Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (1)

Първа глава

През цялата онази пролет Хани се моли на Уолт Дисни. В своята спалня в края на ръждивия стар фургон, разположен сред китка борове зад третия хълм на влакчето на ужасите „Черния гръм“, тя се молеше на Бог, на Уолт и понякога дори на Исус с надеждата, че някоя от тези могъщи личности щяха да й помогнат да намери изход. Положила ръце върху изкривената релса, която поддържаше единственото прозорче на стаята, тя се взираше в провисналия екран от нощно небе, който единствен се виждаше над върховете на боровете.

— Господин Дисни, отново е Хани. Знам, че увеселителният парк „Силвър Лейк“^[1] не представлява кой знае какво сега, след като нивото на водата е толкова ниско, че човек може да види дънерите, и след като „Боби Лий“ е заседнал на дъното точно в края на дока. През миналата седмица едва ли имахме повече от стотина посетители, но това не означава, че нещата трябва да си останат такива.

От момента, в който вестник „Демократ“ на окръг Паксауочи публикува слуха, че хората от „Уолт Дисни“ обмисляли възможността да купят увеселителния парк „Силвър Лейк“ с идеята да го превърнат във версия на „Дисни Уърлд“ за Южна Каролина, Хани вече не можеше да мисли за нищо друго. Беше на шестнайсет години и знаеше, че да се моли на „Уолт Дисни“ бе детинска работа (да не говорим за спорната й теология на баптист — южняк), но обстоятелствата я бяха довели до отчаяние.

И ето че сега тя изброяваше предимствата, които мистър Дисни да обмисли.

— Намираме се само на час път от междущатската магистрала. И чрез няколко подходящи указателни табели всички, запътили се към Миртъл Бийч, няма как да не се отбият тук с хлапетата си. Ако не броим комарите и влажността, климатът е добър. А ако нашите служители принудят производителите на бои „Пърплекс“ да спрат да изхвърлят отровите си в него, езерото може да стане наистина красиво. А пък тези, които сега въртят бизнеса след смъртта ви, могат да го купят наистина евтино. Бихте ли им повлияли за това? Бихте ли могли някак си да ги накарате да разберат, че увеселителният парк „Силвър Лейк“ е точно онова, което търсят?

Тънкият, апатичен глас на леля й прекъсна комбинацията от молитва и пазарна оферта, която Хани редеше.

— С кого говориш, Хани? Да не би да има някое момче в спалнята ти?

— Да, Софи — отвърна ухилена Хани. — Имам тук почти дузина момчета. И едно от тях е готово да ми покаже инструмента си.

— О, господи, Хани! Не мисля, че трябва да говориш по този начин. Не е хубаво.

— Съжалявам.

Хани знаеше, че не бива да дразни Софи, но й се нравеше, когато леля й се тревожеше за нея. Не й се случваше много често, а и от това не излизаше нищо, но когато станеше, Хани можеше почти да си представи, че тя бе истинската й майка, а не само леля.

В съседната стая избухна смях, когато публиката на „Вечерно шоу“ реагира на шегите на Джони за фъстъците и президента Картър^[2]. Телевизорът на Софи бе винаги включен. Тя твърдеше, че той й замествал липсващия глас на свако Ърл.

Ърл Букър бе починал преди година и половина, оставяйки Софи собственичка на „Силвър Лейк“. И докато беше жив тя не бе кой знае колко оправна, а след смъртта му нещата още повече се влошиха и Хани до голяма степен бе взела нещата в ръцете си. Докато се отдръпваше от прозореца, тя си помисли, че не след дълго Софи щеше да заспи. Тя почти никога не дочакваше полунощ, макар рядко да ставаше преди обяд.

Хани се облегна на възглавниците си. Фургонът бе горещ и задушен. Макар че бе облечена само с оранжева тениска с надпис „Будвайзер“^[3] и бикини, никак не й бе приятно. Преди имаха климатик за прозореца, но от две лета бе повреден, досущ като всичко друго, и не можеха да си позволят да го дадат на ремонт.

Хани погледна циферблата на часовника до леглото, което делеше с дъщерята на Софи Шантал, и усети как я загриза тревога. Братовчедка й би трябвало вече да се е прибрала. Беше понеделник вечерта, паркът бе затворен и нямаше нищо за вършене. Шантал бе ключова фигура в резервния план на Хани, ако служителите на мистър Дисни не купеха парка, затова тя не можеше да си позволи братовчедка й да липсва, дори и една вечер.

Спусна крака върху попукания линолеум и се пресегна за чифта избелели червени шорти, които бе носила този ден. Беше с дребни кости, висока едва метър и петдесет, а шортите й бяха за доизносване от Шантал. Бяха й твърде широки на бедрата и висяха като торби — по този начин кльощавите й крака изглеждаха дори по-мършави, отколкото всъщност бяха. Ала едно от нещата, които Хани не притежаваше, бе суетността, и затова тя не обръщаше изобщо внимание на това.

Макар Хани да не можеше да го забележи, тя всъщност имаше известно основание да бъде суетна. Имаше прикрити от гъсти мигли светлосини очи, над които надвисваха тъмни вежди. Лицето й с форма на сърце имаше дребни скули, обсипани с лунички, и малко дръзко носле. Устата й още не бе напълно оформена, беше широка и обрамчена от пълни устни, които винаги й напомняха за риба прилепало. Отвращаваше се от вида си откакто се помнеше и то не само защото хората я вземаха за момче, докато малките й гърди не започнаха да пощръкват под блузата, но и защото никой не вземаше на сериозно човек, който толкова много прилича на дете. А тъй като Хани страшно се нуждаеше да я вземат на сериозно, правеше всичко възможно да прикрие всяка своя физическа черта с постоянно враждебно намръщено изражение и неприязнено отношение към другите.

След като намъкна чифт подпетени сини гуменки, които твърде отдавна бяха приели формата на ходилата й, тя прекара пръсти през късата си, щръкнала коса. Не го направи, за да я приглади, а за да се почеше от ухапване от комар. Косата й бе светлокафява, досущ цвета на името й^[4]. Имаше склонност към чупливост, ала тя рядко й даваше подобна възможност. Кълцаше я винаги, когато й пречеше, използвайки какъвто и да е достатъчно остър инструмент — джобно ножче, чифт груби ножици, та дори и нож за чистене на риба.

Затвори вратата зад себе си и се промъкна в късото и тясно преддверие коридор, покрито с остатъци от килим на кафяви и златисти ромбове; със същия килим бе постлан и неравният под на комбинираната дневна трапезария. Както и предполагаше, Софи бе заспала на старата кушетка, тапицирана с излиняла жълто-кафява дамаска, с фигури на американски орли и флагове с тринайсет звезди. Шантал не бе успяла да накъдри майка си добре и оредялата, посивяла коса на Софи изглеждаше суха и щръкнала. Беше възпълна и плетената й блуза очертаваше гърдите й — като балони, пълни с вода, те се бяха разлели в различни посоки.

Отношението на Хани към леля й бе комбинация на почти изчерпано търпение и обич. Не Хани, а Софи Муун Букър би трябвало да се тревожи къде е дъщеря й. Тя би трябвало да е човекът, който да мисли как ще платят всичките тези сметки, които се трупаха една връз друга, за това как да спаси семейството да не падне духом. Но Хани знаеше, че да се ядосва на Софи бе все едно да се ядосва на дъщеря й Шантал. Нямаше никакъв смисъл.

— Излизам за малко.

Софи изхърка насън.

Нощният въздух бе тежък и влажен. Хани прескочи ронещите се бетонни стъпала. Отвън фургонът бе особено отблъскваща гледка със синия си цвят на яйце на червеношийка, подсилена още повече от избеляването му с времето. Гуменките й потънаха в пясъка, почувства песъчинките между пръстите си. Докато се отдалечаваше от фургона, тя подуши въздуха. Миришеше на борове, на креозот и на дезинфектанта, който използваха за тоалетните. Над всички тези миризми обаче властваше далечният, сладостен мирис на Сребърното езеро.

Мина покрай редица жълти поддържащи борови колони, мушнала ръце в джобовете на шортите си, и си каза, че този път ще продължи да се движи. Този път няма да спира и да се зазяпва. Като се загледаше, се замисляше, а като се замислеше, се чувстваше така, все едно бе вътрешността на кофа за риболовна стръв, неизмита от седмица. Продължи да върви упорито още минута, но сетне все пак спря. Обърна се назад — натам, откъдето бе дошла — проточи врат и остави погледа си да се взре в извития релсов път на „Черния гръм“.

Силуетът на масивната дървена рамка на влакчето се очертаваше върху нощното небе като скелета на праисторически динозавър. Очите й проследиха стръмното изкачване на „Черния гръм“ към върха, след който следваше онова шейсетградусово, умопомрачително спускане. Огледа склоновете на следващите две изкачвания с техните страховити спускания до самия край на финалната спирала, която се спускаше като кошмарна вихрушка над самото Сребърно езеро. Сърцето й се сви от ужасната комбинация на копнеж и болка, докато гледаше трите изкачвания и стръмната, спускаща се надолу смъртна спирала. Всичко бе започнало да върви назад онова лято, когато „Черния гръм“ спря да се движи.

Макар че увеселителният парк „Силвър Лейк“ бе малък и старомоден в сравнение с такива места като „Буш Гардънс“ и „Сикс флагс овър Джорджия“, той притежаваше нещо, с което никой друг не можеше да се похвали. Имаше най-голямото дървено влакче на Юга, влакче, което някои ентусиасти смятаха за по-вълнуващо от легендарния „Циклон“ на Кони Айлънд. Хората идваха да се повозят на „Черния гръм“ откак бе построен, към края на двайсетте години. За цели легиони любители на влакчетата на ужасите пътуването до Сребърното езеро бе своего рода религиозно поклонничество.

След дузина пътувания с легендарното дървено влакче, те посещаваха и другите, по-обикновени атракции на парка, включително и похарчваха по два долара на човек да поплават по Сребърното езеро с колесния параход „Робърт Е. Лий“. Но „Боби Лий“ също бе станал жертва на бедствие, досущ като „Черния гръм“.

Преди почти две години, в Деня на труда^[5] през 1978-а, се строши болтът на едно колело от последното вагонче на „Черния гръм“, то се откачи от композицията и изфуча извън релсите. За щастие не пострада никой, ала властите на щата Южна Каролина затвориха влакчето още същия ден. Нито една банка не пожела да финансира скъпата реконструкция, която властите изискваха, преди да позволят влакчето да бъде пуснато отново в движение. Без най-прочутата си атракция увеселителният парк „Силвър Лейк“ вървеше към бавна и мъчителна смърт.

Хани продължи пътя си навътре в парка. От дясната й страна премигваща лампа осветяваше пустия интериор на Залата на блъскащите се автомобили, където очуканите коли се бяха скупчили в заспало стадо, в очакване паркът да бъде отворен в десет на следващата сутрин. Мина покрай детските въртележки с миниатюрните им мотоциклети и пожарни коли, застинали неподвижни по безкрайния си кръгов път. Спря се пред Къщата на ужасите, над чийто вход се бе прострял стенопис на обезглавено тяло, от чийто врат пулсираше фосфоресцираща струя кръв.

— Шантал?

Отговор не последва.

Като откачи фенерчето от куката му в будката за продажба на билети, тя целеустремено изкачи рампата на Къщата на ужасите. През деня рампата вибрираше, а по високоговорителя се излъчваха фалшиви стонове и пронизителни писъци, но сега всичко бе тихо. Навлезе в Коридора на смъртта и насочи лъча на фенерчето си към високата два метра фигура на палача с окървавената му брадва.

— Шантал, тук ли си?

Отвърна й само тишина. Като хвърли поглед към изкуствените паяжини, тя мина покрай дръвника на палача към Бърлогата на плъховете. След като влезе, обходи с фенерчето малкото помещение. В нея се взираха горящите, червени очи на сто и шестте озъбени сиви плъха, стаени по мертеците и висящи по невидимите жици над главата й.

Хани ги огледа със задоволство. Бърлогата на плъховете бе най-добрата част от Къщата на ужасите, защото животните бяха истински. Те бяха препарирани през 1952 година от един препаратор от Ню Джърси за Залата на призраците в „Палисейдс парк“ във Форт Лий. В края на шейсетте свако й Ърл ги бе купил трета ръка от един фалирал собственик на увеселителен парк в Северна Каролина.

— Шантал? — извика тя отново името на братовчедка си и, след като не получи отговор, излезе през пожарния изход на Къщата на ужасите. Заобикаляйки кабелите на електрозахранването, тя мина зад въртележките и се насочи към централната алея на парка.

Само няколко цветни крушки светеха между увисналите флагчета, които висяха на зигзаг над алеята. Застоялата миризма на пуканки, пица и гранясало масло сякаш бе полепнала по всичко наоколо.

Това бе миризмата на бързо отлитащото детство на Хани и тя вдъхна дълбоко от нея. Ако хората на Дисни поемеха работата, миризмата щеше да изчезне завинаги, ведно с детските въртележки, залите на фокусите и на ужасите. Тя обви с ръце малкия си гръден кош и сякаш се прегърна сама, навик, който бе придобила отдавна, защото никой друг не я прегръщаше.

Откакто майка й бе умряла — тогава тя бе шестгодишна — това бе единственият й дом и тя го обичаше с цялото си сърце. Писмото до хората на Дисни бе най-лошото нещо, което й се бе наложило да стори. Трябваше да потисне и най-дълбоките си чувства в този отчаян опит да намери парите, които й трябваха, за да запази целостта на семейството си, парите, които щяха да ги спасят от системата за социални помощи и да си купят малка къща в някой чист район и може би да я обзаведат с хубави мебели и с градина. Ала сега, докато стоеше по средата на пустата алея, тя би искала да е достатъчно възрастна и умна, за да промени хода на нещата. Защото най-много от всичко тя не можеше да понесе мисълта, че ще загуби „Черния гръм“, ако влакчето вървеше, за нищо на света не би се отказала от парка.

 

 

Мистичната тишина на нощта и миризмата на стари пуканки й донесе спомена за едно малко дете, сгушено в ъгъла на фургона, притиснало ожулени колене към брадичката си, ококорило огромните си, изумени, светлосини очи. Сърдит глас от миналото отекна в съзнанието й.

— Разкарай я оттук, Софи! По дяволите, тя направо ще ме побърка. Изобщо не е помръднала, откак я доведе снощи. Само си стои в ъгъла и се блещи.

Тя чу как месестият юмрук на свако й Ърл се стовари върху кухненската маса, чу и монотонния хленч на Софи.

— Къде да я дяна, Ърл?

— Пет пари не давам къде ще я денеш. Аз какво съм виновен, че сестра ти взе, че се удави. Онези от социалните грижи в Алабама нямаха право изобщо да ти дадат това дете. По дяволите, искам на спокойствие да си изям обяда, без тя да се блещи срещу мен.

Софи дойде до ъгъла в жилищната част на фургона и побутна петата на евтините платнени гуменки на Хани с върха на еспадрилата си.

— Престани да се държиш така, Хани. Излез навън и намери Шантал. Още не си разгледала парка. Тя ще ти го покаже.

— Искам си мама — прошепна Хани.

— По дяволите! Разкарай я оттук, Софи!

— Видя ли сега какво направи — въздъхна Софи. — Ядоса свако си Ърл. — Тя сграбчи ръката на Хани и я дръпна. — Хайде. Да идем да ти вземем малко захарен памук.

Тя изведе Хани от фургона и я поведе сред боровете под палещото слънце на каролинския следобед. Хани се движеше като мъничък робот. Не искаше захарен памук. Софи я бе накарала сутринта да хапне овесени ядки и тя бе повърнала.

Софи пусна ръката й. Хани вече бе усетила, че леля й не обичаше да докосва хората, противно на майка й Каролан. Каролан винаги вдигаше Хани на ръце, гушеше я и я наричаше бонбонче, дори и когато бе претрепана от умора след края на работния си ден в химическото чистене в Монтгомъри.

— Искам си мама — прошепна Хани, когато пресякоха затревената полянка и спряха сред колонада от огромни дървени стълбове.

— Майка ти е мъртва. Тя не е…

Останалата част от отговора на Софи бе удавена в чудовищния рев, който се разнесе над главата на Хани.

Тогава Хани също изпищя. Цялата й мъка и страх, които се бяха натрупвали у нея, откакто бе починала майка й и тя бе откъсната от всичко, което й бе близко и познато, се изля в ужаса на този неочакван шум. И тя отново и отново изпищя.

Имаше съвсем бегла представа какво представлява едно влакче на ужасите, но никога не се бе возила на такова, никога не бе виждала и влакче с такива размери и затова не й хрумна да свърже рева с него. Тя чу само едно чудовище, чудовище като онова, което се крие в килера и те дебне под леглото и отмъква майките на малките момиченца в страховитите си челюсти.

От гърлото й изригваха пронизителни писъци. След като бе почти онемяла през тези шест дни, откакто майка й бе починала, сега тя не можеше да се спре, дори и когато Софи започна да я друса за ръката.

— Престани! Престани да пищиш, чуваш ли?

Но Хани не можеше да се спре. Вместо това тя се задърпа от Софи, докато най-сетне не се освободи. Сетне побягна под релсите, размахала ръце, а малките й гърди се издигаха и спадаха, докато тя пищеше отново и отново, освобождавайки мъката и страха си. Когато стигна до едно спускане на релсите, под което не можеше да мине, тя сграбчи един от дървените стълбове. В ръцете й се забиха трески — стискаше здраво онова, от което се боеше най-много, защото в объркването си бе повярвала, че то не би могло да я погълне, ако го държеше достатъчно здраво.

Нямаше и представа за изминалото време, чуваше само писъците си и спорадичния рев на чудовището, когато то преминаваше над нея; острите трески се впиваха в по бебешки меката кожа на ръцете й, ведно с прозрението, че никога повече нямаше да види майка си.

— По дяволите, спри този шум!

Софи стоеше безпомощна и гледаше, а зад нея приближи свако Ърл и с рев я изтръгна от стълба.

— Какво й става! Какво, по дяволите, й става?

— Не знам — изхленчи Софи. — Започна да го прави, когато чу „Черния гръм“. Мисля, че се бои от него.

— Е, толкова по-зле за нея. Няма да я глезотим, по дяволите!

Той грабна Хани през кръста и я измъкна изпод релсите. С широки крачки я понесе през групите хора, които бяха на посещение в парка този ден, по рампата към къщичката, откъдето се качваха пътниците на „Черния гръм“.

Влакчето бе празно, готово за следващата група пътници. Пренебрегвайки протестите на наредените на опашка хора, той я мушна в първото вагонче. Пронизителните й писъци кънтяха кухо под дървения му покрив. Тя се опита отчаяно да се измъкне, но свако й я държеше здраво с косматата си ръка.

— Ърл, какво правиш? — Честър, старикът, който караше „Черния гръм“, се спусна към него.

— Ще я повозя.

— Много е малка, Ърл. Сам знаеш, че е прекалено малка за това влакче.

— Толкова по-зле за нея. Привържи я. И никакви спирачки, по дяволите.

— Но, Ърл…

— Прави каквото ти казвам, иначе идвай да си уредим сметките!

Тя смътно долови шумните протести на неколцина от възрастните, които чакаха на опашката, но сетне влакчето потегли и тя осъзна, че бе попаднала в самия търбух на звяра, който бе отнел майка й.

— Не! — изпищя тя. — Не! Мамо!

Пръстчетата й едва се срещнаха, когато обви в мъртва хватка напречната предпазна пръчка. Раздираха я ридания.

— Мамо… мамо…

Конструкцията скърцаше и стенеше, когато влакчето запълзя нагоре по големия хълм, който бе в основата на легендата за „Черния гръм“. То се движеше садистично бавно, като даваше на детето време да си представи страхотните картини на вледеняващия ужас. Бе на шест години, насаме във Вселената с този звяр на смъртта. Напълно беззащитна, тя не бе достатъчно голяма, достатъчно силна, достатъчно възрастна, за да се защити сама, а на света нямаше възрастен човек, който би го сторил заради нея.

Страхът я стисна за гърлото и сърчицето й заби силно в гърдите й, докато вагончето неумолимо се изкачваше към върха на хълма. По-високо и от най-високата планина на света. Над успокояващата гледка на облаците. Над горещото небе — към някаква тъмница, където дебнеха само дяволи.

Последният писък се изтръгна от гърлото й, когато вагончето се изкачи на върха и тя успя да зърне ужасяващия наклон, преди да потъне в търбуха на чудовището, за да бъде разкъсана и изядена в най-тъмната нощ, позната на детската й душица, и да…

Отново изкачване.

И сетне — пак главоломно спускане в ада.

И пак изкачване.

Три пъти полита в ада и три пъти възкръсва, преди да бъде запратена над езерото по дяволската спирала. Блъсна се в стеничката на вагончето, изхвърлена от смъртоносната вихрушка право към водата; едва в последната секунда вагончето се изправи, само на половин метър от повърхността и се издигна малко по-високо. Сетне влакчето намали скоростта си и внимателно я доведе до къщичката за качване и слизане.

Тя вече не плачеше.

Вагончетата спряха. Свако й Ърл бе изчезнал, но Честър, водачът на влакчето, се спусна да я измъкне. Тя поклати глава, очите й бяха все още тъжни, а личицето — бледно като платно.

— Отново — прошепна тя.

Беше прекалено малка, за да обясни изживяванията, които й бе донесло влакчето. Знаеше само, че трябваше да ги изпита отново — чувството, че имаше и по-могъща сила от самата нея, сила, която може да наказва, но може и да спасява. Чувството, че тази сила някак си й бе позволила да се докосне до майка си.

Онзи ден тя се вози десетина пъти на „Черния гръм“ и през останала част от детството си винаги го правеше, когато изпиташе необходимостта да намери надежда в защитата на могъщата сила. Влакчето я противопоставяше на всичките ужаси на човешкото съществувание, но сетне я пренасяше на спасителния бряг.

Животът й в семейство Букър постепенно се установи и се превърна в навик. Свако й Ърл никога не я заобича, но свикна с нея, защото тя се превърна в далеч по-добра негова помощница, отколкото жена му или дъщеря му. Софи бе толкова добра, колкото бе възможно да бъде някой, изцяло зает със себе си. Нямаше никакви други изисквания, освен гдето настояваше Хани и Шантал да ходят на неделно училище поне веднъж в месеца.

Но голямото дървено влакче на ужасите даде на Хани повече познание за Бог, отколкото Баптистката църква, освен всичко друго, религията на влакчето бе и по-лесно разбираема. За човек на нейната възраст, сираче, и на всичкото отгоре — момиче, тя извличаше кураж от знанието, че съществува по-висша сила, нещо по-силно и вечно, което ще бди над нея.

 

 

Шум, който идваше откъм галерията, стресна Хани и я върна към действителността. Тя се укори, че се бе отклонила от целта си. Може би след време щеше да стане тъй лоша, като братовчедка си. Тя закрачи напред и мушна глава в галерията.

— Хей, Бък, виждал ли си Шантал?

Бък Окс вдигна очи от игралния автомат, който се опитваше да поправи, защото тя му бе казала, че ако не заработят поне няколко от тези автомати, щяла да му бие такъв шут в грозната муцуна, че щял да се озове чак в родната си Джорджия. Биреният му тумбак изпъна мръсната работна риза до скъсване, когато той премести тежестта на тялото си и й се усмихна глуповато.

— Шантал коя?

Засмя се гръмогласно на остроумието си. На нея й се прииска да го уволни направо на място, но вече бе изгубила твърде много от работниците си, защото не успяваше да им плати навреме, и знаеше, че не можеше да си позволи да изгуби още един. Освен това Бък не бе злобен, а само глупав. Притежаваше и отвратителния навик да се почесва там, където не би трябвало в присъствието на жени.

— Ама и ти си истински шегаджия, Бък. Шантал мяркала ли се е насам?

— Не, Хани. Тук сме само аз, самият аз и единствено аз.

— Е, нека видим дали някой от вас ще съумее да накара някоя и друга от тези проклети машини да заработи до сутринта.

Тя му хвърли един поуспокоен поглед, излезе от галерията и продължи към края на централната алея. „Кошарата“ — скапана дървена сграда, където се помещаваха неженените наемни работници, се издигаше сред дърветата зад горичката за пикници. В нея сега живееха само Бък и още двамина. Тя видя, че от един прозорец се процежда жълта светлина, но не приближи, защото не можеше да си представи Шантал да се среща както с Клиф, така и с Ръсти. Шантал не бе човек, който да седне и да поговори с хората.

Тревогата, която бе започнала да нараства, когато осъзна колко късно бе станало, се бе настанила като топка в стомаха й. Не бе най-подходящото време Шантал да изчезне. Определено нещо не бе наред. И Хани се боеше, че знаеше съвсем точно какво бе то.

Тя направи пълна обиколка на разнебитените фургони, централната алея и алеите за яздене. Над всичко това властваха големите хълмове на „Черния гръм“, лишени сега от могъществото си да пренесат едно изплашено младо момиче там, където то би могло отново да намери надежда в нещо вечно, което да я закриля. Като се поколеба само за миг, тя се насочи надолу по бетонната пътечка, която водеше към Сребърното езеро.

Бе дълбока и тиха нощ. Старите борове се сплитаха над главата й и засенчваха лунната светлина. В спомените й зазвучаха звуците на хармониума, който изпълняваше Дикси.

„Дами и господа. Деца на всички възрасти. Направете крачка към миналото, към онези велики времена, когато памукът бе цар. Присъединете се към нас за едно пътуване с колесния параход «Робърт Е. Лий» и се насладете на красивото Сребърно езеро, най-голямото в окръг Паксауочи, Южна Каролина…“

Боровете свършваха пред разнебитения кей. Тя спря и потрепери. В края на кея се издигаше призрачният корпус на „Боби Лий“.

Параходът „Робърт Е. Лий“ си стоеше точно там, където бе закотвен, когато потъна в зимната буря, няколко месеца след нещастието с „Черния гръм“. Сега дъното му лежеше върху замърсената тиня на Сребърното езеро на пет метра под водата. Всичките му долни палуби бяха потопени, ведно с гордото някога гребно колело, което пенеше водата зад кърмата му. Само горната палуба и мостикът се издигаха над водната повърхност. „Боби Лий“ лежеше в края на кея, безполезен и наполовина потопен, изглеждаше като кораб фантом под призрачната лунна светлина.

Хани отново потрепери и скръсти ръце пред гърдите си. Лунните лъчи протягаха зловещи пръсти над умиращото езеро; ноздрите й се свиха конвулсивно от мириса на мухъл, на разлагаща се растителност, на умряла риба и на гниещи дървета. Не бе страхливка, но не й се нравеше да е наблизо до „Боби Лий“ нощем. Сви пръсти в гуменките си, за да не вдига шум и пристъпи по кея. Някои от дъските бяха потрошени и тя можеше да види неподвижните води на езерото под тях. Направи още крачка-две, спря и отвори уста да извика Шантал. Но тръпките на страха я бяха стиснали за гърлото и от него не излезе нито звук. По-добре да беше се отбила в „Кошарата“ и да бе помолила Клиф или Ръсти да дойдат с нея.

Боязънта й я разгневи. И без това си имаше достатъчно неприятности да ги накара да се подчиняват на разпорежданията й. Мъже като тях нямаха уважение към жени началници, особено пък ако бяха шестнайсетгодишни. Ако някой от тях разбереше, че се страхува от нещо тъй глупаво като един мъртъв кораб, никога повече нямаше да я послушат.

Зад нея се чу силен плясък на криле — бухал се спусна от дърветата към езерото. Дъхът й секна. Тъкмо тогава чу далечно изохкване.

Не бе суеверна, но заплашителният силует на мъртвия кораб, който се мержелееше в края на кея, я ужаси и за частица от секундата тя си помисли, че стонът бе може би на някой вампир, зъл дух или оживял мъртвец. Но сетне луната се изплъзна от затвора на облаците и здравият разум отново надделя у нея. Знаеше отлично какво бе чула и то нямаше нищо общо с оживели мъртъвци.

Затича по кея, гуменките й плющяха по голите й пети, докато заобикаляше изгнилите дъски и купища въжета. Корабът бе потънал на метър и половина от края на кея и перилата на горната палуба, строшени и приличащи на усмивка с липсващи зъби, се мержелееха пред нея над водната повърхност. Тя се спусна към парчето шперплат, което служеше като импровизирано мостче и се втурна нагоре по него. Под тежестта на нейните четирийсет и пет кила то пружинираше като батут.

Когато се спусна тежко на палубата, ходилата й вече горяха. Хвана се за част от перилата, за да запази равновесие и сетне затича към стълбата. Тя се спускаше надолу към мрачните води. Дори в тъмнината успя да види белия корем на умряла риба, която плуваше наблизо до потопените стъпала. Прекрачи дървените перила и се втурна нагоре, по стълбата, която водеше към мостика.

Мъж и жена се бяха изтегнали близо до вратата му със сплетени тела. Бяха прекалено заети със себе си, за да чуят шума на приближаващата Хани.

— Пусни я, глупак такъв! — изкрещя Хани, когато стигна догоре.

Двамата скочиха и се отдръпнаха един от друг. От строшения прозорец на мостика излетя прилеп.

— Хани! — възкликна Шантал. Блузата й бе разкопчана, а зърната на гърдите й грееха като два сребърни долара на лунната светлина.

Младежът, с когото бе, бе скочил на крака и дърпаше нагоре ципа на късите си панталони; бе облечен с тениска от университета на Южна Каролина. Отначало изглеждаше слисан и дезориентиран, но сетне видя окастрената коса на Хани, крехката й фигурка и враждебното й намръщено лице, което й придаваше вид по-скоро на раздразнено момче, отколкото на младо момиче.

— Я се разкарай оттук, чуваш ли? — рече той войнствено. — Нямаш работа тук.

Шантал се надигна и вдигна ръка да се закрие. Движението й бе бавно и мързеливо, като всичките й движения. Момчето обви с ръка рамото й.

Фамилиарният начин, по който прегърна Шантал, сякаш принадлежеше нему, а не на Хани, възпламени и без това горещия й темперамент. Шантал бе нейна, заедно с леля Софи и руините на увеселителния парк „Силвър Лейк“. Насочила показалец като оръжие, тя посочи палубата до себе си.

— Ела веднага тук, Шантал Букър! Не се шегувам. Веднага ела тук!

Първоначално Шантал бе забила поглед в сандалите си, но сетне направи с нежелание крачка напред.

Колежанчето я грабна за ръката.

— Чакай малко. Коя е тази? Какво прави тя тук, Шантал?

— Моята братовчедка Хани — отвърна Шантал. — Мисля, че тя е главната тук.

Хани още веднъж посочи с пръст палубата до себе си.

— Има си хас да не съм. А сега веднага ела тук.

Шантал се опита да се придвижи напред, но момчето не я пускаше. Той обви с другата си ръка нейната.

— Хайде де, та тя е просто хлапе! Няма нужда да й се подчиняваш. — И той посочи към брега. — Върни се там, откъдето си дошла, момиченце.

Очите на Хани се свиха дотолкова, че се превърнаха просто в цепки.

— Виж какво, колежанче! Ако можеш да осъзнаеш какво ще е най-добро за теб, веднага ще прибереш недоразвития си инструмент в мръсното си бельо и ще изчезнеш от този кораб, преди да си ме ядосал.

Той изумен поклати глава.

— Мисля, че би трябвало веднага да те изхвърля от този кораб, бебешко личице, и да нахраня рибите с теб!

— Не бих се опитвала. — Хани направи заплашителна крачка напред, вирнала малката си брадичка нагоре. Мразеше, когато хората я подиграваха заради вида й. — По-добре е да ти кажа, че миналата седмица ме пуснаха от поправителното училище, в което бях за това, че намушках с нож един мъж, далеч по-едър от теб. Трябваше да ме сложат на електрическия стол, но бях непълнолетна.

— Така ли? Аз пък не ти вярвам.

Шантал въздъхна.

— Хани, ще кажеш ли на мама?

Хани не й обърна внимание, беше се съсредоточила върху момчето.

— Колко възрастна ти каза, че е Шантал?

— Не е твоя работа.

— Не ти ли каза, че е на осемнайсет?

Той погледна Шантал и за първи път се почувства неуверен.

— Така си и знаех — рече с отвращение Хани. — Това момиче е само на петнайсет години. В този ваш университет на Южна Каролина не са ли ви учили какво означава изнасилване на малолетни?

Момчето пусна Шантал, сякаш бе радиоактивна.

— Вярно ли е, Шантал? Ама ти наистина изглеждаш по-голяма от петнайсетгодишна.

Хани заговори, преди Шантал да се възползва от тази възможност.

— Тя съзря рано.

— Виж сега, Хани… — запротестира Шантал.

Момчето взе да отстъпва.

— Може би ще е най-добре да приключим за тази вечер, Шантал. — Той взе да пристъпя към стълбата. — Прекарах наистина добре. Може би ще се видим някой друг път, а?

— Разбира се, Крис. Много ще се радвам.

Той хукна по стълбата. Чуха изпращяването на шперплатовата дъска, а сетне и избумтяването при приземяването му на кея. Двете момичета видяха как той изчезва сред боровете.

Шантал въздъхна, отпусна се на палубата и се облегна на стената на мостика.

— Имаш ли цигари в себе си?

Хани измъкна смачкано пакетче „Салем“, наведе се и го подаде на братовчедка си. Шантал измъкна кибрита изпод целофановата обвивка и запали цигара. Дръпна дълбоко от дима.

— Защо взе, че му каза, че съм само на петнайсет години?

— Не исках да се сбивам с него.

— Хани, та ти нямаше да се биеш с него. Ти не му стигаш дори до брадата. И знаеш, че съм на осемнайсет — две години по-голяма от теб.

— Може би щях да се сбия с него.

Хани си взе обратно пакетчето с цигари и след моментно колебание реши да не пали. Опитваше се от месеци да се научи да пуши, но просто не успяваше да усвои този навик.

— И цялата тази история за поправителното училище и за намушкания мъж. Никой не ти вярва.

— Някои ми вярват.

— Не мисля, че е хубаво да се лъже толкова.

— За една жена в този свят на бизнеса е от полза. Иначе другите се възползват от теб.

Когато ги кръстоса при глезените, краката на Шантал се протегнаха боси и добре оформени от белите й шорти. Хани огледа сандалите и лакираните нокти на краката й. Тя смяташе Шантал за най-красивата жена, която изобщо бе виждала. Трудно бе да се повярва, че бе дъщеря на Ърл и Софи Букър, нито един от двамата не би се класирал в някой конкурс за красота. Къдравата й коса бе като тъмен облак, екзотичните й очи се свеждаха в ъгълчетата, имаше малка уста с червени устни и мека, женствена фигура. С тъмната си коса и мургавата си кожа изглеждаше по-скоро на сприхава латиноамериканка, но това бе измамно впечатление, тъй като Шантал нямаше повече дух, отколкото някой стар пес в горещ августовски ден. Но Хани въпреки всичко я обичаше.

Цигареният дим се издигна от устните към ноздрите й и тя вдиша по този френски маниер.

— Бих дала всичко, за да се омъжа за някоя филмова звезда. Наистина, Хани! Бих дала всичко на света, за да стана мисис Бърт Рейнолдс.

Според Хани Бърт Рейнодлс бе с поне двайсет години по-възрастен за Шантал, но тя знаеше, че по никакъв начин не би могла да убеди в това братовчедка си, затова изигра най-силния си коз.

— Мистър Бърт Рейнолдс е южняк. А южняците предпочитат да се женят за девственици.

— И аз съм донякъде девствена.

— Благодарение на мен.

— Нямаше да позволя на Крис да стигне до края.

— Шантал, може би не би могла да го спреш, ако се бе разгорещил. Знаеш, че не те бива да отказваш на хората.

— Ще кажеш ли на мама?

— Каква полза от това. Тя просто ще смени канала на телевизора и ще заспи отново. Това е третият път, когато те хващам с някое колежанче. Идват и душат наоколо, сякаш им пращаш някакви радиосигнали или нещо от сорта. Какво ще кажеш за онова момче, с което бе в Къщата на ужасите миналия месец? Когато те намерих, ръката му бе в шортите ти.

— Много е приятно, когато момчетата правят така. А и той бе симпатяга.

Хани изсумтя отвратена. Нямаше никакъв смисъл да говори на Шантал. Бе сладурана, но не бе особено умна. При все това, Хани нямаше основание за подобна критика. Шантал поне бе завършила средно училище, повече, отколкото бе успяла Хани.

Хани не напусна училище, защото бе глупава — тя четеше с огромно увлечение и умът й бе като бръснач. Напусна, защото имаше да върши далеч по-важни неща от това да си прекарва времето с куп глупачки, които разправяха наляво и надясно, че била лесбийка, само защото се бояха от нея.

От спомена за това пак й се прииска да припълзи и да се скрие някъде. Хани не бе хубавка като другите момичета. Не носеше красиви дрешки, не притежаваше искрящо очарование, но това не означаваше, че бе лесбийка, нали така! Този въпрос я тормозеше, защото не бе напълно сигурна в отговора му. Тя определено не можеше да си представи да допусне момче да я пипа под шортите, както Шантал.

Гласът на Шантал наруши възцарилата се тишина.

— Мислиш ли си понякога за майка си?

— Вече не много. — Хани вдигна една треска от палубата. — Но след като повдигна въпроса, никак няма да ти навреди да си помислиш какво се е служило с мама, когато е била дори по-млада от теб. Тя допуснала някакво колежанче да се увърта около нея и това й съсипа живота.

— Не те разбирам. Ако майка ти не бе спала с онова колежанче, ти нямаше да си родена. Тогава къде би била ти?

— Не е в това работата. Работата е там, че колежанчетата искат от момичета като теб и като моята майка само едно. Искат само секс. И след като получат своето, изчезват. Да не искаш да свършиш сама с някое бебе на ръце и без да има кой да се грижи за теб, освен от социалното осигуряване?

— Крис каза, че съм била по-хубава от всичките студентки, които познавал.

Нямаше никакъв смисъл. Шантал винаги успяваше да се отклони, когато Хани се опитваше да й втълпи нещо. И при тези случаи Хани направо се отчайваше от нея. Как ли би се справила братовчедка й с живота, ако Хани не я наглеждаше? Макар Шантал да бе по-възрастната, Хани се грижеше за нея от години, опитвайки се да я научи кое в живота е правилно и кое е грешно. Познанието за това се удаваше на Хани някак от само себе си, докато Шантал приличаше изцяло на Софи. Не проявяваше интерес към каквото и да е, ако то изискваше някакво усилие от нейна страна.

— Хани, защо не вземеш да се понагласиш малко, че да можеш да завъдиш и ти приятели, а?

Хани скочи на крака.

— Аз не съм някаква си гадна лесбийка, ако това имаш предвид!

— Нямах изобщо това предвид. — Шантал се взря замислена в дима, който се извиваше от цигарата й. — Предполагам, че ако бе лесбийка, аз щях да бъда първата, която щеше да го узнае. Спим в едно легло, откакто дойде да живееш при нас, но никога не си опитала да правиш нещо с мен.

Донякъде поуспокоена, Хани седна отново.

— Днес тренира ли с жезъла си?

— Комай… не си спомням.

— Не си тренирала, нали?

— Въртенето на жезъл е трудна работа, Хани.

— Не е трудно. Просто трябва да се упражняваш, това е. Знаеш, че съм намислила следващата седмица жезълът да е горящ.

— Защо човек трябва да се занимава с такава тежка работа, като въртене на жезъл?

— Не можеш да пееш. Не свириш на някакъв музикален инструмент, нито пък танцуваш степ. Това бе единственото нещо, което можах да измисля.

— Не виждам изобщо защо е толкова важно да спечеля титлата от Шествието на красотата на окръг Паксауочи. Още повече щом хората на Уолт Дисни възнамеряват да купят парка.

— Не сме сигурни в това, Шантал. То е просто слух. Писах им отново, но нямаме отговор и не можем просто да си седим и да чакаме.

— Миналата година не ме кара да участвам в конкурса. Защо трябва да участвам тази година?

— Защото миналата година наградата бе сто долара и козметика от универсалния магазин „Дънди“. А тази година е безплатно пътуване до Чарлстън и прослушване за телевизионното шоу на Даш Кугън.

— Това е съвсем друга работа, Хани — оплака се Шантал. — Смятам, че очакванията ти от всичко това са нереалистични. Аз си нямам хабер от телевизия. Повече си мисля да стана фризьорка. Обичам да се занимавам с коси.

— Няма нужда да си имаш хабер от телевизия. Те имат нужда от ново лице. Обяснявала съм ти го сто пъти.

Хани бръкна в джоба си и извади добре омачканата листовка, която съдържаше цялата информация за тазгодишното Шествие на красотата на окръг Паксауочи. Лунната светлина не бе достатъчна, за да разчете дребния шрифт, но тя го бе изучавала толкова пъти, че го знаеше наизуст.

„Победителката и носителка на титлата Мис Паксауочи получава безплатно двудневно пътуване до Чарлстън, благодарение на спонсора на шествието — универсалния магазин «Дънди». Докато е в Чарлстън, тя ще бъде прослушана за участие в «Шоуто на Даш Кугън» — дългоочаквана нова телевизионна програма, която ще бъде заснета в Калифорния.

Продуцентите на «Шоуто на Даш Кугън» ще направят прослушвания за южни красавици в седем града в търсене на актриса, която да играе ролята на Селест, дъщерята на мистър Кугън. Тя трябва да е между осемнайсет и двайсетгодишна, да е красива и да има силен местен акцент. Освен в Чарлстън, продуцентите ще прослушат актриси в Атланта, Нови Орлеан, Бърмингам, Далас, Хюстън и Сан Антонио.“

Хани се намръщи. Тъкмо това я безпокоеше. Тези от телевизията щяха да посетят три града от Тексас и само един от южните щати. Не се искаше много мозък човек да се сети, че биха предпочели тексаска, което не бе изненадващо, след като Даш Кугън бе царят на кинозвездите каубои. Въпреки всичко, това не й се нравеше. Като погледна отново листовката, тя се успокои, защото в цял Тексас не можеше да има по-красиво момиче от Шантал Букър.

„Избраниците от седемте града ще летят до Лос Анджелис за пробни снимки със самия мистър Кугън. Любителите на киното ще запомнят Даш Кугън от много му главни роли в над 20 уестърна, сред които най-известните са в «Лейриът» и «Залезът на Аламо». Това ще бъде първото му телевизионно шоу. Ние всички се надяваме, че нашата Мис Паксауочи ще играе ролята на неговата дъщеря.“

Шантал прекъсна хода на мислите й.

— Виж какво, работата е в това, че искам да се омъжа за филмова звезда. А не аз да ставам звезда.

Хани не й обърна внимание.

— Точно сега твоите желания не струват и пет пари. Близо сме до пълното отчаяние, а това означава, че трябва сами да създаваме своите възможности. Бездействието е началото на дългото пропадане към лапите на социалните грижи и точно там ще попаднем, ако не положим всички усилия да успеем. — Тя прегърна коленете си, а гласът й се сниши почти до шепот. — Имам това усещане дълбоко в себе си, Шантал. Не мога да го обясня, но имам силното усещане, че онези от телевизията само ще те погледнат и ще те направят звезда.

Въздишката на Шантал бе толкова дълга, сякаш излизаше чак от петите й.

— Понякога ми причиняваш световъртеж, Хани. Сигурно приличаш на онова колежанче — баща ти, защото е съвсем ясно, че не приличаш на никой от нас.

— Трябва да запазим целостта на семейството си — изрече яростно Хани. — Софи е безполезна, а аз съм прекалено млада, за да си намеря прилична работа. Ти си единствената ни надежда, Шантал. Откакто поработи като модел в магазина „Дънди“, стана ясно, че си най-добрата възможност на семейството. Ако хората на Дисни не купят този парк, трябва да имаме и резервен план. Ние трите сме едно семейство. Не можем да допуснем нещо да му се случи.

Ала вниманието на Шантал се бе отклонило към нощното небе и към мечтата да се омъжи за филмова звезда и тя просто не слушаше.