Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (2)

1.

Елкхорн, Монтана

Ноември 1889

— Е, Маргарет, просто не знам какъв съвет да ти дам, скъпа. Това е един наистина неприятен проблем. Кой би помислил, че трябва да се съобразява с такова деликатно нещо в забутано място като Елкхорн? Искам да кажа, всеки знае как да се оправя с простите миньори, златотърсачи, комарджии и проститутки, с които градът с пълен, обаче как човек трябва да се държи с жена като Оливия Барън?

Маргарет Нортън сви устни и погледна към приятелката си раздразнено.

— Нали точно това те питам, Корнелия. Какво да правя с Оливия Барън?

Хенри Шрайнър попречи на евентуалния отговор, като се появи от задната стаичка на универсалния си магазин и се усмихна на двете дами.

— Добър ден, мисис Нортън, мисис Стануик. Мога ли да ви помогна с нещо?

— О, да, Хенри. — Маргарет отвори чантичката си и извади късче хартия. — Тук имам един списък. Нека момчето ти донесе нещата по някое време следобед, моля те. Хората ми трябва да започнат с подготовката на партито за утре вечер. Надявам се, че с милата ти съпруга сте получили поканата ми.

— Пинелъпи чака с нетърпение събитието. За нещастие обаче аз трябва да присъствам на събирането във Фратърнити Хол.

— Е, разбира се, не бива да пропускаш масонското ви събиране.

Маргарет погледна накриво Корнелия. Мъжете бяха толкова неразбираеми! Как могат да предпочетат шумното събиране в задимения Фратърнити Хол пред възвишената промяна, предлагана от партито й, където братовчедът Едгар от Пенсилвания ще ги забавлява с музикални откъси за пиколо и флейта. Хенри Шрайнър не би могъл да разбере и проблема й с Оливия Барън, поради което Маргарет изостави темата и изчака мъжа да насочи вниманието си другаде.

Корнелия обаче се интересуваше повече от пазаруването.

— Чух, че сте получили нова пратка шапки, мистър Шрайнър.

— Всъщност да, мисис Стануик. Току-що пристигнаха от Хелена и са чудесни. Ще ги видите през два щанда от лавицата с инструментите, точно пред лопатите. А сега ме извинете, уважаеми дами. Ако имате нужда от нещо, само трябва да ме помолите. Сигурен съм, че нещата ще ви бъдат доставени навреме, мисис Нортън.

Той се обърна да посрещне току-що влезлия в магазина мъж, съпроводен от вълна студен въздух, нахлула през отворената врата.

Маргарет се сгуши в палтото си и погледна намръщено приятелката си.

— Корнелия! Не гледай шапките, а ми помогни да реша нещо за Оливия Барън.

— Казах ти вече, скъпа. Изобщо нямам представа.

— Но тя е на гости на едно от най-известните семейства. Ако не я поканя, мисис Талбът може да се обиди и аз да се окажа в много неловко положение.

— Възможно е.

— Но ако я поканя, никой няма да удостои музиката с нужното внимание, нито пък ще се докосне до освежителните напитки. Ще я зяпат с отворени уста.

— Да, вярно е. Това е наистина дилема. Я виж! — Корнелия вдигна от щанда една бутилка. — Германска зелена горчивка „Хуфланд“. Мислиш ли, че ще е полезна за стомаха ми?

— Корнелия, но ти не ми обръщаш внимание — смъмри я Маргарет. — Изобщо не мога да разбера защо една жена ще си избира такава професия като медицината. Наистина не мога. Не че мис Барън се е родила без никакви предимства. Нищо подобно. Самата мисис Талбът ми каза, че семейството й е доста известно в банковите кръгове в Ню Йорк. А и външният й вид прави доста добро впечатление, ако трябва да говорим откровено. Сигурна съм, че би могла да си намери съпруг, ако насочи усилията си към култивиране на женствеността си, вместо да тича подир нещо, което би трябвало да бъде оставено на мъжете. Това е неестествено, ето какво е!

— Сигурна съм, че си абсолютно права, Маргарет. В края на краищата ти винаги си.

— Ако не бе такава близка приятелка с Еми Талбът, изобщо не бих се занимавала с нея, уверявам те. Но мисля, че за утре вечер трябва да я поканя. Мисис Талбът ще се разстрои, ако не го направя, а не бих искала да я разстройвам в нейното деликатно положение.

— Все пак мисля да купя германската горчивка. Тази на Лидия Пинкъм вече не е така успокояваща като едно време.

Маргарет въздъхна.

— Добре, скъпа. Но хайде да тръгваме. Наистина трябва да се връщам вкъщи. Мистър Шрайнър! — Тя повиши глас, за да отвлече вниманието му от другия клиент. — Ще доставите стоките днес следобед, нали?

— Да, мисис Нортън. Бъдете спокойна.

— Чудесно. Хайде, Корнелия. Времето напредва.

— Ами шапките?

— По-късно ще ги разгледаш, скъпа. Наистина. Имаме толкова работа.

Иззад щандовете Еми Талбът трепна при затварянето на вратата зад гърбовете на двете дами.

— Оливия, толкова съм смутена. Извини ме за тия две стари чавки. Със сигурност няма да отидем на глупавото им парти утре вечер.

— О, глупости! — усмихна се Рейчъл Оливия Барън. — Въобще не се чувствам засегната, така че не се безпокой.

— Но как само говореха! Ужасно е, срамувам се за тях и за целия град, който, откак си пристигнала в Елкхорн, гледа на теб като на експонат от зоопарк. Побеснявам от това! Ти бе достатъчно любезна да дойдеш чак от Ню Йорк, за да помогнеш на приятелката си, и аз очаквам хората да оценят този жест и да ти отдадат нужното внимание и любезност. Вместо това обаче те са се втренчили в теб, като че ли си някакво рядко изкопаемо. Казвам ти, страшно се ядосвам, като ги гледам такива.

— Лесно се ядосваш — усмихна се отново Оливия. — Свикнала съм да бъда обект на женски клюки и ако те не се отнасят така с мен, ще се чувствам съвсем пренебрегната.

— Ти си много добра. От думите на Маргарет Нортън…

— … стомахът ти се преобръща и те заболява глава. Да, знам. Еми, този твой характер никак не е полезен за бебето, което носиш.

Еми се стресна.

Оливия се засмя на реакцията на приятелката си. Най-сигурният начин да я накара да се съгласи с каквото и да било бе да насочи вниманието й към доброто на нероденото й дете. След като бе загубила две бебета, сега Еми бе готова на всичко, само и само да дари съпруга си със здраво и жизнено дете — дори и да накара най-добрата си приятелка от детството да отложи спечеленото с толкова труд назначение в Нюингландската болница за жени и деца и да дойде в това забравено от бога място, за да й помага.

— Горе главата, скъпа! Не ти предсказвам страшни беди. Просто искам да сдържаш емоциите си малко повече.

Еми се нацупи шеговито.

— Лесно ти е на теб. Винаги си била сдържана. Как може да не те вълнува това, че хората се отнасят с теб като с някакво странно създание?

— Откак навърших десет години и реших да стана лекар, хората непрестанно ми казват, че съм странна жена. Даже и баща ми, да е жив и здрав, твърдеше, че някой ден ще загазя. Четеше ми произведенията на доктор Е. Х. Кларк и даже ме караше да запомням наизуст най-красноречивите му напътствия. Още си спомням една от глупавите му филипики^[1]: „Високото образование при жените означава прекомерно развитие на мозъка и хилаво тяло, анормално активна церебрална дейност и анормално слабо храносмилане, бърза мисъл и констипация^[2] на стомашно-чревния тракт“. Наистина доста отегчителен бе тоя доктор Кларк.

— Божичко! И баща ти те е карал да четеш такива неща?

Оливия се усмихна без злоба.

— Такива и още много други, бог да го поживи! Принудена бях да изслушвам становищата на почти всички негови приятели и роднини по този въпрос, както и мненията на професори по медицина и на колегите му лекари. Интелектът у жените бил твърде ограничен, за да може да възприема сложността на медицината, липсвала им смелост и точна преценка, били нервни, възбудими и склонни към неконтролируема истерия.

— Какви глупости!

— Разбира се. Но виждаш ли, човек свиква с подобни твърдения и без да им обръща внимание, продължава да следва набелязаната цел. Да се оставиш хората да те занимават с глупавите си предразсъдъци е съвсем безсмислено.

— Е, аз, разбира се, съм щастлива, че Силвестър не е толкова тесногръд. Всъщност той наистина се зарадва, когато му казах, че имам намерение да те поканя тук.

— Силвестър се радва на всичко, което може да направи за теб. Ако го бе накарала да ти доведе и маймуна от Африка да ти помага, той щеше да обърне земята, но да ти достави удоволствие.

Еми се усмихна.

— Сигурно. Но съм убедена, че смята помощта ти за по-квалифицирана от тази на маймуната.

Дълбоко в себе си Оливия се съмняваше в това.

— Тъкмо стана въпрос за Силвестър. Нали му обещахме да се срещнем с него след двайсет минути на чаша горещ шоколад? Така че ако ще търсиш плат за завеси в детската, по-добре започвай.

— Да — въздъхна Еми. — Просто ония дърти свраки ми отвлякоха вниманието. И къде се губи мистър Шрайнър точно когато ми трябва? Бог знае къде е забутал оня плат, който ми е обещал.

Докато Еми се отправи да търси магазинера, Оливия се разходи покрай щандовете, наслаждавайки се на смесения аромат, който изглежда изпълваше всички такива магазини, независимо дали те се намираха в многолюдния Ню Йорк Сити или в пустошта на западна Монтана — топлият мирис на кожа, сладкият аромат на отворените кутии сладки, миризмата на тютюн и прясно отрязано дърво. В единия ъгъл имаше никелирана печка, чиито изгорели цепеници допълваха гамата от миризми — излъчваната от нея топлина едва надделяваше над студения ноемврийски ден, и то до момента, в който някой влезе и вътре нахлу студен въздух.

Стоките включваха всичко — от дамски дрънкулки до съдове за промиване на златоносен пясък, от готварски принадлежности до кирки и лопати. Стенните рафтове бяха претъпкани с консервирана храна — сухо мляко, плодове, месо. Бъчонките съдържаха сладки и малко оклюмани зеленчуци, докарани тук с фургон от места с по-топъл климат, а зад касата бяха наредени патентовани лекарства, предназначени да излекуват всяко болестно състояние — всичко това бе спретнато подредено по азбучен ред. Оливия намръщено се взираше в разноцветните етикети и невероятните неща, написани по тях. По време на практиката си в Ню Йорк вече бе виждала какво могат да направят тия силно алкохолизирани, а понякога и наркотизирани тоници на наивни мъже и жени, опитващи се да лекуват „нервите“ си, стомашните си разстройства и общата си отпадналост.

— Имаме доста лекарства, доктор Барън.

Хенри Шрайнър с гордост посочи пирамидата от бутилки.

— Наистина имате, мистър Шрайнър. Но бих се поколебала да нарека тези илачи „лекарства“, сър. Те причиняват повече зло, отколкото добро.

Магазинерът се смути от хладния поглед, който тя му отправи. Оливия вече бе разбрала, че много мъже се стряскаха от жени, които се осмеляваха да ги погледнат право в очите — може би защото не бяха свикнали с това.

Той се прокашля смутено.

— Е, да, но доктор Кахил и старият доктор Трал и винаги пращаха по някой да си вземе това или онова лекарство. Май мнението им не съвпада с вашето, мадам.

В гласа на магазинера се прокрадна покровителствена нотка, с която Оливия вече бе свикнала. Тя просто се усмихна.

— Бихте ли ме насочили към мисис Талбът? Май се загубихме.

— Мисис Талбът е в задната стая и разглежда един топ плат. Искате ли да ви заведа?

— Не, благодаря. Ще поогледам наоколо, докато тя свърши. Кажете й, че ще я чакам при новата пратка шапки.

— Разбира се, мис… ъ-ъ… доктор Барън.

Оливия не можа да се въздържи да не хвърли един поглед на шапките. Страстта й към тях бе една от малкото женски слабости, които си позволяваше. Когато една жена е решила да посвети живота си на научни изследвания и работа, тя трябва да си остави и някои дребни удоволствия.

Дори и с прехвалената нова пратка от Хелена асортиментът от шапки в магазина на мистър Шрайнър нямаше нищо общо с този, който Оливия би намерила в Ню Йорк. Все пак, след като изпробва няколко модела, критично оглеждайки се в малкото овално огледало, закачено на дървената стена, тя реши, че една малка сламена шапчица, леко наклонена напред над челото й, е най-подходяща за нея. Напомняше й за модата, която бе видяла в Париж, само че парижанки носеха шапките си дръзко килнати напред и си слагаха перука в допълнение към собствените си къдрици. Оливия съвсем не бе сигурна, че постига желания ефект, като поставя шапката на правата си и разделена на две коса.

Стъпките зад гърба й й подсказаха, че Еми се връща. Оливия си помисли, че преди да купи шапката, трябва да се посъветва с приятелката си — тя разбираше от мода повече от нея.

— Не мислиш ли, че това е малко дръзко, Еми? А и малко непрактично, предполагам. И въпреки това е хубава, нали?

— Прилича на шапката на мулето на един златотърсач, когото току-що видях на улицата.

Този плътен баритон едва ли принадлежеше на Еми! Оливия рязко се завъртя с пламнало лице и се наложи да вдигне глава, за да срещне едни хлътнали зелени очи на загоряло от слънцето лице.

— Моля да ме извините!

Студеният й тон накара непознатия да се усмихне и противно на другите мъже, той посрещна погледа й, без да трепне.

— Стори ми се, че искахте мнение и тъй като наоколо нямаше никой друг, помислих си, че моето ще ви свърши работа. В края на краищата дамите си слагат такива безполезни малки шапчици, за да впечатлят мъжете, нали?

— Разбира се, че не! Купуваме ги, за да пазят косите и лицето ни от слънцето.

— Е, в такъв случай не бива да купувате тази. Почти цялата ви коса се вижда и мога да ви гарантирам, че ако разчитате на тази шапка да запази лицето ви от слънцето, ще трябва да го лекувате после от изгаряне.

— Не съм искала мнението ви, сър.

— Е, стори ми се, че го направихте.

— Чух стъпките ви и си помислих, че е приятелката ми мисис Талбът.

— Сигурен съм, че когато за последен път се видях в огледалото, не бях мисис Талбът. Гейбриъл Данахър, на вашите услуги, мадам.

В говора му се долавяше съвсем лек ирландски акцент, придаващ на думите му весела напереност, която Оливия намери за много дразнеща. Арогантността му без съмнение се подсилваше и от увереността, че тъмният тен допринася доста за приятния му външен вид. Смарагдовозелени очи светеха ясно на фона на бронзовия загар на лицето. Черна коса, лъскава и гъста, падаше на вълни до раменете му. През брадичката му преминаваше едва забележим белег, придаващ известна грубост на силните и приятни черти на лицето му. Висок и широкоплещест, мъжът имаше държане, навеждащо на мисълта, че стаята е негова само защото той се намира в нея. Това бе нещо, което, изглежда, бе запазено от природата само за мъжете и винаги успяваше да впечатли дамите.

Оливия обаче не бе впечатлена. Бе разбрала, че мъжете, които се мислят за очарователни или хубави, обикновено са толкова уверени в себе си, че забравят за необходимостта от маниери.

— А вие сте… — подсказа той усмихнато.

— Не съм от вашите познати. Нямам навика да завързвам разговор с мъже, на които не съм била представена.

— Мисля, че току-що се представих.

Веселите бръчици около очите му станаха по-ясни, докато Оливия свиваше устни в явно неодобрение. Грубиянът я дразнеше, това беше нещо ново. През целия си двайсет и шест годишен живот Оливия бе мъмрена, поучавана и понякога ухажвана, но много рядко дразнена. Стана й неприятно и обикновено добрата й природа отстъпи пред внезапното желание да постави мистър Данахър на мястото му. Тя се изправи с всичките си пет фута и три инча^[3].

— Опасявам се, че не бих могла да сметна маниерите ви за изтънчени, мистър Данахър. Един джентълмен никога не въвлича дама в разговор, освен ако не са стари познати, не отвръща на въпроси, зададени другиму, не продължава да натрапва присъствието си… — Тук тя го изгледа унищожително от глава до пети. — … прашното си присъствие на дама, която тактично му е показала нежеланието си за по-нататъшен разговор.

— Тактично?

Оливия се изчерви.

— Да. Тактично. Но когато тактът не помага, мистър Данахър, имам цял арсенал от по-силни думички.

— Обзалагам се, че е така.

Най-неприятното в този разговор бе, че мистър Данахър изобщо не изглеждаше ядосан. Устните му, които бяха доста тънки — вероятно признак на слаб характер, както Оливия със задоволство забеляза — продължаваха да се усмихват.

— Много ще ви бъда задължена, сър, ако се преместите в друг отдел на магазина. Не мисля, че дамските шапки ви интересуват прекомерно и тъй като разговорът ни завърши…

— Оливия! Божичко! — Еми се появи иззад един от щандовете. — Този мъж безпокои ли те? Да извикам ли мистър Шрайнър?

— Прекрасно мога и сама да се погрижа за себе си, Еми. Нищо не е станало.

Досадникът учтиво кимна на Еми.

— Мисис Талбът.

Еми го удостои със студен поглед и демонстративно му обърна гръб.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита тя Оливия.

— Разбира се.

— Радвам се, че се запознахме, мис Оливия.

Преди мъжът да се обърне и отдалечи, Оливия долови в усмивката му триумф. Бе разбрал името й, независимо от нежеланието й да му го каже, но тя не можеше да си представи за какво му е. Без съмнение той просто се бе забавлявал по някакъв свой си начин.

— Толкова съжалявам, Оливия. Понякога наистина тъгувам за Ню Йорк, където подобни волности с дами не се позволяват в нито един магазин. Градове като Елкхорн са място за такива комбинации от простотия и изисканост, че не ми се приказва. Целият Запад е такъв. Няма никакъв начин да се предпазиш от неприятни личности.

Оливия все още стоеше, загледана в гърба на Гейбриъл Данахър, който се бе отдалечил и разглеждаше щанда с миньорски принадлежности.

— Кой е този досадник?

— Името му е Гейбриъл Данахър и е пълен боклук. Веднъж Силвестър ми каза да минавам от другата страна на улицата, ако го срещна. А Мери Кейт Лаудън ми пошушна, че живее в планините с две индиански повлекани. Две жени! Представяш ли си? — Тя се изкиска. — Силвестър ще ми се кара, ако разбере, че слушам такива неща. Той е убеден, че една дама не бива да разваля слуха си с подобни глупости. Както и да е, мистър Данахър има мина в планината и слиза много рядко в града. И никой не е виждал харема му, макар Мери Кейт да се кълне, че го е зърнала веднъж.

— Е, добре… — Оливия бръсна въображаема прашинка от полата си. — Две жени. Доста странно. Чувала съм, че понякога индианците имат повече от една съпруга.

— О, но те не биха могли да му бъдат съпруги, Оливия. В края на краищата той е бял.

— Какво от това! Щом един бял може да живее в такъв съюз с индианка, той със сигурност трябва да се е оженил за нея.

Еми се усмихна и поклати глава.

— Сигурна съм, че този тип мъже изобщо не се вълнуват от това какво трябва и какво не. Ако е като поне половината златотърсачи наоколо, той сигурно е търсен от закона за някое прегрешение.

Оливия махна с ръка, показвайки, че темата на разговора повече не я интересува. В края на краищата това не бе никаква тема и тя не биваше да си губи времето в мисли за някакъв непознат мъж.

— Тъкмо стана дума за Силвестър. Закъсняваме за срещата си с него.

— Той няма да има нищо против. Аз закъснявам почти за всичко. Платът, който мистър Шрайнър ми е запазил, е в такива ярки и свежи цветове! Казах му да го изпрати вкъщи днес следобед. Нямам търпение да започна завесите в детската. Сигурна съм, че рисунките ще ти харесат — малки жълтурчета и яркозелени листенца…

Оливия се усмихна нежно, заслушана в радостното й бърборене, и тръгна подир нея към изхода. Но не можа да се въздържи да се извърне веднъж към вътрешността на магазина. Гейбриъл Данахър я гледаше. Тя рязко обърна глава напред и побърза да настигне Еми.

 

 

Гейб Данахър, известен другаде и в други времена под името Уил О’Конъл, се взираше от прозореца на магазина към отдалечаващите се по прашния дървен тротоар жени. Устните му се разтеглиха в несъзнателна усмивка. Оливия. Името подхождаше на жената. Звучеше му като името на нечия строга и вечно поучаваща баба. Вярно, че не изглеждаше достатъчно стара, за да е баба, но строгостта и склонността към поучаване бяха налице.

Хенри Шрайнър излезе от вътрешната стаичка.

— Намери ли барута, който търсеше, Гейб?

— И все пак…

— Моля?

— О, да, Хенри. До амунициите, както ми каза. — Вдигна тежкия сандък и го отнесе до касата. — Колко?

Докато Хенри регистрираше продажбата и гордо се хвалеше с новата си касова машина, която бе купил наскоро от Националната компания за касови апарати, Гейб погледна през прозореца още веднъж. Дамите ги нямаше. Какво го бе накарало да се препира с тази тъмнокоса дребна жена, приличаща на малка сива мишка? Той бе саможив човек — навик, който през последните две години се бе превърнал в жизнена необходимост — и изобщо не бе в характера му да се натрапва на такива несговорчиви жени. Може би защото тя изглеждаше толкова смешна с онази шапка? Или може би интересът му към нея е бил породен от строгото облекло и силно опънатата назад коса, които някак не подхождаха на младата й кожа и очевидното удоволствие, с което се занимаваше с онази безполезна шапка…

— Това ли е всичко за днес, Гейб? — Хенри проследи зареяния поглед на Гейб. — Нещо интересно ли видя?

— Какво? О, нищо. Просто се бях замислил.

— Това всичко ли е?

— Не. Трябват ми още брашно, бекон, фасул, сол, сода за хляб… — Гейб порови в джоба на ризата си за списъка. — Хвърли вътре и две от онези червени панделки.

Хенри прегледа набързо смачканото листче хартия.

— Ще останеш ли в града по-дълго?

— Довечера си тръгвам.

— Тогава намини по-късно. Ще приготвя всичко и ще ти го сложа в някоя от онези торби, дето можеш да ги преметнеш през седлото.

— Чудесно. — Той отново погледна през прозореца. — Мисля да отида да пийна нещо.

— Това ще прогони ноемврийския студ от костите ти.

С ленива крачка Гейб се отправи по прашната улица към Силвър Пик Сълун. Както и съседният бар „Масоник Фратърнити Хол“, кръчмата бе една от малкото къщи в Елкхорн, Монтана, които бяха довършени не само отпред. Четирите стени и на двете сгради бяха направени от добре обработен дървен материал, а не като останалите — само що-годе прилична фасада, криеща зад себе си обикновена постройка от неодялани трупи. Вътре подът на кръчмата бе покрит със слама, за да поема мръсотията, течностите и недотам точно прицелените в плювалниците храчки.

Гейб седна с лице към вратата и с гръб към стената. Едно момиче развя веднага полите си към него.

— Питие?

— Уиски.

— Бутилка?

— Една чаша стига.

Гейб рядко пиеше, защото бе виждал как баща му се напива до смърт, преди майка му да стегне багажа на децата си и да отплава на борда на един кораб от Ирландия до Ню Йорк. Но точно сега имаше нужда от уиски.

Момичето му се усмихна.

— Веднага.

Липсата на един от предните зъби правеше усмивката й да изглежда повече комична, отколкото подканваща, но очите й бяха топли и добродушни. Въпреки че миришеше на пот и около шията й, изглежда, постоянно имаше линия мръсотия, би могла да даде някой и друг урок по приятелски обноски на високомерната Оливия.

— Нещо друго, мистър?

— Точно сега не, благодаря.

— Както кажете, но ако решите друго, спомнете си за мен.

И ето че той пак се замисли за жената от магазина. Колко странно, че очите й изглеждаха много по-млади от лицето, а може и така да му се е сторило поради сдържаните й маниери, които сякаш я състаряваха с години. Би могла да бъде на каквато и да е възраст между първата половина на двайсетте и втората половина на трийсетте. Не че имаше някакво значение. Той, първо на първо, не знаеше с какво бе привлякла вниманието му.

Гейб се засмя и наклони стола си назад към стената. Майка му, добре възпитана и деликатна жена, която остана дама въпреки бедността, в която завърши дните си, го бе уверила, че душата си знае работата и когато той срещнел доброто ирландско момиче, предназначено за него, нямало да може да откъсне поглед от нея. Точно така се бе случило с Мини. Вярваше, че майка му би одобрила Ездачката, въпреки че разликата между индианка и ирландка бе от земята до небето.

Гейб усети, че го обхваща мрачно настроение, както винаги, когато се сетеше за жена си. По-добре да мисли за онзи ходещ сандък с барут, дето се опита да му откъсне главата при Шрайнър. Бая кураж му трябваше на човек, за да задържи поглед върху нея и ако го направеше, бог и свети Патрик да помагат на бедния смелчага.

— Ето ти уискито, сладур.

Момичето отново му отправи беззъба усмивка, но когато той благодари само с кимване, тя се обърна и го остави. От нямане какво да прави Гейб я проследи с поглед как лъкатуши между масите на претъпканата кръчма, докато изведнъж вниманието му бе привлечено от гръмогласна ругатня.

— Мръсен гаден новобранец! Кво значи тва нямам достатъчно пари?

— Ами аз… аз…

На една маса близо до бара младо момче, чиито дрехи и чисто нови ботуши подсказваха, че току-що е пристигнал от някои по-цивилизовани места, се помъчи, заеквайки, да се извини.

— До последното вдигане имах достатъчно и мислех, че ще спечеля това залагане. Божичко! Кой можеше да предположи, че ще извадите флош роял!

Съдейки по това как се държи мъжът, шансовете му да извади флош роял бяха наистина добри, забеляза Гейб.

— Няма човек, заложил срещу Дан Кайл, дето да не си е платил залога, ясно ли ти е, новобранец такъв?

Младежът започна да бърка в джоба на жилетката си.

— И… имам часовник. Хубав. Мога да ти го дам.

— Часовник — изимитира умолителния глас на момчето Кайл за голямо удоволствие на околните, наблюдаващи с жив интерес сцената. — Можел да ми даде проклетия си часовник! — Той хвърли убийствен поглед на жертвата си. — Не е достатъчно.

Момчето бутна стола си назад и стана.

— И коня си.

— Не е достатъчно.

— Но той струва най-малко петдесет!

— Ти заложи двеста.

— Ще си ги получиш!

— Ще си ги получа, като ти одера кожата, момче.

Гейб обикновено се държеше настрана от такива работи, но слабото му място бяха гаднярите. Тази негова слабост го бе вкарвала в бели и по-рано, щеше да го вкара и сега. Новобранецът бе млад и глупав, но противникът му бе лъжлив кучи син. Не беше трудно да избере чия страна да вземе.

— Защо не си избереш някой мошеник като теб, Кайл?

Гласът на Гейб бе спокоен, но всички насочиха погледи към масата му.

Кайл присви очи.

— Ирландец, а?

Гейб повдигна чаша в мълчаливо потвърждение.

— Ти май намекваш, че мамя на карти, а?

— Не мамиш добре. Но мамиш.

— Това си е направо покана за бой, ирландецо.

Всички в кръчмата затаиха дъх в очакване. Гейб въздъхна. Винаги ставаше така.

— Точно в момента нямам друга работа. — Той се изправи и нави ръкави.

Цялата кръчма нададе окуражителни викове, когато Кайл се втурна напред. Един хубав бой щеше да посъживи малко следобеда. Преди да бяха изминали и трийсет секунди, всеки в кръчмата бе направил избора си и се бе потопил изцяло в забавлението. Нямаше смисъл да позволят на един мошеник и на някакъв си скапан ирландец да им го отнемат.