Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (19)

18.

Пътят нагоре в планината изглеждаше безкраен. Когато Оливия за първи път се бе изкачвала по него, бяха я вълнували съвсем други неща и изобщо не бе запомнила маршрута. Сега откриваше, че пътечките непрекъснато се разделят и пресичат. Наоколо бяха разработвани много мини и като че ли всяка пътека, прокарана от вагонетка, се беше запазила, само и само за да я обърква. Оставаше й единствено да се довери на инстинкта си и да се надява, че късметът е на нейна страна. Ако имаше поне малко справедливост в света, двамата мъже, които бяха тръгнали да търсят Гейбриъл, щяха да са също толкова объркани.

Това, че беше на гърба на най-бързата кобила на Еми, не й помагаше особено. Животното рядко беше излизало през дните на бременността на приятелката й и сега подскачаше при всеки шум и всяко движение в храсталака. Пък и ездаческите умения на Оливия не се бяха подобрили кой знае колко през последните седмици. Ако паднеше от седлото, кобилата най-вероятно изобщо нямаше да й обърне внимание и щеше да продължи напред.

Пътуването стана по-леко, щом стигна Тъндър Крийк. Сега просто трябваше да следва извивките на потока, за да стигне ливадите под Тъндър Ридж. Само това й оставаше, успокояваше се Оливия, като се опитваше да не мисли за снега, който затрудняваше пътуването, за слънцето, което бързо се спускаше, за опасния проход, който щеше да се наложи да минава по тъмно, и за вълците, които изпълняваха серенадите си всяка нощ, когато бе живяла в къщата на Гейбриъл.

Еми я беше предупредила, че никак не е желателно един гринго от Ню Йорк да язди сам-самичък из дивата Монтана. Романтичните й представи за Оливия и Гейбриъл Данахър моментално се бяха изпарили, щом Оливия бе споменала думата убийство.

— Убил жена си? — беше възкликнала с ужас Еми. — Оливия! А като си помисля само, че си прекарала толкова време с него съвсем сама!

— Той не би могъл да убие жена си.

— Но ако законът…

— Моите уважения към закона, Еми, но това е бил някакъв си наемен убиец. Ако Гейбриъл е бил изправен пред съда и осъден, защо тогава за него не е дошъл някой шериф или друг представител на закона?

— Може би защото хората на закона не са много и не се срещат често тук, на запад — разумно бе отбелязала Еми. — Оливия, не се забърквай в това. Ще окажеш помощ на един престъпник и как биха приели този факт в борда на директорите на болницата, в която ще работиш? Твоето бъдеще, всичко, което с толкова труд си се борила да постигнеш… Оливия, размисли!

Оливия бе размислила, но единственото, за което бе способна да мисли, бе Гейбриъл. Странно, че обвиненията против него бяха затвърдили убеждението на Еми, че двамата никак не си подхождат, а тя, Оливия, благодарение на тях бе осъзнала, че не може да го изостави. Не знаеше историята на този мъж, но познаваше самия него. Разумът и душата на Гейбриъл бяха част от нея. Ако го изоставеше сега, никога вече нямаше да бъде цяла. Да не дава господ да го обесят, застрелят, набучат на кол или каквото там правеха с престъпниците в този още нецивилизован свят, тогава голяма част от самата Оливия щеше да страда и да умре заедно с него.

Вече бе почти пладне на другия ден, когато премръзналата, гладна, изтощена и разранена от седлото Оливия стигна до къщата. Елън я посрещна на вратата, подскачайки от радост.

— Ти се върна! Казах им, че ще се върнеш! Казвах им, че няма да ни оставиш!

— Елън, къде е баща ти?

— Татко и Кати са в мината. Откриха нова жила, която…

— Трябва да идеш при тях и да предупредиш баща си, че някакъв наемен убиец е по петите му по обвинение в…

Челюстта на Елън увисна и лицето й стана пепеляво. Оливия осъзна, че не би могла да изрече на глас ужасното обвинение пред дъщерята на Гейбриъл.

— Няма време за обяснения, Елън! Дай ми лампа. Бързо! Аз ще вляза вътре. Ако някой се появи тук и попита за баща ти, кажи му, че той е заминал нанякъде. Не си го виждала от дни.

Две минути по-късно Оливия стигна входа на рудника, препъвайки се, понеже от дългата езда краката й се бяха схванали и едва ходеше. Извика името на Гейбриъл, но не получи отговор. Нямаше как, налагаше се да влезе вътре.

— Правила съм го и преди — окуражаваше се сама, — ще мога да го направя отново.

Със стиснати устни тя припряно влезе в тунела, преди смелостта й да се е изпарила напълно, и започна силно да вика името на Гейбриъл. Той я пресрещна на половината път преди края на тунела.

— Оливия! — Белите му зъби проблеснаха под светлината на лампата, когато я хвана за ръце. — Ти се върна!

Преди да успее да каже каквото и да било, той я целуна. Тя си позволи само за миг да се разтопи в прегръдките му, после го отблъсна. Кати с доволна усмивка ги гледаше някъде в полумрака.

— Гейбриъл! Насам идват двама мъже, за да те хванат. Според тях ти си търсен за… за убийство. Трябва да бягаш. Може да пристигнат всеки момент.

Хватката на рамото й се стегна също като чертите на лицето му.

— Кои са? Човек на име Кандлис? Висок? Рус? По всяка вероятност куц?

— Не. Наемен убиец на име Роджърс и някакъв тип, който доброволно си предложил услугите да го доведе дотук.

Мрачният израз на лицето му се отпусна съвсем малко. Кати пристъпи напред и го хвана за ръката.

— Тръгвай бързо, татко. Двете с Елън ще се оправим, докато намериш ново място и изпратиш някого да ни вземе.

От изражението на лицето на Кати Оливия долови, че обвиненията не й бяха дошли като гръм от ясно небе.

— Кати — каза Гейбриъл, — ти тръгвай напред, за да оседлаеш Лонгшот и да приготвиш неща за из път. Трябва да разменя няколко думи с Оливия.

Оливия възрази:

— Няма никакво време за приказки, Гейбриъл! Онези типове ще са тук…

— Шшт — каза й той нежно, щом Кати изчезна. — Яздила си чак дотук съвсем сама, за да ме предупредиш?

— Да. Естествено.

Той се усмихна.

— Ти наистина ме обичаш, нали?

— Да!

— Не си ме попитала дали действително съм убиец.

— Няма нужда. Знам, че не си.

Той я целуна отново, продължително и страстно, после я отблъсна леко от себе си и я задържа на ръка разстояние, като я поглъщаше с поглед.

— Ама че късмет имам, да те открия точно преди пак да ми се наложи да бягам. Обаче няма да се откажа от теб.

— Гейбриъл…

Той поклати глава и я пусна.

— Ще ти обясня цялата тази бъркотия някой ден. Кълна се, че ще го направя. Но както ти самата каза, в момента нямаме време. — Поколеба се за миг, после я попита: — Ще се погрижиш ли за момичетата?

— Като за мои собствени дъщери.

По мрачните черти на лицето му се плъзна кратка усмивка.

— Те ще станат твои дъщери веднага щом изясня нещата и успея да те завлека пред свещеника. — Целуна я бързо, но страстно. — Обичам те, Оливия.

— И аз те обичам.

За малко не успяха. Кати бе оседлала Лонгшот и ги чакаше при входа на тунела с привързани за седлото завивки и провизии. Гейб вече бе разцелувал близначките и тъкмо щеше да се качи на коня, когато ръмженето на Хънтър и настръхналата му козина известиха приближаването на непознати.

Двамата мъже се появиха изневиделица в края на гората на петдесет стъпки от тях. Оливия видя моментното колебание в погледа на Гейбриъл. Кракът му беше в стремето, а ръката му държеше седлото. Можеше да се метне на коня и да избяга за секунди. Очите му се стрелнаха към пушките, които двамата мъже бяха насочили към него, а това означаваше, че в прицела им попадаха и Оливия, и близначките. Кокалчетата на ръката му, хванала седлото, побеляха от напрежение. После тя се отпусна и кракът му стъпи обратно на земята.

— Просто не си струва — каза той тихо на Оливия.

— Татко! — изпищя Кати. — Можеш да го направиш! Бягай!

— Успокой се, Кати, момичето ми. Този път не искам никакви геройства.

Кати изруга сподавено. Оливия изгледа Гейбриъл въпросително, но той просто поклати глава.

— И за това ще ти разкажа някой ден.

— Проклет да съм, ако това не е господин Уил О’Конъл — изхили се Кол Роджърс. — Последния път, когато те видях, беше с примка на шията. — Той погледна към Кати и се изплю. — Май този път ще трябва да пъхна зад решетките и този дявол.

— Имаш мен — каза Гейбриъл с напрегнат глас. — Само да докоснеш с пръст някой от останалите и си мъртъв. Гарантирам ти го.

— Беше просто идея.

— Джеб? — изрече Оливия, щом вторият мъж се приближи.

— Джебейдиа Кроу? Ти ли си това? Ти ли доведе този човек дотук?

Джеб докосна периферията на шапката си.

— Как сте, мадам? Изглежда, ще останете без мъж.

— Ах, ти… ти… — Тя не можа да измисли достатъчно обидна дума.

Кати нямаше проблеми с добрия тон.

— Ти гадно, мръсно нищожество и влечуго.

— Змия! — добави Елън.

— Най-добре ще е да се качиш на коня си, О’Конъл — предупреди Джеб, — преди да съм дал урок на тези хлапета, който никога няма да забравят.

Роджърс махна с дулото на пушката си към коня на Гейб.

— Мадам, свалете онази пушка от седлото и ми я донесете. Бавно.

Оливия погледна към Гейбриъл, който й кимна. Щом Роджърс пъхна пушката в собственото си седло, накара Джеб да претърси Гейбриъл за пистолети или някакво друго оръжие. После заповяда на Данахър да се качи на коня и завърза ръцете зад гърба му.

— Не искам да рискувам — обясни с усмивка. — Този тип е доста опасен, а Ейс Кандлис го иска цял-целеничък, за да може да гледа лицето му, когато увисва на бесилото.

Джеб се изхили.

— Правим ви услуга, мадам. Този тук е от лошите… убил е жена, както разбрах. — Той се озъби зловещо към Гейб. — Колко жалко, че вече няма кой да забавлява жена ти и да вади руда от мината ти, а?

— Я стига, Кроу — изсмя се Роджърс с глас, — съмнявам се, че ще те бива в кое да е от двете.

Лицето на Гейбриъл бе като издялано от камък. Лек знак с глава доведе Оливия до него. Той се приведе, за да я целуне, докато Джеб и Роджърс сипеха остроумни съвети.

— Постарай се добре, че може да ти е за последно.

— Дано ти остане спомен за момента, в който ще усетиш примката на врата си.

Гейб тихо прошепна срещу устните й:

— Има пари. Питай момичетата къде са. Вземете ги и изчезвайте оттук.

— Гейбриъл!

— Това не е краят. Остави съобщение при Талбът къде да те намеря — прошепна той — и аз ще дойда.

Оливия прегърна двете момичета, докато тримата мъже се отдалечаваха надолу по пътеката.

— Можете да бъдете сигурни, че това не е краят — промълви тя. — Има още много време, докато краят дойде, доколкото зависи от мен.

 

 

Килията беше мръсна. Вонеше на гнилоч, повръщано, пикоч и всяваше страх, но бе за предпочитане пред гроба. Гейб бе почти убеден, че Кандлис ще го обеси без формалности. Преди две години, понеже шерифът беше негов човек, той изобщо не се бе потрудил да има съд. Вероятно сега, след като Монтана вече беше щат, трябваше да действа по-внимателно. В края на краищата един бъдещ сенатор не биваше да има тъмни петна в миналото си, като линчуване например.

Гейб се бе надявал, че ще успее да избяга по време на дългото пътуване от Елкхорн до Вирджиния Сити. Кол Роджърс беше просто човек, съвсем сам при това. Беше се разплатил с Джеб Кроу още в Елкхорн и го беше изпратил да си гледа своята работа. Като всеки човек Роджърс трябваше да спи, пък и поне два пъти дневно трябваше да облекчава естествените си нужди и навярно щеше да има мигове, в които да бъде разсеян и невнимателен. Гейб бе готов да се възползва от най-малката възможност. Ала Роджърс бе кадърно копеле — поне това трябваше да му признае. През цялото време Гейб бе овързан по-здраво и от пуйка, приготвена за печене.

— Няма значение, ако някоя от ръцете ти подпухне и окапе — бе казал той. — И без ръце пак ще могат да те обесят, стига да имаш глава на раменете си.

Е, китките му не бяха гангренясали, но чак след два дни, прекарани в затвора, бе започнал да ги усеща отново. И през двата дни в килията се беше отбивал Кандлис, за да дразни и да се хвали с бляскавото си бъдеще и да натяква за липсата на бъдеще за Гейбриъл. Данахър със задоволство видя, че куршумът му бе осакатил Кандлис трайно. Надяваше се кучият му син да се гърчи от болки всеки ден.

Ала мислите на Гейб не бяха напълно завладени от Ейс Кандлис. В тях заемаше място най-вече Оливия. Гейб прекарваше дните си в страх, а нощите в притеснения. Искрено се надяваше здравият й разум да е надделял и тя да се с измъкнала заедно с близначките от къщата и мината преди завръщането на Джеб, защото подлото копеле ясно беше изразило намеренията си. Надяваше се да не е забравила за парите, защото когато бе отворил дума за тях, тя бе разстроена и едва го чуваше.

— Събуди се, О’Конъл. Закуската!

Помощник-шерифът Роскоу затръшна вратата след себе си, щом влезе с таблата.

— Прилича ми на овесена каша тази сутрин, а мисис Елоиз е майсторка на кашите.

Помощникът Роскоу харесваше далеч повече неща у мисис Елоиз Крабтрий от кашата й. Той бе прекарал няколко часа в задушевен разговор със затворника, споделяйки всички добродетели на младата вдовица, която държеше гостилницата от отсрещната страна на улицата и готвеше за градския затвор. Помощникът Роскоу, здрав младеж, готов всеки момент да избухне в смях, от който внушителната му адамова ябълка започваше да подскача нагоре-надолу, изглеждаше щастлив, че има публика, пред която да се фука с женските си завоевания.

— Освен това има и наденица — провъзгласи помощникът. Той отвори килията и подаде на Гейб таблата. — Внимавай да не прокопаеш тунел с тази вилица — допълни през смях.

— Ще ми трябва година или две. Имам ли толкова време до пристигането на съдията?

— Кой знае!

Роскоу започваше да става небрежен в задълженията си, отбеляза наум Гейб, когато младежът се оттегли в офиса си. Задържал бе вратата отключена секунда повече от необходимото, малко по-широко отворена, отколкото би следвало, и се бе приближил милиметри по-близо от разумното. Това би могло да му коства живота някой ден, когато има затворник с по-лош нрав от Гейбриъл.

Час по-късно помощник-шерифът Роскоу отново застана пред решетките, широко усмихнат.

— Имаш посетител — обяви той. — И този път не е Ейс. — Провикна се навън: — Елате насам, мадам. Той е в приличен външен вид.

Сърцето на Гейбриъл едва не изскочи от гърдите, като видя през прага да влиза Оливия. Тя бе най-приятната гледка за очите му, облечена с елегантна рокля от Изтока, която бе в същия нюанс на синьо като очите й. Мека на вид купчина букли украсяваше главата й вместо обичайния раздърпан кок, с който я беше виждал, а на върха на купчината се мъдреше най-смешната сламена шапчица, която бе съзирал през живота си, килната под невъзможен ъгъл.

Неговата Оливия и глупавите й шапки. На Гейб му се искаше да протегне ръце през решетките, за да я прегърне и целуне и едновременно с това да я напляска. Би трябвало да е навсякъде другаде, но не и във Вирджиния, по дяволите!

— Благодаря ви, шериф Роскоу.

— Още само помощник, мадам.

Оливия дари момчето с усмивка, която би разтопила и гранит.

— Господин помощник, в такъв случай. Оценявам жеста ви да ми позволите да видя затворника. Нали не бихте имали нищо против да останем за момент насаме?

— Ами…

— Хайде, господин помощник-шериф. Нима ви приличам на човек, който би провокирал бягство?

— Не, мадам. Предполагам, че не. Викайте, ако О’Конъл ви причини някакви неприятности.

— Можете да бъдете сигурен, че ще извикам.

Веднага щом помощникът излезе, Гейбриъл избухна:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дошла съм да те посетя — отвърна тя спокойно.

— Къде са момичетата?

— С мен са естествено. Е, не са с мен. Те са във „Феървю Ин“. Не ми се искаше да им позволя да те посетят, преди да видя в какви условия те държат тук. Буквално трябваше да завържа Кати за таблата на леглото. — Тя се усмихна. — Един от твоите специалитети.

— Не желая те да идват в затвора. Ти също не би следвало да бъдеш тук.

— Защо не? Имате нужда от поддръжници… мистър О’Конъл. Уил О’Конъл?

Той схвана въпроса й по високо вдигнатите вежди.

— Хъм… Уилям Гейбриъл Данахър О’Конъл. Данахър е моминското име на майка ми.

— Така ми каза и Кати, когато идвахме насам.

— Какво още ти каза тя?

Оливия се подсмихна.

— Разказа ми страхотна история за геройското спасяване от тълпата, готова да те линчува тук, във Вирджиния. Каза, че си убил онзи тип, който е убил майка им.

Стомахът на Гейбриъл още се свиваше яростно, щом си спомнеше онзи ден.

— Няма нужда да ми разказваш за това, Гейбриъл. Каквото и да си направил, знам, че не е било убийство.

— Предполагам, че това зависи от начина, по който определяш думата убийство — отвърна той тихо. — Двамата с Мини притежавахме ранчо на няколко мили западно от града. Девет години живяхме там, отглеждахме коне и добитък за армията и си гледахме само нашата работа. Хората по тези земи не си падат много по индианците и затова се държаха доста студено с Мини, но на нас не ни пукаше. Бяхме двамата, имахме момичетата и ранчото. Един ден се върнах от града, влязох в къщата и видях двама мъже, които бяха повалили Мини на пода. — Гейб усещаше как вътрешностите му се обръщат, щом си представи картината. — Бяха й се изредили, после, след като се бяха уморили, я бяха били просто за забавление… защото тя беше индианка. Предполагам, и защото бе имала куража да им се противопостави. Взех пушката си. Бък Кандлис бе вдигнал Мини от пода и я държеше за гърлото. Щом ме видя, я захвърли настрани, за да вземе пистолета си. Главата й се удари в един от камъните на огнището. Разцепи се, бликна кръв. Убих Бък. Брат му Ейс се отърва само с куршум в крака.

Оливия прехапа устни.

— А момичетата къде бяха?

— Кати им се развикала, щом нахлули в къщата, и те я зашеметили с удар по главата. Елън я замъкнала в спалнята и двете се скрили под леглото.

— Мили боже!

— Трябваше да офейкам веднага след бягството на Ейс, но бях като обезумял. Почти нищо не си спомням до момента, в който Ейс се върна заедно с шериф Кейл и група доброволци. Още се опитвах да събудя Мини, когато се появиха. Съдията щеше да се върне в града чак след седмица, а Кандлис искаше бърза разправа и успя да убеди шерифа да скъсят процедурата.

— И изобщо не са те съдили?

— Кандлис е голямо име по тези места, а Ейс е начело на глутницата. Не бих казал, че обвинявам шерифа, задето не му се противопостави.

— Е, аз го обвинявам! Гейбриъл, не могат да те обесят, защото си защитавал жена си и си бранил дома си!

— Разбира се, че могат, докторке. Ако ти и момичетата не се измъкнете бързо оттук, ще станете свидетели точно на това.

— Те поне трябва да те изправят на съд!

— О, да. Ще го направят. Амбициите на Кандлис вече се простират извън този град, откакто Монтана стана щат. Би желал този път всичко да е чисто и законно.

— Но те не биха могли да те осъдят! Това би било недопустимо изкривяване на правораздаването.

— Докторке, ти си по-наивна и от бебе, щом вярваш в това.

— Ще ти наема адвокат.

— Бая ще трябва да потърсиш, докато намериш адвокат с достатъчно кураж да се изправи срещу Кандлис. Пък и няма с какво друго да се защитя, освен с думата си. Моята дума срещу тази на Ейс Кандлис. Една „индианска подлога“ срещу най-изтъкнатия гражданин на Вирджиния Сити.

— Не можеш просто да се откажеш!

— Оливия — каза той нежно, — това не е твоя борба.

— Напротив, моя е! Аз те обичам!

Той се пресегна през решетките и взе ръката й в своята.

— Докторке, мисълта, че вие с момичетата сте живи, здрави и в безопасност е единственото нещо, което би ми помогнало да премина през това.

— Трябва да има нещо, което можем да направим!

— Има. Вземи момичетата и се върнете в Елкхорн. Останете при семейство Талбът или някъде другаде, но стойте далеч оттук.

— Не мога да те изоставя просто така.

— Остави ме, Оливия. Ако изобщо намеря някакъв изход от това положение, той няма да е законен и не ми се ще да се тревожа за теб и децата, когато ще засвистят куршумите.

Оливия стисна устни, за да спре издайническото им треперене.

— Намери ли парите?

— Да. Ти си доста заможен господин.

— Пестях, за да мога да осигуря бъдещето на момичетата и да наема няколко човека да се разплатим с Кандлис. Мислех, че ако опра пистолет в челото му, той може и да признае всичко пред свидетели. Така щях да получа това, което исках… свобода и отмъщение едновременно. — Той се усмихна вяло. — После започнах да желая теб повече от отмъщението. Надявах се да избягам надалеч и да забравя всичко това. Жалко, че законът няма кратка памет.

— Използвах част от парите, за да наема двама души да наглеждат мината. Тед Браун и Руфус Холинс. Опасявах се, че Джеб може да си я присвои. Той се появи в деня, преди да тръгнем, но Тед и Руфус бързо го изгониха.

— Слава богу, че не си е присвоил правата над теб.

Тя се засмя.

— Джеб не се интересува толкова от мен, колкото от мината, обаче Тед и Руфус ще я пазят като своя.

— Могат да я вземат. Извлякох от нея това, което ми беше необходимо. Използвай парите, за да отведеш момичетата далеч оттук, където на хората не би им правило впечатление, че са наполовина индианки. Използвай ги и за себе си. Няма значение, че съюзът ни не беше благословен, скъпа. Ти си моя съпруга във всяко отношение.

Тя наведе глава, за да скрие очите си и стисна ръце в юмруци. Когато вдигна поглед, очите й бяха сухи.

— Ще се грижа за Кати и Елън, докато дойдеш при нас. Няма нужда да се безпокоиш за тях.

Гейб се почувства така, сякаш моментът на окончателното им сбогуване можеше да го задуши. Отчаяно искаше да го отложи, да се бори като луд, за да го предотврати, искаше да срине стената, която разделяше съдбите им и най-вероятно определяше за него въжето на бесилката. Оливия започваше да губи самообладание, ясно виждаше бликналите сълзи в очите й. Тя притежаваше достатъчно инат, за да не им позволи да се стекат по страните й, и беше достатъчно наивна да вярва, че за тях още има надежда. Може би най-добре бе да я остави да вярва.

— Остави ми съобщение при семейство Талбът къде мога да те намеря. Ще дойда.

Тя стисна плътно устни и ги прехапа. По лицето й се четеше борбата, която водеше, за да не се разплаче.

— Ще го направя — отвърна най-сетне.

— Ела насам. — Разстоянието между решетките не им позволи да се целунат. Можеха единствено да се държат за ръце и да докоснат носовете си.

— Кажи на близначките… кажи им, че ги обичам.

— Добре.

— Сбогом.

— Довиждане, Гейбриъл. До… до скоро. Пази се.

Гейб се загледа в отдалечаващата се фигура и усети, че няма нужда да чака въжето, за да си отиде от този свят. Животът му свършваше в този миг.

 

 

— Не знам, Ейс. Разбирам как се чувстваш, приятелю. Ако някой беше застрелял моя брат, и аз щях да се чувствам така. Бих искал да можех да ти кажа, че работата е сигурна, но не е така.

Денис Уолтърс погледна Ейс Кандлис през огромното си бюро, покрито с дела, плакати „Търси се“, правни новини и остатъци от обяда му. Радваше се, че бюрото се намира помежду им, защото ясно долавяше надигащия се гняв в мъжа срещу себе си. Ейс Кандлис бе човек с дълбоко стаени емоции и избухлив нрав. По-малкият му брат бе единственият жив роднина, откакто бяха убили стария Кандлис. Братята бяха много близки. Бяха работили упорито, за да разширят империята на Кандлис и понякога пипаха по-грубо, отколкото би следвало… но винаги действаха заедно. Когато Бък бе застрелян от Уил О’Конъл, Ейс едва не полудя от скръб.

— По дяволите, Денис! Да не искаш да ми кажеш, че съдебните заседатели могат и да пуснат този кучи син?

— Съдебните заседатели са непредсказуеми, а тук имаме само твоята дума срещу неговата. Историята му е по-различна от твоята.

— Е, ама ти на кого би повярвал? На един ирландец и индианска подлога при това или на човека, управлявал този град години наред, чийто род произлиза от първите заселници по тези земи? На кого ще повярва съдията?

— Както вече ти казах, Ейс, те са непредсказуеми. — Самият Уолтърс не знаеше на кого да вярва. Версията на Ейс звучеше съвсем убедително, но за две години човек би могъл да убеди и самия себе си в истинността на своята гледна точка. През деветте години, в които бе обработвал мирно и кротко земите си на запад от Вирджиния Сити, Уил О’Конъл бе съвсем приятелски настроен човек, макар и малко саможив. Уолтърс не го познаваше достатъчно добре, за да може да каже как би реагирал, ако завари жена си в леглото с двама мъже. Освен това О’Конъл твърдеше, че братята Кандлис са изнасилили жена му. Това със сигурност би принудило много мъже да се хванат за оръжието. — Всички тук вече съзнаваме, че сме щат, Ейс. Хората искат Монтана да прилича на цивилизована част от Съюза. Може и да го изпратят в затвора, вместо да го обесят.

— Искам да видя този кучи син на въжето! По дяволите, ако знаех, че има поне някакво съмнение, нямаше да го вкарвам зад решетките.

— Ако още ти се ще да заемеш онова място в Сената, приятелю, най-добре ще е да спреш да мислиш за раздаване на правосъдие собственоръчно.

— Е, ами ръцете на закона невинаги ги бива, нали? Не законът вкара О’Конъл зад решетките. Аз го сторих! Мамка му, Денис! Властите даже не направиха опит да го намерят. Аз разпространих обявите за залавянето му. Аз давам парите за наградата.

— Може би ако първия път бе изчакал да осъдят този човек, вместо да се опитваш да го линчуваш, властите щяха да бъдат по-благосклонни.

— Празни приказки! Единственото, което мога да кажа в случая, е законът този път да гледа добре да си свърши работата. Брат ми е мъртъв, а аз съм осакатен от това гадно копеле.

Уолтърс поклати глава.

— Ще направя всичко възможно като обвинител, за да получи най-тежката присъда, Ейс. Просто ми се искаше да имаше и друг свидетел по делото, освен теб. О, между другото, споменах ли ти, че О’Конъл вече си има адвокат?

— Какво?

— Една дама се отби при мен преди няколко дни и ми съобщи, че е наела Дъглъс Берман за защитник по делото О’Конъл.

— Евреинът? Ама че смехория.

— Той е отличен професионалист.

— Хората не го харесват много-много. — Очите му се присвиха. — Коя е тази жена?

— Името й е Оливия Барън. Беше отседнала във „Феървю Ин“ с две момичета, които май бяха дъщерите на О’Конъл.

— Още ли е в града?

— Онзи ден, след като се отби при мен, тя напусна сцената заедно с момичетата. Купили са билети за Булдер. Проверих.

— Трябваше да ми кажеш.

— Защо? Човекът има право на защита и ако О’Конъл си има някоя, това всъщност никак не те касае. Ти имаш сметки за уреждане с него.

— Проявил си достатъчно любопитство, за да провериш накъде е тръгнала тя.

— Аз отговарям за обвинението. И обичам да си водя записки за всичко, което има нещо общо със затворника.

Ейс се усмихна и по гърба на Уолтърс полазиха тръпки.

— Така разбирам и аз нещата, Денис. Съвсем по същия начин.

Един ден по-късно Ейс влезе в кабинета на шерифа за обичайната си среща със затворника. Понякога той просто седеше и го гледаше мълчаливо, сякаш омразата му можеше да умъртви нахалното ирландско копеле. Друг път засипваше О’Конъл с описания на обесвания, на които бе присъствал, разказваше му как мъжете се гърчели, докато примката се затягала, как езикът се подувал, очите изскачали от орбитите си и всички се изпразвали в гащите си, щом животът отлитал от тях. В продължение на две години си беше представял обесването на О’Конъл, сега му се искаше и самият О’Конъл да го види в най-големи подробности.

Днес обаче имаше намерение да говори за нещо друго. Денис Уолтърс приятелски го беше предупредил за действителното положение на нещата, а Ейс Кандлис не беше от хората, които биха гледали със скръстени ръце как им се изплъзва дългоочакваното правосъдие. Законът му дължеше това обесване или поне смърт заради убийството на брат му Бък и куршума, който го беше осакатил за цял живот.

— Здрасти, О’Конъл! Доволен ли си от новото си жилище?

Затворникът го изгледа безмълвно като някакво безсловесно животно. В очите му светеше омраза. Кандлис се надяваше копелето да изгаря от нея, надяваше се тя да го гризе така, както бе яла собствената му душа години наред. Скоро омразата на Ейс щеше да бъде удовлетворена. О’Конъл щеше да умре с разяждащата го злост и Кандлис имаше намерение да я направи още по-горчива.

— Какво чувам, в града една дама питала за теб. Сладураната даже ти наела адвокат — каква доброта! С нея имало и две деца. Сладки малки момиченца, така ми казаха, нищо че са мелези. — Той се усмихна. — Естествено и аз самият обичам да вкусвам индианки от време на време.

Кандлис с удоволствие забеляза яростния пламък, който се разгоря в очите на жертвата.

— На колко са сега сладурчетата? Дванадесет, тринадесет? Малко младички, но все пак достатъчно големи.

— Ти имаш сметки за уреждане само с мен, Кандлис.

— Да, така е, нали? Ти уби брат ми, О’Конъл. Брат ми беше единственото ми семейство. Понякога си мисля, че е много по-болезнено да видиш как семейството ти умира вместо да умреш самият ти.

— Тук единственият слушател съм аз. Така че можеш да си спестиш лицемерната роля на нещастна жертва. Брат ти си получи заслуженото и ако се бях прицелил по-добре, и ти щеше да го последваш. Ти изнасили жена ми, би я и накрая я уби.

— Някаква индианка! — разбесня се Кандлис. — Ти уби брат ми заради някаква си индианска пачавра!

— Моята съпруга! Майката на децата ми!

— Пачавра, по дяволите! Ние просто се позабавлявахме и ако тя не се беше разфучала, нямаше да има нужда да й посмачкаме фасона. Убихме я случайно. Стана толкова по наша вина, колкото и по твоя.

О’Конъл го измери с поглед, който, ако можеше, би го убил на място.

— Моят брат. Единственото ми семейство. Точно както и онези мелезчета, дъщерите ти, са твоето единствено семейство. Ще ми се добре да си помислиш колко беззащитни ще са те, щом увиснеш на въжето.

— Те едва ли са безпомощни и беззащитни, Кандлис.

— Може дори да поискам от властите да ми дадат настойничество над двете хлапета. Благороден жест, не мислиш ли, да се нагърбиш с грижата за дъщерите на врага си. Това сигурно ще ми донесе някой и друг глас в повече.

Лицето на затворника бе като издялано от камък, но Кандлис долови дълбоко в очите му надигащото се отчаяние.

— Знам къде е къщата ти, О’Конъл. Знам също и името на жената, която е била с тях. Даже и да не се върнат в колибата ти, пак ще ги открия. Аз съм могъщ човек. Никой не може да се крие от мен задълго.

Изхили се, като видя, че отровните му стрели попадат точно в целта.

— Помисли си за това. Помисли какво бих могъл да направя с тези момичета, след като си отидеш от този свят, а може би и преди това, защото оттук няма как да ми попречиш. Младите девойчета са толкова нежни създания. Могат лесно да бъдат пречупени.

Кандлис се обърна да си върви, когато видя как О’Конъл сграбчи железните решетки на килията си. Кокалчетата му бяха побелели, лицето бе сурово и мрачно.

— Просто си помисли за това, гадно копеле такова. Може би ще поразсее мислите ти от предстоящото обесване.

 

 

Час по-късно конски тропот премина покрай сградата на затвора. Каменен къс се удари в решетките на прозореца и се заклещи между две от тях. Гейб успя да го вземе, преди помощник-шерифът Роскоу да надникне през вратата.

— Какво беше това?

Гейб посочи с глава счупения прозорец.

— Някой хвърли камък.

— Проклети хулигани. Тази нощ май ще постудуваш, О’Конъл. Няма да мога да го оправя преди сутринта.

Гейб вдигна рамене.

— Може да се промуша през решетките.

Роскоу го изгледа с такова подозрение, като че ли Гейб наистина би могъл да се измъкне през отвор от три инча.

— Може би ще е най-добре поне да го закова с дъски. Ще ида да поговоря с Джейк Милър веднага щом намеря кой да ме замести в офиса.

— Да, направи го.

Щом Роскоу излезе, Гейб огледа нещото, което бе привързано за камъка. Ако не грешеше, това трябваше да е ключът за вратата на килията му. Усмихна се. Кандлис си го биваше. Когато искаше нещо да стане, се стараеше наистина да го постигне.

Клопката бе прекалено явна, за да има за какво да се усмихва, но между Уилям Гейбриъл О’Конъл и Ейс Кандлис не бяха необходими намеци. И двамата добре знаеха какво искат, ала само един от тях щеше да го получи.