Филип Шелби
Опасни муцуни (21)

20.

След като изостави джипа на един от близките паркинги, Майстора нае апартамент в хотел „Гранд Хайат“ с помощта на фалшивия си паспорт, с който се беше снабдил още в Марсилия. В многоетажния хотел, с фасада само от стъкло и алуминий, гледаща към „Гранд Сентръл Стейшън“, той бе само един от стотиците безлични посетители. Този хотел предлагаше още едно удобство: лесен достъп до гарата, където, в един от шкафовете на багажното отделение, беше скрил сака със снайпера и запаса от експлозиви.

Тази вечер Майстора остана пред телевизора до късно. Водеща тема за телевизионните мрежи беше касапницата в Бедфорд Хилс. Видеозаписите показваха най-често санитарите с носилки в ръце, както и пожарникарите, търсещи останки от човешки тела сред дърветата пред фасадата на къщата. Само един репортерски екип бе успял да се добере до тунела, задръстен от изпопадалите каменни блокове.

Докато водещият обясняваше, че се очаква след броени минути булдозерите да освободят входа на тунела, Майстора отвори вратата на хладилника, за да потърси нещо за вечеря. Очакваше с нетърпение спасителният отряд да открие още два трупа — овъглени скелети, сгърчени в нагънатата ламарина от кабината на камиона.

Но нищо подобно не се случи. Булдозерът и копачите най-после навлязоха в тунела, ала в него не намериха нито камион, нито трупове. Младата репортерка, водеща предаването на живо, не успя да прикрие разочарованието си.

Излегнат на леглото, заслушан в далечния вой на сирените откъм съседните улици, Майстора усилено анализираше всички възможности на Кроуфорд и момичето да се опитат да осуетят операцията. Но от този анализ нямаше никаква реална полза. Все пак всички шансове си оставаха на негова страна. Недостигът на време го принуждаваше да се съсредоточи максимално, за да довърши мисията си. Преди да се унесе в съня, Майстора си каза, че ако по някаква случайност Кроуфорд и момичето успеят да се измъкнат от полицията, то това би трябвало да тревожи съня на ченгетата, а не неговия.

Над небостъргачите в Манхатън се стелеше утринна мъгла. Майстора усети как влажният въздух погали лицето му, когато освободи таксито пред парк „Батъри“.

Маршрутът му преминаваше покрай възстановения кей по брега на Хъдсън. Стотиците туристи, скитащи се навред въпреки студеното и влажно време, бяха идеалното прикритие, което му беше много необходимо днес.

Майстора се сля с тълпата, купи си билет от гишето и се нареди сред чакащите на кея. Дори прие поканата на една приветлива и добродушна австралийска двойка да се подслони за малко под техния чадър, но бе принуден да изслуша разказа им за преживелиците им по време на обиколката им в Южна Франция.

Към кея се приближи внушителният ферибот — с три палуби и с едрите червени букви „МИС НЮ ЙОРК“, изписани на носа. Майстора остави австралийците да разглеждат залите на кораба и излезе на палубата. На перилото с цигара в ръка се бе облегнал един от моряците — човек от екипажа щеше да свърши работа на Майстора. Приближи се към него, за да се осведоми за разписанието на фериботите през следващия ден.

— Утре ли? Човече, ти да не падаш от Луната? Утре няма да има никакви посещения на островите, защото всички тези корита са запазени за някакво бляскаво тържество.

Майстора се престори на изненадан, промърмори нещо като благодарност и побърза да се отдалечи. Вече бе прочел страницата в „Таймс“, посветена на предстоящото тържество — най-много му допадна подробното описание на програмата на пътуването. Беше публикуван и списъкът на по-видните личности. Там се споменаваше и за ферибота, но той предпочете за всеки случай да провери още веднъж.

После се върна в салона, за да намери мъжката тоалетна. В тясното помещение, над умивалниците и писоарите, се виждаше сноп от тръби, всичките боядисани в яркожълто. Провери внимателно тръбопроводите, обръщайки внимание най-вече на болтовите връзки. После влезе в крайната кабина и там, приклекнал, се вторачи в тръбите зад решетката до тоалетната чиния. Особено го заинтересуваха размерите на главите на болтовете, придържащи тази решетка.

В този момент някой отвън почука. Майстора отключи, размина се с нетърпеливия, задъхан дебеланко и пое към салона с павилионите. Престори се, че оглежда щанда с тениските, преди да издебне благоприятния момент — озърна се предпазливо и веднага се шмугна зад вратата, на която имаше надпис „Служебен вход“. Слабо осветеното стръмно стълбище водеше надолу към машинното отделение.

Никакви проблеми с ключалката на вратата. За щастие не се натъкна на нито един от членовете на екипажа. Най-важното бе да запомни, че там долу тръбите бяха боядисани в червено.

После се върна обратно по стъпалата. Издиша дълбоко, за да прочисти дробовете си от наситените с мазут изпарения. В далечината се виждаха неясните очертания на Манхатън. Отляво приближаваха остров Елис със столетните си тухлени сгради, запазили унилия си вид, с който са посрещали милионите емигранти, прекосили океана на път за Новия свят. Не след дълго се показа и пристанът.

След като „Мис Ню Йорк“ акостира, Майстора се отдръпна, за да изчака тълпата да напусне кораба. Слезе на кея сред последните пътници и пое към вълнолома, където се поклащаше катерът на Службата за охрана на националните паркове. До него беше привързано корабчето на противопожарната служба. След като заобиколи административната сграда, Майстора пресече уличката, за да разгледа павилионите за сувенири. Доста време му отне огледът на сергиите и витрините, пълни със статуетки, дрехи, брошури и дребни сувенири, преди да попадне на това, което идеално би му послужило при акцията. Попита продавача докога ще бъде отворен магазинът, после влезе в съседното кафене.

Чаят имаше вкус на помия. Майстора отпи две глътки и изля остатъка. Излезе на тротоара и по междинната алея, застлана с тухли, се приближи към високия пилон, поставен в средата на кръглия вътрешен двор. Спря се и вдигна лице. Лъхна го освежителният бриз откъм брега и тогава я видя — Новия Колос.

Припомни си думите на Ема Лазаръс:

„… тук, на брега на океана, вратите на залеза ще озаряват могъщата жена с факла в ръка… и нейното име ще бъде Майката на всички изгнаници… Тя ще ви посрещне с думите: Нека аз да поема бремето на вашите тегла, на вашата бедност… Изпратете при мен всички бездомни и изгубени души…“^[1]

Майстора, сам изгнаник, прокълнат като Одисей, се взираше в огромния скален къс, обвеян от ветровете, трона на Дамата — Статуята на Свободата.