Филип Шелби
Опасни муцуни (16)

15.

Маршрутът, избран от Кроуфорд, стигаше до най-отдалечения край на Лонг Айлънд сити, където Северният булевард пресичаше „Гранд Сентръл Паркуей“, за да се свърже с федерално шосе номер 678.

Нощното небе им помагаше да останат незабелязани след прекосяването на моста „Уайтстоун“, малко преди „Хътчинсън Ривър Паркуей“. След кратка пауза дъждът отново заваля, но все още ръмеше ситно, макар че се усилваше постепенно, докато те се отдалечаваха на север към „Уайт Плейнс“.

Мощният двигател на камиона боботеше монотонно. Корпусът се тресеше силно, като че ли някаква гигантска ръка друсаше мраморни късове в ламаринена кутия. Холис се сви на седалката, изтощена от друсането и шума. Всеки път, когато широките гуми на камиона прегазваха поредната вдлъбнатина по пътя, тя потръпваше от вибрациите, които сякаш се забиваха като игли в гръбначния й мозък.

По едно време погледът й попадна на нещо, което още повече влоши настроението й. Сакото й беше скъсано на няколко места, а полата беше почерняла от прахоляка в онзи изоставен склад.

— По дяволите!

Кроуфорд се обърна към нея.

— Какво има?

— Чантата ми! Останала е на задната седалка на „Кадилака“.

— А какво толкова ценно имаше в нея? Освен дрехите ти?

— Тоалетната ми чантичка. Без нея не тръгвам никъде.

— А имаше ли в чантата някакъв монограм или етикет, от който да личи името ти? Или адресът ти?

Холис кимна умърлушено. Припомни си как веднъж едва не обърна посолството наопаки, докато накрая намери кредитната си карта пъхната в пластмасовия калъф на чантичката си с тоалетни принадлежности.

— Вероятно полицията ще я намери, нали? — замислено промълви тя. — И ще разберат коя съм аз, ще узнаят, че съм с теб.

— Да. И веднага ще си направят съответните изводи — мрачно отсече Кроуфорд. — Но това така или иначе щеше да се случи. Всъщност може би… може би няма значение.

— По-добре да спреш там. — Холис посочи към близката алея. — Имам нужда от чисти дрехи.

Кроуфорд отби към паркинга, без да се опитва да я разубеждава. Тя посочи с ръка към бензиностанцията, до която беше монтирана кабина с автомати за теглене на пари.

— Дай ми само двадесет минути — помоли го тя.

— Но не използвай кредитни карти. Ще ти дам банкноти, за да платиш в брой…

— И аз имам пари в портмонето си.

Кроуфорд я изчака да излезе от кабината. Проследи я с поглед, докато Холис притича в дъжда. Много му се искаше да може да изпие поне една чаша кафе, а също и да изяде сандвич с бекон, но не биваше да напуска камиона. Едва ли наркопласьорите щяха да се оплачат в полицията, но Кроуфорд бе длъжен да допуска най-лошото. А какво по-лошо от това името му да попадне в списъка на лицата, търсени от полицията.

Затова остана в кабината, загледан в дъжда, замислен за следващите си действия. Много зависеше от Холис — от това колко знаеше тя за плановете на Майстора, пък и от степента на откровеност между нея и Кроуфорд.

Знаеше, че точно сега трябва да бъде внимателен с нея. На Холис Фримънт й се бе наложило да понесе няколко удара, един след друг. Беше потърсила помощта на човека, комуто вярваше — Пол Макган, но надеждите й се оказаха излъгани. Навярно сега се укоряваше горчиво за допуснатите грешки, обаче надали разбираше напълно в каква сложна игра е въвлечена. Което пък заставяше Кроуфорд да я успокоява, да я убеждава, дълго и търпеливо, че тя няма никаква вина, че на всеки може да се случи да изгуби контрол върху събитията…

Но какви бяха тези събития? Защо се бяха кръстосали пътищата на Холис и Майстора? И каква е ролята на Пол Макган в цялата тази бъркотия?

Кроуфорд беше много опитен в задаването на въпроси, но сега от уменията му нямаше никаква полза. Явно бе, че мис Холис Фримънт нямаше никаква вина, освен че бе позволила да бъде подмамена и използвана за нечии скрити цели. Ако беше професионалистка, може би щеше да бъде една от жертвите при престрелката на летището. Ако той се опита да я застави да му помага, чрез откровена молба или като я подлъже по някакъв начин, ще рискува да загуби доверието й, което не можеше да си позволи точно сега, когато бяха изгубили следите на Майстора. А той на всяка цена трябваше да бъде открит. И обезвреден.

 

 

Изтекоха двадесетте минути. Тя се върна точно навреме. Кроуфорд вече бе включил двигателя, за да заработят чистачките на предното стъкло и радиаторът в кабината. Видя я през замъгленото стъкло, понесла по една книжна кесия във всяка ръка. Скочи на мокрия асфалт и помогна с багажа.

Лицето й беше измокрено, а косата й — на сплъстени кичури. Изглеждаше прекалено млада и той неволно си зададе въпроса защо това свежо, невинно момиче трябваше да се крие сега тук, в този мръсен и шумен камион. И краден, на всичкото отгоре.

Сам Кроуфорд реши да продължи по федерално шосе номер 684, затова пое на север към четвъртото отклонение. Изчака удобен момент да се включи в движението и се насочи на запад по шосе 172 към „Уест Пейшън Роуд“. Вече се намираха в окръг Бедфорд Хилс. Фаровете помогнаха на Холис да види дългите каменни стени с врати от ковано желязо, а зад тях — дългите алеи към частните имения. Понякога между дърветата се мяркаха и очертанията на високи комини.

Кроуфорд зави наляво по „Броуд Бруук Роуд“, след което продължи по „Маклейн стрийт“. Гумите на камиона яростно поглъщаха миля след миля, докато пътят ставаше все по-тесен и по едно време Холис започна да се опасява, че стигат края на шосето. Но тогава Кроуфорд отново зави наляво и се спря през висока, внушителна врата. Скочи долу, отвори капака на панела до колоната и набра кода за достъп.

Продължиха навътре по черния път, скрит под клоните на кестените. Холис пресметна, че изминаха някъде около четвърт миля, преди да излязат на светло. Пред тях, в подножието на скалист хълм, се показа малко имение.

Отдясно бе основната сграда — двуетажна селска къща с тъмнозелени дървени капаци на прозорците. В дъното на алеята се виждаше гараж с три клетки, а на горния етаж имаше малка тераса. Там, където свършваше поляната, течеше буен поток, вливащ се в малко езеро, забулено в мъглата.

— Какво е това място? — попита озадачената Холис.

Кроуфорд я изгледа замислено. Заприлича й на блудния син, който с години не се бе връщал у дома и сега бе попаднал сред нещо безкрайно близко и познато от детството.

— Тук можеш да се чувстваш като у дома си — тихо отвърна той. — Защо не слезеш с мен? Почакай ме до вратата, докато паркирам тази грамада.

Холис предпазливо се изкачи по хлъзгавите каменни стъпала. Спря се на най-горното, загледана в Сам, докато той изчезна с камиона зад ъгъла на къщата. После се опита да надзърне през прозорците, но плътните завеси закриваха всичко.

Дъските на терасата тихо проскърцаха и издадоха приближаването на Кроуфорд. Той се спря до нея и отвори дървената кутия до външната врата, бръкна вътре и напипа ключа за осветлението.

После отключи външната врата и влезе в преддверието. Холис видя как Кроуфорд чевръсто натисна бутоните за алармената система, монтиран на стената зад вратата.

— Сега вече всичко е наред — въздъхна той.

Лампите вътре светнаха и младата жена колебливо пристъпи към всекидневната — просторна, с голяма камина отляво, а отдясно бе вратата към трапезарията с дълга полирана маса. Дъските по пода обаче бяха изхабени, с белези от удари с ножове, а стените — покрити с ламперия и над нея с потъмняла от влагата мазилка. Мебелите бяха тромави, поостарели, но иначе удобни.

Той светна лампите във вътрешните стаи, след което остави на пода до вратата кесиите с хранителните продукти и надникна в кухнята: оказа се, че бе попаднала в най-голямото помещение в смълчаната къща. Грамадното огнище се простираше по протежение на цялата стена.

— Тук може да се опече цял вол — отбеляза тя.

Кроуфорд провери килера и шкафовете. Имаше богат запас от консервирани храни и домашно приготвено сладко в буркани.

— Мисля, че някой вече се е досетил преди нас — промърмори той.

Кроуфорд отвъртя крановете на умивалника и от тях потече ръждива вода. Отиде и в банята, за да се оттече мръсната вода и там. Холис го следваше навсякъде, докато най-после той й показа спалнята — през прозореца се виждаха задният двор и каменната ограда в дъното. Тя хвърли един поглед и в библиотеката. Накрая се върна във всекидневната.

— Ще трябва да изчакаме половин час, преди да се стопли водата — обясни й той. — Тогава ще можеш да се измиеш и преоблечеш.

Холис отиде до камината, освободи клапата към комина и поднесе запалената кибритена клечка към подпалките и цепениците. Изчака първите пламъци, за да отвори прозорците — отвън нахлу свежа струя, която бързо погълна дима. Уморена от бурните преживявания, тя се отпусна на най-близкото кресло.

— Мисля, че освен няколко обяснения ми дължиш и чаша с някакво питие. Най-добре ще е да е бренди — въздъхна тя. Той учудено вдигна вежди, но тя веднага добави: — Нали ми спаси живота, там, на летището. А после още веднъж, на магистралата. И накрая ме доведе тук. — Спря се за миг. — Наистина това убежище вдъхва сигурност. Но все пак бих искала да узная какво ме очаква.

Кроуфорд взе бутилка с бренди от стария дъбов шкаф и изчезна в кухнята. Когато се върна, носеше два стъклени буркана, с по три пръста бренди във всеки от тях. Смъкна сакото си и погледът на Холис веднага се прикова върху пистолета в кобура под мишницата му. Младата жена неволно потрепери, когато той се приведе към нея, за да й поднесе питието. Кобурът едва не докосна рамото й.

— Откъде искаш да започна?

— Знам само, че името ти е Сам Кроуфорд. Нека с това да започнем.

— Но ти имаш само второ ниво на достъп до секретните сведения.

— Да. На дъното на класацията. Но ми се струва, че заслужих да бъда повишена с една или дори две степени, не съм ли права?

Той проследи със замислен поглед как Холис отпи.

— Това място — Кроуфорд махна с ръка наоколо — е мое. По наследство. Обаче името ми не фигурира в данъчните списъци. Специална правителствена служба се грижи да изглежда обитаемо, плаща данъците, с една дума: поддържа имота. Така е с всички убежища, гарантиращи безопасност на застрашени лица, във всички държави по света.

— Но съседите не проявяват ли любопитство?

Кроуфорд скептично поклати глава.

— Тук хората плащат, за да си осигурят спокойствието. Наоколо живеят много богати хора — от финансовите среди, от телекомуникационните компании и така нататък. Тези хора често отсъстват, и то с месеци.

— Също като теб.

— Не. Аз живея в Париж.

— И също като мен, работиш за правителството, но без самоличност.

Кроуфорд се протегна към сакото си и измъкна черния дипломатически паспорт.

— Може да се приеме, че и двамата работим за един и същи шеф.

Холис разгърна паспорта му. Страниците му бяха изпълнени с визи за почти всички европейски страни.

— Нали работиш за Държавния департамент?

— По-точно за една специална служба към него. Докладвам на човек, чието име ти никога не си чувала. Ако той отсъства или нещо се случи с него, имам право да докладвам лично на президента.

Холис замислено отпи от своето бренди.

— Значи така… На държавния секретар или на президента. И каква е тази служба?

— Наричат я ОМЕГА.

Кроуфорд отиде до камината, намести цепениците и добави още. Остана за малко там, загледан в пламъците, после се върна при нея.

— Когато в Белия дом влезе нов президент, той научава няколко важни тайни: първата от тях задължително е посветена на кодовете на ядреното куфарче. После му докладват докъде са стигнали секретните операции. И накрая — за дейността на организацията ОМЕГА. Ако има късмет, никога повече няма да чуе името й. Същото е валидно и за държавния секретар.

— Какво искаш да кажеш с това „Ако има късмет“?

— ОМЕГА е секретна организация. Няма бюджет, няма обяви за попълване на персонал, няма офиси. Тя просто не съществува. Нейните агенти действат под дълбоко прикритие, при това само в чужбина. Заемат най-различни постове: дипломати в нашите посолства, бизнесмени, академици, телевизионни журналисти. Но общата им задача, както и моята, е само да проследяват и ликвидират професионалните убийци.

Холис остави чашата си на масичката за кафе.

— Значи с това се занимаваш: ликвидираш убийци.

— ОМЕГА беше създадена след атентата срещу президента Джон Кенеди. Една от секретните директиви на комисията Уорън беше да се основе агенция, посветена само на задачите по разпознаването и проследяването на всичките известни професионални убийци по целия свят. Всеки сектор от земното кълбо е обхванат от съответния екип на ОМЕГА. Аз ръководя операциите на ОМЕГА само в страните от Европа.

— Но Ли Харви Осуалд не беше професионалист.

Кроуфорд се усмихна снизходително.

— Ние непрекъснато наблюдаваме професионалните убийци, където и да се укриват те — продължи той. — Ако някой от тях се раздвижи, раздвижваме се и ние. Ако обаче има признаци, че ще се опита да проникне в Щатите, веднага го обезвреждаме.

— Обезвреждаме… Искаш да кажеш, че го убивате.

— Само в краен случай. Ако някой убиец се поразмърда, но не се насочи към Съединените щати, уведомяваме властите на съответната страна, за да го спипат на границата. Но ако се насочи към Щатите, ние го следваме плътно и се опитваме да го заловим в последната минута, преди да пресече границата. Но залавянето на убиеца е само част от нашата дейност. Необходимо е да разберем кой го е наел и коя ще бъде мишената. Много важно е да открием възложителя на този смъртоносен договор, понеже той може да потърси друг изпълнител на присъдата, ако елиминираме поредния професионален убиец. Защото в подобен случай мишената остава под заплаха…

— Но ако не се окаже по силите ви?

— Тогава правим всичко, което е възможно, за да попречим на екзекутори като Майстора да проникват в страната.

Холис стана и се приближи до прозореца. Притисна чело до студеното стъкло. Нощният въздух ухаеше на мокри листа и на борова смола.

Добре дошла в зоната на здрача, Холи.

Имаше известна представа за методите, използвани от службите за сигурност. Това стана част от нейния свят още от времето, когато видя пистолета, окачен на колана на баща си.

Тя знаеше за тайните проверки, на които бе подложена, преди да я приемат в контингента от служители към Държавния департамент. Припомни си и за лекциите по мерките за сигурност, задължителни за всички новопостъпили в някое от посолствата на САЩ. Освен това беше подочула, че неколцина от нейните бивши състуденти сега работят към ЦРУ или ФБР.

Но онова бе детска игра в сравнение със сегашната ситуация. Отново я връхлетяха ужасяващите спомени за кървавите сцени на летището и думите на Кроуфорд не достигнаха до съзнанието й. Един мъж преследва друг — с всички най-модерни средства, докато другият, също така добре оборудван и трениран, отчаяно се стреми да му избяга. Дали ще се нарича терорист, професионален убиец или атентатор — какво значение имат думите? Как може да се живее при мисълта за непрекъснато следене, дебнене, убиване? Но действителността беше точно такава…

Холис затвори прозореца. Дъхът й остави мъгляво петно върху студеното, влажно стъкло.

— Излиза, че ти си пазител — прошепна тя и се обърна към него. — Невидим. Никой не знае за теб, никой не чете за твоите подвизи, никой никога няма да чуе за твоето съществуване. Дори и тези, които охраняваш.

Стори й се, че за миг в погледа му проблеснаха искрици на признателност. Или така й се стори…

— И какво ще ми кажеш за Джоунс? За онзи изверг, когото, кой знае защо, ти непрекъснато наричаш с този неясен прякор… Майстора, нали така беше…?

— Той се оказа един от най-опасните убийци. Професионалист от световна величина. Въпреки че вече е на петдесет и три — според нашите сведения, разбира се — той си остава първокласен противник. — Кроуфорд я изгледа изпитателно. — Но ти вече го познаваш, и то доста отблизо.

Холис кимна. Спомни си първото впечатление: Джоунс — академичния учен, леко изнервен, но винаги учтив. После образът внезапно се смени: другият, напълно различен Джоунс, който изчезна като привидение сред гъстата тълпа на перона и се появи с окървавени ръце. Джоунс, хладнокръвният убиец, който нито веднъж не повиши тон, който съвсем спокойно, без окото му да трепне, вдигна пистолета към гърдите й.

— Излиза, че някой е оставил за него пистолет в онази зала на летището? — попита тя.

— Да. — Той се замисли. — Този случай ми напомня за друга история с Майстора, преди петнадесет години, когато той е провалил една доста сериозна поръчка. Човекът, който е платил за нея, и досега не може да му прости, защото при професионалните убийци пропуските са недопустими. Едва сега са възникнали някакви нови обстоятелства, които са променили отношенията им. От този факт обаче следва много тревожен за нас извод: щом като някой е решил да активира един закоравял, дълбоко законспириран и опитен убиец, какъвто е Майстора, това означава, че се задава нещо много сериозно. За някоя незначителна задача никой няма да си прави труда да го изкарва на сцената. Може би мишената е лице, което всички ние познаваме.

Той си сипа още бренди.

— Имах доста възможности да го обезвредя още в Париж, но реших да изчакам. Исках да разбера кой е възложителят на поръчката, исках да ме отведе до гнездото на заговора. Но по някакъв начин той разкри клопката, която му бях заложил, и уби един от моите хора.

— Зная — рече Холис. — Видях го как падна на перона малко преди да потегли влакът. Джоунс… Майстора ми призна, че го е убил.

— Майстора е изиграл перфектно ролята си. Още тогава е знаел, че ти си следващата в списъка му, че не си имала никакви шансове да оцелееш.

— Непрекъснато го наричаш Майстора. Как е истинското му име?

Кроуфорд поклати глава.

— Никой не знае.

— Но нали току-що спомена, че бил един от най-добрите сред професионалните убийци.

— За да бъдеш сред най-добрите, едно от задължителните условия е да умееш да оставаш в сянка. Според нас този прякор той е получил, още когато е навлизал в занаята.

Холис допи брендито си и сви устни в лека гримаса. Течността опари гърлото й.

— Тук нещо не ми е ясно — рече тя. — Преди малко ми спомена, че преди петнадесет години той е допуснал сериозна грешка. Че е провалил договора си. Но щом това ти е било известно, защо не си съобщил на полицията?

Холис си помисли, че е навлязла в забранена зона. Кроуфорд помръкна.

— Грешката на Майстора не е била в това, че се е оставил да го засекат и дори да го арестуват — тихо започна той. — Проблемът е бил в това, че никой не е подозирал кой ще бъде следващата жертва. Не е имало никакво предупреждение, никаква охрана. И се е стигнало до изстрелите. Един човек е загинал моментално, но с това историята не свършва дотук… Не след дълго успяхме да разберем, че това е било дело на Майстора.

— И кой е бил застреляният?

— Това вече не мога да ти кажа — отвърна Кроуфорд и побърза да смени темата. — На каква възраст ти се стори Майстора, когато го видя за пръв път?

Холис се замисли.

— Малко над шестдесетте. Но нали ми каза, че е с десет години по-млад?

— Може да се дегизира така, че да изглежда с десет години по-стар. Или да се подмлади с цели двадесет. Може утре да седнеш до него в някой ресторант, и пак да не го познаеш. Толкова е ловък.

— Но какво се получава? Излиза, че не може да бъде описана външността му? Нямаш ли отпечатъците му?

Кроуфорд поклати глава.

— Вече ти разказах за ОМЕГА, за това как и къде действаме. Но още не съм ти обяснил, че за разлика от ЦРУ, на нас не ни е позволено да действаме на територията на Щатите. От нас се очаква само да предпазваме хората, а не да организираме шумни и разгорещени преследвания.

— Но ако някой престъпник се окаже много опасен, трябва да има начина да го обезвредите.

— Според устава на ОМЕГА, аз съм задължен да информирам моя директор, че се е появила заплаха за някоя или някои личности в Съединените щати. Длъжен съм да предоставя на ръководството на нашата организация всички сведения за тази заплаха, като се погрижа също тази информация да не бъде достъпна за другите правителствени служби, да не говорим за частните агенции, медиите и прочее информационни канали. Тогава шефът ще вземе решение кой правителствен орган трябва да се заеме с обезвреждането на убиеца. Най-често изборът пада върху ФБР.

— Искаш да кажеш, че досега нито веднъж някой като Майстора не е успял да се измъкне от мрежата, която сте заложили около него?

— Досега нямаме провали.

Каза го без следа от самохвалство.

— Именно поради тази причина ти обясних, че се стремим най-вече към разкриването, а не към директното обезвреждане на асовете от този смъртоносна професия. И двамата запомнихме как изглеждаше Майстора преди няколко часа. Но още утре той може да се появи с коренно променена външност. Това веднага ще усложни задачата ми. Да, наистина ще ни причини доста главоболия.

Кроуфорд прецени, че не е необходимо Холис Фримънт да знае горчивата истина: ОМЕГА силно бе подценила опасността от активирането на Майстора.

— Хм… — замислено процеди тя, — излиза, че нито щатската полиция, нито ФБР могат да помогнат, защото просто не знаят кого да преследват?

— Засега знаят само за теб — хладно отбеляза Кроуфорд и махна с ръка към спалнята. — След малко ще имаме топла вода. Защо не влезеш преди мен в банята? А аз ще приготвя нещо за вечеря.

Холис го проследи със замислен поглед, когато той пое към кухнята. До слуха й достигна шум от отварянето на кухненски шкафове. После се обърна към камината. Дали Кроуфорд си вярваше, че я е успокоил, като й бе подхвърлил частици от истината?

 

 

Банята беше просторна и чиста, с голяма вана и отделна душкабина. Усещаше се мирис на дезинфектанти, което подсказваше, че неотдавна е била почиствана.

Младата жена дълго стоя под душа, преди да посегне към сапуна и шампоана.

Докато се изтриваше с хавлиената кърпа, Холис се запита какво всъщност знае Кроуфорд за нея. Очевидно този мъж разполагаше с доста източници на информация, но оставаше ли му време да ги използва? Например за лични цели? И дали подозира за отношенията й с Доусън Уайли?

Силно се изкушаваше да потърси помощ от Доусън. Нали досега той винаги се бе отзовавал с готовност на молбите й? С него тя се чувстваше в безопасност.

Холис среса косата си. Увита в хавлиената кърпа, се върна в спалнята.

От щанда до бензиностанцията си беше купила джинси, две бели блузи, два плътни пуловера, бельо, спортни панталони и един чифт маратонки. Винаги се беше стремяла да бъде облечена топло и сухо. Не беше забравила четка и паста за зъби.

След като се облече, младата жена се обърна към огледалото. Очакваше, че след толкова много изпитания ще изглежда зле, обаче, за нейна радост, тревогата й се оказа напразна. Дори драскотините по лицето й от счупените стъкла по време на автомобилната гонитба не можеха да засенчат красотата й. Странно, но именно образът й от огледалото успя да я успокои много повече от всякакви думи.

Холис прибра в сака останалите дрехи и се върна във всекидневната. Масата вече беше подредена за вечеря, с два комплекта прибори. Кроуфорд беше измъкнал отнякъде две свещи и те придаваха неповторим уют на стаята. Миришеше апетитно на телешко печено. Едва сега тя усети глад.

— Тъкмо бях започнал да се тревожа, че нещо се е случило с теб — обади се Кроуфорд.

Холис забеляза, че и в него имаше някаква промяна. Беше облечен в чисти памучни панталони и плътно поло. Освен това беше свалил кобура. Той посочи към масата с любезен жест:

— Да хапнем, докато не е изстинало.

Холис се опита да яде бавно, но това си остана само едно пожелание. Беше по-гладна, отколкото предполагаше, затова на бърза ръка омете чинията си. Кроуфорд й предложи още от печеното, но тя отказа. На свой ред той отклони желанието й да му помогне при разтребването на масата.

Когато Кроуфорд се върна с чаша кафе, и двамата вече бяха забравили за десерта.

Облегната на стената до прозореца, Холис съзерцаваше в унес силния дъжд. По едно време се сепна и сведе поглед към часовника си. Наближаваше полунощ.

— А сега какво ще правим?

Кроуфорд я изгледа замислено.

— Искам да ми разкажеш по-подробно как се свърза с Майстора и кой те изпрати при него.

Стори й се, че в гласа му се прокрадна подозрителна нотка. Но точно в този миг камеята, отпусната върху гърдите й, леко се поклати и в мислите й веднага изплува образът на Пол. Как да обясни на Кроуфорд какво се бе случило в Париж, без да насочи подозрението му върху Пол Макган?

Той като че ли успя да прочете мислите й:

— Зная, че Макган те е забъркал в тази история. Но трябва да разбера каква точно е била ролята му. Не искам да го обвинявам незаслужено, но…

Да, засега не го обвиняваш, но утре?

— Когато пътувахме с кадилака, ти ми позволи да се обадя по телефона — припомни му Холис. — Защото си знаел, предварително си знаел, че няма да го намеря. Защото сам си се опитал да се свържеш с Пол и тогава…

— А да не би да си искала отново да попаднем под куршумите на Майстора? — сърдито я прекъсна Кроуфорд.

Репликата му окончателно я извади от равновесие. Първата й реакция бе да се нахвърли върху него и да му издере очите. Но успя да се овладее. Всъщност с какво й беше помогнал Пол? Сега можеше да разчита единствено на закрилата на Кроуфорд.

Холис отпи от кафето и се замисли за преживяното. В паметта й се заредиха картини от Париж — когато лежеше в леглото на Пол, гола, възпламенена, изгаряща от страст.

Тя описа на Кроуфорд инструкциите, които бе получила от Пол, разказа му и за затруднението, възникнало в последната минута поради липсата на подпис върху имиграционния формуляр; опитите й да се свърже с него и накрая за фалшифицирането на подписа му, което тя бе принудена да извърши.

— Не ти ли се вижда странно, че не успя да се свържеш по телефона с Макган? — подметна Кроуфорд.

— Наистина… Но той заема важен пост в посолството и може да е бил ангажиран с нещо отговорно.

— Но нали има пейджъри, клетъчни телефони, вътрешни постове.

Тя сви рамене.

— Предполагам, че хората от посолството са се опитали да ме свържат с него, но…

— И така, мистър Макган ти е връчил солидна сума и снимката на човека, чието име според него е било Джоунс.

— Точно така.

— Но освен това ти е казал, че този Джоунс вече знае как да те разпознае, нали?

— Да.

— Помисли си за това несъответствие. Макган вероятно е разговарял с него преди срещата между теб и Джоунс в онзи хотел.

Наистина, така беше.

— Какво се опитваш да ми внушиш?

— Макган не ти е споменавал, че поддържа връзка с Джоунс?

— Не.

— Добре, после ще се върнем към тази тема. А сега се опитай да си спомниш какво ти каза Майстора при първата ви среща. Моля те, разкажи ми буквално. Имаше ли нещо по-особено в интонацията му, във физиономията му?

Холис му разказа за срещата им в ресторанта на хотел „Терминус Норд“, за това как й се бе представил, за излизането им от ресторанта и за решението му да потеглят с влака, вместо да хванат такси до летище „Шарл дьо Гол“.

За миг тя се спря, неспособна да опише ужаса, който бе изпитала във вагона, когато Джоунс я бе подчинил напълно на волята си, как бе изтръгнал от нея обещанието да го следва послушно до края на полета.

— Майстора нито веднъж ли не те помоли да се свържеш с Пол Макган? — запита Кроуфорд.

— Не. Той се стремеше отчаяно да се качи на самолета час по-скоро.

— Защото е знаел, че съм по петите му. Единственото спасение за него е било да се измъкне, при това с твоята помощ.

Холис смаяно го изгледа.

— Нима и Сюзан Гарсети работи за теб? Така ли е?

Той кимна.

— И какво ти каза тя?

Кроуфорд за миг се поколеба, като че ли искаше да й спести допълнителни неприятности.

— След като си напуснала консулския отдел, Гарсети е позвънила в кабинета на Макган. Но се оказало, че неговата секретарка не си спомня той да е подписвал имиграционен формуляр. Никакви бележки, нито пък устно разпореждане. Нищо такова не е имало.

— Но това е невъзможно! — извика Холис. После добави, вече с по-мек тон: — Все пак… може би секретарката на Пол е забравила?

— Сюзан Гарсети ми спомена, че секретарката на мистър Макган работи от години на този пост и досега не е имало случай да забрави или да сбърка нещо. Наистина ли вярваш, че може да й се изплъзне нещо толкова отговорно?

Холис се огледа безпомощно. Беше се срещала неведнъж с тази секретарка. Абсурдно бе тя да допусне такъв пропуск.

— Но ако Макган е възложил на някой от подчинените му да обработи данните за визата на Джоунс, тогава документите е трябвало да бъдат оформени преди деня на подписването им. За да бъде всичко готово, преди да заминеш за срещата в хотела.

Въпреки топлината, идваща от камината, Холис усети как ледена тръпка пролази по гърба й. Несъзнателно пъхна ръка под пуловера и натисна по-надолу камеята. Пръстите й погалиха релефа на хубавата Елена и спомените отново я обсебиха, особено трогателният надпис на задната стена на украшението.

Завинаги твой.

Улови изучаващия поглед на Кроуфорд.

— Нима искаш да кажеш, че Пол е знаел, че Джоунс всъщност е Майстора? Че е искал да му помогне?

— Така се получава.

В очите й проблеснаха искри.

— Ти въобще виждал ли си някога Пол? Знаеш ли какво представлява той?

— Знам само, че се срещате от два месеца и си много влюбена в него — тихо отвърна Кроуфорд.

Сега вече Холис побесня.

— Пак ли оная клюкарка ти е докладвала? Сюзан Гарсети, нали?

— Вашите отношения не са тайна за никого в посолството.

Холис гневно разтърси глава.

— Не! Грешиш за Пол! Тотално грешиш. — Наведе се напред с лакти върху масата. — Защото ако това, в което го обвиняваш, се окаже истина, тогава излиза, че Пол предварително е знаел за намерението на Майстора да ме убие в Ню Йорк!

С тези думи вбесената Холис изхвърча от стаята. Той не се опита да я спре. Вратата на банята се затръшна.

На този Пол Макган работата му никак не бе чиста. Кроуфорд не знаеше какво точно е съмнително, не можеше да отгатне причината, но усетът му, изострен от дългите години, посветени на преследването на хора, не го лъжеше.

Отиде в задния двор и отвори вратичката на малката барака, приличаща на градински клозет. На стената, скрит зад носещите греди, бе монтиран пулт за електронни комуникации. Докато набираше кода за достъп, Кроуфорд обмисляше какво да нареди на хората си в Париж.

 

 

На излизане от банята Холис откри, че Кроуфорд го няма. Стори й се, че беше в банята за кратко, колкото да се съвземе. Дано, по дяволите, не е разбрал, че бе плакала.

Опита се да си внуши, че Кроуфорд се самозалъгва жестоко, че изопачава думите й и така е стигнал до онова чудовищно подозрение. Но тя ще му даде да се разбере и на бърза ръка ще му покаже къде му е мястото.

Обаче колкото повече си повтаряше думите му, толкова повече се убеждаваше, че логиката му е необорима. И това я изпълваше с ужас.

Холис влезе в кухнята, наля си още кафе и го отнесе във всекидневната. Настани се на дивана пред камината и се опита да овладее мислите си.

Скърцането на дъските на пода край вратата я сепна и я изведе от унеса.

— Извинявай, ако съм те стреснал.

Холис посрещна опита му да си изпроси извинение с равнодушно свиване на рамене.

— Да не би да си въобразяваш, че и аз съм помагала на Майстора? — кисело подхвърли тя.

— Да.

— Но от това следва, че съм съдействала и на тези, които се крият зад него.

— Ти си се заблуждавала, че знаеш какво вършиш, когато го придружаваше. Но не бях сигурен доколко си наясно в каква игра са те замесили.

— А ти кога разбра, че си сбъркал в преценката си за мен?

— Когато видях Майстора с насочен пистолет срещу теб.

— Това ли щеше да се случи с всеки на мое място?

Кроуфорд кимна.

— Точно така действа Майстора. Убива всички свидетели. Лицето, довело го в Ню Йорк, е трябвало да умре. За да остане само той, с развързани ръце.

— Искаш да кажеш, че този, който е наел Майстора, е изпратил и двамата стюарди?

— Те са били наети независимо от Майстора, за да разчистят следите след бягството му. Но без да видят лицето му.

Холис напрегнато се взря в мъжа пред себе си.

— Защо ми се струва, че най-много те измъчва нещо съвсем друго, нещо, което няма никаква връзка с ролята на Пол в тази ситуация?

— Искаш да узнаеш какво ме безпокои най-много, така ли? Най-загадъчното е защо Майстора се втурна след нас, когато напуснахме района на летището? Да ни издебне от засада, когато не е имало гаранции, че ще успее да ни ликвидира… това категорично не е в негов стил. Защо просто не ни проследи, за да открие къде ще отседнем, а после да състави план за нападение?

Холис се замисли над думите му.

— Според теб той е искал да се добере до мен? И отново ще се опита да ме убие?

— Да, мисля, че пак ще опита. Нещо го принуждава да постъпи така. Помниш ли как не се отдели от теб до онази зала на летището, а после и при инцидента с колата? Знаеш ли с какво може да си го предизвикала?

— Нямам представа! Нали всичко ти разказах.

— Да не е оставил някаква следа в Париж, да е допуснал някаква грешка? Да се е изпуснал пред теб с някое име? Име на човек? Или на град, на улица?

— Не!

Кроуфорд разбра, че нервите й вече бяха опънати до край, затова се опита да я успокои.

— Ти знаеш нещо, макар и да не го осъзнаваш. И Майстора отлично е разбирал докога си можела да му бъдеш от полза и кога е трябвало да те убие. Той никога не допуска да го поставят натясно. Но този път в плана му се е появило непредвидено препятствие, което…

— Може пък ти да си бил целта му — сърдито го прекъсна Холис.

— Няма защо Майстора да се връща заради мен. Бил е свободен да действа, с редовни документи. Не, интересът му е бил насочен към теб.

Тревожната нотка в гласа му сепна Холис. Замислена, тя изплашено погледна към прозорците.

— Сигурен ли си, че няма да ни открие и тук?

— Тази къща не съществува. И като убежище е далеч по-надеждна, отколкото ти се струва на пръв поглед. Можеш да ми вярваш.

Холис протегна ръка към кафето. Струваше й се, че повече не може да издържи.

— Все още не мога да повярвам, че Пол има нещо общо с всичко това — прошепна тя. — Все си мисля, че някой ловко го е измамил, като го е накарал да облекчи връщането на Майстора в Щатите. А това… — тя се сепна от връхлетялото я подозрение, — а това може да означава само едно: че има още някой, който действа прикрито. Който дърпа всички конци, скрит зад сцената.

— Разбира се.

— И ти знаеш кой е той? — удиви се Холис.

— Засега ще го наричам Брокера. Той отдавна работи с наемни убийци, урежда им договорите, гарантира им безопасното придвижване до целта, подсигурява им бягството, укритието, новата самоличност. От доста време се занимава с това.

— Тогава не е ли възможно Пол да е бил подлъган от този… от Брокера? Може да е някой от дипломатическите кръгове, някой негов познат или дори приятел. А защо не и някой от посолството?

Тя се вдъхнови от надеждата да изключи Пол от списъка на заподозрените, но скептичното изражение на Кроуфорд отново предизвика гнева й.

— Защо не се опитаме да проверим дали Пол е имал нещо общо с онзи убиец?

— Тогава ще остане другата вероятност: че Пол Макган получава заповеди от някой много по-могъщ от него. Или че му е задължен заради някаква неоценима услуга в миналото си. Но както и да е. Какво смяташ да предприемеш?

Холис пое дълбоко дъх.

— Искам да позвъня в посолството и да оставя съобщение на дежурния от нощната смяна. Ще кажа само къде се намирам и че съм добре. Ако Пол работи в комбина с Майстора, ще знаем кого да очакваме. — Тя отново огледа стаята. — Нали твърдиш, че това убежище е по-надеждно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Кроуфорд схвана, че този път тя го бе поставила натясно. Идеята да я използва като примамка беше отвратителна, но все пак предложението й да устроят засада на Майстора тук, където всички предимства бяха на страната на Кроуфорд, не беше от най-глупавите. Или поне така му се струваше.

След кратък размисъл той реши, че дори Макган да успее веднага да препредаде съобщението на съдружника си, Майстора няма да може да се приготви веднага за новия си удар. Няма да е готов, преди да изтече утрешния ден. Така че нищо няма да се случи до няколко часа. Промяна в ситуацията може би ще настъпи едва на следващата сутрин.

— Обади му се — каза Кроуфорд.