаше. Сред тях имаше дървен кей, по който поклащаха бедра знойни девойки, облечени само с някакви оскъдни подобия на бикини, по-скоро препаски за танца реге, но в толкова ярки цветове, каквито може би имаше само сред тропическите острови. Дансингът бе пълен с двойки, опиянени от неистовия ритъм.

Докато Пол си проправяше път към първата редица от маси край барплота, Холис огледа тълпата — само младежи: самоуверени, до един богато облечени. Но далеч не всички сред тях изглеждаха бликащи от радост. Сред публиката изобилстваха лица на борсови играчи, магьосници на фирменото право, банкери със съмнителна репутация, решили да се превъплътят в ролята на среднощни сатири. Доколкото успя да прецени в дискретния полумрак, нито една от жените нямаше повече от двадесет и пет години — до една бяха издокарани в тоалети на най-нашумелите и най-скъпи модисти от левия бряг на Сена.

Пол я запозна с приятелите си: двама дипломати от френското външно министерство, и двамата малко над тридесетте, както и с техните дами — сладникави куклички, с тъмносини очи, но с матова кожа. Косите им бяха плътно пригладени назад, не бяха пестили нито грима, нито червилото, нито сенките. Носеха само джинси и дълбоко изрязани тениски, от чиито деколтета надничаха твърдите им, добре заоблени полукълба.

Когато се появи келнерката, Пол поръча бутилка шампанско и премести стола си по-близо до двамата мъже. Холис се напрегна, за да долови нещо от разговора им, но музиката й пречеше. Затова само се усмихна неуверено на двете момичета, на които вече им беше омръзнало да оглеждат тълпата на дансинга. И двете смучеха разсеяно от дълги цигари „Дънхил“, забучени в още по-дълги елегантни дамски цигарета. Най-после донесоха шампанското и така се сложи край на тягостната за Холис пауза. Пол чевръсто изтегли няколко банкноти по петстотин франка от тлъстата пачка, която измъкна с артистичен жест от джоба на сакото си.

Холис тъкмо вече си задаваше въпроса колко още ще останат в полутъмния бар, когато двете момичета се наведоха към нея през масата и надигнаха чашите си. В отговор и тя вдигна своята, колеблива и смутена от изпитателните им погледи. Едва отпи една глътка, когато усети как нещо се плъзна по бедрото й. После още веднъж. И още веднъж. Младата жена с недоумение сведе поглед към скута си. Едното от момичетата предпазливо опипваше бедрото й.

— Tu veux, cherie?^[2] — дрезгаво прошепна момичето. Горещият й дъх опари бузата на Холис.

Сега и второто момиче притегли стола си към нейния. Изящно лакираните й нокти погалиха рамото на Холис.

— Разбираш ли? Ние трите, tu sais? Ако желае, твоят приятел може да ни се любува отстрани.

Холис рязко се отдръпна назад.

— Не. Благодаря!

Отмести стола си и скочи на крака. Смаян, Пол също се надигна и тя едва не връхлетя върху него.

— Скъпа, най-после смениха ритъма. Нека да потанцуваме — предложи й той.

Преди да се осъзнае, Холис вече се бе озовала на дансинга, плътно притисната към Пол.

— Но ти цялата трепериш… Какво ти е, мила?

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Твоите приятелки се опитаха да ме свалят.

— Какво?! — Пол Макган се отдръпна и я изгледа с недоумение.

— Ами… те смятат, че можем да направим чудесна тройка.

— Стига глупости, Холис! Нещо не си разбрала както трябва…

— Искаш да кажеш, че само са опитвали почвата? Не ми се вярва да е само това.

— Забрави за тези глупости. И без това те си тръгват.

Холис се обърна. Момичета, елегантно разкършвайки снаги, се отдалечаваха към изхода. Приятелите им вече не се виждаха сред множеството на дансинга. Постепенно напрегнатостта й започна да се стопява и тя се отпусна в силните мъжки ръце, обхванали талията й, докато се поклащаше в такт с нежната музика. Внезапно Холис се засмя. Все пак беше забавно. Навярно двете се бяха пошегували с нея, по онзи странен начин, на който са способни само парижанките.

Упойващите звуци долитаха до слуха й като неспирни вълни и продължаваха да я омайват. Отпуснала глава на рамото на Пол, Холис се чувстваше като телепортирана в страната на чудесата, където нищо не съществуваше реално, освен топлите му устни, докосващи шията й, освен ръцете му, бавно обхождащи тялото й, приближаващи се все по-близо, ала никога недостигащи съвсем до онези нейни кътчета, където й се искаше да бъде докосната. Облиза устните си. Усети вкуса на шампанското.

— Да си вървим! — задъхано прошепна тя.

Пътят до апартамента на Пол й се стори безкраен. Едва когато останаха насаме в тясната асансьорна кабина, тя се прилепи плътно до Пол и жадно го зацелува. Не се отдели от него и докато прекосяваха коридора на етажа. Той отключи бързо, но тя го изпревари и широко разтвори вратата. Целуна го още веднъж, там, в антрето. Езикът й завладя устата му. Той тихо простена, когато устните им се отлепиха. Холис изхлузи обувките си и веднага се отправи към леглото, но преди това се протегна към тоалетката, за да намали светлината в спалнята.

Върху просторното легло беше оставен пакет, увит в плътна кремава хартия. Холис вече на няколко пъти вече виждала подобни пакети, доставени от най-прочутите магазини за фино дамско бельо. Този беше с етикета на „Джолия“ — много изискан бутик, недалече от площад „Вандом“. Преди това младата жена беше получавала подаръци от „Кристиян Диор“, от „Ланвен“ и от още няколко прочути модни къщи.

Огледа се за Пол. Той бе седнал с гръб към нея, зает с наливането на коняк в двете чаши върху масичката за сервиране на кафе. Любовникът й вече бе успял да нареди възглавниците в интимното им гнездо. Не бе забравил и цигарите си — всичко беше върху масичката. Холис се досещаше какво може да се крие в пакета и какво се очаква тя да направи със съдържанието му. Вече не помнеше кой поред е този любовен подарък. Затова, без дума да промълви, тя взе пакета и се отправи към банята.

Когато се върна, спалнята се огласяше от безгрижна джазова мелодия. Светлината беше съвсем намалена; в пепелника димеше цигарата на Пол. Той вече беше загърнат в копринения си халат. Холис можеше да се закълне, че го е облякъл на голо.

Тя още беше в черната си вечерна рокля. Но докато се приближаваше към леглото, започна да смъква ципа. След нежно разтърсване на раменете й дрехата послушно се свлече на пода.

Погледът й неволно попадна върху картината от Утрило, висяща над леглото. Младата жена започна да се поклаща в такт с музиката; пръстите й се устремиха към гърба й, за да разкопчеят дантеления сутиен, едва удържащ едрите й гърди. Доближи се още към Пол и затвори очи. Палците й се мушнаха под еластичните полупрозрачни пликчета. Не можа да свикне да го гледа в очите, докато се разсъблича. Когато за пръв път я бе помолил да се съблече, Холис остана смаяна. Мислеше, че се шегува. Нищо в скромния й сексуален опит — всичко на всичко шестима мъже, до един влюбени в нея, но лишени от въображение — не я беше подготвило за подобен сеанс. Но сега вече знаеше какво иска Пол от нея. И как точно го иска. Не можеше нищо да му откаже. Остави го да вдигне роклята и да я изхлузи през раменете й. Извърна поглед, изплашена, че проницателният Пол ще прочете в очите й безмълвния, болезнен въпрос: „Не ти ли стига моето голо тяло? Всичките тези подаръци не служат ли всъщност за задоволяването не на моята, а на твоята суета?“.

— Не, остави роклята.

Дрезгавият му глас я накара да изтръпне. Ръката й вече се бе насочила към колана на жартиерите, за да смъкне елегантните черни чорапи.

Той скочи на крака, протегна длани към нея, обгърна я, вдигна я на ръце и я понесе към леглото. Ръцете му здраво стискаха задника й; езикът му трескаво обхождаше голия й корем, спускайки се все по-надолу, докато тя не издържа и започна да стене, готова да го поеме…

Холис се давеше отчаяно в прииждащите вълни на насладата, когато той най-сетне се наведе над нея. Пръстите му и езикът му бяха така настойчиви, така трескаво я опипваха и галеха, че тя не успя да се пребори с надигащия се оргазъм. Понякога се спираха за миг, за да я погалят съвсем бавно и нежно. И тъкмо когато вече си повтаряше, че повече няма да издържи, тя го усети в себе си, с покоряващ ритъм, навътре, навътре, точно както го желаеше тя. Издигаше я до върхове, за които никога не бе подозирала, че съществуват. При следващия оргазъм дългите й крака се стегнаха около кръста му, ръцете й го обгърнаха пламенно, а от устните й се отрони порой от полусвързани стонове. Крещеше му, че го желае, че ще му бъде покорна завинаги, че не може без него…

Пол неизменно държеше тя да свършва преди него. Едва тогава се гмурваше още по-надълбоко в нея, с по-резки тласъци, примесвайки вълните на насладата с усещания за болка. Тя го чу как изохка над нея: „Обичам те, малка моя…“ — отново и отново, примесвайки хаотично английските и френските думи. Накрая прошепна нещо на френски „Ma petite poule…“, което тя не успя да разбере. Но въпреки че в гърдите му се надигаха огнени вълни и той едва не експлодира, замаяната Холис така и не проумя защо нито веднъж не я погледна в очите, защо не извика името й.

Половин час по-късно Холис все още беше будна. Пол лежеше до нея, обърнат на една страна. Равномерното му дишане издаваше, че бе потънал в дълбок сън. Холис се измъкна изпод одеялото. Изправи се насред спалнята, точно където попадаше ивицата лунна светлина, смъкна колана и чорапите и ги захвърли в ъгъла. После се приближи на пръсти до високия френски прозорец, отвори го и остана там, омаяна от притока на свеж, леко хладен въздух.

Ил Сен Луи бе не само име на остров, но и нарицателно за оазис сред водите на Сена. Може би защото беше отдалечен от по-шумните парижки булеварди.

Освен това оттук пред погледа се разкриваха някои от най-очарователните гледки, които можеше да предложи френската столица. Апартаментът на Пол се намираше в сграда, построена преди повече от три столетия. Точно на „Ке дьо Бурбон“, накрая на острова, от прозорците на спалнята му се виждаше дълъг участък от реката, чак до двойните кули на Нотр Дам.

Холис много харесваше тази панорама, особено нощем, когато й се струваше, че цялата вселена е замряла. Пред нея се извиваше широката река, притихналата в неземен унес. Само някоя жаба стряскаше нощната тишина. Или пък светлинките на отминаващо корабче разкъсваха полумрака за миг. Младата жена се запита дали няма да се стопят в мрачината всичките й съмнения, дали ако постои още дълго така, край прозореца, опасенията й няма да отплуват надолу по реката.

„Tu veux, cherie? Разбираш ли? Ние трите, tu sais? Ако желае, твоят приятел може да ни се любува отстрани.“

Защо й го бе казало онова момиче? Нима е толкова интимна позната на Пол, та е била сигурна, че той няма да има нищо против, ако онези две жени сплетат голите си тела с нейното? От мисълта, че ще бъде докосвана от друга жена, по гръбнака й пролази хладна тръпка. А подозрението, че на Пол тази гледка може да му достави наслада, още повече отрови настроението й.

Стига, Холис! Стегни се!

Разликата между тях беше почти десет години. Холис се досещаше, че той вероятно бе имал много жени, при това най-различни. Може би имаше страници в миналото му, за които тя дори не подозираше — криещи в себе си загадки и тайни, които биха могли да оскърбят или наранят чувствата й.

Но нали досега той й се отдаваше докрай, безрезервно?

Още през първата им нощ нямаше никакво колебание, никаква несръчност в ласките му. Пръстите му, устните му, езикът му безпогрешно откриваха къде точно тя искаше да бъде докосната, от какво се нуждаеше. Доста бързо бе открил всички тайни на тялото й, бе й разкрил и своите слаби места, беше я отвел в пещерата на страстта, където отекваха само ударите на сърцето й, само пламенните й стенания, които още повече го насърчаваха.

Но понякога, когато той вече спеше, морно отпуснал глава върху съседната възглавница, Холис се взираше в полумрака, опитвайки се по очертанията на лицето му да отгатне къде е скрит ключът към дълбините на душата му.

Защо, защо се влюби в мен, точно в мен, след всичките жени, които някога са споделяли леглото с теб? Никога няма да ми го кажеш, а аз толкова отчаяно искам да знам…

Когато отново се пъхна в леглото, Холис вече знаеше, че не е нужно да търси психиатър, за да разбере какво я измъчва. Куршумите, покосили родителите й, бяха поразили още една, невидима цел — нейното доверие. Доверието, с което децата така щедро даряват околните. Затова може би сега, когато отчаяно се нуждаеше от неговата любов, тя продължаваше да се мята в мрежите на страха.

Протегна ръка в мрака, за да докосне косата на мъжа, спящ на леглото до нея. Ако можеше всичките й опасения, всичките й неясни, но тревожни предчувствия да излетят през прозореца, за да ги отнесе притихналата река. За да не се върнат никога.

 

 

Събуди я приглушен разговор. Холис отвори очи и се огледа — другата половина на леглото бе празна. Не се изненада — Пол винаги ставаше рано, още на разсъмване, с разлика най-много до един час — според сезона. Една сутрин, още не се бе зазорило дори, тя също се беше събудила по-рано. След като тихо се прокрадна в съседната стая, тя го беше заварила да говори тихо по телефона. Вероятно внимаваше да не я събуди. Още помнеше обаче как той се сепна и побърза да прекъсне разговора.

Ето че и сега шепотът секна, после се чуха стъпки. Холис се изтегна и придърпа одеялото чак до брадичката си.

— Добро утро!

Той изглеждаше великолепно — напълно освежен, преоблечен в скъпия си костюм, шит по поръчка, който носеше с небрежна елегантност, но само в дните, когато в посолството се провеждаше поредният прием. В ръцете си държеше подноса за закуска: купа с малини, кафе, кана с портокалов сок.

— Кога за последен път ти признах, че те обичам? — заговори Пол, след като я целуна по устните.

— Какво хубаво начало на деня — усмихна му се тя.

Холис се надигна, за да стигне до подноса. Гърдите й се показаха изпод одеялото.

— Не ти ли е хладно?

— Не, никак. Но не знам дали разбираш от намеци. — Тя отпи от сока и му подаде чашата. — Нима тази сутрин си изгубил усета си към тайните на женските сърца?

Той посочи с кимване към подноса.

— Може би това там ще ти помогне да отгатнеш защо днес съм толкова разсеян.

Холис се намръщи недоумяващо, огледа се и едва сега видя причината: в ъгъла на подноса, зад каната с портокалов сок, бе скрита кутийка от черно кадифе — от онези, в които парижките бижутери доставят стоката си. Първата й мисъл я засрами: „Не е пръстен, твърде голяма е“.

— Трябва да я отвориш.

Щом надигна капака, от устните й се изтръгна възторжено ахване — вътре лежеше рядка антична камея^[3], от слонова кост, със златен обков, обграждащ прекрасния профил на Елена от древна Троя.

— Прочети надписа.

Холис обърна камеята. На долната страна бе написано с готически шрифт: „Завинаги твой“.

Младата жена се засмя, а в очите й блеснаха сълзи. Ръцете й се обвиха около раменете му. Пръстите й трепереха толкова силно, че Пол трябваше да й помогне при закопчаването.

— Пол, великолепна е! Къде я намери… И защо?

Той сви рамене.

— Просто не можах да устоя на красотата й. Има и още нещо: чувствам се виновен пред теб за вчера, защото закъснях непростимо много за срещата с теб и онзи Доусън.

— Обади се в посолството — прекъсна го тя. — Кажи им, че ще се забавя. Измисли нещо. Някакъв грип. И се съблечи. Легни до мен. А после ще се отбием в Ла Сарасин да похапнем нещо по-така. Нали знаеш, че умирам за техните палачинки.

— И на мен ми се иска, но…

Младата жена изстина от мрачната нотка в гласа му. Веднага придърпа одеялото около раменете си и се облегна на таблата на леглото.

— Какво има, Пол?

— В последната минута изскочи някаква неприятност. Но всъщност искаш ли да узнаеш какво ме измъчва?

— Разбира се.

Макган пое дълбоко дъх.

— Добре, слушай тогава. Всичко е свързано с един американец, Саймън Джоунс. Някога е бил банкер, но злоупотребил с крупна сума… пет милиона долара, изтеглени от една банка в Бостън. Навремето това са били много пари. Разбира се, изчезнал безследно заедно с милионите.

Едва сега, на стари години, го замъчила съвестта и решил да се върне в родината и да се предаде на властите. Затова се свърза с нашето посолство. Проучих неговия случай. Говорих с нашето Министерство на правосъдието. От Вашингтон заявиха, че още го издирват и ще бъдат много доволни, ако приключат с това дело. После отново се срещнах с този Джоунс, обясних му как стоят нещата и му казах какво може да очаква: при най-благоприятно развитие на ситуацията ще излежи шест месеца в някой затвор. Авоарите му, които все още били внушителни, поне така твърди той, ще бъдат конфискувани.

Но проблемът е в това, че не притежава паспорт, нито други документи, за да се върне във Вашингтон. Нуждая се от някой, който да го придружи дотам и да го предаде на федералните следователи. Намерих подходящ човек, ала тази нощ той катастрофирал тежко. — Пол Макган млъкна и я изгледа изпитателно, преди да продължи: — Така че сега се налага да му търся заместник. Желателно е да е някой доброволец.

— Искаш аз да се заема с това? — От изненада Холис рязко се надигна в леглото.

— Ти имаш и опит, и всички пълномощия. Е, Джоунс ще се нуждае от имиграционни документи, но и с това можеш да се справиш. Вчера изпратих съобщение до Вашингтон, че подготвям отлитането му за Ню Йорк. От теб ще се иска само да попълниш визата му. Аз ще се погрижа за всичко останало. Нищо чудно днес да завариш приготвените документи на бюрото си.

Тя кимна. Беше се наслушала на такива истории — висшестоящите често използваха третостепенните чиновници в посолството за спешни задачи, подобни на тази. Най-често за трескаво оформяне на документи в последните минути (когато бе станало безнадеждно късно за услугите на куриерските агенции) и за доставянето им по предназначение. Изглежда, че никой от персонала на посолството не можеше да избегне тази досадна участ. Макар че онези от охраната също можеха да помогнат, а не само да се разхождат с пистолети на кръста…

— Не искам да изглеждам прекалено настойчив — рече Пол, сякаш прочел мислите й, — но не ни достига надежден персонал. Ако не бях така притиснат със сроковете, бих изчакал, докато се свържа с някой, на когото мога да имам доверие, но…

— Стига, Пол. Всичко е наред. Само че първо трябва да поговоря със Сюзан Гарсети и да разбера дали тя няма нищо против да отсъствам…

— Това вече е уредено.

— Нима?

Той се поколеба за миг, преди да й отговори:

— Цялата работа е доста сложна, Холис. Ще заминеш днес следобед. Седем часа полет до Ню Йорк. Там предаваш Джоунс на нашите хора, после взимаш същия самолет с обратния полет и се връщаш тук. Очаква те тежък ден.

— Една жена е готова на много повече, ако е влюбена. Но… — Тя се замисли и сведе глава. — Но нещо не ми е ясно. Ако този Джоунс е изчезнал преди много години, защо се бърза толкова с връщането му в Щатите? По здравословни причини ли?

— Причината е в политиката на френското правителство. В Държавния департамент получили сигнал, че Джоунс внезапно изплувал на повърхността, но някакъв осемдесетак от бюрократите в Ке д’Орсе…

— Какъв? Осемдесетак?

— Така наричаме тъпанарите, неспособни да изкарат поне сто, сто и десет при теста за интелигентност. Както и да е, но сега французите искат да му щракнат белезниците само и само за да ни натрият носа. Моите осведомители от парижката полиция ми подшушнаха, че ако Джоунс днес не се озове на борда на самолета, утре ще бъде в подземията на френското следствие.

— Е, в такъв случай съм готова да помогна, за да се избегне дипломатическият скандал.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Но го правя само заради теб. И заради още нещо…

— И какво е то?

— Не бързай! Скоро ще ти стане ясно — закачливо му се усмихна тя. — А сега да не губим време. И без това не ни остава много.

 

 

Предпочете да се изкъпе в апартамента на Пол, защото в нейния топлата вода понякога спираше. Докато я обливаха горещите струи, Холис се замисли за това какво трябваше да свърши, преди да отпътува.

— Излитате от „Шарл дьо Гол“ в два и половина, но тръгни по-рано. Знаеш какъв кошмар са уличните задръствания в Париж — инструктира я Пол. — Вземи първа класа.

После й връчи няколко стофранкови банкноти и хиляда долара и продължи с напътствията:

— Срещата с Джоунс е в ресторанта на хотел „Терминус Норд“ точно по обед. В папката с неговите документи, която ти дадох, ще намериш снимката му. Погрижи се за еднократната му виза. И от този момент не бива да го изпускаш от очи. Французите няма да ти създават проблеми, понеже напускаш страната. Но не знаем на кого ще попаднеш в имиграционната служба на нашето летище. Затова се постарай всичко да е добре изпипано.

Точно на нея едва ли бе нужно да се обяснява как се попълват имиграционни документи.

— И още нещо: щом кацнете на „Кенеди“, трябва да отидеш в крилото с офисите на чуждите авиокомпании. Ще търсиш врата с надпис „Е-12“. Там ще те чакат следователите от ФБР. Накрая остана най-важното. С никого не споделяй нито дума за операцията! Посланикът настоява това прехвърляне да се извърши без излишен шум, без никакви усложнения. Ако нещо се обърка, аз ще се оправя.

Не, скъпи, никакви усложнения няма да има.

Холис се измъкна от душкабината. Усещаше крила на раменете си — най-после й поверяха нещо сериозно. Как можеше да провали своя Пол, след като й оказа такова високо доверие?

 

 

Таксито я отведе до „Рю Берже“. Младата жена живееше в апартамент, гледащ към обширен парк — където някога са се намирали огромните парижки хали. Отвъд дърветата и алеите се издигаше древната катедрала „Сент Юстас“. При всяко влизане в апартамента Холис виждаше през прозореца островърхите кули на църквата.

Докато се преобличаше в семплия, но удобен за пътуване костюм, се замисли за това колко обичаше тази квартира. Макар да не бе така елегантна, както апартамента на Пол, приветливата обстановка на жилището й напомняше за студентските години в Ню Йорк. Още преди да изтече първият месец след нанасянето й тук, тя вече бе опознала хората от съседните магазинчета, кафенета и ресторанти; беше свикнала да се усамотява в отсрещния парк в тихите неделни следобеди.

Целият този свят беше отдалечен на светлинни години от припряността и шума, царуващи в консулството; беше много по-скромен и по-привлекателен от света на Пол: скъпите ресторанти, ефектните нощни клубове, следобедните гостувания в салоните на най-известните жители на френската столица. Тук бе място само за отдих и за усамотяване.

Тя дръпна ципа и преметна сака през рамо. Взе само козметичната си чантичка, комплект бельо, един панталон и пуловер (за обратния полет). За последен път извърна очи към катедралата, мержелееща се отвъд прозореца, докосна за късмет камеята, излезе на стълбите и завъртя ключа. Докато чакаше за такси, младата жена се усмихна при мисълта, че благодарение на часовата разлика между Париж и Ню Йорк ще си бъде у дома в същия ден и час, когато бе закусвала тук с Пол. Закуска и още нещо.