Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (4)

3.

В слабата светлина на лампата стрелките на златния джобен часовник на Оливия показваха почти полунощ. Тя го затвори с щракане и го сложи обратно в джоба на полата си. Дали ще има сили да се съблече? Трябва да събера, реши тя уморено. Морскосинята й хирургическа пола и бельото й бяха лепкави от пот и миришеха на антисептик. Щеше да спи по-добре, облечена в нощницата, ако я намереше.

Отвори шкафчето, в което се намираха белите й колосани престилки. Нямаше я. Нямаше я и в чекмеджетата с грижливо сгънатите кърпи и чаршафи, нито пък в шкафчето с бинтовете. Къде я бе захвърлила тази сутрин, като се обличаше? Не, не беше тази сутрин. Предната нощ не си беше лягала. Значи вчера сутринта. Нищо чудно, че залита и е неадекватна. Къде беше това проклето нещо?

По дяволите нощницата! Ще спи по бельо. Оливия изхлузи полата, съблече блузата и корсета, сгъна ги прилежно и ги постави на стола. После с благодарност се отпусна на нара, който бе единственото й легло, откакто започна борбата с дифтерита. Всеки ден Еми й изпращаше чисти дрехи заедно с кошница с пресен хляб и сирене. Когато й останеше време, Оливия хапваше в хотела и спеше в лечебницата. Неудобството не бе от значение, тъй като в леглото тя се задържаше съвсем малко време. Няколкото часа сън, които успяваше да открадне, би прекарала много по-добре на пухеното легло в стаята за гости у Талбътови, но не искаше да излага Еми на заразата.

Оливия духна лампата, зави се с едно одеяло и се опита да се отпусне. Тялото й бе изтръпнало от изтощение, но в съзнанието й продължаваха да преминават образи. Лицето на Джой Сандерсън й се усмихна. Червената му коса и луничавото лице блестяха на обедното слънце, когато го видя преди две седмици пред сладкарницата на Форд. Но тази вечер, само преди два часа тази коса бе потъмняла от пот, очите — замъглени и изплашени, а луничките — ярко изпъкнали на фона на безцветното лице. Сега той бе мъртъв. Джой Сандерсън, Мелиса Банкс, Чин Су Ли от китайския квартал, Арон Кембъл и още половин дузина други, чиито имена не помнеше. Майка и двамата й сина умряха само за няколко часа. Същата седмица още едно семейство загуби три деца. През съзнанието й преминаваха лицата на мъртвите. Всички бяха починали от грозна смърт — задавяне, задушаване или сърдечна недостатъчност. Оливия нямаше инструменти, за да им помогне, само им даваше подсилващи средства и се молеше естествената им защита да се пребори с болестта. Въпреки чудесния напредък в медицината през последното десетилетие, дифтеритът все още бе неукротено чудовище. Рядко се бе чувствала толкова безпомощна. Силните и здрави пациенти често преживяваха дифтерита, но тези, които прибягваха до помощта й, рядко спадаха към този тип хора. Пациентите й нямаха пари да платят на другите двама лекари в Елкхорн — бяха бедни, отрудени миньори и работници във флотационната фабрика и техните деца, живеещи в комбинация от недохранване и ужасяваща липса на хигиена. Бяха лесна плячка за болестта.

Оливия бе благодарна, че гостуването у семейство Талбът й даваше възможност да лекува тези нещастници безплатно. Само й се искаше да е магьосница, за да пропъди смъртта, взела толкова много жертви. По време на обучението си и после, през двете години частна практика в Ню Йорк, бе виждала достатъчно смърт, за да свикне със съпътстващата я трагедия, но не можеше да понася гледката на умиращо дете.

Все още виждайки пред себе си бледото луничаво лице на Джой Сандерсън, тя се унесе в дълбок сън.

 

 

Гейбриъл Данахър бе черна сянка в тъмната нощ. Свит зад дървената стена на обществения обор, той се взираше към главната улица на Елкхорн. Леко помръдна и слабата луна освети лицето му. Ирландската напереност, раздразнила толкова много Оливия Барън, сега бе заменена от умора. Очите, насочени към спящия Елкхорн, бяха изпълнени с горчивина.

Кроткото наблюдение на Гейб изведнъж рязко се смени с гневен изблик. С ругатня на уста, той стовари юмрук върху дървото на стената. По ръката му премина рязка болка и стигна до рамото, връщайки го към действителността. От вътрешността на обора се чу тихо изцвилване на кон.

— По дяволите! Мръсни лицемери! Шарлатани! Дано и двамата се пържите в ада!

В гърлото му като жлъчка се надигна горчилка. Не знаеше какво да прави. След като бе буден почти три дни, мозъкът му отказваше да работи. Нищо друго не оставаше, освен да се върне в планината и да гледа как Кати и Елън умират.

Олюлявайки се не само от изтощение, Гейб се върна в обора и запали един фенер. Дорестата му кобила Лонгшот тихичко изцвили за поздрав.

— Копелетата няма да дойдат — каза Гейб на Лонгшот, качвайки одеялото и седлото на гърба й. — Твърде заети и уморени са, пък и в края на краищата кой го е грижа за две незаконородени мелезчета? — Той притисна лицето си в тялото на кобилата и вдъхна топлия й мирис. — Предложих триста долара на стария Кахил, после му казах сам да определи цената и кучият син пак не дойде. А другият шарлатанин, Трали, даже не си направи труда да ми отговори. Просто затвори вратата под носа ми.

Лонгшот изпръхтя дълбоко и съчувствено. Гейб поклати глава.

— Трябва да направя нещо. Така не мога да се прибера у дома. Хайде, конче! Измисли нещо, по дяволите!

Като отговор на молбата, в съзнанието му изплува познат образ. Малко сериозно лице под смешна шапка. Ръце, превързващи спуканите ребра. „Искате ли да видите дипломата ми?“ — бе попитала тя.

Той се бе пошегувал с нея. Какво ли пък чак толкова се иска, за да се почистят няколко рани и да се превържат две-три спукани ребра? — почуди се той. Момичетата му имаха нужда от истински лекар, а не от някаква свадлива стара мома, пъхаща се в мъжките работи.

Но докторите нямаше да дойдат с него, нямаше да го стори сигурно и Оливия Барън. Нито една жена не би пътувала цял ден през планината насаме с мъж, когото със сигурност мислеше за скандалджия и некадърник.

„Искате ли да видите дипломата ми?“ — повтаряше непрекъснато Оливия Барън в умореното съзнание на Гейб. Очевидно тя имаше диплома, което означаваше, че е някакъв доктор. Оливия Барън щеше да е по-добре от нищо.

Гейб не виждаше друг начин да даде шанс на Кати и Елън. Той потупа Лонгшот по плешката.

— Стой си тук, моето момиче. Трябва да направя още едно посещение.

Нямаше да позволи още един доктор да му каже „не“.

Малко от къщите в Елкхорн светеха и лечебницата на Оливия Барън не бе от тях. Гейб всъщност не очакваше да я намери там. В края на краищата минаваше полунощ. Сигурно е у Талбът и спи, реши той. Мисълта, че „доктор“ Барън спи сладко в пухеното легло, докато Елкхорн се гърчи в лапите на епидемията, накара Гейб да се почувства по-добре за това, което се канеше да направи. Когато добрата докторка дойдеше сутринта — ако изобщо дойдеше — щеше да открие, че я чака пациент.

Вратата на малкия кабинет бе заключена, както очакваше. Малкото прозорче отстрани бе отворено, но през него не можеше да се промуши. Все пак щеше да опита, ако не успееше да намери друг начин. Заобиколи тихо откъм задната страна, като непрекъснато се озърташе някой да не се появи на пустата в този час улица. Когато опита задната врата, тя се отвори. Той вдигна вежди изненадан. Мис Барън трябваше да е по-предпазлива.

Гейб затвори вратата след себе си и запали клечка кибрит. В слабата светлинка видя бюрото, шкафа и мивката, както ги бе запомнил. А на нара, на който бе лежал… Гейб замръзна. Някой лежеше на него. Полата и блузата, сгънати прилежно на стола, подсказваха, че този някой е жена. Клечката догоря, опари пръстите му и той изохка.

Фигурата на нара се размърда, после се успокои. Гейб изпусна бавно въздишка на облекчение. Очевидно нямаше да се налага да чака до сутринта, за да се срещне с докторката.

— Доктор Барън.

Тя се обърна и зарови глава под одеялото.

— Доктор Барън.

Гейб леко разтърси рамото й. Тя се сепна, рязко се изправи и се озърна с отнесен поглед.

— Спокойно, докторке. Аз съм.

Той запали лампата, която окъпа в призрачна светлина малкия кабинет. Седнала на нара с примигващи очи, докторката сякаш още не се беше събудила. Одеялото бе паднало до кръста й, разкривайки дълбоко изрязаното деколте на камизолата и полуголите й гърди. Кой би помислил, че такава строга и сдържана дама е толкова женствена под всичките тия пластове дрехи?

Очите на Оливия бавно се проясниха.

— О, боже!

Тя грабна одеялото и го притисна до брадичката си.

— Е, сега сте съвсем будна. Помните ли ме?

Тя се взираше в него, широко отворила очи.

— Гейбриъл Данахър. Преди известно време ме кърпихте. Некадърният побойник ирландец. Сега спомнихте ли си?

— Да. Да, разбира се, помня ви.

С видимо усилие Оливия възвърна хладнокръвното си държане и отметна косата от лицето си. Неподредена, тя бе дълга и гъста, с наситен кестеняв цвят, хвърлящ пламтящи отблясъци на меката светлина на лампата. Бе се успокоила, но юмруците й още здраво стискаха одеялото под брадичката. Трябваше да направи нещо, за да я увери, че всичко е наред.

— Все още е нощ. Какво правите тук, мистър Данахър?

— Трябва ми лекар.

Тя го огледа преценяващо.

— Болен ли сте?

— Не. Момичетата ми са болни. Много болни.

Тя въздъхна и той долови прекомерната й умора.

— Нека се облека и ще дойда с вас.

Той послушно обърна гръб. Нарът изскърца. Чу се шумолене на дрехи.

— Можете да се обърнете, мистър Данахър. В общинския обор имам двуколка. Само да си взема лекарската чанта.

— Нямаме време да се разправяме с двуколка по планинските пътища. Ще се наложи да пояздите.

Той се обърна. Оливия отново бе колосана и строга. Даже косата й бе събрана в малък кок на тила.

— Къде точно казахте, че живеете? — попита тя с несигурен глас.

— На един ден езда нагоре по Тъндър Крийк.

Раменете й се отпуснаха.

— Цял ден езда! Невъзможно, мистър Данахър.

Острото пробождане на разочарованието уби и тази малка надежда. За един кратък момент тя му се бе видяла малко по-различна от другите двама. Започна да губи самообладание.

— Но какво ви става бе, хора? Да не би в тази пуста докторска клетва да има някаква клауза, която да ви разрешава да лекувате хора на не повече от час път? Или може би защото са мелези, не си струва да си губите времето е тях?

— Не ставайте смешен, мистър Данахър. Аз…

— Кати и Елън умират, а аз не мога да намеря един-единствен лекар в този град, когото да го е грижа!

Гласът й се изостри.

— Много хора умряха в този град и още много ще умрат, преди всичко това да свърши. В този град има трима лекари и всеки от тях се смяташе за късметлия, ако успееше да сложи залък хляб в уста и да подремне някой и друг час през изминалата седмица. Нямаме време да се запиляваме бог знае къде, само и само да излекуваме двама души, когато от нас тук се нуждаят десет пъти по толкова. Доведете момичетата си в града, мистър Данахър, и аз с удоволствие ще направя всичко, което е по силите ми, за тях. Но не мога да оставя другите си пациенти без надзор.

— В града има още двама лекари, към които те могат да се обърнат. Моите момичета нямат никого, освен мен.

— Доктор Кахил и доктор Трали вече са претрупани с пациенти. Не могат…

Гейб грабна един метален леген от шкафа и с все сила го запокити към стената. Той се удари в нея с трясък и отхвръкна с дрънчене на пода. Насилието накара Данахър да се почувства по-добре. Страхът, изписан по лицето на докторката, също му подейства добре. Горчивината, надигнала се в гърлото му, сякаш разкъса шевовете на сдържаността му.

— Мисля, че ще трябва да ви принудя.

Гейб извади револвера от кобура си и го насочи към нея. Тя се отдръпна назад с трескаво движение, сякаш се мъчеше да избяга от куршума, като се отдалечи с няколко фута. Той я последва, докато стената я спря, после заби дулото в нея, точно под гръдната кост.

— Кати и Елън няма да умрат само затова, че никой не го е еня достатъчно, за да ги спаси. Вие тръгвате с мен.

— Мистър Данахър, това е лудост.

Очите й бяха огромни на фона на бледото лице.

— Лудост или не, аз трябва да съм сигурен, че съм им дал шанс да оцелеят. Събирайте си илачите и ако искате, хвърлете чифт дрехи в някоя чанта, но не се бавете повече от пет минути. И не ме карайте да върша неща, за които после и двамата ще съжаляваме.

Той се отдръпна назад, но дулото на револвера не помръдна от мишената си. Малката докторка направи видимо усилие, за да възвърне самообладанието си. Гейб усети нещо като възхищение, въпреки обхваналия го гняв.

— Не мога да дойда с вас. И не вярвам, че ще ме застреляте. С убийството ми няма да помогнете на младите дами.

Гейб се изсмя зловещо и този звук прозвуча грозно дори в неговите уши.

— Вярно. Но сигурно ще ме накара да се почувствам по-добре. А сега взимайте нещата си или ще видите, че съм по-лош, отколкото си мислите.

Скокът, който тя направи, свари Гейб неподготвен. Бе я подценил. Имаше кураж, а бе и бърза. Успя да я хване, преди да е достигнала предната врата.

— Ааах! Пусни…

Издаде само един силен вик, преди Гейб да й запуши устата с длан. Той я вдигна с една ръка през кръста и я притисна към себе си. За такава малка жена тя бе силна и се бореше като заек в капан.

— Успокойте се, докторке. Не ме карайте да ви удрям по главата. Използвайте малкото разум, даден ви от бога, и се успокойте.

Оливия спря да се бори и дишането й постепенно се нормализира. Гейб усети съвестта му да се обажда. Тънката талия под ръката му и нежната извивка на гърдите й с укор му напомняха, че тя е жена — дребна при това — и не би могла да окаже никаква съпротива. Но ако оставеше настрана факта, че е от слабия пол, тази жена беше доктор. И проклет да е, ако не я накара да помогне на момичетата, независимо дали иска или не.

Отвън не последва никакво раздвижване. Никой в спящия Елкхорн не бе чул вика на Оливия.

— Сега разумни ли ще бъдем?

След колебливото кимване той я пусна.

— Събери лекарската си чанта. — Тя не се помръдна и Гейб я побутна напред с револвера. — Хайде!

Иззад бюрото Оливия извади кожена чанта.

— Това е престъпление, мистър Данахър.

— Вземете си палтото. Студено е.

— Мога да ви осъдя.

— Облечете си палтото! Сложете си и ръкавиците! Не искам да измръзнете, докато стигнем хижата.

Тя го послуша с въздишка на отвращение. Той свали чаршафа от нара, накъса го на ивици и върза ръцете й отпред.

— Няма нужда от това. Вашият джентълменски начин на убеждение ме склони да дойда с вас.

— Умно приказвате, докторке. Само се надявам да не се правите на по-умна за ваше собствено добро. — Той взе чантата и духна лампата. — Хайде. Чака ни дълъг път.

Студеният ноемврийски вятър блъсна Оливия право в лицето, щом Гейб я издърпа след себе си през задната врата. Високо над планината висеше тънкият лунен сърп и се мъчеше да пробие нощната тъма.

— Искате ли да заключа? — попита Гейб.

Въпросът му й прозвуча твърде абсурдно.

— Все едно да заключите обора, след като кравата е избягала или по-точно е отвлечена, както е в случая.

Той заключи.

— Харесва ли ви да мислите за себе си като за побойник и похитител?

Известно време настана само тишина, изпълнена с напрежение. После той отвърна със спокоен и твърд глас:

— Както вече ви казах, готов съм на всичко, за да дам на момичетата си шанс да оцелеят.

— Повтарям, че това е лудост.

— А аз, докторке, повтарям, че ако се наложи да ви вържа и да ви преметна през седлото като чувал с брашно, ще го сторя. Така че дръжте се прилично, за да спестите и на двама ни маса неприятности.

— Гарантирам ви, че ще ви причиня повече неприятности, отколкото ви се струва.

Гледаха се наежено няколко секунди, после Гейб се ухили по начин, от който я побиха тръпки. Посегна към нея. Тя отскочи назад, но той само искаше да вземе шала, подаващ се от джоба на палтото й.

— Ще имам по-малко неприятности, ако устата ви е затворена.

Преди Оливия да успее да протестира, той завърза шала здраво около устата й. От нея излязоха само безпомощни звуци.

— Сега можете да викате колкото си искате. Никой няма да ви чуе.

Вървяха по неравната земя зад постройките, докато стигнаха обществения обор. С всяка стъпка, отдалечаваща я от лечебницата, паниката на Оливия нарастваше. Този Гейбриъл Данахър не бе нахаканият закачлив мъж, с когото се заяждаха в магазина на Шрайнър, нито пък недодяланият ирландец, когото превързваше в кабинета си. Този човек бе отчаян, разгневен и решен на всичко. Сигурно много обичаше индианските си любовници, щом се решаваше на такава отчаяна постъпка, за да им помогне. Най-опасните хора са онези, които са убедени, че целта оправдава средствата, без оглед на това колко законни и брутални са те — помисли си тя. По гърба й пробягаха хладни тръпки, нямащи нищо общо със студа.

Вратата на обора се отвори със скърцане. След като влязоха, Гейб запали лампа, бутна Оливия в един от боксовете и залости вратата.

— Стойте тук. Не смятам, че имате кон, който да държите в този обор.

Тя поклати глава.

— В такъв случай ще трябва да вземем назаем. Лонгшот не може да носи двама нагоре. Надявам се, че умеете да яздите.

Ново поклащане на главата.

— Е, ще се научите.

Ако го слушаше, той сигурно нямаше да й направи нищо. Щеше да се качи в планината, да свърши работата си с жените и след това да се върне в града. Двама от тримата й пациенти бяха на път да се оправят и отсъствието й нямаше да им се отрази. Третият имаше родители, които щяха да намерят някакъв начин да платят на Кахил или Трали. Бедната Еми щеше да се побърка от безпокойство, но Силвестър нямаше да й позволи да се вълнува прекалено. След няколко дни тя щеше да се върне и всичко щеше да се оправи. След няколко дни…

Докато гледаше как похитителят й майсторски оседлава голяма дореста кобила, Оливия се мъчеше да убеди себе си, че всичко ще е наред. Този инцидент представляваше наистина едно неудобство и неприятност, но в никакъв случай не бе бедствие. След като представеше обвиненията си на местния магистрат, тя спокойно можеше да забрави за Гейбриъл Данахър.

Въпреки съветите на здравия разум, тревогата не я напускаше. Ами ако ония жени умрат и Данахър обвини нея? Или какво ще стане, ако той реши да й попречи да представи обвинения срещу него? Колко лесно би било да се извърши убийство и злодеят да се отърве от трупа в тия диви планини! Гейб Данахър бе негодник и мошеник според Силвестър. Но доколко негодник? Загледана в зловещите сенки, хвърляни от лампата по бледото лице на Гейб, Оливия бе готова да повярва, че той е негодник в най-лошия смисъл на думата.

Той отвори вратата на бокса.

— Наистина ли не можете да яздите?

Тя поклати глава енергично. Не само не умееше да язди — изпитваше и страх от конете. Той направи гримаса, но в изражението на лицето му нямаше съчувствие.

— Лошо. Мисля, че ще се наложи да се научите по трудния начин.

Сграбчи Оливия за ръката и заедно с двата коня я отведе навън.

— Хванете седлото за рога, поставете левия си крак в стремето и преметнете десния през гърба на коня.

Тя го гледаше неразбиращо.

— Хайде, докторке. Не сте чак толкова проста.

Улови завързаните й ръце, накара я да стисне рога и се наведе да я хване за глезена.

Оливия го ритна и се отдръпна със зачервено лице. Гейб сви очи.

— Спомняте ли си какво ви казах за чувала с брашно върху седлото?

Тя кимна.

— Тогава веднага се качвайте на проклетия кон!

Мъчейки се да спаси достойнството си, Оливия успя да пъхне крака си в клатещото се стреме. Конят нетърпеливо обърна глава към нея, докато тя се опитваше да се издърпа върху седлото. Това се оказа далеч по-трудно, отколкото изглеждаше.

— Искате ли помощ?

Една широка длан се залепи на задните й части и я бутна силно. Оливия излетя нагоре и увисна върху седлото по корем.

— Хайде сега извъртете десния крак.

Това, което тя искаше да извърти в момента, бе един юмрук в лицето на Гейбриъл Данахър. Дланта му още стоеше залепена за задника й.

— Хайде, докторке, седнете. Или ще се наложи да яздите нагоре по този начин.

Ръката му лекичко я стисна за поощрение.

Тя накрая успя да прехвърли крака си и да го пъхне в стремето без особена грация. Полите й се вдигнаха нагоре и откриха глезена с част от прасеца. Гейб сякаш не забеляза. Той завърза водещото въже за юздечката на коня, а другия му край — за своята кобила.

— Юздите са преметнати на врата на коня, но няма да ви трябват. Просто си стойте там и се дръжте прилично.

Като че ли имаше друг избор! Конят й тръгна напред, послушно следвайки въжето. Минаха тихо през града. Планината се издигаше пред тях — тъмна и враждебна грамада на фона на изпъстреното със звезди небе. Веднъж излезеха ли от града, вече нямаше да има кой да й помогне дори и да успееше да избяга.

В отчаянието си Оливия помисли да скочи от коня и да побегне, но знаеше, че Данахър моментално ще я хване и несъмнено ще изпълни заканата си да я върже по корем на седлото — ако, разбира се, не изгуби ирландското си самообладание и не я застреля.

Пътят започна да се изкачва още щом последните къщи на Елкхорн останаха зад гърба им. Подканяни от Гейб, конете преминаха в лек тръс. Оливия се държеше за рога на седлото и подскачаше наляво и надясно. Краката й смешно се клатеха и се удряха в хълбоците на коня, зъбите й тракаха, а една много нежна част от анатомията й сякаш се мачкаше на пюре. Пред нея Данахър изглеждаше като част от голямата си дореста кобила. Не подскачаше на седлото, дългите му крака не се удряха в хълбоците й, главата му не се мяташе в противоположна на движението посока, както Оливия правеше. Спокойната грация на хармонията му с животното сякаш подиграваше нейната непохватност.

Пътят направи остър завой надясно, за да заобиколи хълма над града. Под тях се простря Елкхорн — целият потънал в тъмнина, с изключение на няколко осветени прозорци. Градът заприлича на тъмен обрив на фона на слабо осветената от звездите долина, грозен и неестествен, но за Оливия той бе последният подстъп на цивилизацията и спокойствието. После завиха и градът остана зад хълма. Пътят се превърна и разровена пътека, която би разбила и най-здравия фургон. Оливия се почувства така безпомощна и самотна, както никога през живота си.

Гейб се обърна назад.

— Добре ли сте?

Оливия изсумтя недоволно в шала. Кобилата на Гейб спря. Нейният кон — не. В тръс тя премина съвсем близо до мъчителя си и видя учудено вдигнатите му вежди. Водещото въже се опъна. С внезапно дръпване настрани конят на Оливия рязко се извъртя. Краката й отчаяно се размахаха в желанието й да запази равновесие. Петите й се забиха в чувствителните хълбоци на коня и той диво отскочи встрани. Преди още да е разбрала какво става, Оливия се намери на земята. Конят й извърна глава назад с весела искрица в очите.

— Исусе Христе! Ама и теб си те бива!

Гейб слезе от кобилата и тръгна към мястото, където спътничката му бе седнала сред борови иглички, камъни и набрани поли. Тя му хвърли унищожителен поглед и си помисли дали да не го ритне, докато той я вдигаше на крака. Но усещаше болка и бе твърде уморена, за да рита.

— Мисля, че вече можем да минем и без това. — Той развърза шала от устата й. — Можеш да се скъсаш от викане. Ще те чуем само аз и катеричките. Хайде обратно на коня!

— Този кон не ме харесва.

Гейб се усмихна невесело.

— Да ти кажа истината, не го обвинявам. Но и той, както и ти, нямате кой знае какъв избор. Този път се опитай да държиш петите си далеч от хълбоците му.

Оливия не помръдна от мястото си и Гейб тръгна към нея. Спомняйки си за ръката върху задника си, която й помагаше да седне на седлото преди малко, този път Оливия успя да се качи бързо, макар и неособено умело. Конят й изпръхтя презрително.

— Чувството е взаимно — промърмори тя.

Продължиха, като през цялото време се изкачваха. Оливия не можа да намери поза, която да е хем удобна, хем безопасна. Краката, седалищните части и гърбът й протестираха енергично, но след като молбата й за почивка бе посрещната от кратък отказ, тя млъкна и повече не продума. Гейбриъл Данахър нямаше и капка милост и ако успееше да се върне в Елкхорн жива, щеше да изпита огромно задоволство да го гледа как гние в затвора дълго време.

Най-сетне звездите над главите им започнаха да избледняват. Тъмната маса на планината започна да придобива цветове — сиви скали на фона на вечнозелени гори. Стръмни дерета с шумни потоци, скрити от върбалак. Когато първият слънчев лъч докосна върховете на дърветата, те спряха.

— Десет минути за разни нужди. — Гейб скочи на земята и свали от седлото една от торбите на Шрайнър. — Тук има нещо за хапване, ако го намериш. Аз ще отида долу да напоя конете.

Оливия прехвърли крак през седлото и затвори очи от болката, прерязала бедрата и гърба й. Буквално падна от коня и се приземи на крака, които сякаш бяха от олово. Стоеше и се олюляваше, докато Гейб хвана коня й и го поведе към малкото поточе, течащо по склона на планината.

— Хайде, докторке. Не разполагаме с цял ден.

— Няма ли да развържете ръцете ми?

В гърдите й заклокочи ярост. Бе изтощена, измръзнала, жадна, гладна и с натъртен от седлото задник. Пикочният й мехур бе готов да се спука, а вместо крака, сякаш имаше разкъсвани от болка чукани — и всичко това само защото Гейбриъл Данахър мислеше, че двете му любовници заслужават по-специални медицински грижи, отколкото почтените граждани на Елкхорн. На всичко отгоре този тъпанар не искаше даже да й развърже ръцете, за да може да се погрижи за себе си.

— Още ли стоите там? — попита Гейб, като се върна с конете. — Остават ви още около пет минути.

Със стиснати зъби Оливия попита:

— Бихте ли развързали ръцете ми, мистър Данахър? Трябва да… да… — Усети как лицето й пламва.

— Наоколо има храсти колкото искате, докторке. Ще се оправите и с вързани ръце.

— Мистър Данахър! Вие сте…

На езика й бяха поне дузина епитети, но нито един от тях не влизаше в речниковия запас на една дама. Той й обърна гръб, започна да рови в чантата и видимата липса на интерес я влуди още повече.

— Вие сте варварин, мистър Данахър.

Той се обърна и я погледна с каменно изражение.

— Имате още пет-шест минути, преди да се качите отново на този кон и да яздите още три часа.

Тя изсумтя презрително и се отправи към най-гъстия храсталак. Обаче това, което бе наумила да бъде решителна и възмутена крачка, се превърна в нещо твърде комично, защото краката й отказаха да я слушат. Насили се да не се обръща назад, за да види дали Данахър гледа несигурното й отстъпление към храстите.

— Две минути! — подвикна той подир нея.

Ах ти, гаден, тъп, груб и отвратителен негодник!

Оливия успя да задоволи нуждите си и с вързани ръце. Докато оправяше полите си, погледна към тясната пътека, по която се бяха изкачили. В утринната светлина неравните склонове не изглеждаха толкова опасни, колкото през нощта. Из храстите пърхаха и чуруликаха птички, поздравявайки новия ден. Подухна лек ветрец и от пръснатите по земята листа се надигна златножълта вихрушка.

Изкушението да побегне бе голямо. Данахър и конете не се виждаха и ако тя тихичко се скриеше в гората, той може би нямаше да успее да я намери. Земята бе покрита с изгнила шума, по която оставаха съвсем малко следи и когато той се откажеше да я търси и си заминеше, тя щеше да излезе и да се спусне по пътеката до Елкхорн. С малко късмет щеше да е там, преди да се мръкне.

Толкова желаеше свободата, че направо чувстваше вкуса й. Почти през целия си живот Оливия бе контролирала ситуациите, в които изпадаше. Беше си пробивала път през свят, пълен с прегради и трудности, и се бе справила добре. Безсилието й с този груб и недодялан човек бе колкото смазващо, толкова и плашещо. Жадуваше да се измъкне от него, дори и да се наложеше да върви сама през дивата гора.

От друга страна обаче, след като се е изкачила толкова нависоко в планината, не дължи ли все пак някаква помощ на жените на Данахър? Чувствайки дълга си към жителите на Елкхорн, Оливия твърдо вярваше, че е права да откаже на Данахър. Сега обаче, когато решението бе наложено насила, би ли могла да постави собствената си безопасност над нуждата от помощ за двете жени горе в планината?

Но имаше и трето — Данахър бе безскрупулен негодник и мошеник, груб, непредсказуем, експлозивен. Колкото по-далеч от него, толкова по-добре. Затова трябваше да рискува и да избяга.

Да, но двете индиански повлекани, както ги бе нарекла Еми, бяха човешки същества и страдаха. Първото задължение на всеки лекар бе да облекчава човешките страдания или поне убежденията на Оливия бяха такива. Би ли могла да обърне гръб на дълга си само защото се е уплашила?

Оливия моментално забрави дилемата, защото храстите зад нея внезапно зашумяха. Тя рязко се извърна и гледката, която се разкри пред нея, изцеди всичката кръв от лицето й. На по-малко от десет фута, гледайки я, както лисицата дебне тлъста кокошка, стоеше индианец, обут в кожени панталони и каубойски ботуши и облечен в размъкната вълнена риза. Дългата му до раменете твърда коса бе украсена с две пера. Черните му очи блестяха жестоко и мрачно като змийски, а тънките устни се разтеглиха в животинско озъбване, разкривайки ред хищно блеснали зъби.

Звярът пристъпи към нея и Оливия изпищя.