Филип Шелби
Опасни муцуни (23)

22.

Хари Джейкъб паркира на една пресечка от сградата на Уест Енд авеню. Преди да излезе от колата, телефонира на един приятел от службата за охрана, за да се увери, че има на разположение около петнадесет минути.

Джейкъб се запъти към сградата и видя до тротоара паркирания камион за доставки по домовете. На входа се размина със забързания портиер, тръгнал да си купи кафе и понички. Джейкъб се промъкна незабелязано през фоайето и забързано се изкачи по стълбите.

Откри апартамент 7Б, погледна часовника си и се зае с ключалката. Извади комплект шперцове и само след единадесет секунди бравата изщрака. Влезе вътре и се огледа. Светлините на алармения панел светеха в зелено. Момчетата от службата за охрана си бяха свършили работата. Докато си свали сакото, лампите отново засветиха в червено, т.е. системата отново бе включена.

Не усети никаква особена миризма: нито от одеколон, нито от сапун, нито от храна. Но въпреки това Джейкъб внимателно претърси апартамента. В стаите и шкафовете не откри нищо, ала по праха върху кухненския плот и в банята имаше някакви следи.

Джейкъб отвори всички шкафове, чекмеджета, разрови дори и килера. Никъде не намери храна, нито дрехи. По лавиците се виждаха само книги и стари списания. Нищо не подсказваше, че някой живее тук.

Обаче наслоеният прах бе изтрит тук-там, което бе доказателство, че някой неотдавна е влизал в апартамента. Дали бяха идвали, за да проверят мястото или са искали да вземат нещо? Джейкъб знаеше, че бегълците предпочитат убежища, които са им познати, особено ако нямат очевидна връзка с тях — както бе в случая с този апартамент и Холис Фримънт.

Федералните още не го бяха открили, тъй като разчитаха, че чрез Доусън Уайли ще открият следите на Холис Фримънт. Бяха пропуснали съпругата на Уайли, може би защото тя бе починала преди шест години. И не бяха открили този апартамент, регистриран на моминското й име, поради което той не фигурираше в данните за Доусън Уайли и Фримънт.

За разлика от тях Джейкъб бе посветил доста усилия и време, за да проучи имотното състояние на семейство Уайли. Успя да разбере моминското име на съпругата на Уайли и така се добра до апартамент 7Б. Бе готов да се обзаложи, че ако Фримънт е в Ню Йорк, тя ще отседне именно тук, тъй като нямаше да й се налага да плаща наем и да се регистрира.

Освен това Джейкъб бе сигурен, че момичето е идвало тук поне веднъж, за да се убеди, че квартирата е безопасна. След като снимката й бе разпространена из всички вестници и тв канали, двамата с нейния приятел не можеха да рискуват да отседнат дори в най-евтините хотели, нито пък да се мотаят по улиците. Нуждаеха се от временно убежище, а този апартамент бе безопасен, поне докато федералните не се докопат до покойната съпруга на Доусън Уайли.

Джейкъб влезе в дневната и премести удобното кресло в ъгъла зад вратата. От мястото си можеше да види всеки, който влезе в апартамента, и да реагира навреме.

Провери два пъти оръжието си и го остави в скута си. После затвори очи, отпусна глава и застина неподвижно. Мърдаха само устните му, докато мълвяха еврейската молитва за душите на мъртвите му приятели.

 

 

Преди да се върне в хотела си, Майстора си взе от багажното отделение на гара Гранд Сентръл Стейшън калъфа с пушката и сака, натъпкан с експлозиви. В шкафчето имаше и една кутия, увита в обикновена кафява амбалажна хартия, картонен цилиндър за чертежи и видео. След като влезе в хотелската стая, той остави нещата върху леглото, разчисти бюрото и се залови за работа.

На връщане от хеликоптерната площадка Майстора се отби в един магазин за спортни стоки на Бродуей, а след това в съседния железарски магазин. От там купи две парчета тръба, всяко с диаметър 50 мм, две малки кутии с жълт и червен емайллак и четка за боядисване… Остави едната тръба на масата и започна да я пълни с експлозив. Предвиди достатъчно място за детонатора, след което монтира брояча за време и свърза проводниците. Запуши единия край с капачката и предпазливо остави тръбата на килима.

Повтори същата процедура и с второто парче тръба, после разстла един вестник върху бюрото и отвори двете кутии с емайллак. Боядиса едната тръба в жълто, а другата в червено.

Докато чакаше да изсъхне боята, се обади по телефона. Не се тревожеше дали разговорът ще бъде засечен. Номерът, с който се свърза, бе местен, а разговорът — кратък.

Получи ясни и точни инструкции.

— Разговарях с Макган — каза той. — Иска от мен да направя нещо извън плана. — Последва сбито обяснение и сетне Майстора добави: — Опасявам се, че ще се наложи да се намесиш. Аз имам достатъчно работа и нямам време да се занимавам с неща, които не са моя грижа. Да. Сигурен съм, че трябва да се погрижиш за това. Дочуване.

Майстора помириса боята. Вече бе започнала да изсъхва. Включи вентилатора към климатичната инсталация, за да прочисти въздуха в стаята, след което извади малката бяла кутия с пури, която бе купил от магазин „Нат Шърман“ на Пето авеню. Докато привърши с третата бомба, боята беше напълно изсъхнала.

Майстора уви тръбите и кутията с пурите в хотелските кърпи и ги сложи в сака. След това постави касета във видеокасетофона и отвори картонения цилиндър. Следващите два часа посвети на внимателното изучаване на чертежите от последния ремонт на Статуята на свободата през 1984 г. Изгледа два пъти видеокасетата. След като се увери, че е запомнил всички важни детайли, отвори кутията, увита в кафява амбалажна хартия.

Вътре имаше светлокафява униформа на служител от Службата за охрана на националните паркове и идеално подправена служебна карта. Майстора внимателно я провери. Снимката, направена в ателието за моментни снимки на Гранд Сентръл Стейшън, бе отрязана малко под брадичката. Обикновено на тези снимки се виждаше яката и дори възела на вратовръзката, ала въпреки това Майстора се надяваше, че ще издържи на евентуална проверка, тъй като това бе най-доброто, с което в момента разполагаше.

Облече униформата. Панталоните му бяха малко широки в кръста, а сакото не се изпъваше добре по раменете му. Тези несъвършенства бяха напълно съзнателни. Майстора бе настоял дрехите да бъдат по-свободни, тъй като това бе необходимо за изпълнението на задачата му.

Сгъна внимателно униформата и я прибра в кутията. Постави я върху горната лавица на шкафа. След четвърт час вече бе в таксито, със сака между коленете, на път за парка „Батъри“. Пристигна в три часа, половин час преди ферибота „Мис Ню Йорк“ да потегли на последната за деня екскурзия до Статуята на свободата.

Фериботът бе препълнен и Майстора трябваше да изчака опашката пред тоалетната. Затвори вратата на кабината и бързо отвинти решетката зад тоалетната чиния. Извади жълтата тръба от сака и я постави между снопа жълти тръби.

Няколко минути по-късно вече бе в машинното отделение. Парчето червена тръба изчезна в тъмната вдлъбнатина зад цилиндрите с машинно масло.

След акостирането на ферибота Майстора се сля с тълпата, която се бе насочила към магазините със сувенири. Продавачите бяха доста заети с многобройните клиенти и това му позволи незабелязано да се озове зад двуметровата купчина бели сандъци, натъпкани с рекламни фланелки. Извади бялата кутия за пури и я пъхна навътре под фланелките, а с другата си ръка взе една от тениските.

Преметна тениската през лакът и закрачи из магазина, преструвайки се, че разглежда сувенирите, докато не чу гласа на продавача, подканящ клиентите да побързат. Майстора плати за тениската и отново се върна при сандъците, за да се увери, че някой закъснял купувач няма да бръкне точно там.

Навън туристите вече се бяха струпали край ферибота. Майстора се спря, за да хвърли последен поглед към Статуята на свободата. Забеляза надписа, предупреждаващ посетителите, че на другия ден няма да има екскурзии. Нямаше обяснение.

На другия ден мерките за сигурност щяха да бъдат засилени. Охраната на парка „Батъри“ бе поверена на нюйоркското полицейско управление, а специалните служби, подпомагани от рейнджърите към Службата за охрана на националните паркове, щяха да охраняват самата статуя — фундамента, допълнителните сгради, включително магазините за сувенири и кафенетата. Никой не очакваше да открие нещо подозрително, нито пък щяха да го намерят…

Не се предвиждаше охрана вътре в самата статуя, защото посещенията щяха да бъдат забранени след заминаването на последния ферибот. Утре Статуята на свободата щеше да служи само за фон на знаменателното събитие. Хеликоптерът на специалните служби ще да кръжи във въздуха, а рейнджърите щяха да патрулират с катери, за да държат на безопасно разстояние малките увеселителни корабчета. Тези мерки за сигурност не бяха сериозна пречка за Майстора.

Той се изкачи на горната палуба на „Мис Ню Йорк“ и погледна назад към Статуята на свободата. След утрешния ден тя нямаше да бъде същата.

 

 

Кроуфорд и Холис изминаха пеша цялото разстояние — петнадесет пресечки — от Сохо до Вилидж. Спряха се на кръстовището на Шесто авеню, заобиколени от десетки хора, забързани за работа. В ранния утринен час никой не им обърна внимание.

Подминаха внушителния магазин на Балдучи за хранителни стоки и завиха надясно по Западна десета улица. От двете страни на улицата, скрити зад дърветата, надзъртаха силуетите на стогодишните фамилни къщи. Бяха отминали една трета от разстоянието до следващата пресечка, когато Кроуфорд се спря, огледа се и бързо побутна Холис да се отбият към каменните стъпала пред близката страда с потъмнели от годините червеникави тухли.

Вместо ключалка под отвора за пощенската кутия имаше малък електронен панел. Кроуфорд чевръсто набра кода и влезе вътре. Холис го последва и се озова в тясно преддверие. В дъното се издигаше извита стълба, водеща към втория етаж. Младата жена се досети, че сградата е била преустроена и сега всеки етаж е поделен само между два просторни апартамента, с прозорци към улицата и към задния двор.

Кроуфорд се бе заел със следващата електронна система, за да проникне в апартамента отляво. Холис отново долови онази неприятна миризма, типична за всяко изоставено жилище, която бе запомнила и от къщата в Бедфорд Хилс.

Кроуфорд влезе във всекидневната и отвори вратичките на шкафа за стереоуредбата. Включи телевизора с помощта на дистанционното управление и въведе кода за достъп. Мигащите зелени точици върху екрана станаха червени.

— Системата за охрана е включена — каза той.

— А апартаментът на горния етаж? — попита Холис.

Кроуфорд отново натисна един бутон на дистанционното управление. Този път върху монитора се показаха само червени точки.

— Безопасно е. Горе няма никой.

Холис го последва по тесния коридор до малката кухня. Кроуфорд включи отоплението. Тя съблече палтото си и го постави върху облегалката на стола.

— Чие е това място, Сам?

Кроуфорд извърна поглед от нея и го насочи към прозореца, който гледаше към задния двор.

— На Уоли.

По начина, по който произнесе името му, Холис веднага разбра — пред очите й изплува перона в Париж и безжизненото тяло върху бетона.

— Съжалявам — тихо рече тя и докосна ръката му.

Кроуфорд извърна глава, за да скрие сълзите си.

— Уоли е роден и отрасъл тук. По-късно двамата със сестра си разделиха къщата — апартаментът на горния етаж е неин. Тя е пилот към „Федерал Експрес“.

— Знае ли за Уоли?

Кроуфорд поклати глава.

— Ще дойда отново и ще й кажа, ала чак когато свърши всичко.

Тишината натежа от мъката и болката на Кроуфорд, примесени с гняв. Сетне я погледна напрегнато и добави:

— Ти не би трябвало да си тук. Или поне да беше при по-други обстоятелства…

Младата жена срещна погледа му, без да трепне.

— Не, мястото ми е тук. Той ме очаква.

— Не бива да приемаш всичко прекалено лично. Макган е важен за нас, защото може да ни отведе до Майстора или да ни помогне да разберем коя е мишената.

— Точно заради това ти е нужен жив: за да му зададеш някои въпроси. Е, добре, и аз искам същото! Всичко е прекалено лично.

 

 

Служителят от имиграционната служба вдигна поглед от черния паспорт в ръката му.

— Добре дошъл у дома, мистър Макган.

— Хубаво е да си отново у дома.

Макган се усмихна и взе паспорта. Сетне бързо се насочи към митничаря, който го провери, без да му задава въпроси. Това бе добре дошло, тъй като Макган нямаше никакво желание да предизвиква нещастен случай, ако митничарят се окаже прекалено любопитен и реши да провери черното му куфарче.

Излезе от летището и се насочи към едно от жълтите таксита. За щастие имаше късмет да попадне на шофьор, който не само говореше английски, но дори знаеше къде се намира Уест Бродуей.

Докато таксито си проправяше път сред гъстия трафик, Макган отвори черното куфарче. Вътре лежеше Магнум-357, за който Макган — като висш дипломатически служител — имаше разрешително. Служителят от охраната на летището „Шарл дьо Гол“ бе хвърлил само бегъл поглед върху разрешителното, издадено от френското правителство, и без повече въпроси го бе пропуснал през бариерата. Той пъхна ръце в куфарчето и започна да зарежда барабана с патрони.

Досега не бе имал нужда от оръжие. Ала като се имаше предвид, че Холис го бе излъгала за местоположението си, сега бе доволен, че има оръжие на разположение. Може би го бе излъгала и за останалото.

След това Макган извади лаптопа си, свързан чрез модема и сателитния телефон с Бункера в подземието на парижкото посолство, и пъхна дискетата. На екрана се появи карта на улиците на Сохо, Трайбък и Вилидж. Малката пулсираща оранжева точка продължаваше да сочи Уест Бродуей между Бруум стрийт и Спринг стрийт. Холис все още се намираше на същото място, където беше и преди шест часа, а не на Западна двадесета в Челси, както искаше да го накара да повярва.

Макган се усмихна, като си представи изражението на лицето й, когато нахлуе в нейното убежище.

Слезе от таксито в Уест Бродуей. Пое куфарчето с лявата си ръка, облечена в ръкавица. Палтото от дясната му страна, където бе оръжието, бе леко издуто. В дясната си ръка държеше локатора, по-малък дори от пейджър, свързан към лаптопа в куфарчето. Локаторът улавяше сигнали в радиус от двадесет метра. Функционираше безупречно.

Макган огледа улицата. Виждаха се големи камиони за доставки. Двама носачи стоварваха някакви мебели, обвити в найлон, а други двама се опитваха да балансират по тесните стълби няколко огромни платна и скулптури под взискателния поглед на собственика на галерията. Тротоарът и стълбите бяха все още хлъзгави от дъжда и допълнително затрудняваха работата им. Никой не обърна внимание на добре облечения джентълмен, който прекоси улицата, ловко прескочи ивицата вода и тръгна по тротоара.

Макган заобиколи склада, за да провери всички врати и прозорци. Прочете плаката на стачкуващите електротехници, а след това огледа ключалките на задните врати. Навсякъде бе заключено. Но локаторът не лъжеше: Холис Фримънт се намираше вътре в тази сграда.

Макган се върна обратно и отново внимателно провери всички катинари. Тогава забеляза малка врата зад камиона за смет, до улея за изхвърляне на боклука. На тази врата нямаше катинар.

Заобиколи камиона и натисна с рамо вратата. Тя леко подаде, той я притисна още по-силно и този път се отвори пролука — достатъчна голяма, за да влезе в приземието. Макган огледа вътрешността и погледът му спря върху стълбите. Приближи към тях и сигналът от локатора се усили.

Макган изкачи четири етажа, преди да види ремонтираните помещения. Сега разбра защо Холис бе решила да се скрие тук: беше чисто, сухо и топло. Докато електротехниците стачкуват, никой нямаше да я обезпокои.

Той огледа прясно боядисаните стени и колони, пакетите с паркет и издутите полиетиленови покрития от външната страна на прозорците. Най-после видя в ъгъла изцапания с боя стол, върху който бе преметнато нещо като тънка връв.

— Холис?

Гласът му отекна в празното помещение. Макган бързо сведе поглед към локатора в ръката си. Сигналът бе достигнал максимална сила.

— Холис. Аз съм, Пол. Къде си?

Той пъхна ръката си в джоба на палтото и стисна дръжката на магнума. Бавно пристъпи по бетонния под и приближи към стола, където висеше нещо. В този миг въздушното течение разлюля предмета и Макган разбра: това бе камеята. Задният й капак бе отворен.

— Здравей, Пол. Удържа на думата си. Дойде!

Гласът й го стресна. Макган светкавично се извъртя и я видя да се появява иззад една колона. Ръката му вече се измъкваше от джоба, когато чу думите й:

— Не мърдай, Пол! Нито крачка.

Два куршума се удариха в бетона на сантиметри от обувките му. Макган се втренчи смаяно в краката си, а сетне погледна към Холис.

— Нямаше да ми повярваш, ако ти бях казала, че пистолетът ми е насочен към теб — каза Холис. — Сега вече знаеш. Извади оръжието от джоба си. Но много внимателно! Остави го на пода.

Без да откъсва поглед от нея, той извади магнума и само с двата си пръста го задържа настрани от тялото си, преди да го пусне на пода. Макган бе изненадан колко различна изглеждаше Холис: пребледняла, с изострени черти, а очите й — големи и напрегнати. Нежното, сърдечно и чувствително момиче, което бе познавал и използвал, сега се бе превърнало в закоравяла жена, преминала през тежки изпитания; жена, която той не познаваше и с която не знаеше как да се справи.

— Седни на стола. Сложи ръце на коленете си.

Макган погледна през рамо и се отпусна на стола.

— Кой е с теб? — тихо попита той. — Кроуфорд ли? Той ли ти наговори тези глупости за ОМЕГА? Затова ли си тук?

Холис бавно пристъпи към него, като внимаваше да не попадне под линията на обстрел на Кроуфорд. Спря се на около три метра от Макган. Не можеше да я достигне, дори и да се хвърли към нея.

— Всичко си разбрала погрешно, Холи — рече Макган и поклати глава. — Не знам какво ти е наговорил Кроуфорд, но аз не съм твой враг. Онази задача с Джоунс възникна заради провал в последната минута. Изобщо не биваше да те замесвам във всичко това. Сега трябва да поправя грешката си. — Замълча. — Затова дойдох тук… за да оправя нещата с теб.

Гласът му бе благ и успокоителен, интонацията бе същата, каквато си я бе представяла. Припомни си часовете и нощите в дома му в Париж, припомни си гаснещите светлини на късните следобеди. Тръсна глава, за да отпъди образите, които можеха да я размекнат: първата им среща, когато той я заведе на разходка с корабче по Сена; първия му подарък — семпла златна гривна, скрита в букет от рози; първия път, когато се любиха в неговия апартамент, когато високите френски прозорци бяха отворени, отвън нахлуваше уличната глъч, примесена с техните стонове. Всичко бе толкова прекрасно, толкова истинско — точно както Пол се бе надявал, че тя ще го запомни.

— Защо, Пол?

Ако бе някой чувствителен човек, въпросът й щеше да го засрами. В тона й се прокрадна някаква трагична обреченост, която му подсказваше, че тя завинаги се бе отърсила от магията му. Но може би все пак щеше да успее да използва някакви остатъци от предишното си влияние.

— Защото в последната минута имах нужда от някой, а ти съвсем точно отговаряше на условията. Знаех, че стриктно ще спазиш всички инструкции, Холис. — Погледна зад нея и изкрещя: — Точно както сега тя го прави за теб, нали, Кроуфорд!

Кроуфорд излезе иззад купчината паркет с насочен пистолет.

— Отмести се, Холис! — извика той.

Холис го чу, но тялото й отказа да се подчини.

Въпреки че се беше подготвила за този миг, жестокостта на думите на Макган я парализира. Почувства, че в гърдите й се надига непреодолимото желание да се втурне с юмруци срещу него, да издере лицето…

Макган разчиташе точно на това. Видя смесицата от болка и гняв в очите й; тялото му се изпъна, готов да се нахвърли върху нея, когато яростта я заслепи до обезумяване. Щеше да я сграбчи със светкавична бързина и да я удари с лакът в гърлото. А после щеше да я използва като заложница, като примамка за Кроуфорд.

Тя направи една крачка и още една.

Още една, моля те, само още една — помисли си той.

— Холис, спри!

Младата жена замръзна само на няколко метра от Макган, ръката й бе вдигната, готова да стреля в него. Видя очакването в очите му, напрежението в пръстите му, готови да я сграбчат. Много внимателно отстъпи назад.

Макган видя как Кроуфорд пристъпи към Холис и нежно я бутна зад себе си. Пол забеляза загрижеността в очите му и си каза, че би могъл да я използва. Само ако можеше да ги накара да се приближат до прозорците…

Размърда се на стола, за да принуди Кроуфорд да се приближи към него.

— Много умно от ваша страна, че сте го открили — рече той и посочи верижката с камеята. — Как успяхте?

— Прекалено много хора изпрати в Бедфорд Хилс.

Макган повдигна вежди.

— Очевидно имаш свой човек във френската полиция, който е предупредил колегите си от Ню Йорк — продължи Кроуфорд. — После си изпратил Майстора да организира онази касапница. Първо трябваше да бъдат ликвидирани полицаите, а след тях ние двамата с Холис, нали? Когато пристигна подкреплението, видяха, че антитерористичната акция се е провалила. Проблемът беше, че нямаше начин да знаеш със сигурност, че все още сме в Бедфорд… освен ако не ни беше проследил.

— Но това не обяснява как си се досетил за камеята — каза Макган и кръстоса крак върху крак.

— Камеята бе единственото разумно обяснение — намеси се Холис. Гласът й бе слаб и сякаш идваше отдалече. — Никой не ни беше проследил. Никой не планираше нищо срещу Сам… Осъзнах го онази сутрин. Единственото нещо, което никога не свалях от себе си, бе камеята.

Макган бавно прехвърли едната си ръка през облегалката на стола и се обърна към Кроуфорд.

— Ти ли я насочи към тази следа?

— Познавам системата за сателитно засичане на обекти — тихо отвърна Кроуфорд. — Използваме тази технология, за да проследяваме наши снайперисти в тила на противника. В Париж ти имаш достъп до Бункера, както и до сателитната система. Само по този начин би могъл да ни проследиш чак до Бедфорд Хилс. Или да разбереш, че сме тук, а не в Челси.

— Да, предполагам — замислено рече Макган. — Доста небрежно от моя страна, нали?

— Ще ми кажеш ли каква е мисията на Майстора? — попита Кроуфорд.

— Нямам представа за какво говориш.

— Записите от подслушването на телефона ти доказват обратното. Преди да вземе експреса за Париж, Майстора е провел два разговора от Марсилия. Единият е бил международен, а другият междуградски — с теб. А щом пристигна в Париж, ти си му позвънил в хотел „Аполон“. В противен случай как щеше да знае, че Холис е лицето, което трябва да го изведе от Франция?

Холис забеляза усилията на Макган да запази самообладание. В градската къща двамата с Кроуфорд много внимателно бяха обмислили този разговор. Кроуфорд трябваше да задава съвсем конкретни въпроси, при това в строго определена последователност. А нейната задача бе да следи и да преценява реакциите и отговорите на Пол, за да отсее истината от лъжата.

— Мишената е Балантайн. Вече го знаем.

Холис напрегнато се взря в лицето на Пол и забеляза как ноздрите му потръпнаха, а долната му устна леко затрепери.

— Много сте далече от истината.

Ако успееха да го уличат в лъжа, може би щяха да пропукат самообладанието му.

— Нека да ви кажа какво ще стане от тук нататък. Пристигнах, за да помогна на Холис. Но не съм толкова глупав, че да не си осигуря прикритие. Ако не се обадя до четвърт час, полицията ще нахлуе тук!

Макган млъкна. Кроуфорд и Холис отидоха към прозореца. Всичко, което искаше, бе да ги задържи там.

— Ще дойдат, за да заловят двама опасни терористи, виновни за смъртта на четирима полицаи. Какво мислите, че ще направят първо — ще задават въпроси или ще стрелят?

Холис погледна към Кроуфорд, но не забеляза да е особено разтревожен.

— Къде е Майстора? — тихо попита Кроуфорд.

Макган извърна глава.

— За кого работи той? — Кроуфорд продължи да го притиска. — Не е за президента, тъй като в проучванията той води пред Балантайн. Не и за съперниците на Балантайн в неговата партия, тъй като едва ли биха искали разцепление. Или съществува някакъв външен фактор? Може би са го наели либийците или режимът в Багдад, тъй като Балантайн обещава наказателни мерки срещу тях?

Холис забеляза как по устните на Макган пробягна самодоволна усмивка.

Дори не сме близо до истината — помисли си тя.

Усмивката на Макган привлече вниманието и на Кроуфорд. Той леко поклати глава.

— Брокерът… искам да кажа твоят шеф… вероятно е наблизо — подхвърли Кроуфорд. — Той е извадил Майстора от забвението. Смятам, че ще иска да е наблизо, за да наблюдава изпълнението на поръчката. Едва ли ще е доволен, ако види лицето ти в новините в единадесет.

Това привлече вниманието на Макган.

— За какво говориш?

— Нали спомена за полицията? Лично аз не мисля, че те ще дойдат. Но сигурно ще го направят, ако им се обадя. Както и на останалите медии. Ще размахваш пистолета и торбата с лъжите пред всички камери. Дипломат от парижкото посолство пристига в Ню Йорк, за да залови една служителка от консулския отдел. „Информирани източници“ ще разкрият връзките на този дипломат с добре известен наемен убиец. Медиите ще „лапнат“ случая като топъл хляб. Твоят шеф… нямам предвид посланика… надали ще се зарадва от този неочакван обрат.

Холис видя паника в очите на Макган. Кроуфорд бе напипал слабото му място. Пол нервно се размърда на стола и погледна през рамо към прозорците.

— Ако направиш това, ще се издадеш, че си от екипите на ОМЕГА.

— Но Балантайн ще бъде спасен! — гневно възрази Кроуфорд.

Холис видя как Макган се отпусна, сякаш по някакъв начин Кроуфорд го бе изпуснал от кукичката, на която току-що го бе закачил. Балантайн ще бъде спасен! Нима провалът на убийството на Балантайн нямаше значение за Макган? За какво тогава бе целият този кошмар?

Холис все още се взираше в прозорците, когато чу изстрел. Краят на полиетиленовото платно се разкъса и се развя от вятъра. Последва втори изстрел, който доразкъса полиетилена и се видя покривът на отсрещната сграда.

Чуха се още два изстрела и цялото платно падна.

Макган се напрегна. Холис мярна някакво движение върху отсрещния покрив — някаква фигура, приведена, държеше нещо продълговато в ръце, вдигна го…

— Сам, залегни!

Холис чу трясъка на счупени стъкла, последван от изненадания вик на Кроуфорд. Смаяната жена завъртя глава и го видя как политна. Нещо червено обагри рамото му.

Макган се хвърли към нея. Холис вдигна ръце, за да се предпази. В този миг Макган внезапно изкрещя, прелетя край нея и се строполи на пода. Лицето му се обагри в кръв.

Някъде отдясно чу изпъшкването на Кроуфорд.

— Залегни!

Не се подчини. Обърна се към прозореца и се втренчи във фигурата на стрелеца на отсрещния покрив. Не успя да различи лицето — заради голямото разстояние и прашния прозорец — но знаеше, че ако той бе решил да я простреля, едва ли щеше да успее да избегне смъртта.

Измина сякаш цяла вечност. Видя как стрелецът отпусна пушката, извърна се и изчезна.

— Холис…

Кроуфорд се изправи на крака, облегна се на купчината паркет и притисна с ръка рамото си. Младата жена сведе поглед към неподвижното тяло на Макган, кръвта му вече бе образувала локва. Сетне отиде до Кроуфорд и огледа раната на рамото му.

— Куршумът премина през мен… — задъхано прошепна той. — Къде е стрелецът?

— Замина си. Стой неподвижно.

Нежно свали сакото му и видя, че куршумът наистина не бе засегнал костта. В ъгъла имаше купчина парцали, останали от бояджиите и тя избра най-чистия, за да превърже раната му.

— Трябва да се махаме оттук! — настоя тя.

— А Макган?

Холис го наметна със сакото, погледна към Пол и поклати глава.

 

 

Когато Холис и Кроуфорд излязоха от стаята, Макган все още беше в съзнание. Болката бе остра и мъчителна, но той полагаше неимоверни усилия, за да не се издаде, дори клепачите му не трепнаха. Чу въпросите на Кроуфорд и отговорите на Холис и си представи как пръстите й нежно превързват раната на другия, докато той лежеше безпомощен само на няколко крачки от тях, а кръвта му изтичаше…

Чу и вятъра, свирещ през счупеното стъкло. Беше много студено. Бузите и дланите му замръзнаха от допира до голия бетонен под. Имаше усещането, че лежи върху буца лед. Но едната му страна изгаряше, сякаш го пронизваха с нажежено желязо. Лявата страна на лицето му бе изтръпнала. Куршумът бе одраскал слепоочието, предизвиквайки интензивно кървене. Изтече толкова много кръв, че Холис и Кроуфорд го бяха помислили за мъртъв.

Тогава чу някакъв звук. Шум от стъпки. Все по-близо. Макган изви глава и опря брадичка на бетонния под, за да вижда по-голяма част от помещението. Стъпките идваха от чифт тъмнокафяви лъснати ботуши. Тихият, но смразяващ глас го накара за миг да забрави болката.

— Тя не беше за теб! Казах ти го още от самото начало. Трябваше да се откажеш от нея.

Макган изпъшка тежко, надигна се и с мъка се облегна на купчината паркет. Вдигна ръка, за да изтрие кръвта от очите си. Успя донякъде, но червената пелена пред очите му все още замрежваше лицето на Доусън Уайли, изправен пред него със снайпера в ръка.

— Тя… ме искаше — задъхано изрече Макган.

— Самата не знаеше какво иска — студено отвърна Уайли.

— Нямах друг избор… — изхърка Макган. — Бошан бе мъртъв. Нямаше никакво време… Моля те, трябва да ми помогнеш!

Уайли не му обърна внимание.

— Не си успял да намериш друг, който да ти свърши черната работа? На какво съм те учил, Пол? Винаги да си подготвяш поне един резервен вариант. Но ти прояви недопустима небрежност, а след това се паникьоса. Реши, че можеш да я използваш, че всичко ще бъде наред и няма да има никакви последствия.

Макган чу отново свистенето на вятъра и плясъка на полиетиленовите платна — сякаш бяха крила на огромен гарван.

— Дойдох, за да ти кажа, че така не бива да се постъпва.

Гневът на Макган заглуши болката.

— Искаш да кажеш, че си безгрешен?! Ако Холис знаеше какво си направил…

— Именно затова тя е недосегаема. — Уайли се приближи към него. — Иначе досега се справяше много добре, Пол. Имах големи надежди за теб. Дори те бях избрал за мой наследник. Но сега се превърна в тежест. Ти застраши мисията на Майстора. А което е още по-лошо, накара ОМЕГА да се раздвижи. Можеш да бъдеш сигурен, че Кроуфорд няма да се откаже. Ще продължи да души по следите на Майстора и ако успее да се добере до него, Майстора ще ме предаде. Какво мислиш, че ще предприеме ОМЕГА, когато се разбере, че аз, един от основателите й, съм наемал години наред точно тези убийци, които ОМЕГА издирва и се опитва да спре?

Уайли въздъхна.

— Може би не разбираш докрай моята работа, Пол: колко важно е да се осигури достъп до най-добрите професионалисти, да имаш възможност да им покажеш как да се изплъзват от агентите на ОМЕГА, за да могат да си вършат работата, да се завръщат в убежищата си, да бъдат по-умни и предвидливи от преследвачите си. Ти разруши толкова много, че дори не мога да ти го обясня. Не мога, наистина не мога.

Една сянка затъмни полезрението на Макган. Това бе цилиндричният заглушител. Макган видя как тази сянка се олюля пред очите му и се издигна нагоре. Отпусна брадичка върху гърдите си и затвори очи. Въпреки отчаяната си надежда знаеше, че това е краят; знаеше го още от мига, в който зърна тези ботуши, беше го доловил в зловещата въздишка на вятъра.