Филип Шелби
Опасни муцуни (15)

14.

Една от забележителностите на Париж е гробището „Пер Лашез“. Всяка година хиляди американски туристи ходят там, за да помълчат пред гроба на Джим Морисън, а после се спират пред надгробните плочи на Оскар Уайлд, Сара Бернар, Молиер и на стотиците други знаменитости.

Какъвто градът, такива са и гробищата му! В „Пер Лашез“ могат да се видят прекрасно издялани семейни гробници, построени с намерението навеки да напомнят за нечии слова. Има и китайски сектор, и еврейски гробища. Има и редици със скромни кръстове — това са парцелите на бедняците. Тази смесица от надгробни паметници и потънали в зеленина кътчета предлага през деня истински оазис за пенсионери, студенти и туристи. Но само през деня.

А през нощта „Пер Лашез“ се преобразява до неузнаваемост: в царство, запазено за сатанинските секти, за търсачите на вампири, за членовете на какви ли не странни учения и култове, отчаяно търсещи хитроумни начини да преодолеят охраната, за да проникнат в тайните на земята, приела в себе си толкова много съдби…

За Пол Макган тези хора бяха умствено недоразвити. За него свръхестественото не можеше да притежава нито форма, нито субстанция, така че сенките в гробището можеха да се дължат само на повеите на вятъра и на люлеенето на листата на дърветата, но не и на дявола. Въпреки това той бе оставил на масата пред себе си 9-милиметровия „Таурус“ до бутилката „Шеверни Блан“. В пълнителя имаше петнадесет патрона, защото шестнадесетият вече бе вкаран в цевта. Няма по-силен аргумент от този при среднощни срещи с дявола.

Макган се бе настанил на масата в най-отдалечения ъгъл в бистрото на „Сен Реми“, където предлагаха най-добрите вина от долината на Лоара. Още преди един час бе прогонен и последният посетител, но Макган, чиято майка имаше малък замък в долината на Лоара, беше помолил портиера да повика собственика на заведението. Той пристигна и без никакви въпроси се разпореди да пуснат вътре Макган, после му подаде ключа от външната врата, за да заключи, когато си тръгне. След което съдържателят се прибра в спалнята си.

Наближаваше три през нощта. Приемът в посолството му се струваше далечен спомен. Докато чакаше, Макган мислено уточни всички детайли относно новия си план. Ръката му стисна дръжката на пистолета, когато дочу изскърцването на вратата.

Сянката се спря, но после влезе и затвори.

— Насам, Люк.

Детектив Тесие вдигна глава и се огледа. Придвижи се с несигурни крачки между масите, като на два пъти събори столове и ги вдигна с приглушени ругатни. Когато най-после се доближи до Макган, погледна първо към пистолета, а после към бутилката.

— О, „Шеверни Блан“!

— Има още бутилки зад бара. Обслужи се.

Тесие не изчака втора покана. Отпи една глътка и облиза устни. Дръпна един стол към себе си и се отпусна на него. Ноздрите на Макган настръхнаха от неприятната миризма, с която бяха пропити дрехите на Тесие.

— Пол, струваше ли си да ме измъкваш от леглото посред нощ? — измърмори недоволно детективът. — Всъщност какво ще обсъждаме сега?

— Трябва да създадем нова легенда.

Тесие се прозя шумно, но Макган забеляза, че очите на детектива гледаха подозрително и нащрек. В душата си Тесие си оставаше селянин, който непрекъснато пресмяташе колко ще спечели и колко ще изгуби.

— Но сега е едва три сутринта.

— Да, така е, но задачата ни е много особена и изисква цялото ни внимание — отговори Макган. — Ние трябва да сме като служителите от пощите: винаги будни.

Тесие недоволно изсумтя. Знаеше, че Макган не беше само дипломат в посолството на Съединените щати в Париж — беше свързан и с американските разузнавателни служби. Дори и той, Тесие, не можеше точно да определи с какво се занимаваше Пол Макган в посолството. Всъщност това нямаше кой знае какво значение — важното бе да не пострада съвместният им бизнес. Защото никой не плащаше на французина така щедро, както Пол Макган, при това внасяше сумите директно в швейцарска банка. При завръщането си от почивката на италианската Ривиера Тесие бе прескочил до Швейцария, за да провери сметката в банката. Оказа се, че Пол Макган нито веднъж не го бе измамил.

Тесие си наля още вино.

— Хм, значи искаш нова легенда.

— Тази сутрин е имало инцидент на летище „Кенеди“ — информира го Макган. — Замесени са двама от пътниците, единият от полет 101 на Американ Еърлайнс, а другият е летял с „Конкорд“-а.

Той описа накратко ситуацията, за да може Тесие да поиска повече подробности от парижката полиция.

— И така, понеже става дума за полет на Еър Франс, може да се окаже, че са засегнати френските интереси. Особено след като американски власти може би подозират намесата на терористи.

— Терористи ли? Наистина ли го вярваш?

— Да. Сигурен съм, че ще получиш съдействието на парижката префектура, която веднага ще се обърне към Второ бюро за помощ. Но ако се появи още един източник, този жест ще бъде подобаващо оценен.

Тесие кимна. Не искаше да привлича вниманието на френските служби за сигурност, но стоплянето на контактите с тях нямаше да му навреди.

— А до каква степен са замесени онези двама пътници в тези… хм… терористични акции?

— За това може само да се гадае. Ще се наложи да използваш сведения на внедрени информатори. Да потърсиш адреси, да разкриеш намеренията на терористичната групировка, за да стигнеш до по-задълбочени изводи…

— За да може после да ги полееш с маркуча.

Този израз беше останал от края на шестдесетте години, когато полицията се беше пристрастила в поливането на студентските демонстрации с мощни струи студена вода — така се охлаждаха младежките страсти, но без жертви.

— Точно така.

Тесие изпразни чашата си.

— Ще се опитам да направя нещо. Още утре ще изпратя доклад до нюйоркската полиция. — Детективът се замисли и поклати глава. — Не може ли да се намери още една бутилка от това превъзходно вино. Естествено, готов съм да платя.

Макган се усмихна.

— Добре. Нека авансът да е за моя сметка. Хладилникът е в нишата до кухнята. Донеси още две бутилки.