Филип Шелби
Опасни муцуни (3)

2.

— Бонжур, мадмоазел.

— Бонжур, мосю.

Продавачът на вестници й подаде днешния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, прегънат на три, стегнат с гумена лента и пъхнат в книжна кесия. С подобно обслужване бяха удостоявани само клиентите, които му бяха симпатични. Не искаше прясното печатарско мастило да изпоцапа дрехите или пръстите им.

Мъжът пое десетфранковата монета от ръката на жената, кимна и още веднъж я огледа от главата до петите.

Разбира се, тя беше американка. Продавачът го разбра още от пръв поглед, в деня, когато за пръв път се бе доближила до неговия павилион в края на парка, недалече от сградата на модната къща „Пиер Карден“. Издаваше я не толкова акцентът. Всъщност тя говореше френски изненадващо добре за чужденка. При това явно не беше на повече от двадесет и пет-шест години. Нито пък облеклото й изглеждаше чуждестранно. Жакетът и полата й бяха по един от миналогодишните модели на Ерве Леже, но й стояха много добре. Всъщност като на всяка висока и стройна млада жена. Блузата й, в бяло и светлозелено, подчертаваше отблясъците на слънчевите лъчи в косите й и петънцата в очите й. Приличаше на секретарка от някой изискан офис, отлично съзнаваща как да се възползва от чара си, но съзнателно предпочела да изглежда въздържана, за да отблъсква по-лесно натрапниците. Жена, която знае, че може да събере всички мъжки погледи, докато ходи по някой от парижките булеварди.

Ала очите й я издаваха. В тях нямаше и следа от възбудения блясък, типичен за туристите — всеки ден продавачът се сблъскваше с десетки от тях — не, техните зеници бяха широко отворени, преливащи от жизненост, примесена с невинност. В нейните очи липсваше и хладният, леко отегчен поглед на истинската парижанка, който не се променяше дори и по време на следобедната разходка с поредния любовник… Очите на тази жена излъчваха радост и енергичност, сякаш Париж бе рог на изобилието, предлагащ неограничен избор на наслади и забавления, някои от които вече й бяха познати, но повечето тепърва й предстоеше да вкуси.

Веднъж продавачът на вестници я бе посочил на един от своите приятели — хитрец и сводник, специализирал се в осигуряването на забавления за богати чужденци, скучаещи самотници, които неизменно отсядаха в луксозните хотели по десния бряг на Сена. На сводника му бе достатъчен само един преценяващ поглед, за да процеди през зъби: „Страхотна е!“. Лицето й бе направо прелестно — никой не вярваше, че тази жена може да страда. Не, това бе немислимо.

— Нещо не е наред ли, мосю? — запита го Холис Фримънт.

Продавачът смутено поклати глава.

— Не, само ви се възхищавам, мадмоазел, защото днес сте по-очарователна от всякога.

— А вие сте по-галантен от всеки друг път — усмихна се тя, разкривайки едва забележимата раздалеченост между двата й предни зъба.

Щом се отдалечи от павилиона, Холис се разсмя. Тя се нуждаеше не толкова от вестника, колкото от разходката около сградата на американското посолство, в което работеше. Но й стана приятно от плахия опит на продавача да пофлиртува с нея.

Холис продължи през парка. Преди три месеца, когато пристигна от Вашингтон, нестихващото движение около обелиска на „Плас дьо ла Конкорд“ опъваше нервите й, особено силният шум на автомобили. Но после привикна.

Излезе от парка откъм булевард „Габриел“ и зави към „Рю Боаси д’Англе“. Спря на кръстовището и зачака да светне зелено. Трима бизнесмени, оживено спорещи за нещо, застанаха зад гърба й.

На булевард „Габриел“ бяха паркирани две полицейски коли и един тъмносин микробус. Пред американското посолство патрулираха шестима мъже от френските специални служби — в тъмносини униформи, с бели ботуши и черни автомати.

Един от тях, с пагони на лейтенант, я огледа от горе до долу, с напрегнат, подозрителен поглед, макар лицето му да остана безизразно. Холис извърна глава.

Диагонално по булеварда се намираше „Крийон“ — елегантна сграда от 18 век, един от най-престижните хотели в света. Опита се да пропъди мисълта за досадната физиономия на офицера от охраната. Много по-приятно беше да си представя притихналия елегантен ресторант „Обелискът“ в хотел „Крийон“, където я очакваха на закуска.

Кога най-сетне ще светне зеленото…

Светофарът превключи. Но миг преди това от ъгъла изскочи камион „Мерцедес“. За секунда туловището му закри гледката пред очите на Холис. Стори й се, че ще връхлети върху нея. Инстинктивно младата жена отскочи назад. Не усети как се стовари върху тримата мъже, застанали зад нея, защото точно в този момент проехтя изстрел. Тя извърна глава към сградата на посолството. Отвори уста да изкрещи. Но от гърлото й не се изтръгна нито звук, защото всичко около нея се сля в пъстър калейдоскоп. След миг потъна в непрогледна мъгла.

Преди петнадесет години

Беше неделя, по обед, точно на Четвърти Юли. Само туристи се шляеха по широките парижки булеварди. Парижани, отдавна наситили се на всякакви чужденци, бяха заминали по вилите си, за да се спасят от жегата.

Знамето над входа на американското посолство висеше като отмаляло от горещината. Отвън се виждаха само двама мъже от полицейската охрана, облегнати небрежно до вратата, държаха по една картонена чаша с лимонада — някоя от дежурните секретарки се беше смилила.

Днес пред вратите беше по-оживено от обичайното — носачи за мебелите, помощници за кухненския персонал, доставчици на вино и цветя. Такова оживление настъпваше само в няколко дни в годината: в деня на бала на Военноморския флот или когато посланикът, мис Джули Форт, даваше приеми. А днес, в чест на Деня на независимостта — националния празник на Съединените Щати — очакваха представители на дипломатическия корпус, министри от кабинета и елита на парижкото висше общество.

Следобедното събиране се смяташе за неофициално и тъкмо това гарантираше истинско празнично настроение. На безупречно поддържаната морава откъм западната стена на оградата, покрай старите кестени и цветните лехи, заобиколени от бели камъни, се вихреше с пълна сила барбекюто за персонала на посолството. Неприятният полъх на автомобилни газове откъм „Шанз Елизе“ не можеше да надвие над вкусното ухание на печени ребърца и хамбургери. Наоколо, сред пейките, бяха опънати маси с ленени покривки в червено и бяло, отрупани с купи с пържени картофи и салати, туршия и подправки. От кухнята бяха домъкнали шест буренца с добре изстудена бира „Милър“ — жест на любезност от страна на военновъздушния аташе — бирата бе доставена отвъд океана.

На децата на служителите от посолството и на неколцината френски работници от помощния персонал беше сервирано в остъклената зала. За децата бе предвидено куклено представление. Беше нает и клоун, който вече жонглираше със захарни пръчки.

Но най-оживено беше в средата на поляната, точно между двата кестена. Френското Министерство на образованието беше подарило на посолството детска въртележка, задвижвана от генератор. Върху платформата имаше осем ярко боядисани дървени кончета, а над тях — брезентов навес. Наоколо се лееха звуците на популярна детска песничка.

Холис Фримънт, тогава единадесетгодишна, беше издокарана в розова рокля, с бели чорапки и чисто нови лачени обувки. Нетърпеливо потропваше с крачета, изгубила търпение. Кога най-сетне ще спре тази въртележка? Зад нея баща й се смееше гръмогласно. Тя се обърна и го изгледа сърдито. Бе проявила достатъчно възпитание и бе отстъпила реда си на по-малките, но сега повече нямаше да чака!

Баща й коленичи и я целуна по бузата. Холис се засмя, погъделичкана от меките му гъсти мустаци.

„Утрин рано, утрин рано,

В неделя, в неделя…

Камбаните бият, камбаните бият,

Динг-донг-данг.

Динг-донг-данг.“

Помнеше песента наизуст. Особено й харесваше рефренът. Динг-донг-данг…

Момичето вдигна очи към синьото небе, по което нямаше нито едно облаче. Апетитният аромат на барбекюто подразни обонянието й и Холис внезапно осъзна колко е огладняла. Но дори и това не можеше да я накара да помръдне от мястото си пред въртележката.

Към тях се приближи някакъв мъж, който поздрави нея и баща й на френски. Холис отвърна учтиво, а мъжът се наведе и нежно я погали по косата. Холис обаче забеляза как усмивката на непознатия внезапно се стопи, когато заговори с баща й. Двамата мъже се отдалечиха, пъхнали ръце в джобовете, свели глави един към друг. Разговаряха тихо и тя не можа да чуе нито дума. Но видя как баща й внезапно започна да ръкомаха, после нервно прокара пръсти през косата си, докато се оглеждаше притеснено.

Холис остана озадачена от промяната в поведението на баща си. Тя знаеше, че около него постоянно се навъртат някакви мълчаливи мъже, без да разбира още какво означават думите „лична охрана“. Баща й веднъж й бе обяснил, че тези чичковци са нещо като полицаи. Тогава тя не го бе разбрала, но сега още по-малко разбираше защо баща й беше толкова разтревожен. Беше прекалено малка, за да знае какво означава да се страхуваш за живота си.

— Татенце!… — Тя дръпна единия крачол на баща си.

Ръката му стисна нейната, но той не спря да се оглежда, без да прекъсва разговора с непознатия французин.

Холис се извърна към децата, които се трупаха около платформата на въртележката. Всички бързаха да се покатерят на дървените кончета. Едно от тях, Джими Доус, с руса коса, отдавна беше станало неприятно на Холис. Момчето вече почти се беше добрало до седалката върху гърба на кончето, когато тя извика сърдито:

— Татенце!

— Съжалявам, много съжалявам, тиквичке, но сега е ред на Джими да се порадва на въртележката.

Момичето обаче хукна към платформата, огледа незаетите кончета — имаше едно червено, две златисти и едно синьо — и се втурна към най-близкото. Седна върху седлото и веднага протегна ръце към ушите на кончето, които служеха за дръжки.

Забеляза, че боята бе започнала да се лющи по врата на кончето.

Огледа се, очаквайки да засвирят мелодията.

— Искаш ли да остана при теб, миличко? — попита я баща й.

Холис се ядоса. Вече не беше малко бебе, та да се нуждае от присъствието му. Тя не разбра колко изразително се бяха изписали чувствата й върху личицето й. Но успя да забележи огорчението върху лицето на баща си.

Тогава тя протегна ръка и сграбчи едрата му китка, за да го придърпа към себе си. Намести се по-удобно на седлото и се усмихна, когато той се настани зад нея. Краката му опираха о платформата. Малката Холис долавяше топлия му дъх във вратлето си. Баща й също протегна ръце и се хвана за ушите на дървения кон. Тя усети нещо твърдо да се допира до гръбчето й. Ах, да, това сигурно е пистолетът на папа. Баща й вече й бе обяснил, че е необходим за службата му — както дърводелецът не се разделя със своя чук. Холис бе приела това обяснение, защото баща й никога не я бе лъгал. Така че в невинното й съзнание пистолетът си оставаше само един инструмент.

В този миг включиха мелодията. Някъде под платформата заскърцаха верижни предавки и зъбни колела. Вятърът развя косата на Холис. Кончетата изскачаха от сянката на стария кестен сред обляната от слънчевите лъчи поляна, а после отново се скриваха в полумрака.

„Братко Жак, братко Жак…

Спиш ли ти, спиш ли ти?…“

Когато отново я обля ярката слънчева светлина, Холис зърна майка си, която в този миг прекосяваше моравата. Никой не можеше да разубеди малката Холис, че на този свят има по-красива жена от Фелиша Фримънт — с дълга златиста коса, нежни рамене, с усмивка, която озаряваше всичко наоколо. Майка й бе облечена в дълга копринена рокля с шлейф, какъвто Холис бе виждала само в книжките с приказки.

Холис махна с ръка на майка си, а тя й отвърна с въздушна целувка. После се обърна към непознатия французин, който преди малко бе разговарял с баща й. Холис се извърна и видя, че баща й също маха с ръка, широко усмихнат. Долните му зъби бяха леко изкривени, от което понякога дъщеря му се дразнеше. Холис усети как някаква тръпка стегна сърцето й, но не разбра причината. В този миг обичаше и двамата си родители повече от всякога…

Тя така и не разбра защо баща й внезапно изохка остро, а от устата му рукна кръв.

 

 

Куршумът, който улучи Алек Фримънт в малкия мозък и след това експлодира в устната му кухина, причини незабавна смърт. Целта беше поразена безупречно, въпреки че куршумът беше изстрелян от повече от шестстотин метра. От толкова голямо разстояние, дори и без да се използва заглушител, надали някой от присъстващите в двора на посолството би могъл да чуе изстрела.

Снайперистът имаше едно много важно предимство — командната кабина на кулокрана, извисяващ се над съседния строеж. Полицаите от района толкова отдавна бяха свикнали с мудните темпове на строежа, че почти не обръщаха внимание на този обект. За тях кулокранът отдавна бе станал просто част от пейзажа на „Рю дьо Фобур Сен Оноре“. Освен това точно в онези дни почти всички сили на парижката полиция бяха ангажирани с охраната на президента на Франция. Тъй като строителният участък не беше далече от Елисейския дворец, агентите не забравяха да проверят персонала на строителната площадка. Особено когато държавният глава се прибираше в резиденцията си, намираща се сравнително близо до американското посолство, между „Авеню дьо Марини“ и „Рю дьо Л’Елизе“.

Френските специални служби, отговорни за сигурността на дипломатическия корпус, които работеха в тясно сътрудничество с екипите за охрана на посолствата, също не изпускаха от очи движението на хора около кулокрана. Опитните агенти прекрасно разбираха колко удобна позиция за стрелба е кабината на крана — оттам всеки убиец може да се възползва от прекрасните условия за обзор на квартала, включително и към моравата зад сградата на посолството. Самата сграда беше скрита от кулокрана зад високите кестени, а освен това се намираше под много малък ъгъл.

На Четвърти юли президентът на Франция не беше в столицата, а в извънградската си резиденция в Живерни, затова на специалните служби не им беше до проверки на района около строежа. Не проявиха интерес и хората от охраната на посолството, както американците, така и французите. Охраната беше ангажирана само със сигурността на посланика.

Освен това нямаше никакви признаци за надвиснала заплаха. Френските служби разполагаха с превъзходна мрежа от информатори, особено сред емигрантите от арабски произход. Защото именно този контингент от мургави пришълци обикновено създаваше най-много проблеми на агентите. Последните данни от секретните полицейски бюлетини не показваха нищо обезпокояващо.

Стрелецът се бе изкачил на кулокрана още в четири часа сутринта. Свит на пода на кабината, той изчака търпеливо своя час, уверен, че никой няма да заподозре присъствието му.

Убиецът поспа до изгрев-слънце, след което отвори прозорчето на кабината, отпи няколко глътки вода от бутилката и се зае със сандвичите. После насочи бинокъла към посолството. Стъклата на окулярите бяха покрити със специален, неотразяващ светлината слой, за да не бъде засечен блясъкът им. Той сглоби пушката и зае позиция за стрелба едва когато там долу, на моравата, се завъртя детската въртележка.

Стрелецът си припомни възражението, което бе отправил към своя работодател: по всяка вероятност движенията на мишената ще бъдат трудно предвидими, без никакъв план, така че късметът ще се окаже от доста голямо значение.

Шефът му го бе изслушал внимателно, но накрая само бе кимнал с глава:

— Тогава се постарай да го вземеш на мушка.

Когато се задвижи въртележката и Алек Фримънт се покачи на седлото кончето, зад дъщеричката си, стрелецът разбра, че моментът е настъпил.

И изстреля първия куршум.

Убиецът не изчака да види как се пръска главата на Алек Фримънт, защото побърза да насочи дулото към втората мишена — французина. И тогава внезапно възникна препятствие, което той не беше предвидил…

Препятствието беше съпругата на Фримънт. Устата й се разтвори широко, тя изпищя, когато съпругът й се стовари от седлото върху платформата. Фелиша Фримънт би трябвало да се вцепени на място от шока, но вместо това тя се втурна с все сила към въртележката. Така устремно, че зад нея се развяха косите й и шлейфът на роклята. Рамото й се блъсна във французина и той политна настрани.

Точно в мига, в който пръстът на снайпериста вече натискаше спусъка.

 

 

Първата реакция на малката Холис бе да притисне ръчички към гърлото си, ужасена от червената струя, изригнала от устата на баща й. Беше виждала кръв, но никога толкова много. Дори и когато падаше от седлото на кончето, тя още се удивляваше колко гореща, гъста и лепкава е тази течност.

Изкрещя от болка, когато се стовари върху платформата. После се извъртя, за да опипа удареното си коляно и тогава пред смаяните й очи попадна сгърченото тяло на баща й, с огромно кърваво петно на тила. Ръцете му останаха около врата на кончето, като че ли се опитваха да го прегърнат.

Момичето не чу писъците на децата, защото залитна към трупа на баща си, опита се да се надигне, обаче остра болка прониза лявото й коляно. Протегна ръка към колоната в средата на платформата и пропълзя напред. Едва тогава зърна как майка й се носеше като вихър към въртележката. Краката на Фелиша Фримънт не се виждала от буйната трева и на Холис й се стори, че майка й лети към нея.

— Майче!

Момичето ахна, когато пред ужасения й поглед върху шията на майка й разцъфтя същото яркочервено петно. Тя не разбра кога бе започнала да крещи, забравила за болката, докато накрая пропълзя на четири крака извън платформата, за да се строполи без дъх в тревата.

 

 

Стрелецът зърна предсмъртния гърч на жената няколко мига след изстрелването на куршума. Професионалният му опит на наемен убиец го накара да не обръща повече вниманието на суматохата, която се развихри там долу, на поляната. Налагаше се да стреля трети път!

С плавно извъртане той насочи оптическия мерник върху тялото на французина, който в този миг беше извън огневата зона и уплашено въртеше глава, оглеждайки се наоколо. Стрелецът затаи дъх и натисна спусъка.

Жертвата отскочи назад и замря. Убиецът огледа внимателно тялото през окуляра — попадението бе изключително чисто, точно под вратните прешлени.

От четирите посоки към падналите се втурнаха хора. Някаква жена се спусна към момиченцето, чиято розова, разкъсана рокличка бе опръскана с кръв, за да я притисне към гърдите си, докато се оглеждаше с див поглед наоколо.

След секунди мъжете от охраната, много по-опитни и много по-опасни, щяха да заемат позиции и да започнат да се озъртат. Стрелецът знаеше, че ако се забавеше още няколко секунди, щяха да открият скривалището му и да го ликвидират.

По-добре бе да се опита да оцелее, макар че го очакваше много трудна среща с шефа. Отсега виждаше ледената маска на лицето му.

Изскочи от вратата на кабината и започна да се спуска по кулата, но пред очите му не изчезваше последната гледка: малкото момиче, сгушено в прегръдката на жената. Детето гледаше безпомощно към родителите си, проснати пред него в локви кръв.

 

 

— Мадмоазел! Мадмоазел!

Сепната, Холис примигна и рязко се завъртя. Попадна право в ръцете на някакъв униформен мъж. Мъжете зад нея, които също чакаха зеления сигнал на светофара, обърнаха погледи към Холис и неодобрително заклатиха глави.

— Мадмоазел, какво ви е?

— Стори ми се, че чух изстрел.

Миг след като думите отлетяха от устните й, тя вече усещаше колко налудничаво звучат.

Изразът на лицето на полицая недвусмислено доказваше, че и той е на това мнение…

— Газове, експлодирали в ауспуха. Случва се, особено при остарелите камиони. — Той я измери с хладен поглед. — Вашите документи, моля.

Холис пъхна ръка в чантата си и му подаде портфейла. В него, до американското й свидетелство за правоуправление, се виждаше дипломатическият й паспорт.

Полицаят ги провери старателно, преди да й ги върне.

— Защо мислите, че сте чули изстрел?

— Не зная. Може би просто ми се е сторило.

— Мога да ви уверя, че няма нищо подобно. — Полицаят посочи към посолството. — Желаете ли да ви придружа до сградата?

— Не, благодаря ви! — смутено се усмихна Холис.

Пазителят на реда вдигна за поздрав палката си, обърна се и пое по тротоара към будката до оградата. Холис видя как го наобиколиха колегите му. Полицаят сви рамене, от устните му се отрони някаква фраза, след което презрително махна с ръка — красноречив жест, с който в цял свят удостояват побърканите.

Холис се извърна. Светофарът най-после превключи, тя пресече булевард „Габриел“ и продължи към хотела. Все още усещаше насмешливия поглед, прикован в гърба си.

На този ден, преди петнадесет години, Холис всъщност не чу нито един от изстрелите. Смъртта бе долетяла безшумно и бе покосила жертвите си без никакво предупреждение. Доста по-късно тя узна как ехтят изстрелите. Но оттогава ги бе чувала стотици пъти, дори и в най-непрогледните кътчета на сънищата си.