Филип Шелби
Опасни муцуни (32)

Епилог

Тази година пролетта в Париж настъпи неочаквано рано. Първите топли ласки на слънцето галеха приятно лицето на Холис.

Тя се наслаждаваше на слънчевата утрин в малката си градинка, скътана на покрива на сградата на булевард „Сен Жермен“, до мансардата на Кроуфорд. Сладкото ухание на пръстта и напъпилите цветя, пълзящият по стените бръшлян създаваха чувство на уединение. Високите стени намаляваха градския шум.

Холис беше в компанията на млада жена, в средата на тридесетте, седнала край малката градинска масичка. Холънд Тайло бе облечена в морскосин делови костюм. Русата й коса бе късо подстригана, а зелените й очи бяха изпъстрени със златисти точици. Очи, които гледаха внимателно и нищо не изпускаха. Също като очите на Кроуфорд.

Малките бръчици около очите и устните бяха причината мис Тайло да изглежда малко по-възрастна. Ефектът се подсилваше от късо отрязаните нокти, без маникюр, както и от пълната липса на грим. Но Холис я разбираше: това бе жена, с която животът не е бил милостив, беше я запратил на края на пропастта, ала тя бе успяла да се пребори, да издържи и да оцелее.

Преди да се свърже с Холънд Тайло, Холис бе помолила Кроуфорд за някои сведения, съхранявани в специалните служби. Наученото я бе накарало да изпита искрена близост към тази жена.

— Хубаво е, че си тук — каза Тайло.

— Старая се да не мисля за миналото. Доколкото ми е възможно — отвърна Холис.

— Един ден всичко ще свърши. Повярвай ми — успокои я Тайло. — Мислех си, че съм преодоляла всичко. Тогава ти ми се обади и подозренията около баща ми отново изплуваха на повърхността. — Тя замълча. — Задължена съм ти.

Холис се усмихна и погледна настрани. Тя също бе започнала да се примирява с истината.

След като двамата с Кроуфорд напуснаха Ню Йорк, останаха два дни във Вашингтон. Кроуфорд се срещна с директора на ОМЕГА, с държавния секретар и с президента. Техните решения съвпаднаха с очакванията на Холис: Робърт Балантайн е станал жертва на самотен убиец, все още неизвестен и на свобода. Намесата на ОМЕГА ще остане скрита за всички. Няма да има разследване около убийствата на Алек Фримънт, съпругата му и на агента от френските специални служби. Присъствието на Доусън Уайли в Статуята на свободата ще бъде обяснено по следния начин: Уайли, пенсиониран служител към Държавния департамент, е забелязал подозрителен мъж да влиза в Статуята. Последвал го, опитал се да спре убиеца и бил застрелян при схватката с него. Доусън Уайли се държал храбро и достойно до последния си миг.

Холис придружи тленните останки на Доусън Уайли до Кьор д’Ален. След кремацията прахът му бе разпръснат над езерото. Холис възложи на един местен агент по недвижими имоти да продаде къщата и имението му. Получените пари раздели между вдовиците на загиналите полицаи от екипа на Хари Джейкъб.

След това се върна в Ню Йорк, за да присъства заедно с Кроуфорд на погребението на Уоли.

— Знаеше ли тогава, че ще останеш със Сам? — попита Тайло.

— Исках — отвърна Холис. — Въпреки изживяния ужас и смъртта около нас, аз неусетно се влюбих в него. Той е единственият мъж, който истински ме познава. Никой друг не би могъл да ме разбере.

Тя се усмихна.

— Ала да избера него означаваше да избера и ОМЕГА, защото той е посветил целия си живот на тази организация. Сам вярва в мисията си.

— Ами ти? В какво вярваш ти?

— Че някои неща никога не могат да се забравят, дори и да искаш.

Тайло се огледа.

— Ще останете ли в Париж?

Холис кимна.

— Тук е нашият оперативен център.

— Това добре ли е за теб?

Холис разбра за какво намеква Тайло. Тя й бе разказала за връзката си с Пол, а Париж бе пропит със спомена за него.

— Преди няколко месеца — мисля, че беше около Коледа — двамата със Сам се разхождахме край Операта — започна Холис. — Беше привечер и аз забелязах младите жени, които се движеха в онези скъпи спортни коли. Караха бавно, стигаха до края на булеварда и после се връщаха. Една от тях спря до тротоара и през прозореца на колата заговори добре облечен мъж. След малко той се качи при нея и двамата потеглиха нанякъде. Нямах представа какво става, но Сам се засмя и ми обясни, че жената била скъпоплатена проститутка. Оказа се, че районът около Операта бил любимото им място за лов.

Холис замълча за миг.

— Сам ми каза още, че ги наричали „les petites poules“. Poule означава „пиленце“ на френски, но на жаргон значи „проститутка“.

Тя погледна към Тайло.

— Когато бях с Пол — той ме караше да правя разни неща. И тъкмо в тези мигове той ме наричаше „ma petite poule“. Това съм била аз за него — представял си е, че съм проститутка от висока класа.

Тайло хвана ръката й.

— Всичко е наред, защото вече нямам никакви илюзии за него. За щастие той си отиде завинаги.

— А какво ще стане с работата ти в консулския отдел?

— Държавният секретар обеща да се погрижи за това. Официално аз съм в отпуск по семейни причини поради смъртта на Доусън Уайли. Но неофициално никой не очаква да се върна в посолството. Колкото до Пол, убийството му ще си остане неразкрито и няма да има разследване.

— Значи всичко се нарежда — рече Тайло. — Повярвай ми, имам опит в тези неща. Вече съм преживяла нещо подобно. — Погледна часовника си. — Време е да тръгвам.

Двете жени влязоха в апартамента, минаха през кухнята и се озоваха в коридора, където Тайло си бе оставила палтото. Тя посочи сложната и модерна алармена инсталация.

— Не съм виждала подобно нещо.

Холис я поведе обратно към кухнята. Отвори вратата на килера и натисна един бутон, скрит зад ключа за осветлението. Шкафът с лавици, върху които бяха наредени консервени кутии и бутилки, се завъртя около оста си и зад него се показа скривалище, пълно с пистолети, автомати, пълнители и гранати.

Тайло сви устни.

— Такова нещо пък изобщо не съм виждала, макар че в Белия дом също има няколко доста интересни скришни местенца.

— Как се чувстваш, като работиш за президента? — попита я Холис, щом двете отново се върнаха в коридора.

Когато Тайло посегна към палтото си, сакото на костюма й се разтвори и се видя кобур с Магнум-357 в него.

— Понякога е доста забавно — усмихна се тя. — Хората още не могат да повярват, че Клаудия Балантайн е президент…

Поклати глава и добави тихо:

— Ако някога разкрия това, което ти ми каза, едва ли ще ми повярват. Но Доусън Уайли е бил абсолютно прав: тя спечели изборите с фактора „Джаки Кенеди“.

— Никога не съм предполагала, че може да стане така — призна Холис.

— Едва ли и някой друг е предполагал. Изборите бяха след по-малко от два месеца. Балантайн бе обявен за национален мъченик. Политиците не разполагаха с друг кандидат, който да заеме мястото му. Сигурно е било доста смущаващо за партийните шефове да приемат жена и според мен по-голямата част от тях едва ли са вярвали, че тя има някакви шансове. Обаче Клаудия много енергично се намеси в предизборната надпревара. Тя вече имаше на своя страна доста от избирателите — симпатизантите на движението „Напред, Америка!“. След като стартира кампанията си, цялата страна се влюби в нея. Съперникът й нямаше шанс.

— Ами какво стана с разследването на убийството на Балантайн? Сега тя е президентът. Може да застане начело на разследването и да го направлява. Ако се порови достатъчно надълбоко, може да достигне до истината.

Тайло пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Клаудия не знае, че съпругът й е имал връзка с Доусън Уайли. Дори не подозира, че го е познавал. Името на Уайли фигурираше в списъка на най-щедрите спонсори, но там има стотици хора, които тя не познава. А след смъртта на Уайли…

— Сигурно иска да знае кой е убиецът, да го открие и да го изправи пред съда. Ала освен това трябваше да победи. Терористите все още са заплаха за нас, но те се научиха да не афишират успехите си. А ние пък разбрахме, че трябва да свикнем да живеем с мисълта, че има тайни, които никога няма да се разкрият.

— Но… но това означава, че ако държавният секретар, предишният президент, ти, аз и Сам никога не проговорим…

— … ще продължим да живеем като нормални хора — довърши Тайло.

Тя прегърна Холис.

— Благодаря ти, че ми разказа за Майстора. Най-после узнах кой е убиецът на баща ми.

— Ще научим останалото, когато го заловим — обеща й Холис.

— Вярваш ли? Изминаха осем месеца. Никой не е чувал нещо за него.

Холис отвори вратата и излезе в коридора заедно с нея.

— Той навярно вече си мисли, че е в безопасност. Може скоро да реши да излезе от мишата дупка, в която се е скрил. Ще се върне отново. Двамата със Сам няма да се откажем да го търсим. Никога.

Тайло слезе две стъпала и се обърна.

— Ако се имаш нужда от нещо… Каквото и да е…

— Нужно ни е само едно: той да сгреши. Поне веднъж.

 

 

Кроуфорд не се върна през следващия половин час. Беше напуснал апартамента малко след пристигането на Холънд Тайло, за да остави двете жени да побъбрят на спокойствие.

— Миришеш на бира — прегърна го Холис.

Той я целуна.

— Наблизо има един бар, в който се отбиват доста полицаи. Човек не знае какво може да узнае, ако седне при тях с халба бира в ръка.

Все още прегърнати, двамата се отправиха към кухнята.

— Не си ли гладен? — попита го Холис.

— Не искаш ли да излезем?

— Много мило предложение. Да, мисля, че нямам нищо против.

Холис влезе в спалнята, за да вземе коженото си яке.

Кроуфорд я чакаше на стола до масата в кухнята, с вестника в ръка.

— Да вървим.

Но в този момент иззвъня телефонът. Вторият апарат в жилището им, свързан към кодираната линия — линията за пряка връзка с екипите на ОМЕГА.

С пребледняло лице Холис пристъпи към апарата.

— Ало?

Тя изслуша началните фрази, след което се обърна през рамо към Кроуфорд:

— Сам е тук, до мен. Изчакайте да включа високоговорителя.

Гласът на Хари Джейкъб проехтя в кухнята. Чуваше се дори и бебешкото гукане, долитащо някъде зад гърба му.

— Кети отиде до магазина, така че сега аз съм дежурен край люлката на Вини — обясни Джейкъб. — Ох, да, май отново ми намокри ръкава.

Успокоена, Холис се засмя. Очевидно Хари Джейкъб се бе обадил само за да си побъбрят, но в бързината бе сбъркал номера.

— Съжалявам, Хари, че пак си пострадал — отвърна тя. — Крайно време е да свикнеш с бебешките номера.

— Да, да, така е. Но не се обаждам, за да хленча на рамото ти. Имам вести от нашия човек.

Усмивката на Холис замръзна.

— Би ли го повторил, Хари?

— Нали знаеш, че изпратих описанието му на неколцина от моите доверени хора из цялата страна? Без да обяснявам кой е той и защо се интересувам от него. Е, попаднахме на един наркотрафикант, но от по-дребен калибър, живеещ в Квебек, специализирал се в пренасяне на колумбийски наркотици през границата между Щатите и Канада. Задържан е за побой, може би заради спорове около цената на стоката. Оказа се, че този тип си спомнил за някакъв мъж на средна възраст, който се навъртал около френско-канадската общност. Бил доста сдържан, саможив и мълчалив. Но най-любопитен бил фактът, че не говорел с акцента, типичен за хората с френско-канадски произход. Освен това описанието съвпадало с лицето му.

— Успя ли да уредиш да го снимат? — прекъсна го Кроуфорд.

— Ще получиш копието по факса най-късно след десет минути. Но от сега мога те уверя: това е Майстора.

— Ще вземем първия самолет за Маями — намеси се Холис. — Мисля, че има полет в…

— Не си прави този, труд. Излишно е. Данните за новата му самоличност вече са въведени в компютъра. Сега се нарича Жан-Люк Савар. Открихме, че си е купил билет за Париж, за директния полет от Маями. Ще лети с Еър Франс, с полет 26. — Сърцето й прескочи един удар. — Не вярвам, че ще решите да го заловите още там, на летището. Кой знае каква бъркотия ще се получи… Ще възникнат юридически проблеми, човешки права, дипломатически усложнения. Освен това съм слушал, че французите още се увличали по своите средновековни методи за ликвидиране на инакомислещите. С брадва или с гилотина, или какво ли още не…

Тя остави слушалката. До слуха й едва достигаше гласът на Кроуфорд, който от втория телефонен апарат уточняваше с Хари Джейкъб подробностите около заминаването на Майстора.

В съзнанието й отново изплуваха мъчителните спомени от преживяното на летището „Шарл дьо Гол“. Пак я завладя вцепеняващият страх, отново по гърба й пропълзяха ледените тръпки. Но след малко тя тръсна глава и изправи рамене. На всяка цена трябваше да преодолее пристъпа на паника. Този път всичко щеше да бъде съвсем различно.

— С колко време разполагаме? — запита тя Кроуфорд.

— Според разписанието самолетът ще се приземи след четиридесет и две минути.

— Сигурно е „Боинг 747“ — промърмори тя. — Да предположим, че Майстора лети в туристическия салон… там е доста по-неудобно, но нали ще се старае да не привлича вниманието? Освен това пътниците от този салон слизат най-бързо от самолета. Ако се нареди сред първите пред изхода… И нали никога не пътува с багаж, ще може да се измъкне доста бързо. Обаче все пак остават гишетата за паспортни и митнически проверки. — Тя погледна към Кроуфорд. — Сам, мисля, че ще успеем да го пипнем.

Изтичаха в кабинета на Сам. Той веднага повика на екрана разписанието на полетите. Оказа се, че почти едновременно с полета от Маями на летището ще се приземят още четири самолета от международните линии.

— Това означава, че пред гишетата ще се струпат много пътници — тихо отбеляза Кроуфорд.

— Но ако има френски паспорт, няма да е принуден да изчака паспортния контрол — възрази Холис. — За съжаление по този въпрос нищо не можем да направим.

Кроуфорд кимна и веднага посегна към телефона, свързан с кодираната линия. След няколко секунди вече разговаряше с Рийд, който бе заел мястото на Уоли — като заместник на Кроуфорд в екипа, действащ в Париж. Сам го запозна с промените в обстановката, после му обясни плана си и му заповяда да събере хората и да потегли към летището.

— Ще вземем ли оръжие? — попита Холис.

— Прекалено рисковано е. Срещу него ще използваме нещо по-специално. — Той се обърна, пъхна се в банята и след малко се върна. В ръката си държеше пластмасова спринцовка, пълна с безцветна течност. — Това ще свърши работа. Но ще ни е нужна и примамка.

В асансьора, докато слизаха към подземния гараж, той обясни подробностите от плана.

Холис изтича към мерцедеса, паркиран в една от близките клетки, отвори багажника и подаде на Кроуфорд мотоциклетната каска.

— В парижката теснотия по-бързо ще се доберем до летището с твоето „Дукати“. Ще седна зад теб.

 

 

Оказа се права. Обедното задръстване в центъра на Париж беше истински кошмар. Наложи се Кроуфорд да впрегне цялото си умение, за да провре мощния „Дукати“ сред върволиците от чакащи лимузини. Няколко светофара премина на червено, поне на десет автомобила дръзко пресече пътя, отнасяйки след себе си безброй ругатни. Свита зад него, Холис не смееше да помръдне.

Веднага щом се измъкнаха на магистралата, Кроуфорд форсира двигателя. Профуча напред и се лепна зад едно забързано БМВ.

Точно четиридесет и пет минути след обаждането на Джейкъб мотоциклетът вече бе паркиран максимално близо до изхода на терминала за международните линии. Холис вече си представяше как ще открие лицето на Майстора сред стотиците пътници.

— Защо се връща той, Сам? — попита тя, докато двамата прекосяваха пешеходната пътека към ескалатора, отвеждащ потока от хора към чакалнята за пристигащи пътници.

— И аз се опитвам да си отговоря на този въпрос — промърмори Кроуфорд и я побутна да побърза към чакалнята. — Нищо не разбирам. Напуснал е Ню Джърси без никой да го преследва. Най-логично е да предположим, че се е крил във Флорида — доста умен ход от негова страна. Там е пълно с туристи и живее в доста голяма френско-канадска общност. Разполагал е с достатъчно време, за да възобнови старите си контакти, да се снабди с пари, с нови документи, с всичко необходимо. — Кроуфорд замълча. — Можел е да се измъкне и да замине за другия край на света, в Югоизточна Азия, място, което той познава и където може да си намери работа. Тук няма нищо за него.

— Все нещо трябва да има! — възбудено възрази Холис, опитвайки се да надвика шумотевицата.

В претъпканата зала имаше повече от двеста души от най-различни националности. Тук охраната не бе така засилена, както при заминаващите пътници, но Холис видя блясъка на автоматите, с които беше въоръжена охраната. Кроуфорд беше прав: щеше да бъде истинска лудост да се използва оръжие. Обаче ако зърнеха първи Майстора и ако успееха по някакъв начин да го примамят настрани, Кроуфорд щеше да използва спринцовката.

Холис огледа залата. Забеляза Рийд и другите членове от екипа на Сам, заели позиции. През стъклените врати видя камионетката, която щяха да използват за пренасянето на Майстора от летището до безопасна къща в предградията на Париж.

Младата жена погледна към Кроуфорд. Той й кимна и се отдалечи. Тя продължи през тълпата към зоната за митническа проверка и застана така, че Майстора да я види в мига, в който мине през вратите.

Аз съм стръвта, кучи сине. Примамка, на която няма да можеш да устоиш. Ще разбереш, и то веднага, че аз съм тук заради теб. А щом аз съм тук, значи има и други. Ще разбереш също, че не можеш да избягаш. Най-добрият ти ход ще бъде да дойдеш близо до мен и да ме използваш като щит…

Тя бе уловката.

И тогава Майстора се появи.

Лицето и ръцете му бяха загорели от слънцето на Флорида. Външният му вид бе доста различен: личеше си, че е посетил първокласен фризьорски салон и скъп магазин за дрехи. Блейзерът му, шоколадовокафявите панталони и черните блестящи мокасини му придаваха вид на богаташ, оттеглил се от бизнеса на заслужен отдих.

Мустаците и козята брадичка бяха доста удачно допълнение към дегизировката му, но не достатъчно, за да скрият лицето му и да го направят неузнаваемо.

Ала дори и дегизировката му да бе достатъчна, щеше да го издаде пръстенът на безименния пръст на лявата ръка. Холис стрелна Кроуфорд с поглед, за да му даде знак, но разбра, че Сам вече го бе забелязал. Тя заобиколи двете забулени арабски жени и излезе напред.

Той огледа забързаните пътници и я видя. Холис тъкмо се канеше да се извърне, когато усети пронизващия му поглед. Сложил си е сини контактни лещи. С периферното си зрение тя видя как той се запъти право към нея.

Продължавай да вървиш — каза си Холис, докато се промъкваше покрай двама прегръщащи се влюбени, покрай майки, понесли на ръце уморени и раздразнени деца. Тя се насочи към изхода, като през всеки двадесет секунди се озърташе сред тълпата, сякаш търсеше някого. Майстора я следваше и постепенно скъсяваше дистанцията.

Почти бе прекосила залата, когато я сепна една мисъл: Защо не си си направил пластична операция, преди да се върнеш?

Майстора се бе укривал повече от седем месеца — достатъчно време, за да се подложи на пластична операция. А в Маями, с неговата мощна сенчеста икономика, много лесно можеше да намери добър хирург, който да си държи устата затворена. Или да млъкне завинаги.

Защо не го бе направил?

Холис се отдели от тълпата. Между нея и вратите почти нямаше хора. Видя как камионетката потегли към нея. Рийд се движеше бавно в дясното платно. Зърна отражението на Майстора в една рекламна стъклена витрина. Кроуфорд също приближаваше. От нея се искаше само да продължи към вратите. Кроуфорд, Рийд и останалите щяха да довършат работата.

Вместо това Холис внезапно се извърна към него.

В този миг Майстора би трябвало да побегне. Или поне да покаже с нещо, че познава тази жена — жената, която бе готов да убие, без да му трепне окото.

Вместо това, след първоначалното стъписване от неочакваното й движение, той се усмихна и приближи към нея като към стар познат.

Защото този мъж не беше Майстора. Не и отблизо.

Опитвайки се да потисне внезапния спазъм в стомаха си, Холис даде знак на Кроуфорд, който бе на един метър от непознатия. Погледът й улови пластмасовата спринцовка в ръката му.

— Мис Фримънт?

Той е американец…

— Това не е той! — извика Холис към Кроуфорд. — По дяволите, това не е той! Той ни е изиграл!

Видя как Сам отиде при Рийд, прошепна му нещо и Рийд потегли с камионетката. Разбра, че останалите от екипа ще се разпръснат из летището с надеждата да засекат Майстора на някой от изходите.

Напразна надежда.

— Вие сте Холис Фримънт, нали?

Мъжът протегна визитната си картичка.

— Аз съм Бил Прес от „Световни куриерски услуги“.

— Куриер…

Холис се обърна към Кроуфорд, който не отделяше поглед от непознатия.

— Какво точно доставяте, мистър Прес?

Мъжът извади малък пакет от джоба си и тъкмо се готвеше да го подаде на Холис, когато Кроуфорд се изпречи между тях.

— Аз ще го взема.

— Кой точно сте вие, мистър Прес? — настойчиво повтори младата жена.

— Работя за „Световни куриерски услуги“ — спокойно обясни той. — Нали знаете, една от онези куриерски фирми — сигурно сте виждали рекламите във всички неделни издания.

— И пренасяте…?

— Обикновено бизнес документи, които трябва да бъдат доставени в точно определено време, на точно определено място. Клиентът се обажда в най-близкия клон, уточнява поръчката, от компанията ми позвъняват и аз тръгвам на път. Клиентът плаща пътните разноски и митото, аз пък пътувам из целия свят…

Холис положи всички усилия, за да прикрие разочарованието си.

— От Маями ли сте, мистър Прес?

— За бога, не. Аз съм роден и отрасъл в Лос Анджелис. Пенсиониран инженер от авиацията, вдовец, така че имам много свободно време.

— Но пристигнахте с полет от Маями.

— Да, това пътуване наистина бе малко странно — призна той. — Обикновено пътувам до Азия: Хонконг, Сингапур, Банкок. Очевидно тази поръчка е била специална. Клиентът е помолил да я възложат точно на мен.

— Наистина ли? — тихо попита Холис. — Защо ще го прави? — продължи тя, макар че вече знаеше отговора.

— Нямам представа. От компанията ми казаха, че клиентът е избрал мен и е заплатил допълнително. Освен това имам доста добра репутация в този бизнес…

— А познавате ли този клиент? — прекъсна го Холис. — Срещали ли сте се с него?

— Не.

— Тогава защо е избрал вас?

— В компютрите на компанията имат всичките ми данни.

Холис кимна. Сега вече всичко й стана ясно: Майстора е успял да проникне в компютрите на компанията, прегледал е файловете на служителите, които включват и снимки на всеки куриер. Търсил е упорито, докато е открил някой, който би могъл да бъде сбъркан с него, макар и само за няколко секунди.

— Този пръстен, мистър Прес — тихо рече тя. — Той не е ваш.

Мъжът неудобно пристъпи от крак на крак.

— Казах ви, че това бе доста необичайна поръчка. Пръстенът ми бе изпратен чрез „Федерал Експрес“. Беше придружен от бележка, в която се казваше, че трябва да го нося, за да ме познаете.

— А мустаците и брадичката?

— Трябваше да си пусна. Очевидно за да можете да ме разпознаете.

— Това не ви ли се стори странно?

— Мадам, заплатиха ми три пъти повече от обикновено, плюс билет за първа класа. Ако този тип беше поискал, щях да облека и рокля. — Куриерът се поколеба. — Е, може би… чак до роклята нямаше да стигна.

Тя внимателно го огледа. Мъжът приличаше удивително на Майстора, но без мустаците и брадичката веднага би забелязала разликата, но така, както изглеждаше в момента, тя бе видяла това, което Майстора искаше да види. Пръстенът бе последният щрих в шедьовъра.

— Вижте, струва ми се, че не разбирам какво става тук — рече Прес. — Не нося нито контрабандна стока, нито наркотици.

— Сигурен съм, че е така — намеси се Кроуфорд.

Холис погледна към него и видя, че той бе отворил пакетчето.

— Какво е това, Сам?

Той й подаде малка черна кадифена кутийка за бижута.

— Безопасно е. Можеш да го отвориш.

С треперещи пръсти тя повдигна капака. Знаеше какво ще намери вътре.

В сатененото гнездо лежеше камеята, която Макган й бе дал в онзи ден, когато двамата с Майстора напуснаха Париж. Обърна я и видя, че задният капак бе запоен. Надписът още бе там: „Завинаги твой“.

Очевидно Майстора бе отишъл в онзи склад след Уайли и бе взел камеята, за да я използва при подходящ случай.

— Изглежда наистина хубава — обади се Прес. — Стара и много скъпа вещ.

Холис погледна към Кроуфорд.

— Той се е върнал, а ние го изпуснахме. Искал е да разберем това.

 

 

Отвън пред терминала, сред семействата, помъкнали куфари, сакове и кутии, вървеше един възрастен свещеник, облечен в черни панталони, с бяла колосана якичка. На гърдите му висеше скромен метален кръст, който се поклащаше в такт със стъпките му.

Той мина покрай стоянката за таксита и се спря пред един „Ситроен“, до тротоара. Когато отвори предната дясна врата, Тесие го посрещна с думите:

— Благословете ме, отче, защото съгреших.

— Внимавай с шегите, синко — укорително поклати глава Майстора.

Тесие се засмя.

— Всичко стана точно така, както го бе намислил.

— Нима си очаквал нещо друго? — промърмори Майстора.

Той бе наблюдавал цялата операция по залавянето, скрит в един ъгъл в чакалнята.

Съжаляваше единствено, че не можа да види израза на Холис, когато надзърна в кутийката.

— Да вървим — каза той. — Вече ни чакат.

Тесие изръмжа, лапна цигара и потегли.

Наистина ги чакаха: неговият шеф, френският представител на сенчестата ОМЕГА, основана от Уайли, както и влиятелни личности от Европа и Азия. Макар че Уайли бе мъртъв, организацията продължаваше да съществува. Подобно на президентската институция в Щатите, тя бе надживяла своя създател.

Докато напредваше бавно сред натоварения трафик, Тесие се усмихваше. Искаше му се Макган да е още жив, за да види колко далече бе стигнал. Дори щеше да го почерпи с едно питие, защото именно Макган го бе въвел в тайния свят на неуловимите убийци.

Сега Тесие работеше за същите господари. Именно той бе дал обявата през декември в „Интернешънъл Хералд Трибюн“: „Търси се майстор…“, след което бе отлетял до Маями с новите инструкции. Налагаше се да се срещне лице в лице с него не само за да уточни детайлите по прехвърлянето и канала за връзка: следващата задача на Майстора трябваше да бъде във Франция и Тесие трябваше да му покаже жертвата. Припомни си за последния неуспех на Макган и се закле, че никога няма да допусне подобен провал.

— Ето я — обади се Тесие.

Майстора погледна през прозореца и видя Холис Фримънт на тротоара. Почти усещаше разочарованието и гнева й.

— Можеш да се заемеш с нея. Или с двамата, но след като свършиш — подметна Тесие.

— Когато свърша, това ще означава, че те не са успели да ме спрат — отвърна Майстора. — Не е необходимо да избързваме.

Тесие сви рамене. Не му се искаше да оставя работата недовършена.

Майстора си помисли, че Тесие не го разбра. Чудесно. Този французин не знаеше нищо за хороскопа на Дебелия Ли. Предупреждението беше много ясно: стой далеч от момичето и мъжа до нея, иначе успехът и бъдещето ти няма да бъдат гарантирани.

По-късно щеше да има време да разчете наново разположението на звездите и небесните сили, за да реши какво да прави с тази забележителна млада жена, чиято съдба толкова удивително се преплиташе с неговата.

 

 

Кроуфорд я откри навън, загледана в таблото с разписанието.

Претърсването на терминала и летището се оказа само загуба на време. Майстора бе изчезнал, без да остави следа след себе си. Трябваше да се обадят в Маями и да поискат копие от списъците на излетелите пътници. Кроуфорд вече се бе свързал с Джейкъб и разследването бе започнало. Чакаха ги дълги дни и нощи.

Сам си каза, че тя изглежда чудесно — с коса, разрошена от вятъра, с чисти очи, зареяни някъде в далечината.

Гласът й прозвуча твърдо:

— Той има работа тук, Сам.

— Да.

— Може би не в Париж, но някъде във Франция.

— Ще проверим разписанието на всички политически конференции и срещи. Ще ни отнеме време.

Тя се обърна към него.

— Мислиш ли, че той иска да го заловим? За това ли е изпратил камеята?

— Искал е да знаеш, че не те е забравил. Ти бе единствената личност в целия свят, която едва не го провали.

— Когато Пол ми даде камеята, той ме предаде — рече Холис.

Извади бижуто от джоба си, разчупи запоения ръб с малко джобно ножче и подаде камеята на Кроуфорд.

— Празна е — каза младата жена. — С това ми казва, че всичко между нас двамата е свършено. Предлага ми примирие.

Кроуфорд видя как Холис затвори капачето на камеята. Сянката на онзи отдавна отминал летен следобед за миг замрежи погледа й.

— Не мога да приема предложението му. Никога няма да му простя и да забравя.

Погледна към съпруга си:

— Трябва да го намерим, Сам.