Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (6)

5.

— Силвестър, не си въобразявам. Сигурна съм, че нещо й се е случило. Вчера, когато намерих храната недокосната, не се замислих. В края на краищата с тази болест тя се скъсва от работа. Но днес пак я няма в лечебницата, а леглото изглежда недокоснато. Като че ли въобще не си е лягала. Даже не е взела чистите дрехи, а ти познаваш Оливия. Дори и да пада от изтощение, пак ще се преоблече в чисти дрехи.

Силвестър гледаше жена си загрижено. Еми не биваше да се вълнува толкова. Той разбираше, че Оливия се чувства длъжна да помогне на болните, но необмисленото й държане го дразнеше. Еми се безпокоеше, а в нейното деликатно положение вътрешният мир бе от първостепенно значение. След като се познаваха от години, Оливия би трябвало да знае слабостта на Еми да се безпокои от почти всичко и да вземе мерки да не я притеснява.

— Силвестър, ти се мръщиш. И ти мислиш, че нещо й се е случило.

— Не, скъпа, не мисля и искам да се успокоиш. Най-вероятно Оливия е при пациент, който се нуждае от непрестанно наблюдение. Ти самата веднъж ми каза, че често губи усета си за време, когато се занимава с нечий проблем.

— Не го вярвам. Ако е при някой пациент, щеше да ни уведоми къде е. Нямаше да ни остави да се притесняваме така. Имам ужасното чувство, че е изпаднала в беда.

Чувствата на Еми повече приличаха на киселини в стомаха, причинени от състоянието, в което се намираше, отколкото на предчувствия, но Силвестър реши да поразпита тук-там, дори и само за да успокои жена си. Не че имаше време. Тази сутрин във флотационната фабрика се бяха скъсали две ленти, а работниците отново бяха почнали да мърморят за заплатите. Миналата седмица бяха загубили двама души, примамени от промиването на злато в планината, въпреки че първата вълна златотърсачи в околността отдавна бе минала, а сега още трима отсъстваха поради болест. Трябваше да бъде във фабриката и да се занимава с тези проблеми и ако не бе толкова загрижен за Еми, нямаше да дойде да обядва вкъщи. И все пак нищо не бе по-важно в момента от щастието и здравето на детето, което тя носеше в себе си. Оливия бе сигурно някъде наблизо. Колко ли време щеше да му отнеме, за да я намери?

— Ще се погрижа за това, скъпа. Но трябва да ми обещаеш, че ще си почиваш през целия следобед. Накарай мисис Грисъм да накладе огъня в стаята ти, за да ти е топло. Не се чувствам спокойно, откакто вчера получи спазъм, макар че той бързо премина. Когато намеря твоята приятелка, ще й кажа, че трябва да е тук и да се грижи за теб, а не да тича из града, посещавайки хора, с които, да си кажем правичката, една добре възпитана дама като нея не би трябвало да се занимава.

— Ще я намериш, нали?

— Разбира се, че ще я намеря.

Обаче Силвестър не можа да я намери. От известно време насам никой в града не я бе виждал, въпреки че според мистър Шрайнър тя лекувала момчето на Сандерсън, което починало предния ден. В още по-голям размисъл го хвърли възмущението на доктор Трали, че Гръб Уикър довел сина си при него, тъй като Оливия не дошла у тях, както била обещала. Доктор Трали му каза, че доктор Кахил също се занимал с някои от случаите на Оливия поради нейната небрежност. Силвестър изслуша с половин ухо лекцията му относно непригодността на жените към лекарската професия. Вече споделяше загрижеността на Еми. По някаква причина Оливия Барън просто бе изчезнала от Елкхорн.

Силвестър нямаше представа как да разплете тази мистерия. В края на краищата бе ръководител на фабрика, а не детектив. Еми щеше да се побърка, докато намереха Оливия, а той не знаеше какво още трябва да направи — да претърси горите наоколо, в случай че жената е излязла да се поразходи и се е загубила? Възможно бе да е направила и тая глупост. В края на краищата бе нова в Елкхорн.

 

 

След два дни бдение, чакане и надежди Оливия си позволи да изпита задоволството от победата. Дифтеритът стихваше и двете дъщери на Данахър се поправяха. Тя свали тръбичката от гърлото на Кати и заши раната. Момичето се държеше стоически по време на шиенето, но после помоли баща си да й даде глътка уиски, за да облекчи болката. Гейб стана да търси чаша, но като видя смаяното изражение на Оливия, поклати глава.

— Трябва да пиеш онзи хубав пилешки бульон, дето докторката ти направи, Кати. Той е по-добър от глътка уиски.

— Тате! — Гласът й прозвуча като дрезгав шепот и тя се намръщи от болка.

— Не ме гледай така, Кати. Изпий си бульона, после си легни и си почивай, както казва докторката.

Кати отправи убийствен поглед към Оливия.

— Кой е правил тоя бульон? — попита Елън от нара си.

— Аз — призна Оливия.

Елън я изгледа някак си със съчувствие.

— Ужасно е слаб.

— Това е така, защото и двете сте слаби. Храносмилателната система не бива да се претоварва, след като е прекарала болест.

Елън с отвращение помириса купата си.

Така или иначе, и двете ядоха с апетит, след което веднага се унесоха в спокойна дрямка. Въпреки че духът им се възвърна, те нямаха сила за нищо друго, освен да ядат и да спят.

След напрегнатите бдения на Оливия също не й бе останала кой знае каква сила. Тя спеше на леглото зад завесата и бе толкова уморена, че не забелязваше размъкнатия сламен дюшек. Нито пък я безпокоеше не съвсем неприятната миризма на Гейбриъл Данахър: на кожа, сапун и пот — миризма, с която бе свикнала по време на пътуването им насам.

Може би именно тази мъжка миризма наложи присъствието му в сънищата на Оливия. Тя отново бе в лечебницата в Елкхорн и превързваше Данахър. Докато ръката й го обгръщаше, за да прекара бинта, той притисна револвер в корема й. Чуваше как палецът му запъва ударника, виждаше пръста му да се свива на спусъка и през цялото това време дяволските зелени очи сякаш я обгаряха. Тя се спаси, като се събуди, но взирайки се в тъмнината, не бе съвсем сигурна от какво точно се е спасила. Тревожното чувство, което сънят остави след себе си, я накара да стане и да закрачи неспокойно из стаята, докато накрая се разсъни достатъчно, за да забележи, че Гейб седи в тъмното и я гледа с очи, хвърлящи отблясъци от огъня. Тя се извини, че трябвало да види пациентите си, след което бързо се уедини зад завесата, чувствайки, че по някакъв начин сънят се е пренесъл в реалността.

Оливия пак заспа и този път сънува как язди с похитителя си, докато конят под тях галопираше, плътно търкайки ги един в друг с всяка крачка. Тя се събуди и откри, че интимно се е притиснала в извитото тяло на Данахър. Отначало реалността й се стори просто продължение на съня, но когато се размърда, една топла ръка се плъзна по бедрото й и се спря върху него под събраната нагоре нощница. Допирът на кожа срещу кожа окончателно прогони съня от очите на Оливия.

Тя изхвръкна от леглото, а натрапникът се стресна и се събуди.

— Какво си мислиш, че правиш? — остро го попита Оливия.

Данахър я погледна сънливо.

— Мистър Данахър!

— Какво? — Той разтърси глава и примигна. — О! Съжалявам. Просто исках да полегна за малко. Сигурно съм задрямал.

През главата на Оливия мина ужасно подозрение.

— Да не си спал тук всяка нощ?

— Не. Отивах да спя на тавана.

— На тавана?

— Където обикновено спят момичетата.

А Оливия си мислеше, че стълбата, чийто горен край потъваше в тъмнината, води просто към нещо като килер.

— Горе има два нара. Момичетата ги харесват, но на мен краката ми висят отвън.

— Тъй като съм значително по-ниска от теб, може би аз трябва да спя там?

Той вдигна вежди, усещайки хладината в гласа й.

— Не се стягай, докторке. Просто исках да подремна, това е всичко. Уморен съм, както и ти. Помислих си, че не си струва да се катеря догоре за петминутна дрямка.

— Държиш се неуместно фамилиарно.

Устните му се извиха в полуусмивка.

— Така ли? А пък аз си помислих, че сънувам.

Лицето й пламна под неговия поглед и усмивката му стана по-широка.

— Не се безпокой, докторке. Когато реша да бъда неуместно фамилиарен с някоя жена, не го правя крадешком.

Лицето й почервеня още повече и тя внезапно почти намрази Данахър, задето можеше да я накара да реагира по такъв начин, когато цели легиони от студенти и преподаватели по медицина се бяха опитвали без никакъв успех.

— Ще погледна момичетата — каза тя намусено.

Това бе просто извинение, за да се измъкне. Близначките спяха мирно и тихо и Оливия знаеше това много добре. Трябваше да се изправи срещу този мъж и да му даде добър урок, но щом той я погледнеше със зелените си очи, тя сякаш загубваше дар слово, а рационалната й мисъл блокираше.

От този момент нататък докторката се качваше да спи на тавана — леглото остави на Гейб.

Докато момичетата се възстановяваха, Оливия и Данахър успяха да постигнат крехко примирие. Въпреки че бе победен, дифтеритът не бързаше да отпуска хватката си. Цяла седмица близначките едва събираха сили да се нахранят и възможните усложнения на болестта караха Оливия да бди непрестанно над тях. Тя и баща им ги гледаха заедно, поддържайки сърдечни, но малко напрегнати отношения. Оливия забеляза, че ирландецът полага усилия да бъде любезен с нея. Когато умората й проличаваше, той я караше да си ляга. По едно време се разрови в един сандък, измъкна оттам купчина чисти дрехи и й предложи да се преоблече. Дрехите на жена му, обясни той. Настоя Оливия да ги носи, въпреки че когато тя се появи за първи път в една от роклите на Мини, устните му се свиха, а зелените му очи потъмняха.

Гейб продължаваше да я глези. Когато необичайно слънчевото за сезона време даде път на мрачните сиви облаци и студения вятър, той занесе цяла купчина одеяла на тавана, тъй като тя твърдо отказваше да се върне на неговото легло и да го кара да спи на някой от наровете на момичетата.

Научи я да играе шах, за да убиват по-лесно времето си, когато близначките спяха. Оливия винаги бе смятала шаха за игра на образованите хора, а този полуцивилизован златотърсач притежаваше шахматна дъска с такива фигури, които биха били гордост за всеки аристократ. Оставил му я в наследство някакъв англичанин, дошъл заедно с него по тези места преди много време, обясни й Гейб.

— Беше най-прекрасният човек, когото някога съм познавал — каза Гейб един следобед, докато играеха или по-точно докато той играеше, тъй като Оливия правеше отчаяни усилия да запомни коя фигура по какъв начин се движи. — Носеше тия джунджурии със себе си на седлото. Винаги когато се разполагахме някъде на бивак, вадеше шаха и играехме. Имаше и фотоапарат. Правеше снимки на всичко, което види. — Той направи ход и взе коня й.

— Да не си му бил водач?

Гейб се изсмя.

— Не бих казал. Тогава бях още много зелен. Никога не бях ходил отвъд западната част на Ню Йорк Сити. Той обаче знаеше къде отива. Беше събрал всякакви книги за Дивия запад и искаше да го види от гърба на коня, а не от комфорта на влака. Тръгнах с него, след като му помогнах да се измъкне от една каша.

Тя взе една от пешките му. По усмивката му разбра, че е направила точно този ход, който е очаквал.

— Живял си в Ню Йорк?

— Дойдох с мама на борда на един кораб, когато бях на тринайсет години. — Той придвижи офицера си, за да застраши царицата й. — Жената се опита да ме натъпчи с всякакви книжни учения, обаче главата ми се оказа прекалено твърда, а гърбът — як. Намерих си работа на пристанището. Доста добри пари печелех. Достатъчно, за да направя добро погребение на мама, когато тя почина. После този англичанин се домъкна и като последния идиот се навря между шамарите на докерите, с които работех.

Тя придвижи коня, за да спре атаката на офицера му.

— А защо са го нападнали?

Гейб сви рамене.

— Той беше англичанин, а те — ирландци.

— И ти си ирландец.

— Така е, но пет срещу един не ми се виждаше много честно, затова застанах на негова страна просто за да изравня малко силите. Да, но не можах. И двамата ни отупаха като брашнени чували и тъй като след този случай пристанището стана твърде неблагоприятно за мен, залепих се за Ейвъри и тръгнах на запад. Той обаче не бе особено здрав. Почина от пневмония близо до резервата на Черните крака на север оттук. Лошо. Беше добър човек. — Гейб се засмя и направи ход с царицата. — Така шахът дойде у мен. Шах и мат.

Оливия въздъхна.

— С теб е по-приятно да се играе, отколкото с Кати — усмихна се дяволито Данахър. — Тя винаги ме бие.

Оливия обаче не можа да измъкне нищо за индианската му съпруга, нито пък защо е дошъл да живее в такава изолация в планините на Монтана с красивите си дъщери, и то толкова далеч, че най-близките му съседи — жителите на Елкхорн — си мислеха, че той тъне в грях с две любовници. Сети се за предупрежденията на Еми, че е търсен от закона, и не го разпитваше много-много. Можеше да научи нещо, което бе по-добре да не знае.

Оливия седеше до камината и четеше една от книгите, които с изненада откри в хижата на Данахър, когато Кати попита със слаб гласец:

— Ти не си истински доктор, нали?

— Истински съм.

— Докторите са мъже.

Оливия остави книгата, приближи се до леглото на Кати и попипа челото й. Нямаше треска. Освен това разговаряше. Добър признак.

— Има много лекарки, Кати. През последните четиридесет години жените посещаваха медицински колежи и ставаха лекари. Светът вече не е толкова ограничен за жените, колкото беше преди.

— Нивгаж не съм виждала докторка — каза момичето, като че ли този факт правеше съществуването им невъзможно.

— Никога, Кати. Нивгаж не е дума.

— Дума е, щом я употребявам и знам какво означава.

Оливия придърпа одеялото до брадичката й.

— Топло ли ти е?

— Стига си се занимавала с мен. Не съм ти някакво бебе.

— Не, не си. Но беше много болна. Никак няма да е добре, ако сега настинеш.

— По дяволите, никога не съм настивала. Къде е тате?

— На лов.

— Проклятие! А аз съм се завряла в леглото и на това отгоре някаква си болногледачка ми досажда.

Тази уста се нуждае от сапун, помисли си Оливия, и от някой и друг по-строг урок по маниери. Колкото повече Кати оздравяваше, толкова по-враждебна ставаше.

— Този език не е много подходящ за млада дама, Кати.

Момичето й отправи презрителен поглед.

— Какво му е на езика ми?

— Както вече ти казах, нивгаж е дума, използвана само от необразованите. По дяволите и проклятие са ругатни и употребата им дори от мъж го бележи като невъзпитан хулиган.

— Не обръщай внимание на Кати — посъветва я Елън със сънлив глас. — Тя е хулиганка и се гордее с това.

— Не съм хулиганка. Мога да се грижа сама за себе си. Трябва да си корав и умен, за да се грижиш сам за себе си.

— Как се чувстваш, Елън? — Оливия не обърна внимание на предизвикателния глас на Кати и сложи ръка на челото на Елън.

— По-добре.

— Толкова, че да хапнеш нещо?

Елън сбърчи лице.

— Бульон ли?

— Ако аз бях на лов с тате, за вечеря щяхме да имаме чудесно еленско — гордо се обади Кати. — По-добър стрелец съм даже от тате.

— О, не си! — заяви Елън.

— Съм! Миналия месец гръмнах оная сърна точно зад окото. Падна като подкосена, без даже да ритне с крак.

— Ама че противно.

— Обаче си я хапна, нали?

— Противно е това, че ходиш и стреляш по животните, вместо да си стоиш вкъщи и да готвиш, както прави всяка жена.

— Готвенето е толкова скучно нещо. Мога да нося месо. Защо трябва и да го готвя? — Кати плъзна поглед към Оливия. — Басирам се, че не се занимава с готвене. Тя е доктор.

— Басирам се, че го прави.

— Обзалагам се, не знаеше, че има докторки.

— Знаех. Веднъж четох за Елизабет Блекуел. Тя е лекар.

— Елизабет Блекуел е първата докторка, дипломирала се в американски медицински колеж — осведоми ги Оливия.

Кати посрещна приноса на Оливия в разговора без интерес, а Елън не каза нищо.

— Ти приятелка на тате ли си?

— Е, не точно. Той знаеше, че съм лекар, затова ме помоли да дойда и да ви помогна да се оправите.

Това изявление успокои близначките.

— Мисля, че вече съм се оправила — заяви Кати и отхвърли одеялата от себе си. — Трябва да стана и да нахраня мулетата. Слънцето почти е залязло.

Оливия бутна момичето обратно в леглото и пак го зави. Тъй като Кати бе отпаднала от болестта, съпротивата й не бе особено ефективна.

— Аз пък мисля, че трябва да полежиш още няколко дни. Пийни сега малко бульон.

Кати я изгледа гневно.

— Не щем някаква си жена да идва тука и да ни командва.

Елън сбърчи нос, сърбайки бульона.

— Не можеш да готвиш, нали? Сигурна съм, че мога да ти обясня как да правиш по-вкусен бульон. Доста съм изненадана, че си се сетила да оскубеш пилето.

Близначките се бяха превърнали от безпомощни красиви ангелчета в обикновени деца. Със сигурност са на оздравяване, помисли си Оливия. Време бе вече да се връща в Елкхорн.

 

 

Денят бавно преминаваше в нощ, когато Гейб се върна от лов. Той спря Лонгшот под прикритието на дърветата и огледа внимателно поляната и хижата — навик, придобит през двете години живот на преследван човек. С неохота бе оставил Оливия сама да се грижи за децата, но на тях им трябваше месо. Освен това през последните няколко дни във въздуха се носеше мирисът на буря. Утре или вдругиден сигурно щяха да бъдат затрупани от сняг.

Гейб внимателно се взираше в гледката пред себе си. Оливия се бе облегнала на одяланите трепетликови греди, от които бе направена оградата на корала, и наблюдаваше мулетата, отвръщащи на погледа й със спокойно равнодушие. Близначките сигурно бяха добре, в противен случай лекарката нямаше да е навън. Наоколо не се виждаше никакъв непознат човек или див звяр, инак мулетата щяха да бъдат неспокойни.

Коминът на хижата не пушеше. Тая глупачка сигурно е изтървала огъня, помисли си той. Чудно как някои хора бяха толкова некадърни и въпреки това оцеляваха. Добре че докторката не бе толкова невежа в медицината, колкото в обикновените всекидневни работи.

Оливия подскочи и се огледа, когато Гейб шумно излезе от прикритието на дърветата и се появи на поляната.

— Еленско за вечеря — обяви той.

— О! Ти ли си?

— А ти да не очакваше някой друг?

— Кати разправяше измишльотини за някакъв особено раздразнителен мечок, който живеел по тия места. Каза, че от време на време си правел угощения с някое от мулетата ти. Мисля, че просто се е опитвала да ме изплаши, защото я накарах да пие бульон, вместо да й дам от онзи твърд като гьон бекон, дето виси в килера ви.

Гейб слезе от коня и развърза елена, закрепен на гърба на товарното муле. Завърза задните крака на елена с въже, после прехвърли края му през един клон, стегна го за друго дърво и отведе мулето. Закачен по този начин, трупът се поклати леко назад-напред и от него закапа кръв.

— Това за мечока е истина. Викаме му Бруно и е голям мръсник. Много от обитателите на тия планини са големи мръсници, били те животни или хора. Не бива да се шляеш навън без оръжие.

Оливия се втренчи в него, сбърчила вежди.

— Ти си ранен.

— Какво?

— Тече ти кръв. — Хвана ръцете му и ги вдигна, за да покаже кръвта по ризата му. — О, господи!

— Еленска кръв, а не моя. Преди да тръгна за насам, го изкормих и източих кръвта му. Така трупът става по-лек и няма нужда да се безпокоиш, че ще събереш дивите животни около хижата с миризмата на вътрешностите.

Той чу, че от гърлото й се изтръгна задавен звук, и се обърна с усмивка.

— Хайде, докторке. Не ми казвай, че не можеш да понасяш кръв.

Устата й се сви.

— Виждала съм достатъчно кръв, за да не припадам при вида й.

— Признавам, че бях невнимателен. Ако стоплиш малко вода, ще се изкъпя.

— Огънят изгасна. — Тя за момент наведе очи към земята, после предизвикателно ги вдигна към неговите. — Не можах да го запаля.

— Тогава мисля, че трябва да те науча да палиш огън.

— Знам как се пали огън — заяви тя раздразнено. — Дървата бяха мокри.

— Просто трябва да се научиш и да ги накараш да горят. Ако напълниш чайника, аз ще запаля огъня.

Оливия погледна към кофите, окачени до коритото за дъждовна вода.

— Не съм ти камериерка, Данахър.

— Не би искала да хвана пневмония само защото не мога да стопля малко кокалите си, нали? Само виж колко е сиво небето и какъв студен вятър духа. Просто си помислих, че ще почувстваш известна благодарност, задето съм донесъл достатъчно храна за следващите десет дни.

Гейб се изсмя, като забеляза погледа на отвращение, с който тя удостои най-напред елена, а после и него. Забавно му беше да я дразни. Някой ден тази хладна сдържаност щеше да се пропука и към лицето му щеше да полети юмрук. Гейб се замисли какво би се получило от такава една борба.

— Чу ли какво казах, Данахър?

— Какво?

— Нямам намерение да седя тук и да ти помагам да ядеш това бедно и окървавено създание. Време е да се връщам в Елкхорн.

Приятното му настроение внезапно се изпари.

— Може ли да поговорим за това, след като се изкъпя?

— Не те моля, Данахър, а просто те уведомявам. Момичетата…

Почувствал се изведнъж уморен, той й обърна гръб и закрачи към хижата, оставяйки я да фучи от яд. Все още не искаше да чува заяжданията й за връщане в Елкхорн. Може би след няколко дни, когато момичетата позакрепнеха. Може би тогава.

— Занеси си сам проклетата вода! — извика тя зад гърба му.

 

 

— Шах и мат!

Оливия въздъхна. Отново бе загубила. Не че играта я интересуваше толкова. Тя още кипеше вътрешно от грубия отказ на Данахър да говорят за връщането й. Обещанието му да обсъдят темата, след като близначките заспят и вкусната вечеря от еленско бъде сервирана, съвсем не я успокои.

— Сигурно вече ти е омръзнало да печелиш — каза му тя.

Той се засмя.

— Печеленето не е нещо, което се случва толкова често в живота, че да ми омръзне. Освен това след няколко дни Кати ще ми смачка фасона. Затова не е зле да се възползвам от леките победи, докато мога.

— Благодаря. Не съм сигурна дали ми харесва да ме наричат лека победа.

Откъм нара на Кати се чу приглушено изхъркване. Веждите на Гейб загрижено се смръщиха.

— Добре ли е тя?

— Сега ще видя.

Оливия се наведе над лицето й, което изглеждаше ангелски невинно — обрамчените с тежки ресници очи бяха затворени, а устата — леко извита в невинна усмивка. Малкото хулиганче се бе преструвало на заспало по време на играта им — неведнъж Оливия бе видяла как не съвсем затворените й очи злобно проблясват. Кати не обичаше друг да играе шах с баща й.

— Значи мислиш, че заслужавам да ме наричат „лека печалба“, така ли?

Оливия говореше тихо, така че само Кати да я чуе. Устните на малката лудетина потрепнаха в усмивка.

— Какво има? — попита Гейб и се накани да се надигне.

— Заспала е — излъга Оливия. — И Елън също. — Тия две мошенички вече изобщо не се нуждаеха от денонощни грижи. Още няколко дни и щяха да започнат да подскачат из хижата като катерички. — Оздравели са. Вече няма никаква причина да седя тук.

Гейб се намръщи.

Оливия реши да бъде учтива.

— Много ще съм ти задължена, ако утре ме заведеш в града.

— А ти не разправяше ли за някакви усложнения при дифтерита?

— Понякога има такива, но момичетата са прескочили отдавна този момент, така че няма нужда да се безпокоиш. Просто нека полежат на топло още една седмица.

Той мълчеше със смръщени вежди. Оливия се досещаше за причината на колебанието му. Много пъти я бе виждала у хора, загрижени за близките си.

— Ще се оправят, Гейбриъл.

При споменаването на името му блуждаещият му поглед се вдигна и очите им се срещнаха. В тях тя видя страх. Но не разбра какво точно беше.

— Обеща да обсъдим връщането ми.

— Точно това правим. Мисля, че момичетата се нуждаят от грижите ти още няколко дни. Не мога да седя тук през цялото време, за да ги гледам. Трябва да насека цял товар дърва, за да ни е топло, а трябва да се върна и на работа в мината. Рудата няма да се превърне в пари, ако си стои под земята.

Оливия изпусна отчаяна въздишка.

— Момичетата повече не се нуждаят от мен. Разбирам добре, че те е страх, но трябва да се довериш на преценката ми. Никога няма да рискувам и да кажа нещо, което не е истина.

— Тук си вече почти две седмици. Нищо няма да ти стане от още няколко дни.

— Данахър, в Елкхорн има поне една личност, която се нуждае много от мен, и тези няколко дни може да се окажа фатални за нея. Дойдох в Монтана да помогна на Еми Талбът, докато трае бременността й. Тя вече е изгубила две деца и не искам да загуби и трето, защото не съм при нея.

— В Елкхорн има още двама лекари, които могат да помогнат на мисис Талбът. Кати и Елън имат само теб.

— Доктор Кахил и доктор Трали нямат такъв опит в тежки раждания, какъвто аз имам. Когато работех в Париж и Ню Йорк… — Тя постепенно понижи глас, разбрала по твърдия поглед на зелените му очи, че той няма да разбере. — Направих всичко по силите си за Кати и Елън, въпреки че бях отвлечена и влачена по тия чукари като чувал с брашно. Мисля, че си длъжен да ме върнеш.

Гейб се изправи, прокара пръсти през дългата си черна коса, облегна се на подпората на покрива и впери поглед в огъня. По лицето му играеха отблясъците от камината.

— Ще те върна навреме. Но не утре. Идва буря. Ще трае няколко дни.

Оливия разбра, че това е окончателното му решение. Нито за момент не повярва на извинението за бурята. През последните дни небето наистина бе забулено от облаци и духаше студен вятър, но нямаше и помен от сняг. След няколко дни той щеше да измисли друго извинение, а след това и трето. Тя трябваше да бъде тук, докато Кати и Елън напълно оздравееха и започнеха нормален живот, а това означаваше няколко седмици.

— Отивам да си легна — каза Гейб.

Той се наведе над наровете на близначките и се взря в лицата им. Този път наистина спят, забеляза Оливия. Сутринта щяха да бъдат по-силни, а вдругиден щяха да се изправят на крака. Защо упоритият им баща не може да разбере, че повече не е нужна тук? Типичен твърдоглав, необуздан и неразумен мъж!

— Лека нощ.

Очите му за момент се задържаха върху нейните. В каменното му изражение тя не долови ни най-малко разбиране. Той нямаше да отстъпи, докато не сметнеше, че е готов.

— Лека нощ.

Гласът й съперничеше по студенина на вятъра навън.

Дълго време след като Данахър дръпна завесата около леглото, Оливия стоя до прозореца и гледа навън, чувствайки как в гърдите й като пареща болка се надига усещането за безсилие. Еми бе притеснителна. Веднъж разтревожена за някой или нещо, безпокойствието растеше в нея като балон, докато постепенно запълнеше всеки час от деня й. Беше почти в седмия месец на бременността си и ако сега се случеше нещо, това би могло да коства живота не само на детето, но и нейния. Помятането на този късен етап бе много опасно.

Оливия си представяше как Еми се притеснява, не яде, не спи. Сигурно се чувстваше отговорна за безопасността на приятелката си, защото именно тя я помоли да дойде в тази дива част на страната. Нямаше начин да й съобщи, че се намира в безопасност — поне относителна — в една миньорска хижа в планината.

Докато Оливия стоеше, загледана през прозореца, луната изплува иззад подгонените от вятъра облаци. Блестящият лунен диск заля поляната с млечнобяла светлина, озарявайки корала, курника и навесите. Под големия сайвант имаше четири коня — дорестата кобила на Гейб, големият кон на Кати, жребчето на Елън и конят, който Гейб бе „заел“ от общинския обор в Елкхорн. С изключение на последното животно, останалите три бяха слизали по планината толкова пъти, че сигурно можеха да намерят пътя и на тъмно.

Не че беше кой знае колко тъмно. На Оливия й се стори, че облаците стават по-рехави и пълната зимна луна осветява пътеката надолу като през деня.

Тя взе мигновено решение. Мистър Гейбриъл Данахър щеше да разбере, както други мъже вече бяха разбрали, че Оливия Барън има свой път в живота и не се страхува да го следва.