Филип Шелби
Опасни муцуни (4)

3.

Служителят от охраната към хотел „Крийон“, облечен в елегантен костюм на „Армани“, проследи с поглед жената, която се появи на главния вход. Тя веднага се насочи към фоайето и изкачи стъпалата към рецепцията. Направи му впечатление чантата за документи, която младата дама държеше в лявата си ръка — от нея стърчеше вестник, навит на руло. Странно, но в първия миг му се стори, че във вестника е увита полицейска палка. Защо жената държеше чантата толкова отдалечена от тялото си? Имаше нещо неестествено в тази поза… И лицето й бе пребледняло.

Едно от неписаните задължения на специалистите по охраната на хотелите бе да запомнят всички особености в поведението и външния вид на всеки от десетките гости. Но тази жена не бе отседнала в „Крийон“ — служителят от охраната на хотела бе готов да се закълне в това. Тя бе облечена доста прилично, така че не биеше на очи сред елегантната тълпа, но все пак…

Какво още има в тази чанта? И какво е скрито във вестника?

Служителят от охраната леко повдигна дясната си ръка и измърмори нещо пред микрофона, скрит в маншета на ризата. Колегата му от залата за наблюдение веднага бе уведомен, че дежурният във фоайето се насочва към подозрително лице сред навалицата около вратите. Незабавно разпореди да бъде изпратено подкрепление.

— Мога ли с нещо да ви помогна, мадмоазел?

Холис се спря за миг, после се обърна толкова рязко, че ръчната й чанта се докосна до ръката на непознатия. Вдигна поглед към него. Изглеждаше като портиер или помощник-администратор.

Сепна се, когато усети как пръстите му предпазливо опипват талията й отзад, спирайки се на едва забележимата издутина около дръжката на пистолета, и не забеляза как другата му ръка се мушна в отвора на чантата й.

— Съжалявам, мосю. Не зная какво ми става днес… — засмя се Холис, но на самата нея собственият й глас прозвуча като чужд. — Идвам тук на закуска по покана на един от гостите на вашия хотел. Мистър Доусън Уайли, от Съединените Щати.

Мъжът се усмихна разбиращо.

— О, да, разбира се, да, мосю Уайли. Разбирам… А вие трябва да сте…

— Холис Фримънт. Аз… аз съм негова позната.

— Естествено. Мога ли да ви съпроводя до ресторант „Обелиск“?

— И сама мога да стигна до там.

— За мен ще бъде удоволствие, мадмоазел. Моля ви, разрешете ми да поема чантата ви.

Мъжът измъкна вестника от чантата й толкова ловко, че Холис дори не проумя какво става. Само усещаше притискането на ръката му около лакътя си, докато прекосяваха облицованата с мрамор зала, с високи огледала по стените, всичките до едно в позлатени рамки.

Служителят от охраната кимна с глава — сигнал към метрдотела да не се намесва. Той зърна мистър Уайли още щом прекрачи входа на ресторанта, но се престори, че не го е открил.

— Не го виждам — промърмори той.

— Ето го там, до онази маса.

Възбуденият й глас привлече вниманието на посетителите. Всички се обърнаха към нея. Уайли също я забеляза и й махна с ръка. Едва тогава мъжът от охраната отпусна хватката си.

— Вашият вестник, мадмоазел. Желая ви приятен ден!

Служителят от охраната отново кимна едва забележимо към метрдотела и безшумно се изниза от ресторанта.

— Холис…

Доусън Уайли се надигна от стола си, когато тя се приближи към масата.

Широката усмивка, весело искрящите му очи и сърдечната прегръдка набързо я успокоиха и тя се опита да забрави досадния инцидент във фоайето.

Холис си помисли, че никой не би могъл по-добре от Доусън Уайли да послужи за рекламно лице на Американската асоциация на пенсионираните ветерани. Изглеждаше страхотно в обичайния си син блейзър, с леко посивели коси, в сиви панталони с кройка, типична за военните от запаса. Изящната вратовръзка във виненочервено и добре колосаната снежнобяла копринена риза допълваха непринудената му елегантност — приличаше на преуспял рентиер, решил да посвети оставащите му години само на пътувания. Но имаше едва доловима разлика между него и останали възрастни мъже и жени, насядали около масите: Уайли никак не се притесняваше от луксозната обстановка, дори се обръщаше към персонала с непринудена фамилиарност, непозната за американците в Париж. А когато поръча на келнера питието за Холис, акцентът му прозвуча съвсем като парижки.

Холис си каза, че опитният дипломат си личи от пръв поглед.

Той бе посветил почти целия си живот на кариерата — предимно в Париж, макар че неговият възход бе започнал като секретар на посолството на Съединените Щати в Лондон.

— Днес изглеждаш чудесно, Дий — отбеляза тя и се обърна, за да благодари с кимване на келнера, помогнал й да се настани на стола. Помоли го да й донесе кафе и портокалов сок.

— Но на теб изглежда ти влияят промените във времето — промърмори Уайли. — Или имаш някакви неприятности?

— Не. Просто не съм си доспала. Това е всичко.

— О, така ли? Нима най-после си успяла да намериш толкова страстен любовник? И не те оставя да се наспиш…

Холис усети как страните й се зачервиха и стеснително сведе очи. Разгърна колосаната ленена салфетка, след което машинално, без въобще да бе нужно, се зае да пренарежда сребърните прибори на масата пред нея. Но когато се осмели да вдигне глава, отново я прониза изучаващият поглед на Доусън Уайли.

— Париж е единственият град в света, където всичко ми напомня за онези години, когато бях млад, способен отново да се влюбя още на следващия ден — разбиращо кимна той. — Забрави ли, че си ми обещала да ме запознаеш с него?

Холис протегна ръка и нежно погали Уайли по бузата.

— Някой ден и това ще стане.

— Е, не че се притеснявам кой знае колко… — промърмори той. — Само… само бях любопитен да видя…

— Естествено. Има ли нещо ново около подготвяната среща? И в колко си лягаш, ако ми позволиш и аз да проявя малко от женското си любопитство?

— Може би много по-рано от теб.

— А може би е точно обратното? — засмя се Холис и се облегна назад. После отново се наведе към него и се пресегна през масата, за да стисне ръката му. — Но стига вече. Най-важното е, че отново сме заедно, Дий.

Всяка пролет Доусън Уайли пристигаше в Европа. Неизменно запазваше за любимия си Париж поне една седмица, за да навести старите си приятели от дипломатическия корпус, някои от които вече се бяха пенсионирали. Но тази година Париж го привличаше повече от всеки друг път — причината бе постъпването на Холис в посолството. Двамата не се бяха срещали от шест месеца, понеже Холис тогава работеше другаде.

Младата жена се бе притеснила, че заетостта й в консулския отдел на посолството няма да й позволи да остане по-дълго с Уайли. Опита се да му го обясни с учтиви, предпазливо подготвени фрази, ала той само махна с ръка и великодушно измърмори:

— Не, скъпа, не си въобразявай, че си задължена да ме съпровождаш до края на деня. Всичко тук ми е до болка познато. Имам предостатъчно стари приятели в този град, така че няма опасност да умра от скука. Аз да скучая, и то в Париж? Никога.

Набързо се уговориха да посветят остатъка от деня на елегантните, малки и уютни ресторантчета по левия бряг на Сена, оставили незабравими спомени у него от годините, когато е бил млад и изпълнен с надежди. Навсякъде собствениците на заведенията го посрещаха като член на семейството, завърнал се след дълго странстване. Вечерта се поразтъпкаха по кейовете на Сена, увлечени в разговор, преди да се приберат в хотел „Крийон“, където нея я очакваше чаша горещ шоколад, а него — последната глътка калвадос.

За нея денят премина като насън, но едва сега я прониза тревожната мисъл, че дори и най-хубавият ден си има своя край — неумолимо наближаваше мигът на раздялата.

Уайли вдигна подноса за хляб и й подаде един от кроасаните с шоколад. В този миг пристигна келнерът с нейната поръчка — кафе и чаша портокалов сок. Доусън замислено я наблюдаваше как разбърква кафето със сметана, как добавя лъжичка от горещото мляко, как опитва вкуса му на върха на езика си.

— Точно така правеше и когато бе съвсем малко момиче — тихо се обади Уайли. — Но сега вече си голяма. Работиш в консулския отдел, имаш си под ръка млад мъж, влюбен до уши в теб…

— Дий, аз съм тук едва от три месеца!

— И какво от това? На времето аз се натъкнах на Марта още на втората седмица от пристигането ми в Париж.

Холис усети как сърцето й подскочи при споменаването на това име. Марта Уайли беше жената, която успяла да я изтръгне от вцепенението в оня ужасен следобед на Четвърти юли. Тя я подкрепяше чак до деня на смъртта си преди шест години. С течение на времето Марта и Доусън Уайли, най-добрият приятел на покойния й баща, се бяха превърнали в нейното второ семейство.

Холис вдигна очи към лицето на Доусън, прорязано от волеви бръчки, въпреки че беше гладко избръснат. Над яката му се спускаше кичур от сребристата му коса. Младата жена мислено благодари на съдбата, че й бе изпратила този могъщ закрилник.

— Налага ли се толкова да бързаш с връщането у дома, Дий?

— Да. Ще прахосам известно време, за да си припомня как се държи четката. Трябва да пребоядисам рамките на прозорците в къщата. Кой знае… може да ти хрумне внезапно да ме посетиш. При това заедно с новия си приятел. — Намигна й заговорнически.

— С радост бих приела поканата ти, но начинаещите служители като мен нямат право на ваканция. Тяхната участ е да останат привързани на стълба на мъченията… Какво ти е, Дий? Да не си прекалил с алкохола на снощната сбирка?

Уайли намаза щедро кроасана си с мармалад и го задържа за миг във въздуха. Съзерцаваше го, сякаш бе произведение на изкуството, след което се усмихна.

— Снощи май наистина не бях много умерен с чашите.

Той захапа кроасана, а Холис отново се зае с кафето. Тя отлично знаеше колко държи Доусън на тези ежегодни сбирки, макар че в тях имаше и нещо тъжно: с всяка година нарастваше броят на отсъстващите. Редиците на старите приятели постепенно, но неумолимо оредяваха. Обаче Доусън Уайли никога не засягаше тази тема, още по-малко пък тя би дръзнала да заговори за нея.

— Този град ме връща в далечното минало — сподели Уайли, когато успя да се отърси от меланхолията.

С шестото си чувство Холис долови, че в този миг невъобразим рояк от спомени за младостта кръжат в мислите му, спомени за най-хубавите, но безнадеждно отминали години.

— Всички ние, одъртелите динозаври, тогава бяхме на твоите години — продължи той. — Вечно недоволни от всичко наоколо, с една дума… нещо като бунтари. Въобразявахме си, че ще променим света… И донякъде успяхме, само че все още не мога да проумея за добро или за зло.

Застаряващият дипломат замълча.

— Накрая, преди да се разделим, разговорът неусетно приключи с мисли за твоя баща, за това колко липсва на всички нас. За плановете ни, останали неосъществени след ранната му смърт. — Той я изгледа: — Толкова съжалявам, Холи. Не ми обръщай внимание. Ние, старците, понякога бъбрим повече, отколкото е разумно.

Младата жена го погали по ръката.

— Той и на мен ми липсва, Дий… И той, и мама. Може би тъкмо поради тази причина приех да дойда в Париж. Надявам се тук да успея да се отърся от кошмарите. Може би звучи налудничаво?

— Не. Така ми се иска да мога да направя нещо за теб.

— Не е необходимо. Нали на теб дължа назначението тук.

Уайли се засмя.

— Прекалено високо оценяваш ролята на един скромен пенсиониран служител.

Холис поклати глава.

— Не, това не е надценяване. Няма да забравя колко те харесваше баща ми.

Тя усети как двете му едри длани захлупиха нейните върху масата.

— Така се радвам, че се видяхме, Холи. Добре си прекарахме, нали?

— Да, Дий. И няма да е за последен път.

За миг те двамата останаха изолирани от околния шум — всички посетители в залата разговаряха оживено, а от дъното долитаха меки тонове на класическа музика. Искаше й се времето да спре, да запечата този момент като цвете в хербарий. Нещо й подсказваше, че съвсем скоро я очакват изпитания…

 

 

Кабинетът на Пол Макган се намираше в западното крило на посолството, на петнадесет крачки от кабинета на посланика — просторен, снабден с всичко необходимо, както подобава на високопоставен дипломат, обзаведен специално според вкуса на обитателя. Никъде не се виждаха стандартните мебели с фурнир от тиково дърво, така характерни за правителствените канцеларии. Вместо тях имаше килим от Бухара, бюрото и шкафовете бяха в стил „Чипъндейл“, с подреден върху тях комплект от спортни купи. На стената висеше старинният часовник, който Пол бе наследил от дядо си (според слуховете откупен от дома на Бенджамин Франклин). Все антики, за които експертите на „Сотби“ не биха се поколебали да попълнят чекове с шестцифрени суми.

Високите френски прозорци водеха към балкона на втория етаж на сградата на посолството. Оттам се откриваше великолепна гледка към моравата и парка зад нея, но Макган едва ли я бе забелязал.

Като секретар на посолството, той бе отговорен за всекидневните дейности и имаше право да докладва за резултатите единствено пред посланика. На този отговорен пост той бе назначен преди осем години. Някои от подчинените му предпочитаха, но само помежду си, да използват прякорите Гробаря, Хитлер или просто Плевела. Разбира се, самият Макган знаеше как го наричат зад гърба му. Знаеше и имената на тези, които злобно шушукаха по негов адрес. Но явно не им обръщаше внимание, защото никога не го бе вълнувало мнението на нисшестоящите. Той се придържаше непоколебимо към стария и изпитан принцип: по-добре да се страхуват от теб, отколкото да се преструват, че те обожават. Тази истина бе научил от една влиятелна личност, много по-властна, по-опитна и по-могъща от всички дипломати на света.

Макган вече бе работил с трима посланици. Последният му шеф се оказа полуобразован досадник от западните щати, провалил се като кандидат за вицепрезидент преди няколко години. Този пост бе получил като награда за предаността към политиката на неговата партия, но най-вече заради неуморните усилия в набиране на дарения за партийната каса. Опитният в политическите лавирания посланик бързо схвана ключовата позиция на Макган. Особено след като неговият предшественик съвсем лаконично, но точно бе описал секретаря на посолството: „Този Макган е кучи син, но не забравяй, че е и ще остане твой кучи син. Не го учи какво да прави. Не се опитвай да му противоречиш. Ако го оставиш да си върши работата както си знае, ще изглеждаш в очите на другите по-умен дори от библейските мъдреци“.

Новият посланик се оказа достатъчно разумен, за да се вслуша в съветите на предшественика си.

И се оказа, че тази тактика е изключително печеливша. Майката на Пол Макган произлизаше от една видна парижка фамилия. След омъжването си за богат американски софтуерен производител (един от пионерите в този тогава нов бранш), тя се бе разпоредила да преустроят основно поостарялата къща на своя род (с размерите на малък замък, с пребогата история, но с протекъл покрив). За безумно скъпия ремонт на софтуерния магнат се наложи да подпише десетки чекове, един от друг по-тлъсти. Въодушевена от успеха си, съпругата му веднага се зае с възстановяването и на останалите си фамилни имения. Междувременно тя все пак намери време да го дари със син, когото отгледа според френските традиции. Никой не успя да я разубеди, че той е повече американец, отколкото французин.

Висок брюнет, с фини черти и мастиленочерни очи, Пол Макган неволно привличаше погледите на околните още от детските си години. Саможив по характер, той се бе увлякъл по бойните изкуства — от тях се научи на самодисциплина, пък и така внушаваше страхопочитание сред всички, на които би хрумнала неразумната идея да си опитат юмруците върху лицето му. Винаги склонен към внезапни прояви на насилие, когато някой реши да го нападне, той не знаеше що е милост и състрадание. Заради сбивания бе принуден да смени четири университета, докато най-после се озова в Йейл, където започна да се увлича по тайните на дипломацията. Преподавателите му би трябвало да се позамислят, когато го слушаха с каква лекота цитира мислите на Макиавели. Но тогава това не събуждаше тревога сред професорите.

Толкова по-зле за тях.

След дипломирането си Макган се яви на конкурс за постъпване в държавния департамент на САЩ. Издържа с лекота писмените и устните изпити, защото владееше доста добре испански, немски и италиански. За него френският беше майчин, а английският — „бащин“ език. Затова се размина с дългите курсове в езиковия колеж във Вирджиния и отлетя за Париж.

Необходими му бяха по-малко от шест месеца, за да заслужи първото повишение и да се раздели окончателно с нисшата прослойка на дипломатическия корпус. Шефовете веднага оцениха мълчаливия работохолик, винаги дисциплиниран, надарен покрай многото си други ценни качества и с неутолима жажда по-бързо да се изкатери по служебната стълба. Особено му помогнаха познанствата сред висшето общество във френската столица.

Напористият Пол Макган с неразгадаем поглед и с полуприкрита, леко ехидна усмивка успя да се издигне по-бързо от всичките си връстници. Още не бе изтекла една година от назначаването му, а той вече бе незаменим в посолството, макар всичко да изглеждаше напълно невинно: новият чиновник само предлагаше помощта си, при това съвсем безкористно. Вече бе успял да съсипе кариерите на неколцина от колегите си — повечето от тях по-високопоставени от него — но така ловко, че дори самите жертвите напускаха дипломацията с непоколебимото убеждение, че провалите им се дължат единствено на собствената им некадърност. Никой не можеше да борави по-сръчно от него с несекващите слухове и дребните интриги (неизменен спътник във всяко посолство), като ги използваше умело, с помощта на вродения си финес. Неговият учител от 15 век, Николо Макиавели, можеше да се гордее с постиженията на своя последовател.

Още преди да навърши тридесет, Макган чевръсто успя да влезе под кожата на първия посланик, при когото бе постъпил като начинаещ секретар трета степен. Сега, осем години по-късно, цял Париж знаеше на кого трябва да се позвъни, ако се налага спешно и качествено да се извърши някаква по-засукана операция с визи и други дипломатически документи, при гарантирана дискретност. Какво друго, освен неписано признание за заслугите му можеше да означава фактът, че висшите френски държавници първо се консултираха с него, преди да се обърнат към посланика на Съединените щати?

Обаче до този момент пробивният американски дипломат не бе използвал дори една десета от влиянието, умело прикривано от медиите и обществеността.

Той отново измери с преценяващ поглед мъжа, седнал пред бюрото му. Люк Тесие му напомняше за цирковите мечки: широкоплещест, муден, крещящо наконтен. Затворите в цяла Франция бяха пълни с глупави престъпници, които отдавна бяха престанали да го смятат за палячо, особено след като бяха узнали, че той е един от най-проницателните парижки детективи.

Но Макган не можеше да упрекне французина — Тесие не беше виновен за безпокойството, което американецът едва успяваше да потисне. Това обаче не му пречеше тайно да копнее за мига, когато най-после ще се отърве от присъствието на Люк.

— Това е всичко, Пол, до което засега съм успял да се добера. — Тесие завъртя едрата си глава и отърка врата си в яката на ризата, от което тя в никакъв случай не стана по-чиста. — Станало е по нещастно стечение на обстоятелствата. Въобще не е предумишлено убийство.

Нито един мускул не потрепна по гладко избръснатото лице на дипломата. Макган умееше да предразполага събеседниците си и незабелязано да насочва мислите им в изгодна за него насока. Това разследване предлагаше богата сбирка от фотографии, много прецизни, макар че бяха само черно-бели: „Ситроен“-ът, сплескан в уличния стълб на булевард „Монмартър“; още се виждаше трупът на шофьора (пречупеният волан беше забит в гърдите му), а жертвата лежеше просната на паважа.

Макган разбърка снимките и измъкна онази, на която жертвата се виждаше най-ясно — биеше на очи неадекватният ъгъл между главата и гръбнака, както и локвата кръв, подгизналите панталони…

— Някакви документи открихте ли?

— Намерихме паспорта му. Името му е Бошан. Имаше и билет за самолет. Но не открихме формуляр с молба до Имиграционната служба на САЩ за издаване на входна виза.

Макган за миг притвори очи, за да се опита да укроти надигащия се гняв. Бошан бе един от най-добрите му сътрудници, който нямаше равен, когато се налагаше дискретно да се пренесе някаква пратка през девет граници и десет митници. Да, нямаше съмнение, че този нещастник щеше да му липсва.

Но кой може да го замени?

— Разкажи ми нещо повече за този шофьор — подкани го Макган.

— Името му е Емил Льоклерк. От двадесет години работи в „Креди Лионе“ като счетоводител. Типичен чиновник, семеен, тих и скромен човечец, който никога, абсолютно никога не е имал контакти с Бошан.

— А с френските специални служби?

— Никакви контакти, поне според нашите компютри. — Тесие замълча за миг. — А какво „казват“ твоите компютри, Пол?

Макган примигна замислено.

— Според нашите сведения този Бошан не се е познавал с Льоклерк. И въобще не е поддържал контакти с когото и да било от банката „Креди Лионе“. Всичките му сметки са в „Банк Насионал дьо Пари“, а освен това той е предпочитал да ползва услугите на борсовите брокери.

— Хм, това никак не ни улеснява — кисело промърмори Тесие и смутено пооправи отдавна демодираната си вратовръзка. — Но вече няма за кога да чакаме. Утре трябва да се извърши размяната. Длъжен си да намериш достоен заместник на Бошан, някой, който да…

— Ще се постарая — прекъсна го нетърпеливият французин.

— А какво ще кажеш за изгубения формуляр, имам предвид молбата за виза до Имиграционната служба?

— Нали ти казах, че и за това ще се погрижа. Ще съставим нов документ. — Макган отговори с тих, но решителен тон, който веднага накара Тесие да се откаже от останалите си въпроси. — Междувременно, постарай се да разбереш какво е станало с изгубения формуляр. Трябваше да бъде у Бошан. Ако е попаднал в полицаите, могат да стигнат до следите на нашия човек.

— Но името, вписано в документа, нищо няма да им помогне. Той няма никаква връзка с…

— Все пак направи всичко възможно, за да я откриеш. Знаеш, че никак не обичам недовършената работа.

Американецът се надигна — сигурен признак, че аудиенцията е приключила. Но успя да си наложи гласът му да прозвучи приятелски:

— А след това се прибери при жена си. И чакай да ти се обадя. Днес е вторник, нали? Нали всеки вторник се отбиваш при любовницата си?

Тесие се ухили и се запъти към вратата.

— Прекалено много знаеш за мен, Пол — рече той на сбогуване.

Макган се намръщи и отиде да отвори прозореца. В кабинета все още се усещаше досадната миризма на потта и евтиния одеколон на Тесие. Откъм оградата около градината на посолството нахлу досадният шум на уличното движение по „Шанз Елизе“.

Сепна го тиктакането на стенния часовник, останал от дядо му. След няколко минути успя да се успокои. Опита се да забрави досадното посещение на Тесие. Трябваше да мисли за много по-важни задачи, трябваше да се погрижи за погребението на своя подчинен.

Един ден, беше преди три години, когато звездата на Макган започна да изгрява по-ярко дори от Халеевата комета, внезапно му телефонира един от заместник-министрите на Ке д’Орсе. Макган вече няколко пъти бе имал работа с него — двамата мъже често си бяха разменяли поверителни досиета — и досега беше смятал, че се разбират отлично.

Но сега, при този развой на събитията, нищо чудно да се окаже, че се бе излъгал.

Срещаха се в един апартамент в хотел „Негреско“ в Ница, където Макган обикновено прекарваше ваканциите си. След първите няколко минути, посветени на най-новите сплетни в средите на висшата политика, французинът се извини и припряно напусна хола на хотелския апартамент, а от спалнята внезапно излезе мъж на средна възраст, без особени белези.

Появата на непознатия изненада Макган и до известна степен го развесели. Мъжът приличаше на дребен бизнесмен със съмнителна репутация и му бяха необходими доста усилия, за да предразположи към разговор американския дипломат. Макган се запита какво ли ще поиска непознатият от него. Нищо, както се изясни след обърканото му встъпление. На всичкото отгоре се оказа, че не е французин, а американец.

Но съвсем скоро започнаха да се сипят изненадите, до една неприятни. Мъжът изуми Макган с познанията си относно най-компрометиращите детайли от кариерата му — и то точно тези, за които Макган смяташе, че са завинаги изтрити от досието му: оплаквания от шефовете му до Вашингтон, в които се поставяха под съмнение моралните му качества, намеци за неясни сделки с френските власти, свързани с доста щедри подкупи. Цитиран бе и онзи досаден случай, когато една от машинописките се бе оплакала от него с обвинение в сексуален тормоз. Тогава Макган едва бе успял да отклони заплахата от наказание. Жената веднага бе върната в Щатите.

Макган изслуша мълчаливо компрометиращите го сведения, решен на всяка цена да запази самообладание. Беше му ясно, че е жертва на опит за изнудване.

— Зная какво си мислите — продължи непознатият. — Но аз нищо не искам от вас. Тук съм само за да ви направя едно предложение. Ако го приемете, тогава и само тогава ще поискам нещо от вас. Можете да си тръгнете още сега и никой няма да узнае за нашата среща.

Макган разбра, че бе невъзможно да си тръгне. Непознатият, който знаеше толкова много за неговото минало, беше фактор, с който беше длъжен да се съобразява. Самият Макган владееше добре изкуството да подчинява хората на волята си и трябваше да признае, че този мъж го превъзхожда.

През този следобед Макган узна за събития, за които дори и той, въпреки че разполагаше с достъп до източници на секретна информация, досега изобщо не бе подозирал. С удивление научи, че съдбата на цели нации се решава от ходовете на малцина избраници, внимателно планирани и държани в абсолютна тайна. Като доказателство непознатият цитира цяла поредица от дати, събития и имена, всяко от които можеше да бъде проверено. Накрая мъжът подчерта привидно незначителните отклонения в официалните версии за тези събития, които можеха да получат рационално обяснение само ако се приемеше тезата за намеса на скрити фактори.

По рождение Макган бе надарен с умението да изслушва събеседниците си — от опит знаеше, че дори и най-дискретните хора се опиват от собственото си красноречие. Но не и този. Той споделяше с Макган само най-необходимото, без никакви детайли, които можеха да насочат Макган към източниците на поверителната информация.

Едва накрая, след като приключи със секретните сведения, непознатият му зададе един-единствен въпрос:

— Ще се присъедините ли към нас?

Макган разбра, че през целия си досегашен живот бе очаквал тъкмо този миг, макар и неосъзнато, въпросът, чийто отговор би предрешил остатъка от живота му. Той веднага каза „Да“ — като послушник, заклеващ се в сляпо подчинение на Бога.

От този ден нататък Пол Макган имаше само един господар. Дейността му най-после бе истински оценена. Макган отлично разбираше силата на властта, към която самият той алчно се стремеше. Много му помагаше обстоятелството, че част от служебните му задължения се оказаха в пълен синхрон с новите, тайни задачи — те определяха съдбата на известни личности. Това бяха хора, които самият Макган уважаваше, от които се възхищаваше, дори обичаше.

Непознатият мъж му беше обяснил, че оглавяваната от него секретна организация за взаимопомощ не се подчинява на нито едно правителство в света, макар че някои от членовете на това тайно братство заемаха министерски постове в различни държави. Основната им цел бе опазването на статуквото — осигуряване на стабилност в развитието на най-напредналите нации. Всички, които застрашаваха хармонията в международните отношения — терористи, революционери, заговорници или просто фанатици — бяха смятани за смъртни врагове. Цялата тази паплач трябваше да се мачка като вредни насекоми, независимо дали са високопоставени или не. Понякога се оказваше достатъчно да се извади едно-единствено камъче от основите и тогава цялата пирамида рухваше. Така се ликвидираше поредната заплаха за цивилизования свят.

Пол Макган се срещаше със своя наставник три пъти годишно. Постепенно той се запозна с най-видните членове на братството, но до тази крайна мярка се прибягваше само ако ситуацията го изискваше. Засега той си оставаше редови член на тайна, никому неизвестна група, разпростряла мрежите си на всички континенти. Само един от многото подмолни дейци. Засега…

Звънките удари на стенния часовник напомниха на Макган, че времето не чака. Длъжен беше да вземе решение.

Операцията, която се провеждаше във Франция, наближаваше критичната си фаза. Вече нищо не можеше да бъде променено. Не биваше да се допускат грешки, които можеха да провалят следващия етап.

Макган бе планирал всичко с присъщата му методичност. Беше готов да се закълне, че в никакъв случай няма да се стигне до провал. Непредвидената смърт на онзи глупак Бошан обаче застрашаваше първата мисия, която се провеждаше под прякото ръководство на Макган. За него тази задача бе нещо като изпитание, което щеше да му гарантира изкачването на по-високо стъпало в йерархията на братството. От успешния изход зависеше цялото му бъдеще.

Но за тази цел трябваше да намери отговор на един въпрос, който в буквалния смисъл на думата бе въпрос на живот и смърт.

Ситуацията налагаше да се свърже със своя ръководител. Проблем беше недостигът на време. Тесие не бе забравил да му напомни, че графикът трябва да бъде спазен. Макган знаеше, че ако продължи да се колебае, операцията щеше да се забави. Можеше да се стигне дори до най-лошият възможен изход — пълен провал на замисъла. Това в никакъв случай не биваше да се допуска! Не забравяше нито за миг, че скритият в сянка господар на братството следи всяка негова стъпка.

Макган разбираше, че единствената възможност е да действа на своя глава. Опасностите от този ход не бяха за подценяване. Но при евентуален успех може би щяха да му простят своеволията. В края на краищата победителите не ги съдят, нали?

Отново погледна към стенния часовник, заслушан в тиктакането. Нямаше да се примири с ролята на губещия. Оставаше му само един изход, само едно решение, колкото и опасно да изглеждаше то в този момент.

 

 

Майстора бе платил надбавката за самостоятелно купе в първокласния спален вагон на нощния влак Марсилия — Париж.

Влакът понякога спираше на третостепенни гари, за да изчака поредния експрес или на някоя от безкрайните товарни композиции, но това не го притесняваше. От години животът му бе ограничен само в тесните граници на африканското гето в Марсилия.

Самотният мъж седеше напълно неподвижен до прозореца. Не помръдна и след спускането на мрака. Сепна се едва когато чу леко потропване по заключената врата. Въздъхна успокоен, когато видя кондуктора — той бе длъжен преди лягане да се погрижи за сгъваемите кушети на всички пътници във вагона.

След като кондукторът напусна купето, Майстора измъкна пожълтелите, изпомачкани листа от джоба на сакото си. Включи нощната лампа и нежно прокара пръсти по колоните от китайски йероглифи. Усети леко потръпване от статичното електричество — като че ли древният ръкопис се опитваше да му предаде невидимото си послание.

След двата телефонни разговора от Марсилия Майстора вече бе наясно с най-важните подробности около предстоящата задача: къде и кога трябва да извърши акцията. Това бе от първостепенно значение за съставянето на прогноза с помощта на хороскопа. Ако и сега спазеше стриктно процедурата, която бе използвал при предишните си мисии, можеше да отгатне евентуалните препятствия, които биха се изпречили по пътя му.

В цялостната мозайка обаче липсваха два съществени елемента: не познаваше задълбочено параметрите на мишената и нямаше никаква представа за подбудите, ръководещи мъжа, който бе поръчал операцията. Защо си бе спомнил за неговото съществуване тъкмо сега, след толкова години летаргия? Временно Майстора бе принуден да се примири с мисълта, че не може да предприеме нищо по първата задача. Но знаеше, че ако се наложи, на някой от следващите етапи организаторът на поръчката щеше да му предостави допълнителна информация. Не бе изключено Майстора сам да се натъкне на допълнителни източници на сведения.

Втората загадка — разкриването на мотивите на клиента — въобще не представляваше кой знае каква трудност за него. Необходимо беше само да запази търпение, докато се добере до целта. Планирано беше да действа с още един мъж, определен като негов помощник в рискованата операция.

От дългото взиране в йероглифите очите го заболяха и той отмести ръкописа. Най-после стана от мястото в ъгъла на купето и се изми в умивалника, след което се изпъна върху чистите, снежнобели чаршафи. Загаси осветлението и притихнал се загледа в бягащата луна, надзъртаща през тъмния прозорец, докато влакът го носеше устремно напред. Когато най-сетне заспа, сънят изтри с магическата си пръчка всички спомени за кошмарите от миналото, всички страхове за неясното бъдеще.

Влакът навлезе плавно в Лионската гара. Майстора бе напълно облечен, готов за слизане. Щом стъпи на бетонния перон, вдигна глава и огледа стоманените греди високо горе, под помътнелия стъклен покрив на гарата. Опитното му око веднага забеляза полицейските камери, закрепени към трегерите. Извърна се, за да остане с гръб към най-близката.

Внимаваше да не напуска тълпата, устремена към изхода, но внезапно се спря и отиде до будката за вестници. Нещо смътно му бе напомнило за отдавна отминали събития. Нещо, свързано с нощните кошмари, които понякога го събуждаха облян в студена пот.

Недалече от изхода, под двойното стълбище, на стената бе окачен огромен рекламен афиш с червени и зелени чадъри, отрупани с емблемите на кока-кола и на бирата „Хайнекен“. На най-горното стъпало имаше висока стъклена витрина, а зад нея — елегантен сводест покрив, изцяло остъклен. Над входа на пасажа се мъдреше неонов надпис в червено и синьо: „Синия експрес“.

Майстора остана за миг загледан в яркия надпис. Спомените нахлуха като лавина в съзнанието му. Именно в „Синия експрес“, в неговия луксозен вагон-ресторант, който съперничеше по лукс на най-скъпите парижки клубове, за последен път, преди много години, той бе вечерял изискано, преди да се потопи в доброволното си изгнание.

Втората асоциация бе коренно различна. На тридесетина метра от него нехайно се размотаваха двама полицейски инспектори, цивилни, обградили от двете страни млад мъж, навярно затворник, с поизмачкан, макар и скъп костюм. Младежът не се бе бръснал от два-три дни — очевидно за пръв път попадаше в лапите на ченгетата, защото стеснително криеше белезниците под ръкавите на сакото си. Но най-много го дразнеше тънката стоманена верижка, свързваща белезниците с ръката на единия от инспекторите — полицаят я подръпваше нехайно, като каишка на куче, докато зяпаше напетата красавица с кожената минипола, кръстосала крак върху крак в кафенето отсреща. Партньорът му безучастно смучеше цигара, зареял взор сред тълпата пристигащи пътници.

Непознатият затворник странно му заприлича на едно от фантастично изкривените, гърчещи се видения, периодично изпълзяващи от невидими пролуки в нощните му кошмари. Нищо не го ужасяваше така, както мисълта, че той самият можеше един ден да се озове на някой мръсен гаров перон с белезници около китките. Подплашените, трескаво бягащите очи на младия затворник напомниха на Майстора за онези обрати на съдбата, с които той никога не би се примирил. Да бъде заловен, окован, обиждан и хулен и накрая да бъде захвърлен като парцал в някоя смрадлива килия — не, това той никога, никога нямаше да позволи. Щеше да се съпротивлява дори ако усещаше горещия дъх на преследвачите във врата си. Щеше да направи всичко, което беше по силите му. Но нямаше да забрави, че последният куршум е неприкосновен, запазен единствено за самия него. Така щеше да ги изиграе още веднъж, макар и за последно.

Отвън, пред гарата, под внушителния стенен часовник, два автобуса очакваха своите туристи. Майстора веднага откри това, което му бе нужно: свободен мотокар за багажа — водачът, обърнат с гръб към него, беше зает да събира таксата от пътниците и да поема куфарите им. Майстора заобиколи мотокара, вече порядъчно натоварен, и чевръсто напъха своя куфар между два пъстроцветни сака.

Знаеше, че ако някой куфар не бъде потърсен, според разпоредбите мотокаристите го препращат в склада за багаж с неизвестен притежател. И ако се застои там, първата работа на служителя от склада (след края на смяната му), щеше да бъде да разбие ключалката — надявайки се, че може да попадне на нещо ценно. Но когато се разочароваше, щеше да побърза да се отърве от доказателството за своята склонност към дребни обири, като го запокити в най-близката кофа за боклук.

Продължи към центъра по към булевард „Дидро“. Влезе в първото кафене, макар че бе порядъчно претъпкано. Облегна се на бар плота, за да огледа тълпата, заслушан в разговорите. При всяко отваряне и затваряне на вратата отвън нахлуваше хладна струя въздух. Небето беше скрито от оловносиви облаци. Майстора изпи кафето си, без да бърза. Изглеждаше точно така, както изискваше първият етап от операцията: като странник, който отдавна бе напуснал милионния град и сега с радост се завръща у дома. Вроденият му усет не му подсказваше за никаква опасност. Всъщност всичко наоколо беше така, както го помнеше. Нищо необичайно, включително и оранжево-белият пикап с емблемата на службата за пътна маркировка, паркиран до отсрещния тротоар с явното намерение да внесе своя скромен принос в уличното задръстване.

Но вътре в този пикап нищо не напомняше за дейността по обновяването на пътните знаци.

По дължината на каросерията имаше седалка. Отляво стърчаха две видеокамери, фокусирани през матовия прозорец — той заместваше традиционните три прозорчета от обикновено стъкло, с които бяха оборудвани всички пикапи от този модел.

Отдясно се мъдреше доста сложен, супермодерен пулт за радиовръзка с три телевизионни монитора, два лентови магнитофона за дистанционно подслушване и устройство за дистанционно управление на лазерното насочване, с телескопна антена, каквато имат клетъчните телефони.

Зад седалката на шофьора беше монтиран скромен по размери, но доста мощен климатик, а по-назад беше разположен малък хладилник.

Този пикап беше само един от шестте автомобила, с които разполагаше екипът на Сам Кроуфорд — скрити в един гараж недалече от Евродисниленд. В гаража имаше и един микробус „Мерцедес“, натоварен с основното оборудване, а също и затворническа камионетка — от онези, които отвеждат заловените нещастници зад тежките порти на затворите. Наричаха ги „Черните Марии“. Тази камионетка беше задигната от един паркинг.

Кроуфорд се размърда върху тясната скамейка, но не отлепи око от окуляра на фотокамерата „Никон Х-400“, снабдена с мощен телеобектив. Пречеха му неуморно сновящите пешеходци и профучаващите автомобили, но обектът беше на фокус. Апаратът с прецизно лазерно насочване, програмиран да тушира фоновите детайли, автоматично се пренасочваше, когато мишената се опитваше да излезе от обхвата на визьора.

— Петнадесет години си се крил в мишата си дупка — кисело промърмори Кроуфорд под носа си. — Никой не те е виждал навън. Никой нищо не е чувал за теб. Повечето от хората, които се интересуваха от съдбата ти, отдавна те смятат за мъртъв.

Почеса стария белег на лявата си скула, достигащ почти до косата му. Защо се връщаш сега? Кой те измъкна от онази миша дупка?

— Сам, може би имаме още две-три минути, докато си допие кафето и потегли отново. Можем да го арестуваме веднага щом се покаже на тротоара.

Кроуфорд се дръпна от окуляра и сърдито огледа застаналия зад него Уоли Лиджът. Със закръглено лице и мустаци, провиснали като на морж, едър и непохватен като снежен човек, колегата му би могъл да бъде по-скоро Дядо Коледа, но не и частен детектив. Облечен в изпоцапан с грес синкав комбинезон, с препасан около кръста си колан за катерене по уличните стълбове, той спокойно би могъл да конкурира всеки от дангалаците, които се мотаеха из града за сметка на наивните данъкоплатци.

— В никакъв случай! — отсече Кроуфорд.

— Но, Сам, нали…

— Казах „Не“! Онзи, който го е възкресил, със сигурност му е възложил нещо доста специално.

— Само че единствено Майстора може да ни разясни тази загадка.

Никой не можеше да разубеди добрия стар Уоли, че щеше да бъде неразумно да щракнат белезниците на този Майстор още в мига, когато Кроуфорд го засече на онази мръсна улица в Марсилия. Имаше и други удобни възможности, особено в нощния влак, обаче Кроуфорд ги отхвърли.

— Не, точно с този тип никога няма да се получи — замислено промълви Сам. — Може би ще успеем да го пипнем жив, обаче не вярвам канарчето да пропее. Защото първата му работа ще бъде да си сдъвче езика.

Уоли сви рамене, колкото да демонстрира, че това според него е риск, който си струва да поемат. Може ли някой да се справи с езика с по-малко от пет-шест хапки?…

— Нали се обади по телефона, Сам? Кой знае дали сега ще му се наложи да се срещне с някого?

— Все още му е нужна нова самоличност. — Кроуфорд осъзнаваше, че заприличва на досаден твърдоглавец, но нищо не беше в състояние да го отклони от целта. — Нужен му е някой, който да го снабди с документи и пари. И с подробни инструкции. — Млъкна за миг. — Ако изиграем този пасианс както трябва, ще ударим с един куршум два заека: ще се доберем не само до мишената, но и до шефа на Майстора.

Уоли не отделяше поглед от силуета и процеди през зъби:

— А ти явно нямаш търпение да си стиснеш ръката с този невидим шеф.

— Нали знаеш, че не се задоволявам с половинчати успехи? Затова, Уоли, приказвай по-малко. Излез да го боядисаш!

— А какво да правим със Сюзън?

— Ще съобщя, че имаме нов клиент в града. Може пък да изскочи нещо за него във файловете. Искам достъп до всичко, с което сега се занимава Управлението. До пълния комплект от случаите през последния месец и до списъка с предстоящите задачи.

— А какво ще правим, ако той не оправдае очакванията ни?

— Ще регистрираме появата му и ще прехвърлим случая на Де Джонг от Интерпол.

— Е, тогава май е време да потеглям — въздъхна Уоли.

Измъкна се през задната врата на пикапа и спусна след себе си оранжевата завеса, плътно разделяща каросерията на две части. Дъвчеше угарка от цигара „Житан“ в ъгъла на устата си. Навехна леко левия си глезен и изруга. Беше забравил, че е обут в износени маратонки.

Заобиколи чевръсто оранжево-белите пластмасови конуси, поставени около пикапа, изчака, докато отминат забързаните автомобили, и пресече платното с изненадваща за годините му пъргавина. Влезе в кафенето, седна на бара, недалече от Майстора, и си поръча кафе. Дори се опита, макар и вяло, да пофлиртува със собственицата на заведението, без нито веднъж да погледне към Майстора. Извади кибрит и запали угасналата си цигара. Протегна ръка към пепелника отдясно на Майстора. Уж неволно одраска дясната китка на обекта със загасената кибритена клечка…

— Пардон, мосю… — промърмори Уоли.

После пусна клечката в пепелника и допи кафето си. В огледалото зад бара зърна как Майстора разтъркваше леко обгорената кожа на китката си.

Всичко беше минало добре. Чрез разтриването безцветният, леко омаслен слой се разнасяше върху по-широк участък от кожата му. Мазнината беше обработена с радиоактивни изотопи. Минималната доза в никакъв случай не беше опасна за живота на обекта, но се проследяваше отлично чрез лазерните скенери. Веднъж просмукана в кожата, мазнината вече не можеше да бъде измита или остъргана. Не помагаха никакви сапуни и шампоани. Така боядисан, Майстора можеше лесно да бъде следен, дистанционно и денонощно, в продължение на цяло столетие.

Уоли остави чашата от кафето, плъзна трите франка по плота и след като за последен път намигна на пищната съдържателка, се изниза навън.

 

 

Салонният управител на „Обелиск“ обърна внимание на Пол Макган още преди гостът да беше прекрачил прага.

— За мен е удоволствие да ви видя отново, мосю.

— Благодаря, Анри.

Служителят посочи към поръчаната от Макган ваза с яркочервени рози.

Дипломатът кимна одобрително, напъха в дланта му стофранкова банкнота и влезе в салона със самоуверена походка. До масата оставаха само няколко крачки, когато Холис се обърна към него. Беше готов да се закълне, че тя предусети приближаването му с шестото си чувство.

— Пол!

Понечи да се надигне от стола, обаче Макган нежно я побутна да не става, после се наведе към нея и я целуна зад ухото.

— Съжалявам, че закъснях. В последната минута се наложи да довърша нещо спешно…

След малко един от келнерите донесе цветята и под зоркия поглед на салонния управител ги подреди във вазата, като преди това поразчисти масата. Въздухът наоколо се изпълни с упойващ аромат. Изненадана и очарована, Холис ахна възторжено.

Макган зае мястото си, усмихна й се от другия край на масата, през свежите рози, изучавайки възрастния мъж, седнал до Холис. Непознатият също не скри любопитството си, внезапно оживило сините му очи.

— Пол, приятно ми е да ти представя Доусън Уайли — рече Холис. — Дий, това е мистър Пол Макган, отговорен секретар на посолството.

Уайли стисна ръката на новодошлия и се отпусна на стола. Усмихна се на Холис.

— Значи това е този младеж, който така бързо е успял да те обсеби?

Лицето й пламна като божур. Гърлото й внезапно пресъхна и момичето не успя да промълви нищо в свое оправдание.

— Радвам се да се запознаем, синко — заговори Уайли с подчертано бащинска нотка. — Холи не бе много словоохотлива, когато я запитах кой е мъжът, завоювал сърцето й. Предполагам, че е искала да не влияе предварително на мнението ми за теб.

— А на мен ми разкри, че сте от кариерата — отвърна Макган.

— О, това бе толкова отдавна… Но никога не съм се издигал до твоето ниво.

— Защо? Аз не съм нищо повече от един треторазреден чиновник.

Уайли хвърли многозначителен поглед към Холис.

— На всичкото отгоре е скромен. Рядко срещано качество в тази професия.

— За дълго ли сте в Париж, сър?

— Не, за съжаление. Вече освободих стаята си в хотела. Самолетът ми излита след два часа. А това означава, че ще се опознаем по-добре при следващата ни среща.

— Нищо не ви пречи да започнете още сега — намеси се Холис. — Аз ще отида да се освежа.

Стана, сведе глава, за да вдъхне от аромата на розите, и излезе от салона. На прага се обърна и видя, че Уайли и Пол беседваха оживено.

В тоалетната младата жена се забави по-дълго от обичайното. Успокоена, че приятелят на покойния й баща напълно бе одобрил нейния избор, искаше да остави Дий за по-дълго насаме с Пол.

Пол Макган не само беше първият мъж, успял да покори сърцето й. Той беше голямата любов в живота й! Обичаше го пламенно и всеотдайно. Единствено на него бе позволила да сломи съпротивата й, при това само месец след запознанството им. Той и само той бавно, но търпеливо успя да си проправи път към сърцето й, без да бъде груб и нахален. Пол бе първият мъж, който я бе завладял изцяло, толкова бързо, че понякога я обземаше страх. Холис отлично съзнаеше какво означава да бъдеш уязвим. Плахите стъпки на онова дълго, болезнено пътуване от сянката на осиротялото детство към светлината на надеждата и вярата бяха оставили дълбоки следи в душата й.

Но привличането между нея и Пол бе толкова естествено и непринудено, че всичко, което последва, беше като предопределено от съдбата. Тя се ласкаеше от мисълта, че успя да спечели красивия, елегантен и самоуверен секретар на посолството без никакви по-особени усилия. Сред персонала на посолството нямаше по-привлекателен ерген от Пол Макган. Още с постъпването си, Холис се наслуша на сплетните, занимаващи женската част от консулския отдел. Клюкарките се обзалагаха кога най-сетне някоя жена ще успее да завърти главата на мистър Макган. Но той явно умееше да се държи твърдо с дамите и им даваше да разберат, че не бива да си правят никакви илюзии. Наистина, носеха се слухове, че са го виждали да излиза с тази или онази, но само за по една вечер — в това бяха категорични всички, дори и най-осведомените. Разбира се, не липсваха и хапливи подмятания, че нещо не било наред в него, но кой би повярвал на провалилите се и заради това озлобени кандидатки за леглото му?

Холис неволно си спомни как една от колежките й във визовия отдел започна да я оглежда с повишено внимание, след като се разнесе мълвата за първите й срещи с Пол Макган. В очите на колежката се четеше неизречения въпрос: „Какво толкова има тя, което аз нямам?“. Въпрос, който остана без отговор. Плахите опити на Холис да отклонява деликатната тема само влошаваха още повече отношенията й с другите служителки.

Нито една от тях поне за миг не се замисли, че Холис, попаднала в непозната и стряскаща среда, отначало бе потърсила в Пол само приятелска, сродна душа, опора, на която да може да разчита. Всички бяха единодушни, че свенливостта й не е нищо повече, освен несръчен опит за лицемерие, а упоритите й откази да сподели нещо по-пикантно — непростима арогантност.

Жените от консулския отдел, които тайно въздишаха по Пол Макган, единодушно се съюзиха против нея — като кокошки, ужасени от откритието, че техният петел прехвърча до съседния курник.

Обаче Холис, като единствено дете, от малка се бе научила да живее усамотено и не страдаше кой знае колко от хладината, с която я посрещаха. Знаеше, че времето лекува доста рани и че може би ще дойде денят, когато ще забравят за връзката й с Пол и ще започнат да я възприемат и ценят единствено заради собствените й качества. Понякога, когато й се струпваха прекалено много горчивини, Холис си пожелаваше този момент да настъпи по-скоро. На всичкото отгоре доста факти около личността на Пол оставаха неясни за нея…

Когато се върна при масата, завари Доусън Уайли да брои франковете в портфейла си, за да плати сметката.

— Исках аз да платя! — обади се Холис.

Уайли сви рамене.

— И без това трябва някъде да похарча тези франкове. Иначе за какво са ми в Щатите?

Отвън, на тротоара пред входа на ресторанта, Пол помоли портиера да повика такси. Холис чакаше, застанала до Уайли, нервно потропвайки с крак.

— Е? Какво ще кажеш?

— Какво искаш да знаеш? — смутено я изгледа Уайли.

— Моля те!

Погледът му се насочи към Пол, но почти веднага се върна към нея.

— Изглежда чудесен младеж, Холи.

Младата жена не можа да се сдържи и го разцелува пламенно.

— Да! — възторжено прошепна тя.

Хвана го под ръка и поеха към очакващото ги такси. Доусън Уайли влезе в колата, свали стъклото и се сбогува с Холис:

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна у дома. — После се обърна към Макган. — Пол, нали мога да разчитам, че ще се грижиш за нея?

— Естествено, сър.

Шофьорът или разбираше английски, или просто бе открил пролука в претоварения трафик, защото доста рязко подкара колата. Холис успя само още веднъж да зърне лицето на Уайли, който продължаваше да им маха с ръка от прозореца на автомобила.

В очите й запариха сълзи, но тя примигна, за да ги спре.

— Наистина съжалявам, че не можах да дойда по-рано — промълви Пол зад гърба й.

Холис остана загледана след смаляващите се очертания на таксито. Накрая се обърна и погали Пол по бузата.

— Няма значение. Той те хареса, Пол.

— Наистина ли?

— Наистина. Розите също помогнаха. А какво стана с тях?

— Поръчах да ги изпратят в апартамента ти.

— Много предвидливо. — Тя го дари с нежна, плаха, но съблазнителна усмивка.

Пол Макган повдигна брадичката й с пръст и дълго остана загледан в очите й.

— А ти? А ти харесваш ли ме?

— Толкова много, че нито за миг няма да се замисля дали да кажа „да“, ако решиш да ме поканиш на вечеря.