Филип Шелби
Опасни муцуни (27)

26.

Преметнал ръка през рамото на щедрия спонсор на кампанията — милионер от щата Айова — Робърт Балантайн се насочи към вратата на хотелския си апартамент. Разговорът на четири очи беше отнел повече време, отколкото бе очаквал, и то най-вече защото месопроизводителят от Айова не отстъпваше и упорито се пазареше за размера на дарението.

Балантайн си каза, че щедрите дарители са като девствениците: след купона трябва да бъдат утешавани, за да се примирят с промяната.

Най-после беше постигнато споразумение и Балантайн остави помощниците си да се погрижат за милионера, а той влезе в банята. Наплиска лицето си със студена вода, оправи прическата си, провери възела на вратовръзката си.

Пред вратата на банята го очакваше един от помощниците му.

— Как сме с времето? — попита го Балантайн.

— Изоставаме с двадесет минути от графика — отвърна помощникът. — Обадих се на екипа на съпругата ви, че ще закъснеете. — Замълча за миг. — Бяха доста раздразнени.

— Имал си късмет, че ни си говорил със самата Клаудия. Какъв е маршрутът?

— Оттук се отправяте директно към хеликоптерната площадка. Хеликоптерът вече ви чака с включени двигатели. Свързах се с шефа на полицейското управление да ни осигури моторизиран ескорт. Той заяви, че ще го направи, ако му обещаете, че ще прекара една нощ със съпругата си в спалнята на Ейбрахам Линкълн в Белия дом.

— Ако не отида навреме на острова, Клаудия ще ме убие — рязко го прекъсна Балантайн. — Да вървим.

 

 

Беше облечен в гълъбовосив костюм и лъснати до блясък черни ботуши.

Холис не можеше да си спомни кога за последно бе виждала Доусън Уайли облечен в костюм. Но ето че той пристъпваше, ловко провирайки се сред навалицата, а от слънчевите отблясъци изпъкваше финия плат на сакото, опънато по широкия му гръб.

Холис се втурна след него, разблъска хората около себе си, като се стараеше да не го изгуби от поглед. Така и не обърна внимание на сърдитите викове. Доусън Уайли я привличаше непреодолимо, като магнит. Но защо той се отби настрани? Защо не продължи към платформата?

Холис смаяно се огледа. Тук тълпата бе по-разредена, притичваха последните закъснели за тържествената церемония. Доусън Уайли можеше още в следващата секунда да я забележи. На всяка цена трябваше да се свърже с Кроуфорд и Джейкъб.

Обаче краката й не се подчиниха на волята й, а продължиха механично да я водят напред. Пресъхналите й устни отказаха да промълвят в микрофона думите, напиращи в мозъка й. Продължи да го следи, удивена от самообладанието му, от спокойната му походка, от самоуверените му жестове.

Кой всъщност си ти, Дий?

Той се спря на тревата, на няколко метра от асфалтираната пътека, след което зави наляво. За минута-две Холис го изгуби сред множеството, но когато отново го зърна, той вече се насочваше към подножието на Статуята, откъм задната страна. За миг се мерна под сенките на дърветата, но после го видя на пътеката, водеща към фундамента.

Не посмя да се приближи прекалено много към него. Остана на двадесетина метра. Тогава до слуха й достигна метален звук, а сетне някакво дращене — като дребен чакъл, стържещ под подметките.

Какво ще предприемеш сега, Дий? Ще ме застреляш ли?

Подплашената жена се отдръпна няколко крачки назад и се скри зад оградата. Когато се престраши отново да надзърне зад ъгъла, Доусън Уайли беше изчезнал.

Пред нея имаше само една невзрачна врата с жълт надпис „Машинно помещение“. Холис се приближи и натисна дръжката на резето. Но тя не се завъртя.

Вратата изобщо не бе заключена.

 

 

В хеликоптера, увиснал на тридесетина метра над острова, Джейкъб се колебаеше дали да накара послушната машина да опише още няколко осмици във въздуха. На няколко пъти се бе спускал по-ниско, едва ли не над върховете на дърветата, за да огледа по-сенчестите места. От откъслечните фрази, уловени в слушалките, той знаеше, че Кроуфорд и Холис още не бяха надушили някаква следа. А времето напредваше безжалостно.

— Кроуфорд, чуваш ли ме?

— Да — долетя отговорът му от земята.

— Хеликоптерът с Балантайн вече се издигна във въздуха. Очаква се да се приземи на острова след десет минути. Какво да правя?

Джейкъб знаеше, че бяха останали само две възможности: да оставят сенатора Балантайн да слезе на острова и да го изложат на смъртна опасност или да натисне алармения бутон и да предупреди летеца на другия хеликоптер. Разбира се, без неопровержими доказателства, че някъде наоколо се спотайва професионален убиец, с кариерата на Джейкъб, а може би и на Кроуфорд, ще бъде свършено. Ако не представят убедителни факти, никой няма да им повярва, че Балантайн е бил избран за мишена на атентат. Включително и самият Балантайн. Което означава, че този, който е решил да го ликвидира, след няколко седмици, най-много месец-два, отново ще издебне удобен случай, за да постигне целта си.

— Кроуфорд?

— Трябва да останем нащрек. Провери дали специалните няма да му осигурят заслон, когато слезе от хеликоптера и поеме към платформата.

Джейкъб притвори за миг очи, сепнат от силното пращене в слушалката. Но въпреки това успя да долови част от последните думи на Холис.

— Холис! Холис, къде изчезна? Обади се. Холис, обади се…

 

 

Слабата лампа над главата й все пак успя да освети поредицата сиви електротабла, от които във всички посоки излизаха дебели черни кабели. Под тавана бяха монтирани внушителни тръби, боядисани в жълто и синьо, изчезващи в тъмнината. Усойният въздух бе изпълнен с бумтенето на спомагателния генератор.

— Холис, чуваш ли ме?

Но тя не посмя да отговори. Всеки звук в затвореното пространство отекваше силно, а тя нямаше представа какво е разстоянието между нея и Уайли.

Напредна с няколко стъпки, загледана в надписите на таблата. Всички прекъсвачи, освен един, бяха изключени.

Сепна я тихото бръмчене. След като се съвзе, тя отново се взря в таблото пред себе си. От надписа на табелката разбра, че оттук се захранва аварийният асансьор. Някой се движеше с асансьора.

— … чуваш ли ме, Холис?

Статичното електричество разчупи гласа на Кроуфорд. Холис се досети, че железобетонната конструкция на тази гробница пречи на свободното разпространение на радиовълните. Оставаше й само да се моли, за да я чуят Кроуфорд и Джейкъб.

— Сам… чуваш ли ме?

В отговор чу някакво съскане, като че ли някой стържеше алуминиева плоча. После до слуха й се прокрадна фрагмент от гласа му:

— … а ти?

— Да, чувам те — припряно отвърна тя. — Сам, слушай какво…

— … добре ли си?

— Слушай! Нали ми каза, че Майстора никога не дебне предварително жертвите си. Но сенатор Балантайн не е тук. И освен това Майстора четеше в онзи самолет списание „ЕКО“, а то е женско списание! Спомни си какво заяви ти на Макган… че можеш да провалиш цялата операция. Не ти ли направи тогава впечатление, че той никак не се трогна от думите ти? Защо?

— … ти ли, Холис?

Холис не обърна внимание на смущенията в слушалката, увлечена в разкритието си, отчаяно нуждаеща се да сподели опасенията си.

— Защото сенатор Балантайн не е мишената! Пълна глупост е била тази версия. Мишената е съпругата му. Не зная защо, но вече не мога да се отърся от подозрението, че Майстора следи всяко движение на Клаудия Балантайн. Сам… за бога, трябва да чуеш това! И Уайли е тук. Тръгвам след него. Кажи ми, чуваш ли ме?

 

 

Кроуфорд застана до навеса, успокоен от факта, че поне бе приключило настаняването на посетителите по столовете. Погледна към платформата. Помощниците на Клаудия Балантайн трескаво се суетяха, за да нагласят катедрата в последната минута. За ужас на тонтехниците отнякъде се появи микрофония и те се заеха с проследяването на кабелите.

Накъсаните думи на Холис още отекваха в ушите му, докато той се приближаваше към платформата. Успя да зърне Клаудия Балантайн сред тълпата от репортери, видя също как тя изгледа помощниците си, с многозначително вдигнати вежди.

Явно нямаше търпение да започне час по-скоро.

Кроуфорд видя всичко това. Сега Клаудия Балантайн трябваше да изкачи стъпалата до платформата, да застане зад катедрата, да се обърне към публиката си…

Той отмести поглед към внушителната статуя, огледа короната, после отново се взря в платформата. Нямаше никакви препятствия между Майстора и набелязаната му жертва, ако предположението на Холис бе вярно. От това разстояние, при тези обстоятелства, професионалист като Майстора няма да пропусне целта.

Не! Не искаше да изоставя Холис сама в онзи лабиринт.

— По дяволите, обади ми се! — чу той ръмженето на Джейкъб.

Кроуфорд приближи микрофона към устните си.

— Джейкъб?

— Слушам те.

— Свържи се с пилота на хеликоптера на Балантайн. Обясни му каква е ситуацията тук. Кажи му, че ни заплашва огромна опасност. Ще се опитам да се свържа с Холис, но този проклет железобетон…

— Разбрах. Нямаме време за губене. Стой там и ме чакай.

— Какво ще правиш?

— Имам една малка изненада. — Кроуфорд замлъкна за миг. — Но преди това трябва да свърша още нещо.

 

 

Хеликоптерът с Робърт Балантайн на борда беше на половин километър от острова, над който се извисяваше Статуята на свободата, когато шефът на охраняващия екип от специалните служби внезапно извика на пилота:

— Спри! Спри! Веднага ни измъкни оттук!

Пилотът бе ветеран от войната в Персийския залив. Реагира с главозамайващо остър завой, от който мъжете от охраната в дъното на кабината се струпаха един връз друг.

— Какво става, по дяволите? — кресна Балантайн и оттласна агента, стоварил се отгоре му.

— От нюйоркското полицейско управление току-що ни предупредиха, че има стрелец на острова, сър! — рапортува задъхано шефът на охраната. — Не можем да рискуваме.

Агентът посочи надолу към острова. Балантайн се наведе към плексигласовото стъкло и видя още един хеликоптер, който кръжеше над пристана за фериботите. Балантайн отново се извърна към шефа на охраната:

— Но нали съм тук? Каква опасност може да…

Агентът изтръпна. Стори му се, че сенаторът е получил сърдечен припадък. Кръвта се бе отдръпнала от лицето му, ръцете му трепереха неудържимо.

— Сър? Сър, какво ви е?

— Смъкни ме още сега на този проклет остров! — дрезгаво прошепна Балантайн.

— Не мога да направя това, сър.

Но Балантайн не го чу. Мислите му се устремиха трескаво назад, в недалечното минало, когато в онази хижа в Кьор д’Ален бе принуден да изслуша обясненията на домакина. Спомни си как Доусън Уайли го бе запитал доколко силно желае да стане следващия президент на Съединените щати. Припомни си и своя отговор.

Тогава Уайли го бе попитал дали е напълно готов да приеме всички изпитания, които ще му поднесе съдбата, защото след сигнала за започване на акцията нищо не може да се промени или отмени. Нямаше да поддържат връзка… никакви контакти, никакви колебания, никакви корекции. Никой няма да му докладва какво е решил Доусън Уайли. Нито ще знае фаталната дата и час. Но ще му бъде гарантирано влизането в Белия дом.

И тогава той се бе съгласил. С всички условия.

Робърт Балантайн сам не можа да си обясни кога се досети, че съпругата му е в опасност. Дотогава въобще не му бе хрумвало, че тя може да бъде замесена в плановете на Уайли. Но разбра, че при тези обстоятелства нито молбите, нито заплахите, нито обясненията можеха да убедят охраната да го свали на острова. Оставаше само един изход: с рязко движение сенаторът измъкна пистолета от кобура на най-близкия до него агент и го насочи към главата на пилота:

— Към острова! Веднага!

 

 

Холис отчаяно търсеше изхода от машинното отделение. Най-после зърна някаква стълба в дъното. Втурна се нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, но в един миг се сепна и се закова на място, задъхана и настръхнала — пред погледа й се появи вратата. Побутна я и се озова в коридора, обикалящ фундамента на колосалната постройка. В една от нишите бяха витрините, отбелязващи паметни дати от историята на монумента. По едно време се спря — тук по-силно се чуваше шумът на аварийния асансьор.

Холис пое към първата междинна площадка и успя да стигне навреме до асансьорната шахта, точно когато в нея се спускаха краищата на дългите асансьорни кабели. После движението спря, а това можеше да означава само едно: Доусън Уайли бе достигнал горната площадка. Оттам му оставаше само да се изкачи по спираловидната стълба към короната на Статуята.

В този миг погледът й попадна върху червения бутон, монтиран на колоната. Ако използва аварийния асансьор, ще спести скъпоценни минути, но повикването му може да предизвика подозрения у Уайли. Затова реши да не рискува.

Младата жена погледна нагоре по спираловидната стълба. Като че ли й се зави свят. Тръсна глава, за да се окопити и пое по стъпалата. Мълчаливо се помоли да не й прилошее от височината.

 

 

Клаудия Балантайн се усмихна на поредния репортер, въпреки че я бе затрупал с лекомислени въпроси, приведе се към него и го докосна по рамото:

— Ще ме извините за секунда, нали?

Отдели се от тълпата журналисти, хвана под ръка секретаря си и го отведе настрани, преди да му прошепне на ухото:

— Какво чакаме още?

— Вашия съпруг, мадам. — Смутеният секретар безпомощно вдигна рамене.

Клаудия се намръщи.

— Нямаме повече време. Предупреди журналистите, че е време да се оттеглят.

— Но…

Клаудия Балантайн се обърна, без да го изслуша, проправи си път през внушителната група от представители на медиите и се насочи към платформата. Робърт прекрасно знаеше от какво значение е това събиране за неговата предизборна кампания, макар че днес въобще нямаше да се споменават предстоящите президентски избори. По дяволите, от него не се искаше много — само трябваше да се появи навреме на сцената.

Вече бе прекосила половината разстояние до стъпалата, когато нейният секретар се провикна изплашено:

— Горе! Вижте там, горе!

Клаудия видя хеликоптера, кръжащ над площадката за кацане, непосредствено зад фериботния пристан. Но не се спря, а само поклати глава разочаровано, преди да поеме по стъпалата. Бурни възгласи приветстваха появата й зад катедрата.

— Благодаря ви, но още е рано за приветствия — заяви тя, приведена над микрофона. — Както може би вече виждате, моят съпруг не успя да пристигне навреме. След няколко минути ще бъде тук, пред вас. Благодаря за търпението.

Клаудия се отдръпна и махна на тълпата. Но въпреки ослепителната усмивка тя бе изпълнена с решимост да научи Робърт веднъж завинаги да спазва стриктно графика за срещите с избирателите си.

 

 

Извисен на 70 м над ораторската платформа^[1], Майстора леко се отдръпна от оптическия мерник и нагласи пръста върху спусъка.

— Какво успя да чуеш от съобщението на Холис? — попита Кроуфорд веднага щом се настани на седалката, запазена за втория пилот.

— Чух достатъчно — отвърна Джейкъб. — А сега ме изслушай: докато тя се размотава в подножието на Статуята, никаква опасност не я заплашва. А сега е наш ред да се включим в играта. Каква е твоята изненада?

Кроуфорд не можеше да се съгласи, че Холис се „размотава“, защото прекрасно знаеше, че нищо няма да я спре, след като си е наумила нещо.

— Взе ли списъка?

Джейкъб му подаде списъка с почетните гости на Клаудия Балантайн — копието от този списък бе получено от охраняващия екип от нюйоркската полиция, ангажиран със зоната около фериботния кей край парка „Батъри“. Имената бяха подредени азбучно, затова Кроуфорд веднага обърна на последната страница.

— Ето го! — извика той и посочи името на Доусън Уайли, изписано на предпоследния ред.

— Федералните се опитвали да го открият, но не го намерили сред гостите. — Джейкъб поклати глава. — Бива си го тоя тип. Как е успял да се вреди, за да получи покана?

— Вероятно с някое по-щедро дарение за предизборната кампания на съпруга й. Или с някой хитър ход.

— Какъв хитър ход? — ядоса се Джейкъб. — Защо сенаторът Балантайн ще жертва съпругата си? Какво би могъл да спечели?

Кроуфорд посегна към автомата, закрепен с две скоби към вратата на хеликоптера.

— Не знам. Може би Балантайн ще ни го обясни. Или самият Доусън Уайли, ако го пипнем жив.

Хеликоптерът се заклати, когато Джейкъб натисна лоста, за да увеличи скоростта. След няколко секунди се озоваха над пристана.

— Нищо не спомена за Майстора — обади се Джейкъб.

Кроуфорд се извърна към него, докато проверяваше пълнителя си.

— И той е там горе. Длъжен е да бъде там.

Хеликоптерът заобиколи задната страна на Статуята, след което отново започна да набира височина. Именно тогава Джейкъб видя нещо на острова и така се ядоса, че едва не изпусна лоста.

— По дяволите! Не мога да повярвам на очите си!

Кроуфорд погледна надолу към площадката за кацане и веднага забеляза приземилия се хеликоптер. Обърна се към Джейкъб, но той му махна с ръка да мълчи и притисна с ръка слушалката си.

— Онзи идиот, Балантайн, докопал пистолета на един агент от охраната и принудил пилота да приземи хеликоптера. — Погледа недоумяващо към Кроуфорд. — Да предупредим всички: екипа за бързо реагиране, специалните служби, ФБР, полицията. Имаме най-много петнадесет минути да измъкнем тази лейди, преди да е попаднала под кръстосан огън.

 

 

Болките сковаха мускулите по бедрата и прасците й, но въпреки това тя не спря дори за миг — защото знаеше, че ако сега си позволи кратка почивка и внезапно получи мускулен спазъм, няма да може да направи нито крачка повече.

Избърса потта от челото си, изтри дланите в панталоните си. Отново посегна към парапета и продължи да опъва ръката си, за да се изтегли с още едно стъпало нагоре. Вече бе стигнала до най-тясната част на Статуята, буквално в гърлото на огромната женска фигура. Виеше й се свят от неспирното въртене по безкрайната спирала. Оставаха й само още четири площадки преди края, но Холис не можеше да издържа повече и спря. За малко.

Пое си дъх, наведе се и започна да масажира мускулите под коляното. За да не вдига шум, дишаше само през устата, поглъщайки въздуха жадно, на едри глътки, в трепетно очакване пулсът й най-после да се нормализира. Изправи се полека, отметна потния кичур от челото си, вдигна уморен поглед нагоре към короната и отново закрачи.

Подложена на натиска на вятъра, кухата метална структура издаваше неприятни стържещи звуци, напомнящи за стенания и въздишки. Но Холис с благодарност посрещна този шум, защото така нямаше да се чуват стъпките й. Надяваше се също силната светлина откъм прозорците да заслепи Майстора, така че той да не успее да я забележи в първите две-три секунди — дори половин секунда преднина можеше да има фатални последици.

Преди да посегне към пистолета, Холис провери дали дланите й не са изпотени. Преди да се изкачи до последната площадка, тя се притисна до стената, за да има опора зад гърба си. После щеше да вдигне ръката с пистолета, насочен към сърцето му…

Оставаха само четири стъпала, когато главата й се изравни с нивото на остъкления отвън коридор, опасващ короната на Статуята. Видя го приведен над дулото, облечен в униформа на Службата за охрана на националните паркове, свит до полуотворения прозорец, притиснал приклада към рамото си. Стори й се, че показалецът й, нагласен върху спусъка на пистолета, е готов да действа, без да се подчинява на волята й. Толкова силен импулс прониза ръката й. А за задействането на спусъка се изискваше още съвсем леко усилие.

— Мис Фримънт! Отлично постижение — да ме откриете чак тук. Но какво ще направите сега? Ще ме застреляте? Просто така?

Майстора говореше спокойно, дори без да се извръща с лице към нея.

Холис най-после стъпи на най-горната площадка.

— Свалете пушката!

— Не. — Едва сега той благоволи да я удостои с поглед.

Холис не можеше да повярва, че той отказва да й се подчини. Ръката й бавно се отпусна. Тя спокойно можеше да го застреля, а той стоеше като издялан от камък.

— Вие знаете вече, нали? — обади се Майстора. — За Париж?

Споменаването на Париж я сепна и извади от унеса.

— Да.

— Но има още нещо, което не знаете: след инцидента в онази къща извън Ню Йорк полицията няма да повярва на нито една дума. Тогава можех лесно да ви ликвидирам и двамата, но в плана се появиха неочаквани промени. А сега, моля ви, бъдете така любезна да ме оставите да си довърша работата.

— Ти, копеле проклето…

— Нека да приключим с всичко това, Холи.

Тя знаеше, че и той ще бъде там, дори се бе приготвила за тази среща. Знаеше също, че докато държи пистолета си насочен към Майстора, Доусън Уайли не може да предприеме нищо.

Но гласът му и сега успя да разтупти сърцето й, принуди я да се обърне към него — застанал на няколко метра от нея в сивия си костюм, в скъпите си, ръчно изработени ботуши. Но не успя да види как ръката му се стрелна във въздуха, за да избие пистолета й — просто ей така.