Филип Шелби
Опасни муцуни (24)

23.

Въпреки протестите му тя го вмъкна в първото такси, което се зададе по улицата. Помоли шофьора да ги остави на две пресечки по-нататък. Останалата част от пътя Холис и Кроуфорд изминаха пеша. Той пристъпваше бавно, преметнал здравата си ръка през рамото й.

— Кажи ми кодовата комбинация — рече Холис, когато стигнаха пред вратата.

Помогна му да влезе в апартамента и го настани на дивана във всекидневната. Под шкафа в банята Холис откри аптечка за първа помощ. Там имаше всичко, което й бе необходимо. С ножиците разряза ръкава на сакото му, след което се зае да обработва раната с антибиотик на прах, памук и йод.

— Изглежда не ти е за пръв път — тихо се обади Кроуфорд.

Лицето му изглеждаше прекалено бледо, дори пепеляво.

— Забрави ли, че съм отрасла в затънтения щат Айдахо? — Той простена от болката и тя прехапа устни: — Извинявай. Да не би да натискам тампона прекалено силно? Ето, вече привършвам. Имаш късмет, че се отърва толкова леко.

— Искам да видя раната в огледалото.

Кроуфорд се извърна с раненото си рамо напред. Виждаше се грозен червен белег — тъканта бе разкъсана от куршума. Болките бяха много силни, но за щастие не бяха засегнати нито костите, нито кръвоносните съдове.

Холис внимателно премести ръката му. Кръвоизливът беше спрял. Намаза раната с мехлема, който бе открила в аптечката, и се зае с превръзката. После разрови комплекта за първа помощ и намери пластмасова тубичка с бели хапчета, но без етикет от производителя.

— Какви са тези хапчета?

— Обезболяващи. От специалните. Засега не се продават в аптеките.

Холис изсипа две хапчета в дланта си.

— О, не…

— Смяташ ли да излизаш някъде? — сърдито попита тя.

Отиде в кухнята и се върна с чаша вода. Остана до него, докато той преглъщаше хапчетата. Хвана го под здравото рамо и му помогна да прекоси дневната, за да стигне до спалнята. Намери възглавници, взе едно одеяло и го накара да легне.

— Дай ми четири часа — промърмори Кроуфорд.

— За къде бързаш толкова? Днес Майстора вече се позабавлява достатъчно. Съмнявам се, че ще иска да убие още някого.

Горчивината в гласа й изненада и самата нея. После осъзна, че не бе предизвикана от възмущение или гняв, а от страха, загнездил се у нея. Младата жена си припомни звука на счупеното стъкло, изумения поглед на Кроуфорд, когато куршумът се заби в рамото му, как Пол се бе нахвърлил върху нея, а сетне кръвта, изпръскала лицето му, сякаш че бе запратил през рамото си чаша червено вино. Само тя бе останала права до прозореца в онова помещение, а на тридесет метра от нея бе мъжът, който се опита да я убие. След което съвсем неочаквано той бе прибрал оръжието си и бе изчезнал от покрива.

Усети ръката на Кроуфорд върху своята.

— Какво се случи там?

— Не мисля, че Макган е имал прикритие. Той дойде въоръжен, но аз никога не съм вярвал, че Майстора е тайното му оръжие. Макган е организирал операцията още в Париж… Но някои неща не се връзват. Майстора никога не би се изложил на подобен риск, особено към края на играта.

Ръката му се отпусна върху нейната. Холис провери превръзката и отиде в кухнята. Застана пред прозорците, загледана в самотното дърво в градината.

Защо, Пол?

Думите на Макган я бяха засегнали дълбоко. Но колкото и ужасни да бяха, Холис бе усетила лъжата. Той не й беше отговорил на най-важния въпрос: защо я бе измамил, използвал и накрая изпратил на смърт?

Може би защото все още имаше доста време до края на играта.

Холис си направи чай и успя да изпие половината, преди сълзите й да рукнат. Седеше край малката кръгла масичка до прозореца, а мислено бродеше из развалините на разрушения дворец на своите илюзии. Когато сълзите й пресъхнаха, младата жена вече знаеше, че бе готова.

Отиде в спалнята и чу равномерното дишане на Кроуфорд, върна се във всекидневната, взе дистанционното и включи телевизора. Превключи няколко канала, докато намери Си Ен Ен, изчака следващата новинарска емисия и изслуша частта, която я интересуваше. Намали силата на звука и се взря напрегнато в екрана, попивайки всяка дума, отнасяща се за програмата на посещението на сенатора Робърт Балантайн в Ню Йорк. Обърна специално внимание на снимките, придружаващи репортажа. Искаше й се да бяха повече.

Когато материалът посветен на Балантайн свърши, Холис натисна бутона за изключване на звука. Затвори очи и си представи, че отново се намира във всекидневната в Бедфорд Хилс, а Кроуфорд й показва как работи охранителната система около къщата. Той държеше дистанционното и набираше някакви цифрови комбинации…

Холис се опита да имитира движението на пръстите му.

Колелото… на… късмета…

Младата жена се втренчи в екрана. Невъзможно. Може би бе натиснала грешен бутон.

Сетне нещо привлече вниманието й. Състезателите. Вече ги бе виждала. Може би беше повторение или…

Холис продължи да се взира в екрана. Около две минути водещият оживено ръкомахаше и обясняваше нещо, след това камерите отново показаха състезателите. Внезапно картината изчезна, екранът посиня и се появи изображение, типично за компютърните програми, но не и за телевизионните емисии:

„МЕНЮ: КОДОВИ ИМЕНА

1. ПРОПОВЕДНИКА……….ЛИКВИДИРАН

2. ИНЖЕНЕРА………ЛИКВИДИРАН

3. МАГЬОСНИКА………ПАСИВЕН

4. ПОЩАЛЬОНА………ПАСИВЕН

5. МАЙСТОРА………АКТИВЕН“

Холис натисна бутон „5“ върху приставката за дистанционното управление, екранът се изтри и най-отгоре се появи нов надпис:

„ПОВЕРИТЕЛЕН АРХИВ НА ДЪРЖАВНИЯ ДЕПАРТАМЕНТ

ОБСЕГ НА ДЕЙСТВИЕ: МЕЖДУНАРОДЕН“

Следваше файлът, описващ живота на Майстора или по-скоро малкото, което бе известно за него. Стари снимки на млад мъж в маскировъчни дрехи на фона на тропическа гора. Но лицето му бе извърнато, уловено в полупрофил. После същият мъж, но по-възрастен, с късо подстригана коса, някъде сред пустинята. Следваше снимка на мъжа, облечен в костюм, седнал в едно кафене на някакъв оживен булевард в една от европейските столици. Прекосяващ митницата на някакво летище с бейзболна шапка с голяма козирка, закриваща лицето му. Застанал край телефонна кабина в някакъв град с трамваи.

Сведенията бяха написани на сух бюрократичен език, но обхващаха дейността на Майстора през всичките тези години. Имаше сигурни доказателства, че е извършил седемнадесет убийства — абсолютен рекорд за всички наемни убийци. Според оценката на ОМЕГА бройката може би беше по-голяма, но липсваха доказателства. Обикновено действал в Европа, но за него не представлявало проблем да отскача и до Латинска Америка. Предпочитал да стреля със снайпер отдалече, не обичал да се приближава прекалено много до целта. Никога не поемал ангажименти в Северна Америка.

ОМЕГА го преследвала от години, но по някаква ирония на съдбата, след операцията в Париж преди петнадесет години, той сякаш потънал в земята.

Холис спря. Кроуфорд бе споменал, че Майстора е работил в Париж. Как беше името на жертвата му? Тайло. Чиято дъщеря сега работеше към специалните служби.

Холис отвори файла за Париж. Каза си, че постъпва правилно, а не единствено поради женско любопитство. Трябваше да научи колкото е възможно повече за Майстора. А това означаваше, че трябва да проследи кои са били жертвите му, за да се опита да намери неща, които би могла да използва.

Париж, преди петнадесет години.

Холис се сепна. Годините не съвпадаха. Тайло не беше убит в Париж преди петнадесет години…

На екрана се заредиха черно-бели кадри, но с лошо качество. Камерата показваше стеснен участък и й се стори, че разпознава една от парижките улици. Когато обективът се прикова към отсрещната страна на улицата, тя се сети кое бе това място: „Фобур дьо Сент Оноре“. Много близо до Елисейския дворец. И до американското посолство. Холис засили контраста и успя да разбере, че филмът е сниман през летен следобед.

Сега камерата се извъртя под друг ъгъл, за да улови фундамента на строителен кулокран.

Дистанционното падна от ръката на Холис и тупна на пода.

Една фигура, с извърната настрани глава, излезе от кабината на подемника в подножието на кулокрана. Докато камерата продължаваше да показва част от пейзажа, фигурата изчезна от кадър. Но само за секунда. Камерата отново улови мъжа, на петнадесет метра встрани, в работнически дрехи, с каска на главата, забързан надолу по пустата улица. Кадърът бе прекалено неясен, за да се различи лицето.

Нещо не е както трябва — помисли си Холис. — Не се виждат никакви камиони, нито работници. Посред бял ден, а никой не работи!

Ако не беше толкова съсредоточена в самия филм, щеше да се сети много по-рано. Кадрите се забавиха, за да покажат работника в полупрофил, вдигнал ръка към лицето си, сякаш знаеше, че го снимат. Следваха серия от увеличени кадри, но лицето ставаше все по-неясно… Кадърът най-сетне улови това, което Холис знаеше, че ще види: пръстена на безименния пръст на лявата ръка. Образът бе замъглен, но определено бе същият пръстен, който бе видяла на ръката на Майстора при първата им среща в ресторанта на хотел „Терминус Норд“.

 

 

Навън се бе смрачило, когато Кроуфорд се събуди. Помръдна ръката си и се смръщи от болката. В първия миг не осъзна защо усеща напрегнато пулсиране. Беше спал дълбоко, без да сънува, забравил за изгарящата болка в рамото. Но споменът от престрелката отново нахлу в съзнанието му.

Надигна се бавно, все още сънен. През прозорците се виждаха запалените улични лампи. Кроуфорд изруга тихо. Беше помолил Холис да го остави да поспи само четири часа, но изглежда тя бе забравила да го събуди.

Закрачи към всекидневната, но пристъпваше много бавно, очаквайки следващия пронизващ пристъп на болката. Във всекидневната светеше. Зави към банята, за да наплиска лицето си със здравата си ръка. После предпазливо опипа превръзката. Не видя окървавени петна — сигурен признак, че кръвоизливът бе спрял. Засега не можеше да движи ръката си, но имаше надежда скоро да се възстанови.

— Холис!

Кроуфорд чу глухо бръмчене откъм всекидневната. Първото, което видя от прага, беше черно-белият кадър на телевизионния екран, показващ как Майстора слиза от кулокрана. Едва сега забеляза Холис — смълчана, притаена в креслото.

— Защо не ми каза?

Гласът й звучеше студено и остро, като наточен бръснач. Кроуфорд не можа да издържи укоряващия го поглед и сведе глава.

— В Бедфорд Хилс ми спомена, че досега Майстора се е провалил само веднъж. Тогава, според твоите думи, той трябвало да убие някакъв мъж. Справил се блестящо, както винаги, но после всичко се объркало. Поради „непредвидими промени в обстоятелствата“. Едно от тези „обстоятелства“ е била моята майка, така ли е?

Кроуфорд мълчеше.

— Попитах те нещо — продължи Холис. — Исках да разбера кой е бил убитият? Тогава ти ми заяви, че не го познаваш.

— Не беше необходимо да знаеш — тихо промълви Кроуфорд.

— Не е било необходимо да знам, или не е било нужно да го знам? — предизвикателно попита Холис. — Защото си се страхувал, че няма да мога да понеса истината, а това ти не си могъл да си го позволиш?

— Наистина ли имаш нужда от болката…

— Аз вече живеех с тази болка! Исках да знам истината. Това исках… и от това имах нужда.

Той взе дистанционното и изключи образа на екрана.

— Ела, седни до мен. Моля те, Холис.

Тя отстъпи и приседна на ръба на дивана, без да го изпуска от очи. Видя го, че се колебае, сякаш търси подходящите думи.

— Кажи ми го, моля те! — Гласът й прозвуча настойчиво.

Кроуфорд кимна.

— Добре. Какво си мислиш, че правеше баща ти в посолството в Париж?

— Той беше служител към охраната на посолството. Това ти е известно, нали, Кроуфорд?

Млъкна, защото той поклати глава.

— Това бе само за прикритие. И двамата имахме една и съща работа. Той бе част от ОМЕГА. — Замълча за миг. — Холис, той бе един от основателите на ОМЕГА.

Тя потрепна, сякаш я бе ударил. Гневът и недоверието й сякаш го заляха като огромна вълна.

— Истина е — продължи Кроуфорд. — Алек Фримънт водеше двоен живот. Не е споменавал за това просто за да ви предпази.

— Защото ако сме знаели, е съществувал риск неволно да се издадем — горчиво рече тя.

— Баща ти беше един от най-ценните хора, които защитаваха страната ни. Съществуваха рискове, но той нито веднъж не отказа да ги поеме. — Кроуфорд се поколеба. — Може би няма да ми повярваш и може би не е сега моментът да ти го казвам, но баща ти те обичаше много. Задълженията не му пречеха да се грижи с обич за теб; не беше различен човек само заради това, което трябваше да върши. Мъжът, когото си обичала, животът, който си водила с него… нищо от това не се променя от разкритието, че е работил за ОМЕГА.

Холис се извърна. Пред очите й изплува споменът за онзи последен ден с баща й, как двамата се бяха забавлявали, както винаги, когато той имаше свободно време. Спомените бяха невероятно ясни, сякаш събудени с магическа пръчка. Може би това, което Кроуфорд се опитваше да я накара да повярва, бе истина.

— Ти каза, че баща ми е бил сред основателите на ОМЕГА. Кой е бил другият?

— Доусън Уайли.

Кроуфорд очакваше разкритието да я смае, ала тя прие думите му без видима реакция.

— Когато си проследил Майстора в Париж и си ме видял с него, ти си помислил, че знам за баща си и за ОМЕГА. Че съм станала предател и сега работя за Майстора.

— Да, подозирах го. До момента на летището, когато имаше възможност да ме убиеш, но не го направи.

Следващият й въпрос го изненада.

— Откъде имаш този запис? Кога разбра, че убиецът е бил Майстора?

— Френските служби за сигурност работят доста тромаво. Тогава бяха обхванати от паника, блокираха квартала около посолството, извършиха куп ненужни неща. Свързаха се с нашите хора, след това с ЦРУ и ФБР. Накрая и с мен. Когато нещата най-сетне се изясниха, вече бе станало посред нощ. Имахме обща представа откъде е стреляно, но едва на сутринта успяхме да установим точното място. Беше ни необходимо още едно денонощие, за да претърсим кулокрана и зоната около него. Успяхме да вземем записите, заснети от камерите на охраната към посолството.

— Значи още тогава си знаел, че това е Майстора?

— Тогава само го подозирахме. След балистичната експертиза вече имахме доказателство. Куршумите, които Майстора бе използвал, притежаваха същите нарези, както и куршумите при убийството на Тайло. — Замълча за миг. — А ти как го позна? На записа не се вижда лицето му.

— По пръстена… Той се вижда на записа. Същият пръстен, който Майстора носеше при първата ни среща в Париж.

Кроуфорд затвори очи и поклати глава.

— Никой досега не се е доближавал толкова близо до него, че да забележи подобен детайл.

— Ти би могъл. — Обвинението в гласа й го жегна. — Следил си го в Марсилия. Знаел си, че е бил виновен за смъртта поне на четирима човека — Тайло, майка ми, баща ми и французина. Но не си направил нищо, за да го спреш.

— Обясних ти, че трябваше да разбера защо Майстора бе отново активиран. Това отдавна не се бе случвало. Което автоматично означаваше, че се замисля нещо много голямо. Знаех, че имам всички основания да го арестувам, но не го направих.

Холис тъжно го изгледа.

— Чудя се дали баща ми или Доусън Уайли някога са казвали подобно нещо. Навярно се е случвало, нали? Всичко това никак не ми харесва, Сам.

Лицето й помръкна.

— Дий ме обича — рече накрая тя. — Двамата с Марта ме отгледаха. Но той никога не ми е казвал защо са загинали родителите ми. Смятах, че просто не знае…

Внезапно се сепна.

— Гледах новините. Нищо не се е случило с Балантайн.

— Той още ли е в града? — попита Кроуфорд.

— Да, в хотел „Четирите сезона“.

— Трябва да се доберем до него.

— Или до Майстора…

Думите й го стреснаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че се досещам къде се укрива.

— Как би могла да отгатнеш?

Холис стана от стола и се приближи до него.

— Помниш ли какво се случи в склада?

— Разбира се.

— Не, искам да кажа, дали наистина си спомняш. Помниш ли къде стоях аз, след като те раниха?

— Пред Макган. Той все още бе на стола.

— А после?

— Той се нахвърли върху теб, но куршумът го повали. Куршумът профуча покрай теб, а ти просто стоеше там…

— С лице към убиеца. Той е можел да ме застреля. Едва ли е пропуснал целта.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Защо не ме е застрелял?

— Не знам. Може би нещо е отвлякло вниманието му или пушката му е засякла. Всичко може да се случи.

— Или пък не е бил Майстора, Сам.

Кроуфорд се вцепени.

— За какво говориш?

— Ти каза, че Макган е организирал всичко от Париж. Смятал е, че Майстора ще го прикрива от мига, в който той влезе в склада. Ние мислехме, че камеята е примамка. Ала всъщност примамката е бил самият Макган. За да ни накарат да отидем на такова място, където Майстора ще може да ни убие. — Замълча. — Тогава защо не го направи, Сам? Мога да приема, че не те е улучил смъртоносно. Но мен? След като бях точно срещу него? Не, това е недопустимо за професионалист като него.

— Но ако не е бил Майстора, тогава кой е бил на онзи покрив?

— Мъжът, когото ти преследваш от години, но все още нищо не знаеш за него… онзи, когото наричаш Брокера. Онзи, който ме защити, заемайки мястото на Майстора. Някой, за когото аз означавам нещо. — Извърна глава. — Има само един човек на този свят, който изпитва подобни чувства към мен, Сам.

 

 

В осем часа същата вечер Кроуфорд напусна апартамента.

Четиридесет и пет минути по-късно се обади на Холис по телефона.

— Аз съм на Уест Енд авеню, на покрива на сградата от другата страна на улицата, на която се намира старият ти апартамент. Вътре не свети, но имаш посетител.

— Майстора ли?

— Този път не.

— Сигурен ли си?

— Тези очила за нощно гледане са много добри.

— Дали не е Доусън? — За всеки случай тя бе дала описанието му на Кроуфорд.

— Не мога да кажа, но мисля, че трябва да проверим. Във всеки случай ти си права: мястото е било използвано.

Холис изслуша плана му.

— Рисковано е, но си струва — заключи той. — В противен случай мога да го обезвредя. Ти решаваш.

— Имаме нужда от сигурна информация. Да го направим.

— Ще те прикривам.

— Разчитам на това.

Часът бе пиков и улиците бяха пълни с хора. Холис не биваше да рискува да остане дълго навън. Две пресечки по-надолу откри спирката на метрото и се насочи към Горен Уест Сайд. Слезе близо до американския музей по естествена история, пресече авенютата Колумб и Амстердам и тогава пое към Уест Енд авеню.

Когато видя сградата, спря и се скри под навеса на малката бакалница, чийто собственик беше кореец. Погледна към връзката с ключовете в ръката си. Имаше само три ключа: единият бе лъскав, от апартамента й в Париж, а другите два бяха потъмнели от годините. Холис си припомни деня, в който Марта Уайли й ги бе дала — тъкмо когато се бе записала да следва в Колумбийския университет.

Апартаментът в Уест Сайд бе жилището на Марта дълго преди тя да се запознае с Доусън Уайли. През шестдесетте и седемдесетте години беше средище на оживени дебати и среднощни дискусии между Марта и нейните колеги от университета, техните студенти и всеки, който искаше да присъства. За Холис апартаментът се превърна във втори дом и едновременно с това й се струваше, че е попаднала на място, където историята оживява. Затова запази ключовете, заради връзката й с тази изключителна и необикновена жена. И като скъп спомен от най-щастливия период в своя живот.

А сега някакъв непознат бе нахлул в убежището й. Някой, който бе разкрил връзката й с него. Някой, който навярно работи заедно с Майстора.

Още един натрапник в този кошмар, пълен с изненади.

Кроуфорд й бе казал, че портиерът няма да й попречи. Холис погледна през стъклото на високата външна врата и го видя в стаичката си, облегнат на стола, сложил ръце на корема си и потънал в кратка дрямка. Пъхна единия от ключовете и влезе във фоайето.

Както винаги сградата миришеше на сухи розови листа. Докато се изкачваше нагоре, асансьорът се клатеше и издаваше стържещ звук.

Холис закрачи по коридора към апартамента и спря пред полираната дървена врата. Пъхна ръка в джоба на палтото си и докосна дръжката на пистолета, но бързо се отказа. Кроуфорд й бе казал, че и двете й ръце трябва да бъдат свободни и да се виждат. Трябваше да накара непознатия да говори с нея, ако изобщо бъде възможно.

Холис пъхна втория ключ в ключалката. Той влезе гладко и се завъртя с познатото леко усилие. Отвори вратата и натисна двата бутона на автоматичната ключалка. Сега вратата бе затворена, но не и заключена.

Младата жена пристъпи две крачки в малкото антре и тогава забеляза алармената инсталация на стената. Тя беше нова и светеше в червено. Не знаеше какво да направи и затова се втурна към всекидневната. Тихо извика:

— Дий!

В този миг светлините в апартамента светнаха.

Холис се завъртя и се озова срещу висок слаб мъж, седнал в креслото. В ръката си държеше пистолет, насочен към нея.

— Кой е Дий? — попита Джейкъб.

Тя не приличаше на жената от паспортната снимка. Джейкъб си помисли, че онази свежест и невинност бяха завинаги изтрити от лицето й.

— Дръж ръцете си настрани от тялото. Седни на стола зад пианото, но преди това постави ръцете си отгоре.

Холис забеляза, че столът бе преместен от обичайното му място пред старото пиано „Либерман“, на което Марта и приятелите й често обичаха да свирят забавни мелодии и антивоенни химни.

Седна и се обърна с лице към непознатия.

— Кой е Дий? — повтори той.

— Кой сте вие?

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Аз съм детектив Хари Джейкъб от нюйоркското полицейско управление. Моята специалност е да залавям хора като вас.

— Полиция? — Холис усети как сърцето й заби учестено. Не беше това, което Кроуфорд очакваше. — Какво искате да кажете с това специалност?

— Терористи. Като теб и приятелчето ти. А сега ми кажи: онази нощ в Бедфорд Хилс, когато двамата убихте четирима от хората ми — това ли бе най-успешната ви акция?

— Как можете да кажете подобно нещо! — изумено прошепна Холис.

— Мога, защото онези момчета бяха от моя екип.

Младата жена поклати глава.

— Вие не разбирате…

— Как ли не! Знам, че ти си Холис Фримънт, служителка от парижкото консулство. А този апартамент принадлежи на…

— Доусън Уайли. Той и жена му ме отгледаха. Живях тук, когато следвах в Колумбийския университет, преди смъртта на Марта.

— Доста удобно. Предполагам, че сте запазили ключовете по сантиментални причини.

Холис не каза нищо.

— Може би се чудиш защо алармата не заработи — продължи Джейкъб. — Направих някои подобрения.

— Последния път, когато бях тук, нямаше никаква алармена инсталация.

— Нима? Е, в такъв случай излиза, че някой е идвал тук преди мен. Щом не си била ти, значи е бил твоят приятел. Искаш ли да ми разкажеш за него?

Младата жена не чу как се отвори вратата, но с периферното зрение улови сянката, прекосяваща преддверието. Погледна към Джейкъб решително:

— Слушайте, детектив Джейкъб, много съжалявам за това, което се случи с вашите хора, но нито аз, нито мъжът, за когото говорите, имаме нещо общо със смъртта им. Не сме от хората, които преследвате.

Джейкъб отвори уста, но гласът, който се разнесе, не бе неговият:

— Тя има право.

Детективът знаеше, че студеният пръстен, опрян в слепоочието му, бе дулото на пистолет.

— Знаеш какво трябва да направиш, нали, детектив?

Джейкъб пусна пистолета си до креслото.

Кроуфорд се наведе и го взе.

— Би ли станал, ако обичаш?

Вдигна с две ръце Джейкъб от креслото, ловко измъкна белезниците, служебната му карта, клетъчния телефон и малкия 32-калибров резервен пистолет от кобура под мишницата. Сетне му посочи любезно да седне отново в креслото и му хвърли паспорта си.

— Кроуфорд? И ти ли си от посолството?

— Не. Работя за службата по охрана към Държавния департамент.

Джейкъб поклати глава.

— Звучи невероятно.

— А ти какво очакваше?

Джейкъб огледа двойката пред себе си.

— Откога ни чакаш тук? — попита Кроуфорд.

— През по-голямата част от деня.

— Изглежда си много търпелив. Сигурно си знаел, че някой ще дойде, в противен случай едва ли би изгубил толкова време.

— Рано или късно някой от вас двамата щеше да се появи.

— Но ти си дошъл сам. Това означава, че не действаш съвместно с хората си, нито с федералните агенти. Защо?

— Защото когато всичко приключи, ще трябва да почукам на четири врати и да съобщя на четири жени, че са станали вдовици. Ако бях уведомил федералните или някой друг, вие щяхте да се появите в новините в единадесет, за да ви интервюират Боб Шапиро и Джери Спенс. Не мога да го допусна.

Кроуфорд се замисли за миг, прибра пистолета в кобура си и се обърна към Холис.

— Разкажи му. Всичко.

Джейкъб го бе видял как действа и знаеше, че точно сега е моментът да се нахвърли върху Кроуфорд. Но го разубеди нещо в начина, по който Кроуфорд прибра пистолета си — сякаш даваше знак за примирие, макар че без никакво усилие можеше да пръсне мозъка на Джейкъб. Детективът реши, че е по-разумно да ги изслуша.

Холис започна разказа си от Париж и му обясни какво се беше случило там. Джейкъб забеляза смущението й, когато спомена някакъв мъж на име Макган. След няколко минути знаеше защо.

Джейкъб слушаше не само думите й, но преценяваше и интонацията й. Освен това наблюдаваше и спътника й, ала Кроуфорд остана до камината, с гръб към тях. Ако двамата с жената предварително бяха репетирали всичко това, то тя си бе научила репликите перфектно.

Колкото повече Джейкъб слушаше, толкова повече се убеждаваше, че двамата не изнасяха представление. Подробностите относно престрелката на летището, гонитбата по магистралата, убийствата в Бедфорд Хилс… всичко придобиваше смисъл, ако се погледнеше откъм тяхната гледна точка.

И още нещо: начинът, по който двамата изглеждаха, сякаш бяха прекарани през месомелачка. Освен това от предпазливите движения на Кроуфорд личеше, че е ранен в дясното рамо.

Джейкъб не бързаше с въпросите, а лицето му остана безизразно дори и когато тя навлезе в най-ужасните подробности… Когато свърши, Джейкъб разбра какви са тези двамата — хора, които оцеляват. Но спомените винаги щяха да ги преследват.

— Това ли е всичко? — попита Джейкъб и вдигна вежди. — Сигурна ли си, че няма още нещо? Има ли нещо, на което да не е способен вашият Майстор?

Кроуфорд се извърна.

— Едва ли.

— Доста удивителна история — рече Джейкъб. — Но имате ли доказателства?

— Доказателството е в склада на Уест Бродуей — рязко отвърна Кроуфорд.

— Моля? — примигна Джейкъб.

— Защо ни питате? — намеси се Холис. — Вие ни повярвахте. Разбрах го, когато споменах за Майстора. Вие знаехте, че има още един участник в тази игра.

— Нямаше начин да не ви повярвам — поправи я Джейкъб. — Предполагам, че не знаете колко искрено говорите за всичко това.

— Каква е вашата версия за третия мъж? — попита Кроуфорд.

Джейкъб му разказа за предположението си, че мъжът е агент на израелското разузнаване.

— Сега се оказва, че съм сгрешил. — Погледна към Холис и Кроуфорд. — Откъде сте сигурни, че Балантайн е мишената?

Кроуфорд му подаде ранното издание на утрешния „Таймс“. Джейкъб погледна към обширната статия за семейство Балантайн. Заглавието гласеше: „Движението «Напред, Америка!» организира благотворителна среща на Острова на Свободата“.

Отстрани, в малко каре, се съобщаваше подробното разписание на мероприятията.

— Не сме сигурни — отвърна Кроуфорд, — но по метода на изключването стигнахме до сенатора Балантайн. Той е с най-висок рейтинг в града. Една политическа мишена…

— Какъв е мотивът? — прекъсна го Джейкъб. — Кой би искал да го отстрани?

— Не познавам добре политическата му кариера — отвърна Кроуфорд. — По-добре попитайте самия него.

Джейкъб изсумтя.

— Едва ли ще имам подобна възможност. Пред нас стои един първокласен негодник, който вкара хората ми в смъртоносен капан. Официално аз съм отстранен от случая. И независимо, че се разбирам с комисаря, не мога просто така да нахлуя в кабинета му и да му заявя: „Трябва да попиташ Балантайн кой иска да го застреля“.

— Ами ако се обърнем към специалните служби?

— При моята репутация и без никакви доказателства те просто ще ме изхвърлят. — Джейкъб се замисли. — Ами вие? Защо един от вас не вдигне телефона и не се обади на държавния секретар?

— Но и ние имаме същия проблем като теб: нямаме доказателства. Дори и да имахме, ще ни трябва доста време, за да достигнем до Балантайн и да го убедим, че се намира в опасност. Мислиш ли, че един кандидат за президент, който се опитва да спечели на своя страна всеки глас на избирателите, ще се откаже от едно такова публично събитие, което би могло да го изведе напред в класациите? Никога няма да го направи, независимо от опасността. Освен това има още един проблем — продължи Кроуфорд. — Точно сега Майстора знае какви са мерките за сигурност. Той е планирал операцията си благодарение на тези сведения. Ако специалните служби засилят охраната, Майстора ще смени тактиката си, ще се окопае по-дълбоко и ще бъде по-трудно, дори невъзможно да се доберем до него.

— Ние? — попита Джейкъб.

— Останахме само ние — тихо рече Кроуфорд.

Джейкъб го изгледа, после се обърна към жената и осъзна, че Кроуфорд говори сериозно.

— Ами ако не се съглася?

— Ще изчезнеш за няколко дни — уведоми го Кроуфорд. — Ще те оставим тук, окован с белезници.

— Много добре. За да ме намери Майстора?

— Не. Той няма да се появи тук. Ще прекара нощта в новото си убежище и ще бъде готов за действие рано сутринта.

Кроуфорд извади белезниците.

— Само се пошегувах, че няма да дойда с вас — побърза да го увери Джейкъб. — Ти го знаеше, нали?

Кроуфорд погледна към Холис.

— Той наистина се шегуваше — кимна тя.

— Сигурно разбираш, че ако работиш с нас, това няма да помогне на кариерата ти — сухо добави Кроуфорд.

— Мина ми през ума.

— Хари, има още нещо, което може да ни кажеш — тихо рече Холис. — Споменавано ли е името на Доусън Уайли в някой от бюлетините на твоята служба?

— Не. Но го видях в един от бюлетините на ФБР. Изглежда са се опитали да го открият в Кьор д’Ален, но не са го намерили. Доколкото знам, никой не знае къде е той.

Джейкъб забеляза погледите, които си размениха Холис и Кроуфорд.

— Защо? Каква връзка има той с всичко това?

— Има още нещо, което трябва да знаеш.

Холис му разказа за убийството на Макган в склада на Уест Бродуей.

Детективът поклати глава и въздъхна.

— Добре. Вие двамата сте страхотни късметлии, няма що. Има ли някой, който да не ви преследва? — Замълча. — Имам още един въпрос. Ако се доберем до този Майстор, ще трябва ли да се церемоним с него? Искам да кажа, да му прочетем правата и други подобни глупости?

— Нужен ни е жив — равнодушно каза Холис. — Той има какво да ни разкаже. Но след това… — Тя сви рамене.