Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Outcast, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Емили Кармайкъл. Невъзможно бягство
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1995
Редактор: Виктория Петрова
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-210-5
История
- —Добавяне
4.
Писъкът на Оливия процепи утринната тишина. Гейб изпусна парчето хляб, което режеше, и се втурна към храсталака, инстинктивно посягайки към револвера си. Бързо си проби път през гъстите клони и гледката, разкрила се пред него, накара сърцето му да замре. Срещу Оливия бе застанал воин от племето Черните крака, чийто мрачен външен вид потвърди най-лошите му предположения. Акцията в края на краищата бе пропаднала.
Шумното появяване на Гейб накара индианеца и Оливия да вдигнат смаяните си погледи един от друг. Оливия извика измъчено и се втурна към Гейб. Индианецът стоеше като статуя.
Гейб хвана Оливия, когато тя се опита да мине покрай него, и я притисна до рамото си.
— Бягай! Това е… това е… — Тя трепереше като уплашен заек.
— Виждам какво е. Успокой се.
Той заговори на Черните крака на език, който бе толкова мелодичен в устата на Мини. Но неговите думи прозвучаха като дрънчене на кости в ковчег.
— Щом си тук, значи вече са си отишли.
Отишли са си без него, без дори да им каже последно сбогом.
— Още не са, Конегледачо.
От сърцето на Гейб падна огромна тежест.
— Но са много зле. Много по-зле. Особено Бялата кобила. След като се забави толкова, помислих, че няма да доведеш и доктор. Катерицата гледа дъщерите ти, а аз тръгнах да те търся.
Индианецът отправи въпросителен поглед към Оливия.
— Тази жена е докторът — обясни Гейб. — Забавих се, защото никой не искаше да дойде.
— Жена-лечител?
— Така поне казва тя.
Индианецът кимна с разбиране.
— Добре че я водиш. Сега трябва да побързаме, защото в противен случай дъщерите ти ще се присъединят към майка си в селото на мъртвите. Надявам се, че лекарството на тази жена е силно.
— Ще я принудя да го направи силно — каза Гейб мрачно.
Оливия местеше поглед от единия към другия, докато те разговаряха на неразбираем за нея език. Гейб бе върнал револвера в кобура, което тя схвана като признак, че няма да ги скалпират и убият веднага. Странният разговор спря и двамата я загледаха с изражение, от което я побиха тръпки. Тя се отдръпна от ръцете на Гейб и със странно чувство откри, че индианецът изглежда много по-опасен, когато тя не усеща ръката на Гейб около раменете си.
— Ти го познаваш?
— Той е добър приятел. Запознай се с Кривака. Приятел на Данахър. Здраво се изложи с тия свои писъци.
— При… приятно ми е да се запозная с вас, мистър Кривак.
Индианецът кимна важно и лицето на Оливия пламна при спомена за скорошното й излагане. Не защото би трябвало да се сети. Действията му не биха могли да се нарекат приятелски и даже сега, когато повечето племена се намираха в резервати, от всички разкази и статии, които бе чела за индианците, едва ли би мислила за тях като за врагове.
— Казва, че Кати и Елън са много по-зле. Трябва да яздим по-бързо.
— Мистър Данахър, аз също не искам те да умрат, но язденето се оказа твърде тежко за мен. Не смятам, че бих могла да яздя по-бързо.
Той я хвана за ръката и я повлече към конете.
— Ще яздиш с мен.
— Казахте, че конят ви не може да носи двама по тези планини.
— По-голямата част от изкачването свърши. Освен това ще се качим на твоя кон. Той е по-голям от моята кобила.
Язденето по пътеката накара Оливия да се закълне, че докато е жива, няма да се качи на кон. Само ръката на Гейб, обхванала тялото й, не й позволи да падне на земята под конските копита поне десетина пъти. Неколкократните й молби да яздят по-внимателно бяха посрещнати с мълчание от Гейб и, изглежда, забавляваха индианеца.
И сякаш неудобствата на язденето не бяха достатъчни — наложената от ситуацията интимност правеше положението още по-лошо. Притисната между седлото и бедрата на Данахър, Оливия с унижение усещаше как задните й части са силно притиснати към слабините му. Краката й, неприлично разголени от средата на прасеца до върха на обувката, практически бяха върху неговите, гръдните му мускули — долепени до гърба й, и тя не един път усещаше брадясалата му буза да се допира до слепоочието й.
Но не точно неделикатността на ситуацията я безпокоеше най-много. В края на краищата, когато въпросът е на живот и смърт, условностите остават на заден план. Това, което я притесняваше, бе нейната странна реакция на безцеремонното му мъжко отношение. Тя винаги беше доста затворена личност, поддържаща дистанция между себе си и околните, но тялото й, изглежда, чувстваше нелогична възбуда от принудената интимна близост с ирландеца. Очевидно вкусът на тялото й не бе особено придирчив.
Най-накрая уморителната езда дойде към края си, когато те навлязоха във високопланинска долина. От едната й страна към небето се издигаха огромни гранитни чукари, а от другата — алпийски поляни, обрасли с изсъхнала от зимата трева, чийто стръмен наклон свършваше със заоблена раздвоена скала, приличаща на рамене, повдигнати е безразличие към красотата около тях. На тази голяма височина вятърът бе огънал и усукал дърветата в странни гротескни форми.
Хижата на Данахър бе точно в края на гората, на края на поляна, заобиколена от борове и смърч. Домакинството се състоеше от къща с каменен комин, построена от цели трупи, няколко големи навеса, корал[1], курник и огромно пространство кал, съдържащо есенните остатъци от зеленчукова градина. На простора, опънат между две дървета, се вееха две ризи, тежък памучен панталон, пола и още един чифт панталони, които биха станали на някой юноша. Хижата и пристройките имаха съвсем почтен вид и по нищо не приличаха на бърлога на отрекъл се от бога човек, тънещ в грях с двете си жени.
От къщата излезе индианка. Дебелите й плитки бяха почти изцяло посребрени, само тук-там се показваха смолисточерни кичури. Кожата й бе тъмнокафява и набръчкана като изсушен на слънце пергамент. Кривака отвърна на гърления й поздрав. Гейб скочи на земята и влезе в хижата, без да обръща внимание на жената. Въпреки критичното състояние на момичетата, Оливия сметна държането му за грубо.
Докторката усети очите на индианката върху себе си, докато внимателно се смъкваше от коня.
— Майко, тази жена е лечителка сред бледоликите. Тя ще помогне на малките.
Жената не изглеждаше много убедена в това, гледайки как Оливия се спуска неособено елегантно на земята. Тя направи рязък коментар на своя език и Кривака се засмя.
— Катерицата казва, че се надява да си по-добра докторка, отколкото ездачка.
— Можеш твърдо да й кажеш, че съм. Тя да не е майка на някое от момичетата?
Старата жена изхъмка, а в ониксовите очи на Кривака проблесна весело пламъче.
— Тя им е баба.
— И говори английски?
— Само когато иска.
— Ще направя каквото мога за внучките ви, мадам.
Оливия се отправи към хижата, но старицата й препречи пътя. Изстреля няколко бързи гневни фрази по неин адрес, но не направи опит да се дръпне от пътя й. След дългата уморителна езда краката на Оливия бяха като гумени и тя нямаше необходимата подвижност, за да я заобиколи. Чак след като Кривака й се скара, старата индианка пусна Оливия.
— Направи лекарството си силно, Голямоуста жено.
— Голямоуста?
Кривака се ухили.
— Устата ти винаги е готова да се кара. Сигурно е голяма, щом може да побере толкова много думи.
— Е, аз…
— Чуй думите ми. Кати и Елън са единствените оцелели внучки на Катерицата. Ако умрат, тя ще ти оскубе косата, както и своята собствена.
— Ако Катерицата е искала да запази скъпоценните си внучки, трябвало е да ги посъветва да си стоят в резервата, а не да се тикат при някакъв си аморален бледолик скитник, който неминуемо ще ги накара да затънат в греховете и болестите на бледоликите.
— Много думи, Голяма уста. Те нямат смисъл.
Оливия се извърна възмутено и закрачи към хижата. После се спря, извърна се и се приготви да отвърне на думите на Кривака, но двамата индианци бяха изчезнали безшумно. Конят и кобилата на Гейб гледаха с наострени уши към храстите, но от Кривака и Катерицата нямаше никаква следа.
Оливия примигна и въздъхна на пресекулки.
— Какви груби хора!
Атмосферата в хижата бе мрачна и задимена. Капаците на прозорците не пропускаха слънчевата светлина, а тлеещите в камината дърва повече пушеха, отколкото горяха. До огъня имаше два импровизирани нара. Данахър стоеше помежду им, загледан във фигурите, лежащи на тях. Бе мъчително да се гледа болката, изписана на лицето му. Без значение колко неестествена и неморална бе връзката му с тези жени, той наистина ги обичаше. Сърцето на Оливия за миг се смекчи при тази гледка.
— Трябва да освежите въздуха тук, мистър Данахър. И отворете щорите, моля. Чистият въздух помага на пациентите, а не им вреди.
Той повдигна глава — лицето му бе бледо и отчаяно.
Оливия се наведе да види пациентките си, заради които бе влачена из цялата планина… и остана смаяна. Тези малки бледи личица не принадлежаха на жени. Какво пръкнало се от ада чудовище бе този Гейбриъл Данахър?
— Но това са деца!
— А ти какво, по дяволите, очакваше?
Неспособна да намери думи, за да изрази презрението си към мъж, възползващ се по такъв отвратителен начин от младостта и неопитността, тя изсумтя възмутено. Данахър я изгледа с недоумение, после в очите му просветна разбиране.
— Ти си мислеше, че аз… Боже мой! Вие, дами с чистичко съзнание, събирате твърде много боклук във въображението си. Та тия момичета са ми дъщери!
Лицето на Оливия моментално пламна. Негови дъщери! Разбира се. Независимо какво й бе казала Еми, момичетата изглеждаха твърде млади, за да бъдат нещо друго.
— Извинете ме, мистър Данахър. Беше ми казано, че… тоест…
— Това няма значение. — Устните му се свиха мрачно. — Когато тръгвах, те бяха в съзнание и се оплакваха. А сега са едва живи.
Беше прав. Момичетата бяха бледи и неподвижни, с изключение на хрипкавия шум от тежкото им дишане, и въобще не помръднаха, когато Данахър нежно ги докосна. Ако все още не бяха извън всякаква надежда, както мислеше баща им, то те се намираха съвсем близо до тази граница. Но Оливия не смяташе да се предава. Животът бе нещо забележително и понякога, особено при младите, преодоляваше всякакви препятствия.
— Нека ги прегледам, мистър Данахър. Отворете капаците и направете нещо с този проклет огън. Нищо чудно, че са зле, щом Катерицата има такава представа за лекуване.
Данахър отвори капаците, после се зае с огъня, но Оливия усещаше погледа му, докато се навеждаше над момичетата. Бе свикнала с подозрението по време на прегледи — всички жени лекарки изпитваха на гърба си такова недоверие. Но мнителността на Данахър караше по гърба й да пробягват тръпки. В изражението му имаше някакво отчаяние, което бе опасно.
Прегледът на Оливия потвърди подозренията й — момичетата страдаха от тежък случай на дифтерит. Епидемията от Елкхорн бе стигнала чак в планината, за да поиска и тези два млади живота. И двете момичета имаха характерната влакнеста мръсносива мембрана, разраснала се достатъчно по сливиците, за да пречи и на преглъщането, и на дишането. Едното от децата имаше подуване на фаринкса и ларинкса и бе в по-тежко положение от сестра си. Стетоскопът обаче показа, че сърцата им все още бият силно в слабите и повдигащи се със затруднение гърди, което даде повод на Оливия да се надява, че този жизненоважен орган все още не е засегнат.
Тя рязко се изправи и се сблъска с Данахър.
— Съжалявам — каза той и я хвана за раменете, за да не падне.
Оливия побърза да се освободи от ръцете му.
— Мистър Данахър, не мога да работя, като висите непрекъснато над главата ми като някакъв призрак на смъртта.
— А те…
— Дъщерите ви са много болни. Ще бъда откровена с вас. Надежда има, но не мога да кажа какви са шансовете им да оцелеят. Медицината все още не е изолирала причината на дифтерита, а лечението понастоящем помага съвсем малко. Това, което мога да направя, е да укрепя силите им така, че да се преборят с болестта.
— Те умеят да се борят! — Гласът му бе дрезгав от емоции. — И двете умеят да се борят по свой собствен начин.
Оливия проследи нещастния му поглед, отправен към момичетата. Бяха близначки, осъзна тя. Бе така задълбочена в болестта им, че не бе успяла да разгледа чертите на лицата. Дори и болни, те бяха красиви, с високи фини скули и овални лица. Косите им бяха гарвановочерни, гъсти и вълнисти. Сега те бяха влажни и безжизнени, но когато децата се радваха на добро здраве, без съмнение придаваха съвършенство на лицата им.
— Хубаво е, че умеят да се борят, мистър Данахър. Ще им помогнем да се преборят.
През остатъка от деня и по-голямата част от нощта Оливия остана при близначките. Имаше много популярни начини на лечение на дифтерита. Някои лекари отваряха дихателните пътища и изсмукваха образувалата се гной. Други предпочитаха да държат главата на пациента надолу и да дразнят гърлото му с перо, натопено в масло, с надеждата да го накарат да повърне гнойните съсиреци (това, разбира се, бе по-практично при децата, отколкото при възрастните). Докторите Кахил и Трали твърдо вярваха в сярата, сварена във варовикова вода и пускана в ноздрите на пациента тръбичка.
Оливия не бе убедена, че тези методи са нещо повече от шарлатанство. Не се съмняваше, че причинителят на болестта е някакъв лош микроорганизъм, какъвто се оказа случаят с много заболявания. Докато този микроорганизъм не бъдеше изолиран и не се намереше антитоксин, елиминиращ поразяващите ефекти на инфекцията, най-доброто, което един лекар можеше да направи, бе да укрепи организма на пациента, за да може той да се справи с болестта.
Близначките бяха изтощени от затрудненото дишане, затова Оливия най-напред разряза препречващата мембрана с нож, потопен в карбол. Това бе временно решение, тъй като мембраната бързо щеше отново да се затвори, но поне за кратко време децата можеха да подишат по-леко. И докато те почиваха по този начин, тя търпеливо им наливаше в устата лек бульон, масажирайки гърлото, за да подпомогне преглъщането. Бульонът бе сварен от Катерицата и миришеше на неособено сполучлива комбинация от билки. Обаче в момента това бе единственото, с което разполагаше, още повече че каквото и да бе, изглеждаше укрепващо. Късно следобед, когато близначките събраха достатъчно сила, за да изразят протеста си от лечението, Оливия сметна това за постижение.
— По-добре ли са? — Вратата на хижата се затвори с трясък зад Данахър, който непрекъснато влизаше и излизаше цял ден, неспособен да стои и да гледа как децата му страдат, но и неспособен да стои далеч от тях.
— Достатъчно сила имат, за да изплюят буламача, който им вари Катерицата. Съдейки по миризмата му, не ги обвинявам.
Данахър го помириса.
— Отвара от брястова кора. Има ужасен вкус, но индианците наоколо я пият като тоник.
— Когато идвахме насам, видях нещо като курник. Нямате ли някое пиле, което да сварим и да направим бульон от него? Сега те могат да преглъщат и искам да ги накарам да погълнат нещо по-хранително. И моля ви, стъквайте огъня без пушека, който Катерицата прави.
С напредването на деня близначките преглъщаха пилешкия бульон с огромна трудност, гледайки сконфузено Оливия със зелените си очи, досущ като на баща им. Помолиха я да го повика и той дълго седя с тях. На едната Гейб говореше успокоително, отмествайки мократа коса от очите й с такава нежност, та Оливия не можеше да повярва, че това е грубиянинът, за когото го мислеше. Другата си дъщеря той подкачи за слабостта й по начин, който Оливия сметна за неуместен, но видя у детето подновена увереност, че ще се оправи.
Накрая — стоплени, чисти и с пълни стомаси, близначките се унесоха в сън, при всички случаи по-естествен от онзи транс, в който ги бе заварила Оливия при пристигането си. Дишането и преглъщането им бе все още болезнено затруднено. Мембраната бързо се бе затворила. Оливия не искаше да премахва препятствието, освен ако не се наложеше, тъй като процедурата сама по себе си бе опасна — раната можеше да се инфектира или пък да се предизвика излишно кръвотечение. Тя се настани в единствения стол в хижата до наровете и се приготви да гледа и чака — най-неприятната част от работата на всеки лекар.
Данахър придърпа една табуретка към камината и седна до нея.
— Ще оживеят ли?
— Още не знам, мистър Данахър. Възстановяването им зависи най-много от тях.
Известно време постояха така смълчани, докато тя не можа да изтърпи повече безмълвното му страдание.
— Дъщерите ви са напълно идентични близнаци и все пак толкова различни по характер. Едната лежи спокойно на нара и прави каквото й се казва, докато другата се опъва на всичко.
По лицето му пробяга усмивка.
— Послушната се казва Елън. Тя винаги се старае да угажда, но вътре в себе си знае какво и защо го прави. Ако не иска да свърши нещо, тя ще намери заобиколен начин да не го стори, без да разиграва сцени. Обикновено постига това, което иска. Сестра й се казва Кати. — Тук той поклати глава и се усмихна тъжно. — Даже когато майка й бе жива, тя се държеше повече като момче, отколкото като момиче. Борави с пушката почти като мен и предпочита да ми помага в мината или да се грижи за конете и мулетата, отколкото да се занимава с къщна работа. Мисля, че това е моя грешка — отнасях се с нея като със син. Някой ден ще трябва да разбере, че е жена, ако оживее…
— Майка им сигурно е била много красива — намеси се бързо Оливия, за да прекъсне мрачната мисъл. — Момичетата са хубавици.
— Майка им бе най-красивото момиче в целия резерват на племето Черните крака. Одрали са кожата й, с изключение на очите. Те са мои.
— Майка им е от племето на Кривака?
— Да. Ездачката. Виках й Мини. Живяхме около година с племето й, после тя напусна резервата и дойде с мен. Катерицата й е майка. Кривака й е брат.
— Катерицата още ли ви се сърди, че сте й отнели дъщерята? Затова ли не говорите с нея?
Данахър се засмя.
— В племето Черните крака има обичай, който забранява на мъжа да разговаря с майката на жена си. Добър обичай е. Спестява ти много нерви.
— О! — Значи бил женен за индианка. Все пак недотам нецивилизован. — А къде е сега Ездачката? Не трябва ли да й изпратите вест, че дъщерите й са болни?
— Трябва да изпратя вестта в селото на мъртвите. Тя умря преди повече от две години.
— Съжалявам. Сигурно ви е трудно да гледате сам две момичета.
Веждите му се сбърчиха.
— Не става въпрос за трудност. Без тях щях да бъда… празен.
Кати се размърда и отвори очи.
— Тате?
— Тук съм, Кати.
— Няма да умра, тате. Заклевам се, че няма!
— Не, няма да умреш. Нито пък Елън.
Тя се задави и от носа й потече течност. Оливия бързо и сръчно я избърса.
— Дай да видя гърлото ти, Кати.
Момичето я изгледа намръщено.
— Ти коя си?
— Тя е доктор, Кати. Направи каквото ти казва.
Кати неохотно го послуша.
— Мислиш ли, че можеш да преглътнеш още малко бульон?
— Аха.
— Тате? — чу се гласът на Елън.
И тя се бе събудила.
Близначките погълнаха повечето от бульона, но скоро се умориха от усилието и пак се унесоха в сън. Оливия също се умори. Не можеше да си спомни откога не бе спала и въпреки че Данахър й предложи да хапне някакъв вид яхния, тя бе твърде уморена, за да яде. А й предстоеше дълга нощ.
— Изглеждаш уморена, докторке. Защо не подремнеш малко, докато момичетата спят? Ей там, зад завесата, има легло.
— Сега не е време да се отслабва наблюдението, мистър Данахър. Дъщерите ви почиват добре, но всеки момент състоянието им може да се влоши.
— Аз ще те повикам, ако това стане.
— Благодаря ви, но съм стояла и по-дълго без сън.
— Е, добре. И тъй като нощта, изглежда, ще бъде дълга, мисля да направя малко кафе. Искаш ли?
— Не, благодаря. Не вярвам да имате чай.
Той се засмя.
— Само брястовия, дето го свари Катерицата. Чувал съм, че е добър тоник. Може и да ви подкрепи.
— Не мисля.
Гейб седна на грубо одяланата чамова маса с чаша кафе в ръце. Докторката няма да може да остане дълго будна, мислеше си той. Умората бе изписана на лицето й, а раменете й бяха безпомощно отпуснати. Може да е стояла и по-дълго без сън, но надали бодърстването й е включвало среднощно отвличане и яздене нагоре по планината. Въпреки че изглеждаше като наперена малка мишка, жената имаше кураж, дума да няма. Още с пристигането си тук тя показа истинска загриженост за близначките. Можеше само да им хвърли един поглед и да каже, че няма надежда, можеше да им даде някакво лекарство и да заповяда да я върнат в града. Обаче, след като ги видя, тя се впусна в борба с болестта, сякаш водеше война.
Самият Гейб едва се държеше на крака от умора. Искаше му се да придърпа една табуретка до стола на Оливия, но не бе сигурен дали може да стане. Единствено безпокойството го държеше буден. Не можеше да се отпусне, докато не разбереше със сигурност, че близначките са вече добре или докато… Другата възможност бе немислима. Ако близначките умряха, по-добрата част от живота му щеше да изчезне заедно с тях. След смъртта на Мини само желанието за отмъщение го бе подтикнало да живее — а също и нуждата от грижите му за децата. Но как може да се търси отмъщение на болест?
Нощта се точеше безкрайно. Времето се измерваше от всяко измъчено вдишване, от всяко потрепване на Кати или Елън. Два пъти те се събуждаха — едновременно, сякаш в болестта си приличаха, както и по външен вид. Лъжичка по лъжичка Оливия им наливаше пилешкия бульон, търпеливо почиствайки топлата течност, с която те се давеха, мъчейки се да я погълнат. Гейб бършеше лицата им, говореше им за всички неща, които ще направят заедно, щом се оправят. А когато заспиваха, Гейб и Оливия сядаха и гледаха, очаквайки промяната да настъпи и в двете посоки.
Малко след полунощ полегатите лунни лъчи, проникващи през прозореца, обляха близначките в млечнобяла светлина. Остатъци от ирландско суеверие караха Гейб да вярва, че това е добър признак, че момичетата ще се оправят. Колкото и глупава да беше тази мисъл, за първи път, откакто се бе върнал тук, той си позволи да се надява, че Кати и Елън ще оцелеят.
Прагматичната докторка не се измъчваше от подобни несъстоятелни илюзии. Тя просто стана и затвори капаците на прозорците, преграждайки пътя на лунната светлина. След това благоволи да поиска чаша кафе, което изпи с гримаса на лицето.
Час по-късно, когато близначките мирно спяха, Гейб видя, че Оливия губи битката с изтощението. Тя успяваше някак си да се задържи изправена в стола и единственият признак, че спи, бяха отпуснатите й рамене и клюмналата й глава. Гейб се усмихна уморено. Дамата не бе чак толкова корава, колкото си мислеше. Внимателно я повдигна от стола и я отнесе в леглото си зад завесата. Тя изобщо не се събуди, когато той леко я постави върху юргана и я зави с одеяло. Отпуснатото й от съня лице изглеждаше по-младо и по-меко. Косата й се бе изплъзнала от кока и обрамчваше лицето й в нежен и тъмен ореол на фона на възглавницата. Клепките й изпъкваха на бледите страни като тъмни полумесеци, а сенките на умора под очите й придаваха израз на детска уязвимост. Гейб почувства как го залива вълна на благодарност, защото усети, че момичетата ще оживеят. Дали го желаеше или не, Оливия Барън бе техен спасител и за това той й дължеше повече, отколкото някога би могъл да плати.
Нощта сякаш се влачеше секунда по секунда и всеки час бе по-дълъг от предидущия. Гейб седеше до близначките, дремеше, стряскайки се всеки път, когато някоя от тях внезапно се размърдаше. Времето, прекарано с тях, преминаваше през съзнанието му и понякога, на границата между съня и действителността, той си представяше, че Мини е все още тук. Отново преживя деня, когато двете момичета се родиха — безсилието, което бе почувствал, докато Катерицата и другите баби се мъчеха да облекчат жена му. Безпомощност, възвишеност, вълнение, страхопочитание, нетърпение, страх — толкова много емоции се блъскаха в него, че едва не му стана лошо. Мъжете му се смееха. Някои от жените — също. Когато раждането приключи и му повериха двете малки момиченца — близначки, както бе предрекла Катерицата — той се бе почувствал най-гордият мъж на земята. Мини също цъфтеше от радост, сякаш слънцето грееше от очите й, въпреки че лицето й бе все още набраздено от болката, а дланите — ожулени до кръв от стискането на дърво, за да може да стои изправена, докато ражда.
А как Мини обичаше дъщерите си! Понякога Гейб се питаше дали би напуснала резервата с него, ако не бяха близначките. С всички сили се бе постарал да не съжалява за това, но тя не се чувстваше по-добре с бледоликите, отколкото той — с племето Черните крака. Така или иначе, създадоха си свой собствен живот, устройващ и двамата. Обичаха се, обичаха Кати и Елън. Гейб си спомняше боричкането в снега пред малката дървена хижичка близо до Вирджиния Сити; гордостта на Елън, задето се е научила от Мини правилно да боядисва кожи и да прави типи[2], в което през зимата бе по-топло, отколкото в къщата; как Кати одра първата си катеричка, докато Елън бърчеше малкото си носле в погнуса.
Това бяха щастливи семейни дни, когато и четиримата имаха бъдеще. Това бе времето, преди да убият Мини, преди Уил О’Конъл да се превърне в Гейбриъл Данахър и да си пусне дълга до раменете коса, за да не бъде разпознат, преди да се превърне в издирван от закона човек, криещ се по горите, търсейки богатство, което да му даде възможност да наеме достатъчно хора, за да се изправи срещу Ейс Кандлис и неговите хора. Животът му се бе объркал и единствените свързващи звена в него бяха Кати и Елън. Единствената причина, за която си струваше да живее, бяха дъщерите му и надеждата, че някой ден ще отмъсти за Мини.
Гейб погледна към полицата над камината, където на каменния комин бяха подпрени две кожени кутийки във формата на гущер. В тях имаше части от изсушената пъпна връв на всяка една от близначките. Според преданията на племето Черните крака този амулет осигурявал дълъг живот и здраве на детето. Пъпната връв на момчетата се слагаше в кутийка с формата на змия, а на момичетата — във формата на гущер. Черните крака вярваха, че тези животни никога не се разболяват и живеят много дълго.
Преданията се бяха оказали верни. Целия си живот досега децата бяха прекарали, без да се разболеят нито веднъж — до дифтерита. Амулетите се бяха оказали безсилни пред болестта на белия човек. На Гейб му оставаше само да се надява лечението на Оливия Барън да се окаже по-силно от индианската, магия.
Кати изстена и звукът изтръгна Гейб от полудрямката. Тя опита да се изкашля, но вместо кашлица, излезе силно сгъстена течност. После отново се унесе в сън. Елън не помръдна. Дишането й бе дълбоко и по-малко затруднено от преди.
Гейб стана и си наля от силното кафе, превърнало се почти в сироп на огъня. Дали близначките щяха да се борят за живота си, ако го бяха обесили преди две години и те бяха останали в удобния дом на вдовицата Кейси? Нямаше да живеят в едностайна хижа, да спят на грубо сковани нарове и за компания да имат само катерици и от време на време по някоя мечка.
Кати се опита да се изкашля. Вместо това обаче се задави. Очите й се отвориха и тя се надигна на лакти. Опитът й да си поеме дълбоко въздух завърши със задавяне и течаща от носа течност.
Гейб я избърса.
— Дишай, Кати! Дишай!
Тя се помъчи да го послуша, борейки се за всяка глътка безценен въздух, но успя да поеме съвсем малко. От розово, лицето й се превърна в синьо и дишането й се затрудняваше с всяка измината секунда.
Гейб само си помисли, че няма време да събуди Оливия, когато внезапно тя застана до него. С очи, подути от съня, с разпусната по раменете коса, тя нямаше вида на дипломирана бяла лекарка, нито внушаващата страхопочитание осанка на индиански лечител. Но веднага взе положението в свои ръце.
— Откога е така? — запита рязко.
— Отсега. Е, не съвсем. През изминалия час, час и нещо положението й сякаш се влоши. Стана неспокойна. Опитваше се да кашля.
— Вземи лампата и я дръж така, че да мога да виждам! — Тя надникна в гърлото на Кати. — Защо не ме събуди?
— Нали каза, че си направила всичко по силите ти.
От смръщените вежди на Оливия Гейб разбра, че Кати не е добре. Можеше да го предположи и без лекарска помощ.
— Трябва по някакъв начин да отворим дихателните пътища. Тя губи съзнание.
Гейб усети как стомахът му се свива от безпокойство.
Лекарката се изправи и загледа Кати замислено.
— Донеси ми няколко чисти кърпи, ако имаш.
В шкафа до леглото имаше кърпи и повечето от тях приличаха на парцали, но бяха чисти. Той ги взе и бързо се върна при нара със свит на топка стомах. В един съд Оливия бе изляла някаква остро миришеща течност и потапяше в нея скалпел и гумен маркуч.
— Карбол — обясни тя. — Предпазва от инфекция.
— Какво ще правиш? Можеш ли изобщо нещо да направиш?
— Ще изрежа малък отвор в трахеята й и ще пъхна този маркуч там, за да диша през него.
Лудото биене на сърцето му сякаш изкрещя името на Кати.
— Ще й разрежеш гърлото?
Оливия го погледна почти извинително.
— Данахър, това е по-безопасно, отколкото да режем мембраната отново, и ще реши проблема за по-дълго време. Трябва да направя нещо, в противен случай ще я изпуснем.
Тя е шарлатанка и не знае какво прави! Ами че в края на краищата е само една жена. Трябва да я спре. Но Кати…
— Дръж я да не мърда, Данахър. Сега тя е в безсъзнание, но ако се събуди и мръдне, може да направя някоя беля.
Тя не погледна към него, а постла кърпата под шията на Кати и напипа дихателната й тръба с пръсти. Очакваше от него да вземе дейно участие в тази лудост, толкова уверена бе в себе си и послушанието му.
Усещайки виене на свят, той хвана главата на Кати.
— Ще стане за секунда.
Стиснала устни, Оливия бързо направи малък разрез. От дихателната тръба с тихо свистене излезе въздух.
— Би ли попил тази кръв, моля?
Всъщност нямаше много. Само една-две капки. Но това бе кръв на Кати. Смесената кръв на Гейб и Мини. Отново му се зави свят.
С уверени движения Оливия пъхна малката гумена тръбичка в прореза на трахеята.
— Добре че тази тръба се оказа в чантата. Ето. Виждаш ли? И кървенето спря.
Очите на Кати потрепнаха и се отвориха. Цветът на лицето й бързо се оправяше. Устните й се размърдаха, но Оливия бързо постави пръст върху тях.
— Не говори, Кати. Не можеше да дишаш, затова изрязах малка дупчица в дихателната ти тръба. След като се оправиш, тя ще заздравее и дори няма да разбереш, че я е имало. Сега обаче трябва да лежиш спокойно и да се опиташ да дишаш, доколкото можеш, нормално.
Гейб с удоволствие забеляза, че Кати приема вестта по-смело от него. С облекчение се отпусна в стола, а Оливия се наведе да провери и Елън. Струваше му се, че няма да издържи още много буден.
Гейб затвори очи неволно и моментално усети леко докосване на хладни пръсти по челото си. Вдигна глава и се взря в професионално сдържаното изражение на лицето, така противоречащо на нежното докосване.
— Защо не използваш леглото, Данахър? Аз вече спах няколко часа. Ще те повикам, ако ми потрябваш.
Гейб я послуша и се заклатушка към леглото. Обърна се само веднъж, за да види профила на Оливия, очертан на фона на огъня от камината. Тя спокойно си наля кафе, като че ли вършеше чудеса като това всеки ден. Направи гримаса, след като помириса гъстата и гореща течност, седна на стола и се усмихна, сякаш знаеше, че той я гледа. Ангелска усмивка, излизаща от лъвско сърце, помисли си Гейб. Как е могъл да я сравни с малка сива мишка?