Филип Шелби
Опасни муцуни (2)

1.

Все още не беше настъпил сезонът, през който нахлуваше свирепият южен вятър, наричан сироко, но от сухите повеи около крайбрежните кули в Марсилия въздухът беше задушен. От северния бряг на Африка се носеха прахоляк и песъчинки, миризма на фурми и гнили водорасли. Очите се възпаляваха от суховея, а главата на човек се изпълваше с мрачни мисли, водещи до желанието да свършиш със себе си. През този мъчителен сезон хората се мотаеха по прашните улици като объркано, изнервено от жегата стадо.

Улица „Рю дьо ла Коломб“, кръстена на Христофор Колумб, беше в източната пристанищна зона — тясна, запусната, кална, осеяна с кучешки изпражнения, с тесни и хлъзгави тротоари. Излющените фасади на сградите подсказваха за упадъка на този промишлен квартал.

Повечето магазинчета бяха на алжирци или тунизийци, които спускаха кепенците всеки ден по обяд. Навред се носеха зловонието от котешката пикня, от гниещите останки от южни плодове и от сладникавата миризма на нискокачествен хашиш. Протяжните мелодии на арабски песни, звучащи денонощно от местните радиостанции, проникваха през процепите на изкорубените врати и през широко отворените прозорци. Мръсни пердета лениво се поклащаха от бриза, който обаче не можеше да донесе дългоочакваната прохлада.

На тази уличка имаше само едно кафене — мрачна дупка, с тесен бар досами вратата и пет маси в дъното. Едноокият собственик, който бе и единственият сервитьор, беше харки^[1]. Окото му беше насочено към малкия телевизор, провесен над бара. Местният футболен отбор „Олимпик“ — Марсилия губеше, при това здравата, от поредния си гост — някакъв първодивизионен английски отбор.

Вътре имаше само един клиент, който също гледаше мача. И то не защото беше запалянко, а понеже нямаше как иначе да убие времето. Пред него алжирецът бе оставил кана с ментов чай, в който бяха добавени няколко листенца джоджен. Горещата вода капеше през тесния отвор в чашата с помътнял, но позлатен ръб. Клиентът остана неподвижен, докато арабинът не приключи сложната церемония, изпълнявана според правилата на кабиле — неговото племе, което сред пясъците на алжирската пустиня се придържаше към този начин за приготвяне на чая от незапомнени времена.

Най-сетне арабинът остави каната на масата, подхвърли до нея сметката и чинно отстъпи. Клиентът огледа каната, за миг се поколеба, преди да бръкне в джоба си, за да извади няколко монети. Сложи ги на масата, но внимателно отдели франковете и остави за арабина само сантимите. После се разколеба и добави още няколко франка към купчината.

Арабинът взе монетите и се отдалечи. След минута се чу как те издрънчаха, захвърлени от него в стъклената купа зад бара.

Клиентът лениво се протегна и пое чаената чаша с две ръце, както правеха старците в квартала. Приведен над чашата, той изглеждаше още по-стар, отколкото се бе сторило на арабина собственик от пръв поглед. Косата му беше дълга, посивяла, но все още лъскава. Лицето му имаше цвят на загнил нар, с кафеникав оттенък, който личеше по-силно в бръчките по бузите и челото му. Чашата потрепна в ръцете му, когато я поднесе към устните си.

Въпреки горещината непознатият носеше палто с оръфани ревери. Над джобчето отляво бе избродирана трицветна емблема. Само жителите на Марсилия и хората от неговото поколение можеха да разпознаят тази емблема, символизираща дългогодишна служба в Алжир.

Освен в Алжир той се беше сражавал и още в много други страни. Всъщност беше обходил почти цялата Северна Африка.

Клиентът посегна към вестника, който бе отместил, когато арабинът поднесе чая. Ръцете му бяха едри и мускулести, а пръстите — дълги и чувствителни. Но с мръсни нокти.

Клиентът разгърна страниците на „Фигаро“ — парижкия всекидневник, прочут с консервативния си тон. Звукът на телевизора заглушаваше шумоленето на хартията.

От бара не можеше да се забележат страниците от днешния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, пъхнати във „Фигаро“.

Мъжът всеки ден си купуваше този американски вестник и неизменно го скриваше сред някой от френските ежедневници, защото не искаше някой от местните да разбере, че той знае английски. Всъщност английският бе неговият майчин език. Всеки ден този мъж идваше в кафенето — винаги късно следобед, когато рядко се отбиваха тук други посетители. И всеки път се настаняваше на масата в ъгъла, с гръб, опрян до стената. Поръчваше си кускус или порция агнешко и чаша чай, която изпиваше, без да вдига глава от вестника. Ако не беше единственият посетител, не обръщаше внимание на хората от околните маси. Веднъж чу как спореха по негов адрес дали е клошар или не. Не за пръв път го вземаха за скитник, който се задоволява да изпроси на ден толкова пари, колкото да му стигнат за едно хапване.

Явно беше, че хорските приказки не можеха да го засегнат.

„Трибюн“ беше отворен на страниците, запазени по традиция за външната политика.

Редакционната статия бе посветена на дебатите в Камарата на представителите, блокирала за пореден път прекалено щедрата американска помощ за развиващия се, вечно просещ Трети свят. Останалата част от страницата бе заета с оценки за състоянието на международния пазар на недвижими имоти.

После идваха обявите: часовете на специалните служби, посветени на еврейската Нова година (Рош Ашана) — в синагогата, в която се събираха поддръжниците на френската организация за свободно придвижване на евреите. Уточняваше се дори, че някои от молитвите ще бъдат четени на английски. Юридически кантори в Хънингтън, Калифорния, предлагаха на читателите да приключат с техните проблеми около развода само за един ден. На остров Ман вече се струпали повече от 750 компании, регистрирани с една-единствена благородна цел: как да се отърват от съсипващите данъци. Но ако се свържете с Банкок в Източна Азия, ще забравите всички проблеми около поддържането на крупни финансови фондове — уверяваше доверчивите читатели ефектна вестникарска обява.

След петнадесет години редовно четене, всички обяви отдавна му бяха втръснали. Сменяха се само имената на хората и фирмите, но пяната и фалшът си оставаха все същите.

„Търси работа: Германец, 29 год., перфектен английски, с отлична диплома, квалифициран, очаква предизвикателно предложение в областта на търговията, внос-износ, продажби на едро…“

„Предлага работа: Необходим ни е майстор за сериозен ремонт. Изискване: 15-годишен опит в занаята. Желателни са стабилни препоръки. Тел.: 001-1-202-555-1647.“

Клиентът смаяно примигна и бавно се облегна назад. Загледа се втренчено в страницата, после изправи глава и внимателно се озърна. Пороят от обичайните звуци като че ли чак сега достигна до съзнанието му — шумоленето на вестникарската хартия, скърцането на дървения стол, носовото гъгнене на футболния коментатор. Въздухът беше изпълнен с тежкия мирис на тлъсто агнешко. А в главата му бушуваше буря.

Необходим ни е майстор…

Петнадесет години бе очаквал този миг.

Петнадесет години, за да се срещне с човека, който бе пожелал смъртта му.

Петнадесет години, откакто беше забравен от всички.

Или това бе някакъв капан с единствената цел той да изпълзи от своето убежище, за да намери най-после смъртта си?

Не, не беше така. Нямаше да го нарече с прякора му — Майстора, нито пък би рискувал да посочи телефонния си номер. Съществуваха други, доста по-изтънчени начини да се добере до него и да му пререже гърлото.

Той се нуждае от мен. Отново.

Пръстите на Майстора потрепнаха, когато се пресегна към чаената чаша. Отблясък от телевизионния екран освети поизносения пръстен на безименния пръст на лявата му ръка. Той съзнателно не чистеше печата върху него, който почти не се виждаше от полепналата кал.

Погледът на Майстора остана прикован в печата, като че ли едва сега осъзнаваше колко е било лекомислено да носи такъв скъп пръстен, подозрително тежък за мъж, който играе ролята на последен бедняк. Но не можеше да се откаже от този последен жест, който го свързваше с отдавна отминалите славни години. Пръстенът символизираше надеждите му за неговото възкръсване — единственото, което го опазваше от мисълта за самоубийство.

 

 

През три преки от това кафене, на „Рю де Жардиние“, четири марокански хлапаци усърдно ритаха футбол по прашния паваж. Понякога топката изчезваше под паркираните автомобили или потъваше в канавките, но това не охлаждаше ентусиазма на малките футболисти с мръсни ризи, окъсани от броните на колите.

Най-голямото момче ловко подритна топката с левия, после с десния си крак, спря се, за да се огледа към кого да я подаде. Тогава зърна Майстора, който се задаваше по улицата. Момчето го познаваше. Той бе част от околния пейзаж, откакто момчето се помнеше. Тих, но нечистоплътен мъж, който се тътреше безцелно наоколо, без да говори с никого. Когато бе по-малко, момчето се плашеше от загадъчния странник. Но сега, в пристъп на пубертетна дързост, си зададе въпроса защо никой от приятелите му не бе предлагал да погодят някакъв номер на тоя тип. Ухили се и зачака непознатия да се изравни с празното пространство между двете паркирани коли.

Очите на хлапака не се отделяха от целта. Мъжът се приближаваше, а палтото му почти се влачеше по тротоара. Главата му се поклащаше като на пуйка. Хлапакът облиза устни и изпъна десния си крак — мършав, но жилав, подобно на всички момчета, отрасли на улицата. Кракът му се спусна като бутало, безпогрешно намери топката и я изстреля с всичка сила към главата на мъжа.

Момчето веднага изтича на тротоара, загрижено да пребърка чевръсто джобовете на мъжа преди той да се е окопитил и надигнал. Притича изотзад, уверено, че ще остане незабелязано. Мъжът обаче внезапно разтърси рамене и вдигна двете си ръце право към лицето на момчето.

Между двамата останаха само два метра. Момчето се вцепени. Мъжът бе спуснал ръце и бе уловил топката насред полета й, а сега го гледаше право в очите. Момчето остана с отворена уста. Никога не бе срещал погледа му. Едва сега видя черните му очи, блестящи като опали, от които лъхаше смразяващ студ.

Тези черни очи не трепнаха, когато Майстора подхвърли топката във въздуха, размаха ръце, а след миг отново ги събра пред гърдите си.

Момчето ахна, когато топката експлодира в ръцете на мъжа. При това погледът му не трепна!

Изплашеното момче отстъпи назад, но се спъна и падна на плочите. Коляното му се разкървави, то прехапа устни и обърна глава към приятелите си, които го зяпнаха смаяно. След секунди цялата тайфа спринтираше към най-близкия ъгъл.

Улицата притихна. Продължаваше да звучи само монотонната арабска музика от близките прозорци. Майстора спокойно продължи по пътя си. Преди един час постъпката му би изглеждала глупава. Дори би рискувал да си навлече гнева на арабските обитатели на квартала. Но сега вече нямаше значение. Сега вече можеше да си го върне за всички подигравки, подмятания и зле прикрити заплахи.

Стана му по-леко.

 

 

Апартаментът на Майстора беше в масивна сграда, построена през миналия век — с облицовка от варовик и с малък вътрешен двор. Преди десетилетия през масивната двойна порта бяха преминавали елегантни карети, но сега дворът тънеше в буренаци, осеяни с отпадъци, изхвърляни през прозорците. Никой не стъпваше в запустелия двор. Над него висяха въжета за пране.

Майстора с лекота изкачи тесните стъпала, като спираше на всяка площадка, за да хвърли поглед върху циферблата на ръчния си хронометър. Миришеше на арабски подправки. Отнякъде долиташе досаден бебешки плач.

Майстора живееше на шестия етаж, където някога бяха настанявани прислужниците. Стаите бяха доста тесни, а таваните схлупени, така че дори и децата трябваше да се навеждат. Апартаментът на Майстора не се отличаваше от останалите десет, с които делеше етажа — една стая, с преграда по средата, за да се оформи нещо като кухненски бокс. В него имаше само бюфет, двоен котлон и мивка. Леглото и олющеният гардероб бяха отвъд преградата, заедно с поразклатен дървен стол. Стаята имаше само един, доста мръсен прозорец. Дъските по пода бяха протрити и изкорубени, а стените — покрити с пожълтели от влагата тапети на някакви вече неясни цветя. Затова пък от пръв поглед се виждаха следите от смачкани хлебарки, мухъл и мръсотия.

В ъгъла бе клозетът, скрит зад набързо сглобена талашитена преграда. Майстора отвори подвижния параван, служещ за врата, измъкна малък куфар и комплект връхни дрехи, поставени на закачалка и покрити с найлонова торба.

Сложи ги върху леглото, после наля вода в чайника и включи котлона. Съблече се и внимателно пребърка всички джобове на палтото и на костюма си. Остави на бюфета монетите, ключовете и фалшивите паспорти. За застарял скитник тялото му изглеждаше изненадващо гъвкаво, стройно и мускулесто. Сега движенията му бяха прецизни, без нито един излишен жест, без сянка на колебание или умора.

Голият мъж изля врялата вода от чайника в мивката, добави от студената и пусна вътре парче сапун. След това отново напълни чайника и изтърка ръцете и лицето си с коравия сюнгер, изплакна се, после още веднъж ги изми. Вдигна очи към нащърбеното огледало над мивката. Оттам го гледаше ново лице, различно от похабените черти на скитника.

Изтри се с изхабената кърпа и отвори куфара. Измъкна оттам чисти чорапи, бельо, вратовръзка и чифт солидни, тъмночервени туристически обувки. Смъкна найлона от закачалката и посегна към ризата. Облече панталоните и спортното сако от туид. Малко го забави само връзването на вратовръзката, защото беше отвикнал. Накрая измъкна гребена от горното чекмедже на бюфета и грижливо се среса, оглеждайки се в огледалото.

Сега приличаше на провинциален учител или на треторазреден професор, скаран с модата.

Майстора коленичи и повдигна с лявата си ръка единия от четирите крака на леглото. С дясната си ръка го отвинти. Отначало резбата поддаде неохотно, но след малко кухият крак се завъртя по-леко. Мъжът внимателно спусна леглото на пода.

Майстора обърна нагоре кухия крак и измъкна от тръбата плътно пристегнат сноп банкноти — френски и швейцарски франкове, американски долари и свидетелство за раждане, попълнено с име, което съвпадаше с името на канадския паспорт. Срокът на този паспорт бе изтекъл, но не беше трудно да се удължи. Персоналът на канадското консулство в Париж беше съставен предимно от френскоговорещи канадци, а според рожденото свидетелство произходът на Майстора беше от Квебек.

Най-надълбоко в скривалището бяха укрити къс избеляла хартия, на който преди петнадесет години бе записан загадъчния телефонен номер 001-1-202-555-1647, и някакъв древен свитък, който изглеждаше много, много стар.

Мъжът остави съкровищата си върху плота на бюфета, отново завинти кухия крак към леглото и изгори хартията с телефонния номер в пепелника. Изсипа пепелта в мивката и пусна водата. Напъха банкнотите, канадския паспорт и свидетелството за раждане в джоба на сакото. Събра старите дрехи и ги мушна в окъсаната пазарска чанта зад вратата. По-късно и за нея щеше да се погрижи.

Почти готов за дългия път, Майстора се отпусна на ръба на леглото и внимателно прерови страниците, пожълтели и засъхнали с течение на времето. Черният китайски туш беше избледнял. Нямаше нито заглавие, нито подпис. Ръкописът беше на китайски.

Успя да го разчете, обаче се затрудни при тълкуването на сложните предсказания в стария хороскоп, изпълнен с описание на звездни конфигурации и неясни знамения. Астрологията, както и всеки друг метод за предсказване на бъдещето, изискваше непрекъснато практикуване, за да се постигне съвършенството. През последните петнадесет години съдбата на Майстора като че ли бе направлявана от някакъв невидима и загадъчна, но всемогъща сила, пред която дори и звездите се оказаха безпомощни, дори и когато се подреждаха точно според хороскопа му. Сега обаче влиянието на тази сила бе преустановено. Майстора едва ли можеше да си го обясни, макар че нищо друго не желаеше така страстно. Очевидно отново трябваше да потърси помощ.

Предсказването на бъдещето, основано на съвсем земни събития, определяни от петте основни елемента — огъня, водата, металите, дърветата и земята, беше много по-лесно за разбиране. Втренчил поглед в пожълтелите листа с надраскани по тях неясни тълкувания на хороскопа му, съставени според правила, изобретени преди три хилядолетия, Майстора реши, че отново се надига силата, която ще се противопоставя на всяка негова стъпка. А това беше много тревожно. Защото означаваше, че дълбоко в него се спотайва нещо загадъчно, което не е в хармония с петте основни елемента. В душата му се прокрадна неясно безпокойство, дори страх, макар че отдавна, много отдавна не помнеше да се е страхувал от каквото и да било.

Съмнението можеше да направи уязвим дори и най-решителния мъж. Особено когато той очакваше, че може да се сбъдне някакво особено мрачно предсказание.

Майстора побърза да пропъди коварната тръпка на страха. От опит знаеше, че не може да избяга от клопките, които вероятно му готвеше съдбата.

 

 

Майстора не се изненада, когато се обърна към часовника върху бюфета. Бяха изтекли почти два часа, откакто се бе задълбочил в пожълтелия папирус. Преди години, дори в най-активните му периоди, той бе в състояние да зареже всичко останало за цяла седмица, за да се потопи в царството на загадките и предсказанията. Пое дълбоко дъх и се върна в настоящето. Внимателно нави листата на руло и ги напъха във вътрешния джоб на сакото си.

Отиде до вратата и огледа стаята с преценяващ поглед. Знаеше, че никой в квартала няма да обърне внимание на заминаването му. Наемът бе платен и за следващия месец. Хазайката нямаше да почука на вратата поне още една седмица. Едва тогава щеше да види празния бюфет и да разбере, че саможивият й наемател си е заминал. Но това нямаше да породи усложнения, понеже всичко от оскъдната мебелировка в стаята щеше да си е на мястото. Лесно щеше да се намери нов кандидат за мизерната стаичка, защото наемът беше направо скромен.

Майстора не се безпокоеше и за пръстовите си отпечатъци. Досега нито веднъж не бе попадал в полицията на нито една от държавите, в които бе стъпвал кракът му. И нищо в тази стая не подсказваше кой всъщност е бил тук.

С ръка върху дръжката на вратата той за последен път се огледа — петнадесет години бе прекарал тук, сврян като плъх в дупката си… Отначало едва бе издържал нощите в стаичката, но постепенно бе привикнал, успокоен от пълната липса на внимание към особата му. През всичките тези години бе изглеждал прекалено беден, за да съблазни някого; прекалено безпомощен, за да представлява заплаха; прекалено остарял, за да бъде удостоен макар и с бегъл поглед — от жена или дори от мъж…

За пръв път от много години на устните му разцъфна усмивка. Беше забравил усещането да си радостен и доволен. Помисли си, че ако е вярна легендата за възкресяването на Лазар, нищо чудно и той да е изпитал същия трепет, когато отново се е завърнал на този свят.

 

 

Когато Майстора излезе навън, магазините отново бяха отворили, уличните платна бяха пълни с автомобили, а тротоарите — с пешеходци. Сепна се и бързо се отдръпна, защото точно срещу него се втурна рошав мургав хлапак на ролкови кънки.

Огледа улицата набързо и закрачи след групата жени, бърборещи неуморно, понесли празни торби към пазара. Дори не забеляза мъжа, който се показа под навеса пред входа на близката месарница. Непознатият го проследи със замислен поглед, докато силуетът на Майстора не се загуби сред тълпата. Все още нищо не подсказваше на Майстора, че някой може да се интересува от него.

Човекът, който го следеше, се наричаше Сам Кроуфорд. Агентът наближаваше четиридесетте, но изглеждаше по-млад. Беше висок, слаб, със светлоруса коса и загоряло лице. Може би беше получил този тен на някой ски курорт, но не беше изключено и да го имаше по рождение. Носеше предизвикателно моден костюм, в който приличаше на жиголо. Или на безделник, на нехаен към всичко наоколо фотомодел, с каквито бе пълен оживеният пристанищен град.

Преследвачът изчака Майстора да се отдалечи по тротоара. После пресече платното и се насочи към входа, от който преди малко бе изскочил той. Кроуфорд се огледа още веднъж, обърна се назад, след което бързо влезе в сградата. Движенията му бяха необикновено гъвкави. Има такива хора, които като че ли се плъзгат сред тълпата, макар че понякога им се налага да си пробиват път с лакти.

Кроуфорд припряно изкачи тясното стълбище — същото, по което Майстора бе слязъл само преди няколко минути. Спря се едва на площадката, за да си поеме дъх, и тихо пристъпи към олющената врата.

Ключалката се оказа доста примитивна — от онези, които се отварят чрез ключове с двоен нарез. Не представляваше никакъв проблем за специалист като Сам Кроуфорд.

Щом ключалката изщрака, Кроуфорд моментално залепи гръб о стената. Но се оказа, че вътре не го дебнеше капан — тънка жица под вратата или нещо подобно. Преброи до пет, изчака да види дали няма да се задейства бомба със закъснител — в повечето случаи опитните терористи опъваха едва видими проводници, свързани със скрит капсул-детонатор. Но от стаята се долавяше само миризма на сапун и евтин шампоан.

Успокоен, Кроуфорд въздъхна. Явно Майстора не бе оставил някой от смъртоносните си капани. Пристъпи предпазливо и внимателно затвори вратата зад гърба си. Очите му набързо обходиха стаята, макар интуицията вече да му бе подсказала най-важното: нямаше да открие нищо в тази опустяла бърлога.

Одеялото на леглото бе опънато старателно. Както в казармата. Но по пода, около единия от краката на леглото, имаше малка купчинка ръждив прах.

Мивката още не бе изсъхнала, макар трите чинии на поставката да не бяха мокри. Кърпата за ръце също бе суха, но по-голямата кърпа за банята беше влажна.

Сигурен признак, че Майстора бе почистил грижливо стаята, преди да я напусне.

Гардеробът бе опразнен, но на една от закачалките бе останало късче хартия. Може би квитанция от магазин за химическо чистене.

Тогава си припомни, че навън, на улицата, нещо във вида на Майстора му бе направило впечатление, още когато той бе стъпил на тротоара, нещо като…

Кроуфорд бе длъжен да претърси грижливо стаята, макар да знаеше, че и това усилие ще се окаже безплодно. Майстора не би могъл да оцелее толкова дълго, ако не бе обръщал внимание на всички детайли. Ако Кроуфорд предварително не знаеше доста факти за него и за неговите навици, от това, което видя, едва ли щеше да отгатне що за човек е живял тук.

В този миг усети леки вибрации отзад, на кръста си, около десния бъбрек. Измъкна пейджъра, после протегна ръка към миниатюрния микрофон, скрит под ревера на сакото.

Кроуфорд натисна слушалката към ухото си.

— Докладвай, Уоли.

Чу се пращене от статичното електричество, като че ли някой стържеше с пила по алуминиево фолио. След което някой заговори с далечен, приглушен глас:

— Сега е на гарата. Преди малко си купи билет за парижкия експрес.

— Явно няма намерение да се връща повече тук. Внимавай, Уоли, да не го изпуснеш. Предай в Париж, че искам пълно покритие.

— Слушам, сър, пълно покритие — отвърна Уоли с престорено официален тон. — Сам, забравих да ти съобщя, че той проведе два разговора от една телефонна кабина в чакалнята.

Кроуфорд сърдито изруга.

— Не можа ли да се приближиш, за да чуеш нещо?

— Не, не успях. Той се бе напъхал в кабината. Дори и да си беше бъбрил по-дълго, пак нямаше да успеем да засечем разговорите му.

— Колко дълго разговаря?

— Отговорът ми няма да ти хареса. Първото обаждане бе само за петнадесет секунди. Но второто бе по-продължително. Цели пет минути.

Това наистина никак не се хареса на Кроуфорд. Очевидно първият разговор на Майстора е бил с телефонен абонат в страната, може би с Париж, а вторият е бил международен — за да се засече такава връзка, наистина беше необходимо повече време. Но такъв професионалист като него да говори цели пет минути!… Това можеше да означава само едно: Майстора е получил подробни инструкции за действие.

— Ще се видим в Париж — каза той и прекъсна връзката.

За последен път огледа стаята. Смълчана, оскъдна и потискаща, тя сякаш му припомняше единственото, до което днес бе успял да се добере: Майстора вече е потеглил на далечен път.

Към Париж.

А оттам можеше да се отправи към всяка точка на земното кълбо.