Филип Шелби
Опасни муцуни (13)

12.

Всеки делник към шест следобед съпругите от остров Стейтън Айлънд се събират до Сейнт Джордж, край пристана на ферибота, за да посрещнат мъжете след края на работния ден. Но днес мълчаливото им очакване се наруши — внезапен вой принуди жените да се огледат стреснато. Иззад ъгъла изскочи полицейска кола с включена сирена и мигащи лампи. Гумите изсвистяха по асфалта, но колата не спря, а продължи надолу към Бей стрийт, покрай Ричмънд Терас, точно в най-гъстото движение.

В стандартния „Седан“, маркиран със знаците на нюйоркската полиция, седяха четирима намръщени мъже: двама от тях в кожени якета, а другите двама — в униформи на офицери от полицията. Прозорците бяха отворени, за да излиза цигареният дим.

Шофьорът завъртя кормилото, за да вземе завоя около парка, след което се насочи към елитния квартал с грижливо охраняваните имения на видни личности. Къщите бяха двуетажни, от червени тухли — само тук-там се срещаше по някоя белокаменна сграда, колкото за разнообразие. Водачът спря сирената и мигащите светлини, подкара по отбивката и след два завоя фаровете осветиха внушителната двуетажна къща, заобиколена отвсякъде с широки веранди.

Без да нарушат мълчанието, четиримата мъже едновременно изскочиха от колата. Момчето, доставящо пици по домовете, което току-що бе напуснало къщата, се закова на място, смаяно от гледката — четири пистолетни кобура се полюшваха пред него, полуприкрити от якетата и униформите.

— Изчезвай, хлапе! — грубо изръмжа единият от полицаите.

То не дочака втора подкана, а мигом се втурна към пикапа си, паркиран до бордюра. Полицаите го изпратиха със смях и се насочиха към дървената врата, от която започваше тясната пътека за разходка на кучетата, заобикаляща къщата от четирите страни. Откъм вратата ги посрещна глухо, сподавено ръмжене.

Водачът на групата, Винсент Калабрезе, девет поредни години избиран за най-добър служител от Отдела за борба с тероризма към нюйоркската полиция, подритна леко вратата. Отвътре немската овчарка изплези език, подви опашка и се скри в задния двор още щом зърна Калабрезе и смръщените полицаи зад него.

Четиримата прекосиха мократа морава до тесния вътрешен двор. От прозореца зад покритата веранда се показа млада жена, загърната в пеньоар.

— Къде е той? — запита Калабрезе.

Жената мълком посочи към пристройката, използвана за гараж.

Страничната врата се оказа отворена. Калабрезе пристъпи към коридора, тънещ в мрак. Пръстите му затърсиха по стената бутона. Най-после го напипаха и вратата към гаража започна да се повдига.

По бетонния под имаше много петна от масло и антифриз, но колата липсваше. Лавиците по стената бяха отрупани с инструментите, задължителни за всеки автомонтьор любител. Дръжките на чекмеджетата под дърводелския тезгях бяха порядъчно изпоцапани с грес, моторно масло и боя.

По протежението на задната стена, до двата велосипеда и скейтборда, се мъдреше овехтял хладилник. Пред вратата му бе коленичил мъж с фуния в ръка.

Калабрезе и помощниците му веднага го заобиколиха.

— Джейкъб, обърни се — промърмори Калабрезе.

Мъжът потрепери, като евреин по време на молитва.

— Успя да ми видиш сметката, нали?

Хари Джейкъб се извърна към неочакваните си посетители и се стресна от пронизващия поглед на Калабрезе. Наближаваше четиридесетте, но все още беше слаб и сух като невръстен младеж — с червена коса и лице, осеяно с лунички.

— Направих всичко, на което съм способен — заоправдава се той. — Смених им водата, оставих ги на хладно… Грижих се за тях като за малки деца. Защото те се нуждаят от много грижи.

— Да, звучи направо затрогващо — процеди Калабрезе. — Хайде. Да хвърлим един поглед.

Полицаят заобиколи Джейкъб и вдигна едното ведро, за да провери тежестта му.

— Кучи син! — измърмори полицаят отдясно на Винсент Калабрезе.

— Тази воня ми напомня за нещо… — додаде другият зад него и затъкна с ръка устата си.

Калабрезе приклекна и стовари месестата си длан върху тънкия врат на Джейкъб.

— Знаеш ли какво те очаква, нещастнико, заради тази смрад, дето си я укрил тук? — Заканителният му шепот накара Джейкъб да се вцепени от страх. — Знаеш ли какво ще ти лепнат, а?

Сломеният Джейкъб отпусна глава. Дъхът на полицая сгорещи ухото му.

— Ще ти лепнат прозвището „миденият убиец“!

Миденият убиец, миденият убиец, миденият убиец…

Другите трима в хор се надпреварваха да повтарят припева, докато Джейкъб съвсем клекна. Явно повече не можеше да издържа. Полицаите се смееха така гръмко на остроумието си, че от плета пред близката къща надзърна един от съседите.

Джейкъб се изправи и погледна неуверено към осемнадесетте килограма дребни миди, напъхани в голямото ведро. Тази сутрин ги бе домъкнал чак от Роуд Айлънд, по специалната поръчка на баща си. Щом се прибра, Джейкъб ги бе накиснал във ведрото със солена морска вода, после бе покрил ведрото с брезента, точно както му бе наредил неговият старец. Накрая се бе прибрал в къщата, за да изчака малките гадинки да изпукат, всичките с разтворени черупки.

Той още веднъж огледа Калабрезе и компанията му. Но нищо не можеше да ги накара да престанат да му се присмиват.

— Бяха си наред, когато напуснах Провидънс. Изгубих си половината от днешния ден — проклет да е! — за да се тътря по шосето. Останалото време си бях тук, в двора. Поливах градината. Може да провериш маркуча. Още не е изсъхнал.

Полицейският смях внезапно секна. Осем очи се вторачиха в него, сякаш изведнъж му бе поникнала рунтава опашка.

— Да не си им правил изкуствено дишане? Уста в уста, а? — засмя се Калабрезе.

— О, я стига с майтапите за днес!

— Трябваше да сте тук, за да се уверите с очите си.

Това бе гласът на Кети Джейкъб, жената с пеньоара. Около талията си бе препасала кожен колан. Русата й коса се стелеше на вълни върху раменете й. Цепката на пеньоара й се разтваряше на всяка крачка, за да покаже на мъжете какви разкошни бедра се крият в гънките му. Полицаите впериха жадни погледи в нея.

Тя пристигна с поднос в ръка — върху него бяха наредени чашите и каната с кафето, а до тях — нарязания орехов сладкиш с шоколадова глазура. Остави подноса върху плота, отиде до мъжа си и го погали по главата.

— Толкова е работлив — похвали го тя пред полицаите. — Не излиза от градината, полива я с маркуча по три пъти на ден. Добавя специална сол… пречистена, или кашер, както казват евреите.

— Хари, да не би и мидите във ведрото да са специални, еврейски, а? — закиска се Калабрезе.

— Ако бяха специални, нямаше да ги кисна в солена вода… Уф, по дяволите!

— Когато се свърши пречистената сол, той добавя от обикновената, от каменната сол — намеси се Кети и си взе парче от сладкиша.

— Много е вкусно — промърмори Калабрезе и отхапа още веднъж от ореховия пай.

— Този сладкиш не е като онези боклуци по пристанището, за които напразно си пръскаш парите — отбеляза Джейкъб. — Сега трябва да приготвя още две ведра с миди за вечерята…

Калабрезе изпи кафето си и потупа Джейкъб по гърба.

— Забрави за вечерята. Следващите няколко дни и нощи няма да сме тук.

— Какво се е объркало, Винсент? — обади се Кети, разтревожена от думите му.

Беше бременна във втория месец. От три години тя и Джейкъб очакваха това събитие, въпреки песимистичните прогнози на лекарите. Кети не се примири с участта си и настоятелно подканяше съпруга си да не се отчайва. Затова сега, когато отново се очертаваше полицаите да въвлекат нейния Джейкъб в нещо рисковано, тя реши да се възползва от уговорката си с Калабрезе: при трудни операции, свързани с преследването и залавянето на опасни престъпници, полицаите да се грижат Джейкъб да не пострада.

— Наведнъж се объркаха две неща — рече Калабрезе и извади цигара.

— Карай поред — подкани го Кети.

Калабрезе се смути.

— Добре. Извинявай. — Опита се да се съсредоточи. — Първо, от специалните служби пристигна искане да им помогнем в охраната на сенатор Балантайн и съпругата му по време на предизборната им обиколка в района.

— Някой заплашва ли ги? — попита Джейкъб.

— Обичайните анонимни откачалки. Но най-комичното в случая е поведението на самия Балантайн.

— Ако питаш мен, тази Клаудия Балантайн я бива повече за сенатор от него — намеси се Кети. — Много ми харесва нейният проект „Напред, Америка!“.

— Де да беше само ти, още милион жени са пощурели по нейните идеи — въздъхна Калабрезе. — На всичкото отгоре хората я харесват, защото самата тя не се бори за сенаторско кресло. Което не може да се каже за мъжлето й.

— А каква е втората новина? — прекъсна го Джейкъб.

Калабрезе неспокойно запристъпва от крак на крак. Не искаше да среща погледа на Кети, затова се престори, че инструментите върху лавицата внезапно са привлекли вниманието му.

— На „Кенеди“ е имало престрелка. Убити са двама от охраната на летището заедно с още двама цивилни. Май че са били стюарди от някаква авиокомпания.

Джейкъб забеляза как очите на жена му се свиха тревожно. Отиде до нея и я прегърна.

— Разкажи ми накратко.

— Стрелците са били двама. Един мъж и една жена. Няма очевидци, но охраната на летището работи усилено по няколко версии. По всичко изглежда, че отново си имаме работа с терористи.

— Така ли? — замислено процеди Джейкъб. — Пак ли игрички на стрелци в джунглата? Хм, наскоро не се бяха появявали. А какво казват федералните?

Калабрезе ядосано махна с ръка.

— Нито от ФБР, нито от ЦРУ са си размърдали задниците, но това не е чак толкова зле — поне за малко ще ни оставят на спокойствие да разследваме случая.

— Да не би да организират собствено разследване?

— След атентата срещу Световния търговски център те си въобразяват, че Ню Йорк е техен запазен периметър.

— Тогава излиза, че сме длъжни да им дадем един малък, но заслужен урок. За да не си вирят толкова носовете.

— Не мисля, че ще се стигне чак дотам — рече Калабрезе, вперил поглед в ноктите си. — Какъвто и екип да сформират, ще бъдат принудени да действат на наша територия. Така че докато не се докаже, че разследването трябва да се поеме от федералните в Кънектикът, ще бъдат длъжни да се съобразяват с нас. Колкото и да им е неприятен този факт.

Джейкъб кимна. В погледа му проблеснаха искрици, както винаги, когато се изправяше пред някакво предизвикателство. Никой не се обади. Никой не се осмели да прекъсне мислите му.

Както другите четирима, Джейкъб работеше към Отдела за борба с тероризма. За нещастие, неговата тактика, както и на останалите полицаи от отдела, понякога изглеждаше на съдиите от федералните съдилища прекалено амбицирана, дори граничеща с насилието. Той и подчинените му постепенно бяха изтиквани от стандартните мероприятия на Отдела за борба с тероризма, за да се обособят в специализирано ударно ядро. Екипът можеше да бъде допуснат и до по-леките случаи, ако полицейските комисари имаха нужда от подкрепата му.

Такъв специален полицейски екип съществуваше във всеки по-голям град. В Лос Анджелис го наричаха „Ескадронът на вампирите“, а в Чикаго — „Шапките“. Използваха ги за справяне с по-тежките криминални случаи, от които обикновените полицаи бяха вдигнали ръце.

Трупата на Калабрезе беше известна с прякора „Кифладжиите“, защото Кети, съдържателка на малка, но добре уредена сладкарница, никога не ги оставяше да потеглят към следващата мисия, без да им натъпче в саковете кутии със своите домашно приготвени сладкиши. Отначало никой не ги взимаше на сериозно. Кой би седнал да се страхува от някакви „Кифладжии“. Но след процесите срещу ямайските атентатори, руските рекетьори и колумбийските наркотрафиканти всички си научиха урока: по-добре е да се омиташ надалеч, когато на сцената се появят „Кифладжиите“. Макар това рядко да се удаваше на представителите на подземния свят. Калабрезе и екипът му никога не си губеха времето с такива глупости като уреждания на закъснели застрахователни вноски, подслушване на заподозрени по заповед на прокурора или пък защита на човешките права. Действаха, без да нарушават законите, но си запазваха правото да ги тълкуват малко по-свободно. Любимият им девиз беше KISS^[1].

Това правило се оказваше златно, когато полицейските комисари позволяваха на екипа на Калабрезе да се намесва при преследване на терористи. При толкова много съперници — федерална, щатска и местна полиция — за ефективни действия срещу добре обучените професионални убийци често беше нужно да се противопоставяш на мудната юридическа бюрокрация. Миналото бе изпълнено с красноречиви примери, достатъчни, за да бъдат убедени и най-твърдоглавите полицейски инспектори и кметове на градчетата от предградията на Ню Йорк, че огромният мегаполис се нуждае от чевръсти и оправни момчета, за да бъде опазен животът на обитателите му.

Преди шест месеца „Кифладжиите“ бяха постигнали точно това. Когато редакциите на умерените арабски вестници, агитиращи в полза на мирния договор, бяха затрупани с писма бомби, Джейкъб, в тясно сътрудничество с израелските тайни служби, се беше добрал до следите на мрежата, изплетена в Ню Йорк от палестинските фанатици. Реакцията беше мълниеносна и безмилостна. Една сутрин „Кифладжиите“ завлякоха в окръжния съд всички оцелели терористи, в комплект с веществените доказателства, навързани с белезници, безпомощни като пеленачета в бебешки колички.

Въпреки настойчивото искане на прокурора детайлите около операцията така и не видяха бял свят. Как действаха „Кифладжиите“, как организираха контактите си с чуждите разузнавания — това си остана тайна завинаги.

Джейкъб най-после реши да се поразмърда. По хладния поглед на сините му очи колегите му разбраха, че в мозъка му, бърз като компютър, е узряло търсеното решение. Без да се бави, той го сподели с колегите:

— Имиграционните власти може да не са ги засекли, ако са се възползвали от дипломатически паспорти — заяви Джейкъб. — Работата ще се усложни доста, ако се натъкнем на следите им, а те ни се изсмеят в лицата, неуязвими заради имунитета си…

Никой не го обори.

— Дипломатически имунитет ли? — Калабрезе сякаш изрече понятие от квантовата физика. — Да пукна на място, ако съм чувал някога подобна измишльотина!

Обърна се към Кети:

— Хари ще измисли как да се справим с този проблем. Когато открие решението, ще прехвърлим онзи Балантайн на някой друг да го пази и ще си измием ръцете.

— Е, аз трябва да вървя, че ме чака работа. — Тя се обърна към Джейкъб. — Но първо трябва да се измиеш, скъпи. А после ще ме откараш с колата до училището.