Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (9)

Девета глава

Къщата се издигаше самотна в края на убийствено криволичещия тесен път през каньона Топанга. Нямаше предпазна мантинела, а тъмнината, ведно с ноемврийския дъждец, плашеше дори такъв безстрашен шофьор като Хани. Опита се да се зарадва на къщата си, когато тя се показа зад последния остър завой, но вече мразеше стръмния й покрив и острите й, модерни линии, колкото ненавиждаше и местоположението й.

Каньонът Топанга далеч не приличаше на Бевърли Хилс и на къщата, която бе обичала толкова много. Тук живееха всички оцелели хипита на Южна Калифорния, ведно с глутници подивели кучета, които се чифтосваха с койотите. Но след седем месеца в Бевърли Хилс Гордън все още не можеше да рисува и затова се бяха преместили.

Когато отби към къщи, Хани бе вече скапана от умора. Като живееха в Бевърли Хилс, пътят до студиото й отнемаше само половин час. Сега трябваше да става в пет часа сутринта, за да успее да е на работа в седем, а рядко се прибираше у дома преди осем вечерта.

Червата й куркаха, докато влизаше в къщата. Хубаво би било Шантал и Гордън да бяха приготвили вечерята, но нито един от двамата не го биваше в кухнята и те обикновено я чакаха да се прибере и да сготви. Нае последователно четири различни домашни помощнички да поемат готвенето и чистенето, но и те непрекъснато напускаха.

Довлече се до голямата стая, която се простираше в цялата задна част на къщата; погледът й се спря върху Софи и новия й съпруг и тогава й дойде на ума поговорката, че човек трябва да внимава какво ще си помисли, инак може веднага да му се случи.

— Мама не се чувства добре — рече Шантал, като вдигна поглед от „Космо“ — списанието, което разлистваше.

— Пак тези мои главоболия — въздъхна Софи от дивана. — И гърлото нещо ми дращи. Бък, скъпи, би ли намалил този телевизор?

Бък Окс, бившият общ работник в парка и новият мъж на Софи, се бе излегнал на големия люлеещ се стол, който Хани им бе подарила за сватбата, ядеше царевични пръчици със сирене и гледаше ревюто на бански костюми по ESPN. Той покорно посегна към дистанционното управление и го насочи към голямоекранния телевизор, който Хани им бе купила.

— Гледай я тази какъв бюст има, а, Гордън? Боже, човече!

За разлика от Софи, Бък имаше далеч по-голямо желание да напусне разлагащия се развлекателен парк и да го смени с богатството на Обетованата земя, затова двамата се бяха появили пред прага на Хани в ранната есен, веднага след като се бяха оженили.

— Хани, би ли отишла да ми купиш малко бонбонки? — прозвуча откъм дивана тихият глас на Софи. — Гърлото ми е така сухо, че едвам преглъщам.

Бък отново усили телевизора.

— Е, Софи, Хани може да ти вземе бонбонки и по-късно. Тъкмо сега бих искал един хубав стек за вечеря. Какво ще кажеш, Хани?

Скъпите бели мебели бяха целите в петна. Една обърната кутийка от бира лежеше на килима.

Хани бе изтощена и измъчена, затова избухна.

— Всички сте прасета! Вижте се, търкаляте се тук като бели боклуци, без да направите и най-малкото за обществото. Писна ми от това! Писна ми от всички вас!

Бък отклони вниманието си от телевизора и огледа останалите, изражението му бе объркано.

— Какво пък й стана сега?

Шантал хвърли списанието си и стана разсърдена.

— Не мога да приема да ми се говори по този начин, Хани! Благодарение на теб, изгубих всякакъв апетит за вечеря.

Гордън се надигна от пода, където седеше със затворени очи и рисуваше наум, както се изразяваше сам.

— Аз не съм си изгубил апетита. Какво има за ядене, Хани?

Тя отвори уста да го среже, но сетне се отказа. Независимо какви бяха, те бяха семейството й. С уморена въздишка тя пое към кухнята и се зае с вечерята.

 

 

През трите месеца след уволнението на Мелани отношенията на Хани с екипа и с колегите й постоянно се влошаваха. И една частица от самата нея не смееше да ги кори за това, че я ненавиждаха. Как можеха да харесват някого, който бе толкова ужасен? Ала друга частица от нея — изплашената — не смееше да даде заден ход.

В понеделника след неприятния уикенд със семейството й, започнаха да снимат епизода, в който Джейни, ревнуваща връзката на Дъсти с Блейк, се опитва да я уволни. В кулминационния момент Даш трябваше да спаси Джейни от покрива на обора, под погледите на Дъсти и Блейк.

През цялата седмица Даш я бе отбягвал, както винаги. Хани изчакваше да дойде следобеда, когато щяха да снимат финалната сцена. Гледаше от мястото си на върха на покрива как Даш репетираше движенията на тежкото изкачване от земята към купата сено, а сетне и по двустепенния покрив. След почти час бяха най-сетне готови да снимат сцената.

Камерите заработиха. Тя изчака, докато Даш завърши изкачването си. Когато той се изтегли на върха на покрива на обора, тя се изправи и погледна към камерата.

— Забравих си репликата.

— Стоп! Подайте репликата на Джейни.

Този епизод се снимаше от Джак Суокхамър. Той бе прекарал най-много време с тях и също бе имал своя дял от сдърпвания с Хани и тя го ненавиждаше.

— Хани, това е една трудна за Даш сцена — рече той. — Опитай се следващия път да я изиграеш както трябва.

— Разбира се, Джак — отвърна сладко тя.

Даш й хвърли предупредителен, яростен поглед.

При следващия дубъл тя се изхитри да се подхлъзне, както си стоеше. На следващия измънка репликата си. Сетне не улучи момента да я каже. По ризата на Даш бе избила пот от усилията му и се наложи да спрат, докато той се преоблече. Започнаха отново, но тя пак не успя да улучи момента за репликата си.

Джак веднага отиде да се жалва на Рос от непрекъснато влошаващото се държание на Хани, но „Шоуто на Даш Кугън“ бе безспорен номер едно в класациите и Рос не би рискувал да се противопостави на актрисата, която вестниците наричаха най-популярното дете звезда в телевизията. Преди да свърши епизодът Хани успя да уволни и Джак Суокхамър.

Когато научи новината, й призля. Защо не се намереше някой, който да държи на нея достатъчно, за да я спре?

 

 

Сценаристите седяха около масата в заседателната зала и гледаха към вратата, през която Хани бе излязла и бе затръшнала. Известно време всички мълчаха, сетне една от жените остави на масата жълтата си поставка за писане.

— Не можем да оставим нещата да продължават повече така.

Мъжът до нея се изкашля.

— Казахме, че няма да се месим.

— Така е — съгласи се друг. — Обещахме да се държим като безпристрастни наблюдатели.

— Като писатели, ние само отразяваме реалността; не я променяме.

Жената поклати глава.

— Не ме интересува какво сме обещали. Тя се саморазрушава и ние трябва да предприемем нещо.

 

 

Екстериор. Предната веранда на къщата в ранчото — през деня.

Елионор, облечена в изпръскан с кал бял моден костюм, е мръсна и бясна. Даш е мрачен. Джейни стои до люлеещия се стол на верандата и изглежда гузна.

Даш: Вярно ли е, Джейни? Ти нарочно ли постави този капан?

Джейни (отчаяна): Това бе една грешка, тате. Не гос’жа Чадуик трябваше да падне в него. Трябваше да е старият Уинтърс. Трябваше да предприема нещо! Тя бе готова да му продаде ранчото.

Елионор (избърсва някакъв органичен боклук от бузата си): Това е краят! Намирам най-накрая купувач за това нещастно място и какво прави това дяволче — дъщеря ти? Опитва се да го убие!

Джейни: Всъщност нямах намерение да го убивам, мисис Чадуик. Само да го забавя, докато тате се върне от града. Наистина съжалявам, че вие паднахте в капана вместо него.

Елионор: Боя се, че този път извиненията няма да са достатъчни. Достатъчно си затварях очите за стореното от дъщеря ви, мистър Джоунс. Но този път няма да го сторя. Знам, че си мислите, че съм разглезена и лекомислена, и алчна, и дузина още неща, които вие, суровите каубои, не одобрявате. Но вижте какво ще ви кажа. Никога не съм забравяла, че съм родител на сина си.

Джейни (втурва се напред): Синът ви е низък, вонящ женкар, който трябва да бъде изтрит от лицето на света!

Даш: Стига, Джейни. Ако сте свършила, гос’жа Чадуик…

Елионор: Не съм свършила. Изобщо не съм свършила. Никога не съм допускала синът ми да нарани други хора, мистър Джоунс. Никога не съм пропускала възможността да му покажа разликата между добро и зло. Може би основните черти на почтеността не са много модни тук, в Тексас, но мога да ви уверя, че те са уважавани в останалата част на страната.

Даш: (хладно): Когато ми потрябва съвет как да възпитавам дъщеря си, ще ви го поискам.

Елионор: Тогава вече може да бъде прекалено късно.

Елионор грабва чантичката си и влиза в къщата на ранчото.

Джейни (самодоволно): Добре й го каза, тате!

Даш: Да, казах й го. А сега ще ти го кажа и на теб. Мис Джейн Мери Джоунс, дните ти на безгрижно дете, недокоснато от човешка ръка, изведнъж се свършиха.

Той я грабва за кръста и я понася целенасочено през верандата, а сетне по стъпалата надолу към обора.

 

 

— Край! Проявете. — Режисьорът погледна в тетрадката си. — Джейни и Даш, ще ми трябвате след петнайсет минути. Лиз, ти си свободна до обяд.

Преди Даш да я пусне на земята, Хани започна да се съпротивлява.

— Няма нужда да ме задушаваш, негодник такъв!

Даш я тръсна на земята като куче.

Лиз излезе през вратата и се върна на верандата, изтривайки лицето си с хартиена кърпа.

— Хани, пак настъпи репликите ми. Дай ми малко пространство за работа, чуваш ли?

Искането на Лиз бе произнесено меко, но Хани избухна.

— Защо вие двамата не вървите по дяволите! — И тя закрачи широко. Като мина покрай една от камерите, тя я цапардоса яко и изстреля последната си словесна ракета. — Шибаняци!

— Очарователно — рече провлачено Лиз.

Членовете на екипа извърнаха глави. Даш леко поклати глава и изкачи стълбите към верандата, за да отиде при Лиз.

— Най-много съжалявам, че тези глупаци — сценаристите, се уплашиха и не ми позволиха да я напердаша наистина.

— Все пак го направи.

— Аха, добре.

Лиз заговори тихо:

— Сериозно говоря, Даш.

Той се намръщи и извади пакетчето „Лайфсейвър“ от джоба на ризата си. Тя внимателно избягваше каквито и да е лични конфликти на снимачната площадка, но поведението на Хани бе станало невъзможно и Лиз почувства, че повече не можеше да го пренебрегва.

Тя отиде към далечния край на верандата, там, където екипът не можеше да я чуе и в един миг се поколеба преди да заговори.

— Хани е извън всякакъв контрол.

— Нищо ново не ми казваш. Тази сутрин ни накара да я чакаме почти час.

— Рос е безполезен, а хората от телевизионния канал са дори по-зле. Толкова се боят, че може да напусне, че биха й простили и убийство. Наистина се тревожа за нея. Защото поради някаква перверзна причина това малко чудовище ми харесва.

— Е, ще трябва да ми повярваш, че чувствата ви не са взаимни. Тя изобщо не крие, че изобщо не може да те понася. — Даш се отпусна тежко на люлеещия се стол, до който се бе изправила. — Всеки път, когато се снимам в някоя сцена с това хлапе, имам чувството, че то ще ми забие ножа в гърба в мига, в който се обърна. Човек би си помислил, че тя ще изпита известна благодарност. Ако не бях аз, нямаше изобщо да се снима във филм.

— По тона на следващите части на сценария си личи, че сценаристите ти правят намек да направиш нещо за нея. — Лиз спря да се бърше и спусна хавлиената кърпа. — Знаеш какво иска Хани от теб. Всички на площадката го знаят. Толкова ли много ще ти струва, ако й го дадеш?

Гласът му бе безизразен:

— Не разбирам за какво говориш.

— Още от самото начало тя те гледаше така, сякаш си Всемогъщия Господ Бог. Тя се нуждае от малко внимание, Даш. Иска ти да я обичаш.

— Аз съм актьор, а не детегледачка.

— Но тя наранява околните. Един господ знае само колко време се справя все сама. Познаваш тези паразити от семейството й. Очевидно е, че е израсла сам-сама.

— И аз се справях сам като хлапе и го правех добре.

— Има си хас — рече саркастично тя. Човек с три бивши съпруги, две деца, които почти не вижда, и с тъй дългата битка с бутилката едва ли може да се хвали, че се справя толкова добре.

Той стана от стола.

— Щом толкоз си се разтревожила за нея, защо самата ти не влезеш в ролята на квачка?

— Защото ще ме заплюе в лицето. За нея аз съм по-скоро злата мащеха, отколкото добрата фея от приказките. За едно младо момиче без подкрепа този бизнес е опасен. Тя има нужда от баща, Даш! Има нужда някой да й дръпне юздите. — Опита се да разведри напрежението помежду им с лека усмивка. — И кой би могъл да се справи по-добре от един стар каубой?

— Ти не си добре — рече той и се извърна от нея. — Не знам абсолютно нищо за децата.

— Имаш две такива. Сигурно нещо поназнайваш.

— Майка им ги отгледа. Аз само им пращам чековете.

— И така смяташ да продължаваш, нали? Просто да си подписваш чековете. — Думите й се изплъзнаха неволно, прииска й се да прехапе устни.

Даш се обърна отново към нея, очите му бяха присвити.

— Защо не вземеш да ми кажеш точно и ясно какво имаш предвид?

Тя пое дълбоко дъх.

— Добре. Мисля, че Хани оплита своята идентичност с образа на Джейни. Може би вината е на сценаристите, не знам, но каквато и да е причината, колкото повече се отдръпваш от нея, толкова повече тя се озлобява и толкова по-зле започва да се държи. Смятам, че единственият човек, който може да й помогне, си ти.

— Нямам и най-малкото намерение да й помагам. Това не е мой проблем.

Студенината му изрови частица от позабравена болка, за която Лиз дори не подозираше, че още съществува. Тя изведнъж стана отново двайсет и две годишна, влюбена в ездача каскадьор от Оклахома, за когото току-що бе научила, че е женен.

— Хани иска прекалено много от теб, нали? През първия месец на снимките тя тичаше подире ти като пале, което буквално се молеше за внимание, но колкото повече се молеше, толкова по-студен ставаше ти. Искаше твърде много, а ти не обичаш жени, които искат много, нали така, Даш?

Той я погледна студено, без да мигне.

— Тъй като изобщо не ме познаваш, защо, по дяволите, не си гледаш работата?

Лиз се самонаруга наум, че изобщо бе захванала този разговор. Това шоу си имаше достатъчно проблеми и нямаше нужда да се добавя конфликт между нея и Даш. Тя сви рамене и се усмихна горчиво.

— Ама разбира се, скъпи. Защо да не направя тъкмо това?

Даш се втурна към фургона столова и си взе чаша кафе. Изгори си езика, докато преглъщаше, но въпреки това продължи да пие. Беше бесен на Лиз. От къде на къде ще бъде толкова нахална да твърди, че той трябваше да е отговорен за това малко чудовище? Той имаше само една отговорност: да продължи да бъде трезвен, нещо, което не бе изисквало големи усилия, преди Хани да нахлуе в живота му.

Изпи последните глътки кафе и изхвърли чашата. Рос бе човекът, който трябваше да строява Хани, а не той. И от сега нататък мис Лиз Касълбъри да бъде така добра да си гледа собствената работа.

Извикаха го за следващата сцена — проста сцена, в която той трябваше да отнесе Хани през двора до обора. Следващата — в обора — обаче бе по-сложна, защото съдържаше онова, което телевизионните работници наричаха МПШ, сиреч когато в епизода се предлагаше моралният урок. МПШ означаваше моралната поука на шоуто, но всички го наричаха МБ — моментът на боклука.

— Къде е Хани? — попита асистент-режисьорката. — Готови сме да снимаме.

— Чух, че Джак Суокхамър е наел убийци за нея — рече един от операторите. — Може би те най-сетне са дошли.

— Де такъв късмет! — измърмори асистент-режисьорката.

В следващите десет минути Даш почива, но вътрешно кипеше. Някой откри Хани при конете и един от операторите предположи, че тя прекарвала толкова време при конете, защото те били единствените същества, които можели да я понасят, защото не били заплашени от уволнение.

Тазседмичният епизод се режисираше от Брус Ранд. Той бе снимал едни от най-добрите епизоди на M. A. S. H. и Рос го бе наел, защото имаше репутацията на тактичен човек. Но след като бе работил с Хани цялата седмица, дори и у него се забелязваше психическа умора.

Когато най-сетне тя се домъкна на площадката, Брус въздъхна облекчено и започна да обяснява мизансцена.

— Даш, отнасяш Джейни от стълбището на верандата през двора към обора. Джейни, подаваш репликата, че си против насилието, когато стигнете до ъгъла на верандата, сетне се опитваш да се бориш, след като той пренебрегва думите ти.

Той свърши с обясненията и обяви начало на репетиция. Даш и Хани се качиха по стълбите до отворената входна врата. Асистент-режисьорката, чиято работа бе да следи за правилното следване на една сцена подир друга, погледна бележките си.

— Беше я вдигнал с лявата си ръка, Даш. А ти, Хани, си вземи шапката.

Минаха още няколко минути, докато един от гардеробиерите изтича да й донесе тъмносинята шапка, която носеше при предишния епизод. Когато тя я наложи, с вдигната нагоре козирка, Даш я вдигна с лявата си ръка и пое.

Когато стигнаха до края на верандата, той видя в нейните светлосини очи нещо, което не му се понрави, някакъв едва доловим израз на пресметливост. Спомни си ноемврийския епизод, когато тя бе на покрива на хамбара и нарочно не подаваше репликите си, за да се катери той отново и отново към покрива. Гърбът го боля цяла седмица след това.

— Без номера, Хани — предупреди я той. — Сцената е лесна. Давай да я приключваме.

— Гледай си твоята работа, старче — подигра му се тя. — Аз ще си гледам моята.

Не му харесваше да го нарича така и ядът му се засили още повече. Нямаше никакво значение какво показваше огледалото, той бе само на четирийсет и една. Не бе чак толкова дърт.

— Тишина, моля — извика Брус.

Даш отиде до края на верандата и вдигна Хани под лявата си мишница.

— Внимание. Снимаме. Клапа. Мотор.

— Не, тате — изпищя Джейни, когато той закрачи. — Какво правиш? Казах, че съжалявам.

Той стигна до ъгъла на верандата.

— Не забравяй, че си против ненужното насилие — изписка тя. — Не можеш да потъпкваш принципите си.

Както винаги, играеше със стопроцентово отдаване и той трябваше да я стисне по-здраво, докато тя се съпротивляваше.

— Не, тате! Не го прави! Вече съм много голяма за това…

Тя започна да рита и коляното й се заби в кръста му. Той изръмжа, ръката му стисна още по-здраво кръста й и продължи да върви към хамбара. Без предупреждение тя го ръгна с лакът в ребрата. Той я стисна още по-силно, предупреждавайки я безмълвно, че отива твърде далеч.

Зъбите й се забиха в ръката му.

— По дяволите! — силно възкликна от болката той и я хвърли на земята.

— Ох! — Шапката й отхвърча и тя го погледна от долу нагоре, оскърбление бе отпечатано върху малкото й, яростно личице. — Ти ме хвърли, шибаняк такъв!

В ума му сякаш избухнаха фойерверки. Тя съсипваше живота му и на него вече му бе писнало. Той се пресегна, сграбчи я за дъното на дънките и за яката на блузата й.

— Хей! — извика тя, едновременно изненадана и негодуваща, когато се оказа във въздуха.

— Прекалено дълго се заяжда с мен, момиченце — рече той и я понесе към хамбара, този път на сериозно.

Нейната борба преди малко бе само една репетиция на онова, което правеше тя сега. Той я притисна до хълбока си, без изобщо да си дава сметка дали я наранява или не.

Хани усети болезнения натиск на стегнатите му мускули, които притискаха ребрата й и спираха дъха й. Лошото предчувствие пречупи яростта й и тя изведнъж осъзна факта, че този път той бе наистина сериозен. Тя бе търсила границите на поведението си и най-сетне ги бе намерила.

Лицата на хората от екипа се мяркаха пред очите й. Тя извика към тях.

— Помощ! Брус, помощ! Рос! Извикайте Рос!

Никой не помръдна.

И тогава тя съзря Ерик, застанал настрани да пуши цигара.

— Ерик, спри го!

Той дръпна от цигарата и извърна поглед.

— Не! Пусни ме!

Той я носеше към обора. За свое облекчение тя видя, че пет-шест души от екипа работеха там, подготвяйки осветлението за следващата сцена. Не можеше да стори нещо ужасно с нея пред толкова много хора.

— Махайте се оттук! — излая Даш. — Веднага!

— Не! — изпищя тя. — Не, не си отивайте!

Те офейкаха като плъхове от горяща сграда. Последният от тях затвори вратата на обора.

С яростна ругатня Даш разпръсна куп бали сено, подредени за следващата сцена, и я хвърли — тя падна на колене.

Тя бе чела сценария и знаеше какво щеше да последва. Той трябва да вдигне ръка, за да я плесне, но сърце не му дава да го стори. Разказва й някаква история за майка й, тя започва да плаче и всичко отново се оправя.

Дланта му се стовари силно върху дупето й.

Изненадана, тя изпищя.

Той я удари отново и този път писъкът й премина в скимтене.

Следващият удар бе още по-тежък.

Сетне той спря. Дланта му обхващаше дупето й.

— Слушай сега как ще бъде от тук нататък. От сега нататък отговаряш пред един човек и този човек съм аз. Ако съм доволен, няма защо да се тревожиш. Но ако не съм доволен, най-добре е да си почваш молитвата. — Той вдигна ръка и я стовари болезнено върху задника й. — Можеш да бъдеш сигурна в това. И точно сега, аз не съм доволен.

— Не можеш да постъпваш така — рече тя, дишайки тежко.

Той я плесна отново.

— Кой ти каза?

Очите й смъдяха от сълзи.

— Аз съм звезда! Ще напусна шоуто!

Пляс!

— Добре.

— Ще те съдя! — Пляс! — Ох!

— Ще трябва да вървиш в пътя.

Пляс!

Лицето й пламтеше от болка и унижение, носът й протече. Една сълза капна върху пода на обора и се превърна в малко тъмно петно върху дървото. Мускулите й крещяха от болка, докато очакваше следващия удар, но ръката му бе застинала — досущ като гласа му.

— Ето какво ще направя сега. Ще повикам тук хората, които си обидила. Ще ги привиквам един по един, ще те държа и ще накарам всеки един от тях да ти удари по един.

От гърлото й се изтръгна стон.

— Не се предвижда такова нещо! Това го няма в сценария!

— Животът не е сценарий, момиченце! Трябва сама да си поемеш отговорността.

— Моля те. — Думата се изплъзна от устните й — мъничка и самотна. — Моля те не прави това.

— И защо да не го направя?

Тя се опита да поеме дъх, но бе болезнено.

— Защото…

Дупето й гореше, голямата му длан го обгръщаше и сякаш задържаше топлината и от това й ставаше още по-зле. Но по-лоша от физическата болка бе болката, която чувстваше в сърцето си.

— Защото… — тя се задъха, — защото не искам да бъда такава.

За момент той остана безмълвен.

— Плачеш ли?

— Аз? Не, по дяволите. Аз… аз никога не плача. — Гласът й излезе едва-едва.

Той вдигна ръка от дупето й. Тя запълзя, отблъсна се от скута му и се опита да се изправи. Ала от пръснатото сено подът бе станал хлъзгав, тя изгуби равновесие и се просна неловко върху балата до него. Веднага се извърна, за да не може той да види измазаните й със сълзи бузи.

В следващия миг се възцари тишина. Дупето й гореше и тя сви ръце в юмруци, за да потисне желанието си да го разтърка.

— Аз… аз не съм искала да нараня никого — рече тихо тя. — Исках просто хората да ме харесват.

— Доста странен начин да го постигнеш.

— Всички ме мразят.

— И защо да не го правят? Та ти си една малка, зла кучка.

— Не съм к-к-кучка! Аз съм порядъчен човек. Добра баптистка със з-з-здрав морален кодекс.

— Аха — отвърна скептично той.

Тя се изгърби, за да може да използва ръкава на тениската си да избърше сълзите, преди той да ги види как се стичат по брадичката й.

— Ти няма… няма да извикаш всичките тези хора тук и… да ме пердашат един по един, нали?

— След като си толкова добра баптистка, няма защо да се противиш на едно малко публично покаяние.

Тя се опита да изправи гърба си, но нещастието й схващаше мускулите й и я принуждаваше да се приведе напред. Защо животът й се бе обърнал така? Единственото, което бе искала от всички, бе да я харесват, особено този мъж, който я държеше с такова пренебрежение. Прекалено много сълзи напираха в очите й и няколко от тях капнаха върху дънките й.

— Аз… аз… мога да се извиня. Не мога да изпадам в такова неловко положение.

— Ти се постави в неловко положение по всички възможни начини. Не виждам нещо особено в този случай.

Тя си представи Ерик да я види в подобна ситуация.

— Моля, моля те, не го прави.

Ботушите му се размърдаха в сеното. Последва дълго мълчание. Тя хлъцна, ридаейки.

— Май мога да поотложа малко. Докато не се убедя, че си решила да промениш поведението си.

От това нещастието й не намаля.

— Ти… ти не биваше да ме удряш. Знаеш ли на колко години съм?

— Е, Джейни е на тринайсет, но знам, че си по-голяма.

— Но тя… тя трябваше да стане на четиринайсет тази година, ала сценаристите не промениха годините й.

— Времето в телевизията тече бавно.

Сълзите й течаха като от развален душ, а гласът й прозвуча съвсем меко.

— Освен в… сапунените опери. Леля ми Софи гледа едно шоу, в което се роди бебе. Три… три години по-късно бебето бе вече бременна тийнейджърка.

— Доколкото си спомням, ти си на около шестнайсет.

От гърлото й се изтръгна ридание.

— На осемнайсет съм. На осемнайсет… е-е-един месец и две седмици.

— Май не съм го разбрал. Пък и това още повече утежнява нещата! Човек на осемнайсет години трябва да се държи повече като жена, отколкото като хлапе, което трябва да бъде напердашено.

Гласът й отново затрепери.

— Аз… аз не мисля, че някога изобщо ще стана жена. Аз… аз ще си остана в това детско тяло завинаги.

— Нищо лошо няма в тялото ти. Умът ти трябва да порасне.

Тя се наведе напред, прегърнала с ръце коленете си, цялата трепереше. Сетне ръката му се разтвори и се спря на гърба й. И се разтвори онзи невидим резервоар от чувства, който бе заключен с девет катинара толкова години. Чувството за изоставеност, самотата, нуждата от любов, която бе като нестопяемата сърцевина на ледения блок в сърцето й.

Тя се изви настрани и се хвърли на гърдите му. Ръцете й обвиха врата му и тя зарови лице в яката на ризата му. Усети как той се стяга и разбра, че не бе очаквал тя да се хвърли в прегръдките му — никой не я искаше в прегръдките си — но не можа да се сдържи. Просто се възползва.

— Аз съм всичко онова, което ти каза — прошепна тя в яката му. — Аз съм омразна, егоистична и гадна кучка.

— Поведението на хората се променя с времето.

— Ти… ти наистина смяташ, че трябва да се извиня, нали?

Той я държеше неловко, нито я отблъскваше, нито я прегръщаше.

— Нека го кажем така: смятам, че си стигнала до кръстопът. Може и да не го разбереш сега, но по-късно ще се върнеш на този случай и ще разбереш, че си била принудена да вземеш решение, което ще се отрази на това как ще живееш от тук нататък.

Тя мълчеше, притискаше буза о рамото му и обмисляше казаното от него. Бе причината да бъдат уволнени двама души, бе обиждала почти всички от екипа на шоуто. Предстоеше й доста работа.

Дъхът й секна в хлъцване.

— Това си е едно истинско МПШ, нали, Даш?

— Ами, май си е така — отвърна той.