Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (18)

17.

Надеждата на Оливия, че болките на Еми са фалшива тревога, угасна, щом прегледа пациентката. Контракциите бяха истински и Еми бе загубила ума и дума от паника — не толкова заради болката, а от страх, че ще изгуби и това дете, както останалите.

— Успокой се, Еми. Чака те доста работа, за да излезе детето ти на бял свят здраво и читаво.

— Не, Оливия! — Лицето на Еми стана пепеляво. — Не ме залъгвай. Кажи истината. Губя детето, нали? Още е толкова рано! Прекалено рано! О, господи, помогни ми! Мислех, че поне това…

— Еми! Успокой се! Няма да помогнеш нито на себе си, нито на детето, ако изпаднеш в истерия. Да, рано е, но не много. Може и да сме сбъркали със седмица-две при изчисляването и при всички случаи ти си след осмия месец. Бебето ти сигурно ще е съвсем здраво, само трябва да го родиш спокойно.

От Силвестър нямаше никаква полза. Той се беше отпуснал на леглото, вкопчен в ръката на Еми, и като в транс шепнеше името на жена си, докато Оливия казваше на мисис Гризолм да донесе чисти чаршафи.

— И ако обичате, сложете силен чай, мисис Гризолм. В големи количества. Това може да отнеме доста време. Имаме ли кого да пратим за акушерка?

— Аз ще ида, доктор Барън.

Еми изпищя и Силвестър простена заедно с нея. Оливия сложи ръце на корема на Еми и установи, че контракциите са още много слаби. Еми се задъхваше по-скоро от страх, отколкото от болка.

— Не беше чак толкова зле, нали, Еми?

— Н-н-не.

— Като за начало на родилните болки всичко изглежда съвсем нормално, скъпа. Опитай се да не се тревожиш.

Силвестър се беше хванал за главата и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ревне. Оливия го хвана за ръка и го дръпна настрани.

— Силвестър — меко му каза тя, — така само засилваш страховете на Еми и никак не й помагаш.

— За бога, Оливия! — зашепна трескаво Силвестър. — Кажи ми, че тя няма да умре! Моля те! Не бих могъл да живея без нея! О, боже, за всичко съм виновен аз!

Оливия го потупа по ръката.

— Защо просто не изчакаш долу?

— Не. Трябва да бъда с нея. Това може би са последните ми часове с нея…

— О, не, Силвестър. Не мога да се оправям с двама пациенти наведнъж. Ела с мен.

Оливия се изненада, като видя, че Гейбриъл е още в гостната. Беше решила, че си е тръгнал, когато бе изхвърчала от стаята, за да се погрижи за Еми. Като го видя да стои там насред стаята, самообладанието й се разклати. Беше изтикала собствената си сърдечна болка назад в съзнанието си, за да се погрижи за нея, след като премине кризата на Еми, но сега тя заплашваше да помете издигнатите пред нея прегради.

— Гейбриъл.

— Как е мисис Талбът?

— Тя ражда.

— Мислех, че го очаквахте чак през февруари.

— Май няма да е така. Бебетата понякога имат собствено мнение по въпроса.

От спалнята на горния етаж се чу немощен вик. Оливия се пресегна и хвана Силвестър в мига, в който той понечи да се втурне нагоре по стълбите.

— Радвам се, че си още тук, Гейбриъл. Би ли направил нещо с него, моля те? — Тя бутна Силвестър напред.

Гейбриъл вдигна вежди.

— И какво точно искаш да направя с него?

— Не знам. Заведи го някъде. Завържи го, ако трябва. Само го дръж далеч от стаята. Той е по-уплашен и от Еми и двамата взаимно подклаждат страховете си.

— Ще се погрижа за него — каза Гейбриъл с дяволита усмивка. — Да се намира някакъв алкохол в къщата?

— Виж в библиотеката. Зад онази врата.

— Хайде, Талбът. — Гейбриъл хвана Силвестър за рамото и го побутна натам, където му посочи Оливия. — Струва ми се, че имаш нужда от една глътка уиски.

Мисис Гризолм смени чаршафите на леглото и подложи мушама отдолу, докато Оливия помагаше на Еми да облече чиста нощница и я караше да крачи бавно из стаята.

— Всичката тази вода — Еми се намръщи, — ама че бъркотия.

— Раждането не е много приятен процес, Еми, но си заслужава. — Оливия се усмихна. — Поне така съм чувала от тези, които са минавали през това.

— Оливия, наистина ли смяташ, че бебето ще е добре?

— Мисля, че всичко ще е наред, Еми. Обаче не бива да губиш ума си. Според мен понякога душевното състояние определя дали едно раждане ще бъде леко или трудно.

— Къде е Силвестър?

— О, той е в добри ръце. Предадох го на грижите на мистър Данахър.

— Мили боже! — По лицето на Еми пробягна дяволита усмивка. — Ще ми се да го видя.

— Чайникът завря — каза мисис Гризолм. — Ще запаря чая и ако искате, ще отида да извикам акушерката, доктор Барън.

— Да, моля, мисис Гризолм. Два чифта ръце винаги са подобри от един.

 

 

Така и не можаха да намерят акушерката. Сестра й мислеше, че е отишла за едно раждане във фермата на Чалмър на пет мили по пътя, обаче не беше сигурна. Освен това тя трябвало да нагледа и една кобила в Булдер и ако наистина била отишла там, докладва мисис Гризолм, щяла да отсъства поне ден-два, защото конят й бил по-бавен и от трикрака костенурка.

Значи двете с мисис Гризолм трябва да се справят някак си сами, установи Оливия. Тя стоеше на площадката на горния етаж и понеже наоколо нямаше никой друг, освен икономката, не скри загрижената си гримаса. Докато Мег Гризолм беше навън да търси акушерката, Еми бе напреднала много бързо в раждането. Контракциите бяха станали по-силни и по-чести, но бебето изобщо не се беше придвижило надолу по родилните пътища. Оливия никак не харесваше това, което усещаше, опипвайки корема на Еми. Детето не бе готово за това преждевременно раждане. Още не се беше обърнало в правилна позиция и не можеше да се спусне по родовите канали. На няколко пъти беше опитала да го обърне с ръка, но не бе успяла.

— Много лошо, че мисис Гроувър я няма — въздъхна Оливия, — но съм сигурна, че двете ще се справим.

Тя забеляза, че Меги Гризолм доста пребледня след тези нейни думи.

— Напълнете едно корито с топла вода, ако обичате, мисис Гризолм. После помолете някой да донесе още дърва за огъня. Не искам Еми да мръзне.

— Днес е почивният ден на Тоби, а мистър Талбът е мъртвопиян, мадам.

— Мистър Данахър още ли е тук?

— Да, мадам. Той е при мистър Талбът, но не е пиян като него.

— Тогава помоли го да донесе дърва.

Гейбриъл изобщо не беше пиян, макар около него да витаеше лек дъх на алкохол.

— Разбрах, че си открил начин да държиш Силвестър далеч от погледа ми — каза Оливия с усмивка.

— Ваш покорен слуга, докторке. На този човек наистина му се развързва езикът, когато си пийне. Чух историята на целия му род, включително и до прапрадядото осем поколения назад, който дошъл с кораб от Англия.

Той погледна към Еми, която бе задрямала от изтощение.

— С какво още бих могъл да ти помогна?

— Чудя се дали някога си израждал бебе?

— Не. Когато се раждаха близначките, жените ме изгониха от шатрата. Казаха, че вече съм свършил моята работа. Мислех, че ти си експертът по бебетата.

— Правила съм го достатъчно често в благотворителните клиники и в женската болница в Ню Йорк. Би минало по-леко, ако имах помощ, но, разбира се, тук е и мисис Гризолм.

— Всичко наред ли е?

— Още не знам. Гледай само Силвестър да не нахлуе, залитайки, в най-неподходящия момент.

— Още малко и той изобщо няма да помръдне.

— Добре.

Денят премина в нощ, нощта в ден, а после и този ден започна да отминава и Оливия искрено се надяваше, че Силвестър действително е изгубил съзнание, понеже писъците на Еми огласяха цялата къща. Контракциите бяха много болезнени и чести, но детето не помръдваше. Много пъти Оливия се опитваше да обърне плода, но той бе упорит и не промени положението си. Косата на Еми бе пропита с пот, а лицето й бе по-измъчено и бяло от чаршафите под нея. Всяка следваща контракция изсмукваше и последните сили, останали в нея.

От Мег Гризолм не можеше да се очаква голяма помощ. Вече два пъти, откакто бяха започнали сериозните болки, тя бе излизала от стаята, защото й прилошавало. Когато бе започнала да позеленява за трети път, Оливия й каза да си върви. Жената бе така изплашена, че бе по-скоро пречка, отколкото подкрепа.

— Оливия — прошепна Еми дрезгаво в един от кратките мигове почивка между контракциите.

Оливия взе ръката й в своята. Китката бе изранена от каишите, завързани за таблата на леглото, за които се хващаше Еми.

— Откога съм така?

Оливия преброи часовете наум. Вече повече от тридесет часа.

— Много дълго, миличка.

— Ще умра.

— Не и щом аз съм до теб. — Оливия провери пулса й. Беше много слаб.

— Не може ли поне да спасиш детето?

— Най-добре ще е да спася и двама ви, не мислиш ли?

Нов пристъп на болка. Еми се изви и сграбчи въжетата. Оливия притисна ръка отдолу.

— Не напъвай, Еми. Моля те, задръж!

— Не мога! — изпищя Еми.

Оливия усещаше плода с дланта си. Натисна го, за да го измести. Бебето тъкмо започна да се извърта, когато Еми изпищя и напъна и по този начин го върна в първоначалното положение. Писъците й дълго огласяха стаята, докато накрая преминаха в жални хлипания и стонове.

— Съжалявам! Толкова съжалявам! — плачеше Еми.

— Няма нищо, Еми. Вината не е в теб.

— Моля те, спаси бебето ми.

— Какво е едно бебе без майка? — Тя пое ръката на Еми и нежно я стисна. — Еми, чуй ме…

Оливия бързо и открито обясни какво трябваше да се направи. Беше присъствала на цезарово сечение като студентка. И майката, и бебето бяха починали след четиридесет и осем часа, но бе чула, че понякога, макар и рядко, тази операция имала успех. В това беше единственият шанс за Еми.

— Направи го, Оливия — прошепна Еми през сълзи, — просто го направи. — Тя стисна ръката на Оливия. — Ако не стане, скъпа приятелко, моя най-скъпа приятелко, обещай ми, че няма да обвиняваш себе си. Обещай ми.

— Обещавам — каза Оливия, убедена, че никога не би могла да спази това обещание.

— Ако аз умра, а бебето оживее, грижи се за него заради мен, моля те.

— И двамата ще оживеете. Ще се погрижа за това.

Връхлетя я поредната контракция и Оливия остави Еми да стиска пръстите й, докато болката премине. Когато Еми се успокои за сетен път, тя излезе от стаята и избърса сълзите, бликнали в очите й. После извика Гейбриъл.

 

 

Джебейдиа Кроу гаврътна от „конския тропот“ и доволно обърса уста. Напитката си я биваше, стопляше го от главата до петите, а в нощ като тази човек имаше нужда от нещо сгряващо. Естествено имаше и други начини за подгряване на кръвта, но „конският тропот“ бе добро начало. Забеляза Сали Милувката да бърше масите до бара и се ухили. Тази вечер имаше достатъчно пари, за да бъде с нея цяла нощ, благодарение на двама тиквеника от флотационната, които си мислеха, че ще сгащят стария Джеб, ама не. Беше си наваксал за загубите от цялата седмица, а и бе спечелил малко отгоре. Тази нощ добре щеше да се позабавлява със Сали. Но още една доза „конски тропот“ щеше да се отрази добре на вътрешностите му. Обирането на онези двамата бе разпалило жаждата му.

Махна на Сали, но всеки път, когато се опитваше да я повика, тя се извръщаше на другата страна. Накрая й извика. Проклетата курва ще се научи на обноски, преди да е свършила нощта, закани се той.

Но Сали пак не дойде. Ругаейки на висок глас, Джеб се дотътри до бара и тресна халбата си.

— Какво пиеш? — попита барманът.

— „Конски тропот“. Още един. Не може ли да обслужат човек на масата му?

Барманът повдигна рамене.

Докато му наливаха питието, Джеб съзря някаква мърлява обява на ръка разстояние по барплота. Ненадейно осъзна, че познава лицето на рисунката.

— Кво пише тук? — Обърна листа към бармана.

— Търси се — отвърна мъжът, — човек на име Уил О’Конъл. За убийство.

— О’Конъл? — Джеб се изхили, като забеляза явната прилика с Гейбриъл Данахър. — Знаех си, че съм виждал тази мутра някъде. Убийство, а?

— Някакъв тип на име Роджърс остави две-три обяви преди няколко дни. Каза, че ще плати добре на онзи, който знае къде се крие О’Конъл. Помислих си, че лицето ми е познато, но не се сетих откъде.

— Къде е този тип Роджърс?

— Каза, че ще се върне в града във вторник сутринта.

— Предай му да потърси Джебейдиа Кроу. Отседнал съм в „Грандхотел“. Кажи му веднага, щом го видиш. Няма да съжаляваш.

— Става. Точиш се за наградата, а?

— Ами, просто искам справедливо възмездие. Не бива да оставяме убийците свободно да се мотаят наоколо.

Джеб се върна широко усмихнат на масата си с пълна чаша в ръка. Тази вечер май удари голямата печалба. О’Конъл, или Гейбриъл Данахър, щеше да съжалява, че е ядосал Джеб Кроу. И Джеб Кроу вече нямаше да си съдира задника от работа за количка сребро. Щеше просто да наследи цяла мина.

 

 

Оливия изтощено се облегна на една от колоните на верандата на къщата на Талбът и от очите й бликнаха дълго сдържаните сълзи. Беше поела голям риск, невероятен риск, ала нима бе имала друг избор — факта, че Еми и малката й дъщеричка бяха добре, тя отдаваше по-скоро на чудо, отколкото на своите лекарски умения.

Чудо и човешка помощ, защото не би могла да извърши операцията без решителната подкрепа на Гейбриъл. Той беше следвал инструкциите й дума по дума и бе използвал точно толкова хлороформ, колкото бе необходимо, за да не излезе Еми от упойката. Бе потапял инструментите в съда с дезинфекционен разтвор и й ги бе подавал, когато бе имала нужда от тях, попивал бе кръвта и потта от челото й и не бе свалял очи от лицето на Еми, за да реагират навреме, ако състоянието й се влоши. После бе изкъпал малкото бебче и го бе увил в затоплени одеялца, докато Оливия бе зашивала разреза. По време на цялата операция, припомни си Оливия с усмивка, не бе промълвил и дума и лицето му бе със зеленикав оттенък. Чак след като момиченцето бе чисто и удобно настанено до Еми, Гейб бе изхвръкнал от стаята. После се бе върнал блед и доста засрамен, за да помогне на Оливия да изчистят.

Бог да го благослови, изрече тихо тя, като облегна чело на колоната. И господ да пази Еми и детето й. От родилна треска, от инфекция на разреза, от цял куп неща, които биха могли да убият майката и детето. Бебчето бе толкова мъничко! Ала всичко си му беше на мястото и момиченцето бе надало силен и възмутен вик, излизайки на бял свят. Първите няколко седмици щяха да бъдат критични. Дай боже детето да има сили да суче и млякото на Еми да е гъсто, защото миниатюрното същество имаше нужда от много храна, за да порасне.

Бледосивото небе на изток възвести раждането на новия ден. Еми и бебето й сега бяха под надзора на мисис Гризолм. Икономката припряно се опитваше да изглади лошото впечатление, което бе направило малодушието й по време на раждането, а Оливия охотно я остави да я замести. Повече от всичко на света имаше нужда от чист въздух, топла баня и много сън.

Една сянка се отдели от високия бор, който стоеше като пилон за знаме пред къщата.

— Гейбриъл! Мислех, че или вече си се отдал на заслужената си почивка, или си поел по пътя към къщи.

— Тръгвам след малко. Но исках да ти кажа някои неща преди това.

Оливия се отпусна тежко на стъпалата пред верандата. Нямаше сили да понесе още едно сбогуване. Не и точно в този момент.

— Благодаря ти за помощта, която ми оказа с Еми, Гейбриъл. Много повече от благодарна съм ти, сякаш беше пратен от бога.

Гейбриъл седна до нея и се вгледа в улицата.

— Повръщаше ми се и треперех през цялото време.

— Знам, това прави постъпката ти още по-благородна.

— Ха, ето една дума, която никой никога не е използвал по мой адрес.

— Само защото хората не те познават така, както аз те познавам.

— А какви думи би използвала, за да опишеш себе си?

Оливия примигна.

— Какво?

— Точно преди да започнат родилните мъки на Еми ти ми каза, че не те познавам в действителност, че жената, която съм опознал в хижата, всъщност не е истинската Оливия Барън — и беше права. Та аз не те познавах дори и наполовина, нали?

— Да. Така е. Нямам представа коя бе жената там горе в планината. Жената, която печеше хляб, шиеше, цепеше дърва…

— Спасяваше един миньор от смърт — добави той.

— Това също. — Тя се усмихна измъчено. — Жената, която си играеше с вълчето, цепеше дърва… и така нататък. Навярно след години, когато вече съм улегнала стара дама, ще си мисля за времето, прекарано с теб, като за сън, създаден от прекалено развихрената ми фантазия.

— Значи ще бъда само плод на фантазията ти, а?

Тя сведе очи към ръцете си, които бяха зачервени от непрестанното търкане с четка през последните часове.

— Признавам, мислех си, че медицината ти е нещо като хоби — каза Гейбриъл, — но тя е целият ти живот, нали? За нея живееш и си дяволски добра в това, което вършиш. Осъзнах го още когато видях как спаси Кати от задушаване, но после бях прекалено погълнат от женското в теб и забравих, че в теб има нещо много особено и то не се дължи на половата ти принадлежност. Ти си нещо невероятно, докторке. Другите знахари в този забравен от бога край нямаше да могат да спасят Еми. Ти си съвсем друга.

— Медицината стана моя страст, откакто бях на възрастта на Елън и Кати.

Той помълча, после додаде с лека усмивка:

— Ти имаш и други страсти.

— И аз така открих.

— Знаеш ли, казах някои неща, които трябва да оттегля. Обвиних те, че нямаш достатъчно смелост, за да се влюбиш… най-вече защото бях полудял при мисълта, че ще те изгубя.

— Влюбих се — кротко каза Оливия, — просто не ми достигна смелост да преобърна живота си с главата надолу заради тази любов.

— Не ти вярвам. След като те наблюдавах снощи, съм убеден, че имаш кураж да направиш каквото и да било, стига да го искаш достатъчно.

Беше толкова уморена, че не можеше да мисли, само чувстваше. Чувстваше, че не желае той да си тръгва.

— Обичам те, Оливия. Съгласен съм да те деля с медицината.

Когато вдигна поглед към него, бе сигурна, че цялата й душа е изписана в очите й.

Неговите устни се извиха в болезнена усмивка.

— Помисли си за това, Оливия. Не се връщай в Ню Йорк, преди да помислиш за това и… това.

Той я притегли към себе си, за да я целуне. Устните му се отъркаха в нейните, заиграха се, вкусиха я, после я покориха. Оливия нямаше сили да устои на топлината, която нахлу в нея, щом Гейб отвори устата й. Нежно, но неотклонно той я зарази със своята страст и завладя душата й. Тя нямаше никакво желание да се бори с него и с крещящата нужда на сърцето си.

— Помисли за това, Оливия.

Още й се виеше свят и сърцето й препускаше лудо, когато силуетът му се стопи в сивия здрач на зората.

 

 

Оливия никога не бе осъзнавала колко радост може да има в едно семейство. Нейното собствено семейство бе наблягало повече на достойнството и въздържаността, отколкото на обичта. Любовта между нея и родителите й се подразбираше, но рядко намираше физически изблик. Питаше се дали те някога се бяха гордели с нея така, както семейство Талбът се гордееше с малката Дженифър.

На сутринта — една седмица след раждането на бебето, Талбътови излъчваха повече топлина от огъня, до който бяха седнали. Еми за първи път бе станала от леглото и Силвестър пърхаше около креслото й като загрижена квачка, ту оправяше възглавниците, ту изтръскваше одеялото, суетейки се съвсем ненужно. Бе препълнен с излишна енергия, откакто се бе съвзел от ужасния махмурлук, който бе резултат от участието му в раждането. Поне веднъж на час обявяваше, че успешното раждане било истинско чудо, Оливия била светица и даже Гейбриъл Данахър в крайна сметка се оказал добър човек. Тук на запад, бе обявил той на Оливия, след като бе разбрал каква е ролята на Данахър при раждането, хората не бивало да се съдят по миналото им. Старите деяния изобщо не доказвали, че човекът не струва и след споделените часове и бутилки с Гейбриъл Данахър Силвестър бе решил, че що се отнася до него, мистър Данахър бил човек на място. А на всичкото отгоре бил задължен до гроб на този мъж.

При непрекъснатите повторения на Силвестър по този въпрос Еми само кимаше с глава в съгласие и се усмихваше, а в очите й проблясваше игрива искрица.

Еми се настани по-удобно в стола пред камината.

— Ох, как ме боли! Сигурно е време вече да храня Дженифър.

Силвестър се изчерви до уши при тези думи.

— В такъв случай ще ви оставя сами за малко, дами. Имате ли нужда от нещо, преди да тръгна?

— Не, Силвестър. Благодаря.

Еми разкопча нощницата си и повдигна бебето към пълната си гърда. Дженифър засука лакомо и синкавото мляко потече по брадичката й и изцапа нощницата на Еми. Оливия с усмивка наблюдаваше трескавите усилия на момиченцето. То беше наддало и разцъфнало през изминалата седмица и от сбръчкана червена маймунка се бе превърнало в здраво розово бебе. Еми също бе разцъфнала. На лицето й неизменно светеше усмивка, а очите й блестяха. Кърмата й бе обилна и богата и до този момент нямаше признаци за родилна треска или някоя друга болест, която би могла да попречи на възстановяването й. Изглежда, след като бе прибрала две от децата й, Майката Природа бе решила да дари с благословията си Еми Талбът.

А самата Оливия още не се беше отърсила напълно от умората. От време на време през седмицата й бе хрумвало, че най-сетне трябва да се замисли за завръщането си у дома. На Еми вече нямаше да й е необходима помощта й и животът, който Оливия си бе предначертала, я очакваше в Ню Йорк. Там бяха семейството и приятелите й, работното място в болницата за деца и жени „Ню Ингланд“, изтънчените магазини, театрите, ресторантите, оживените улици и алеите за разходки в парка. Там нямаше да го има шума на вятъра в короните на боровете, който да я буди рано сутрин, нито пък чистото лазурно небе над Монтана, чийто блясък стопля очите. Тропот на карети и хорска глъч щяха да изпълват нощите вместо самотната песен на вълците и тя щеше да спи сама в огромното си пухено легло, вместо да се гуши в топлите прегръдки на Гейбриъл на сламеника.

Би могъл да я дели с медицината, така й беше казал Данахър. А тя имала куража да направи това, което би пожелала. Дали наистина бе така? Дали действително можеше да промени живота си из основи заради един мъж, когото не познаваше добре, просто заради любовта си към него?

Оливия се чувстваше така, сякаш вървеше по острието на бръснач на върха на Тъндър Ридж. Стъпка в едната посока и тя щеше да се потопи в скучно, премерено бъдеще, изпълнено със самота — неща, които преди да срещне Гейбриъл Данахър не й бяха правили впечатление. А от другата страна се простираше бъдеще, изпълнено с толкова възможности и несигурност, че чак я хващаше страх.

— Изглеждаш уморена, Оливия, скъпа. — Еми с усмивка вдигна очи от сучещото бебе. Усмихваше се непрекъснато от мига, в който бе излязла от упойката и бе разбрала, че има момиченце. — Много егоистично от моя страна е да те държа все край себе си. Защо не поизлезеш навън да глътнеш малко чист въздух? Слънцето изглежда толкова приветливо.

— Да, нали? Кой би си помислил, че това е възможно в края на януари? Може и да се поразходя. Липсата на движение винаги ме е потискала.

— Ако отиваш към града, би ли проверила, моля те, за иглата, която бях поръчала за Силвестър в бижутерския магазин до Шрайнър? Бяха ми обещали, че ще е тук още по Коледа.

— Как не ги е срам да се бавят толкова!

— Е, скъпа, това тук не е Ню Йорк все пак.

— Да, наистина.

Свежият януарски вятър поободри малко духа на Оливия. Въздухът ухаеше на дим, а в далечината се виждаха блестящите снежни върхове на планината.

Мисис Кови от малкия бижутерски магазин до Шрайнър се извини, че иглата на Силвестър още не била пристигнала. Понеже не й се искаше да се прибира вкъщи, Оливия влезе в магазина за захарни изделия на Форд и си купи ментови бонбони. После се отби при Шрайнър. Шапката, която според Гейбриъл би подхождала единствено на миньорско муле, още беше там. Оливия се усмихна на спомените, които се събудиха от вида й.

— Това е една прекрасна шапчица, нали, мис Барън? — усмихна се съпругата на Хенри Шрайнър през пътеката. — На вас много ще ви прилича, не смятате ли? Пробвайте я, ако искате.

— Не, благодаря, мисис Шрайнър. Днес просто разглеждам витрините. Колкото да минава времето.

— Да, скъпа. Мъжете просто не разбират какво забавление би могло да бъде това, нали? Боже, та вие изглеждате нещо притеснена. Сигурно сте доволна, че сте се отървали здрава и читава от приключението си. Особено сега.

— Сега?

— Сега, след като разбрахме всичко за мистър Данахър, или може би трябва да кажа мистър О’Конъл. Няма как да не сте чули, скъпа. Целият град говори.

— Цяла седмица не съм излизала от къщата на семейство Талбът. — Сърцето на Оливия болезнено се сви. — Какво за мистър Данахър?

— Ами че той е от тези, дето са търсени от закона. — Тя вдигна вежди и компетентно добави: — Не че половината от мъжете в този град не са търсени някъде за нещо, така подозирам, но едно убийство определено бие на очи.

— Убийство? — Оливия едва си поемаше дъх. — Къде сте чули това?

— Един наемен убиец, поне Хенри сметна, че е такъв, макар той да твърдеше, че работи за някаква важна клечка във Вирджиния Сити…

Вирджиния Сити… Гейбриъл й беше казал, че навремето е притежавал ранчо до Вирджиния.

— … та той разпространи обяви из града, но нали знаете, мъжете тук не си падат много по преследването на хора заради миналото им. Твърде много от тях са в същия кюп. Обаче някакъв много неприятен на вид тип казал на наемния убиец, че ще го заведе до колибата на господин Данахър. Само преди час бяха тук и си накупиха провизии за пътуването… Взеха повече муниции, отколкото боб, мога да ви уверя. О, миличка, та вие пребледняхте като платно. За вас навярно е ужасен шок да разберете, че сте били толкова време в ръцете на убиец. — Гласът й се сниши от ужас. — На всичкото отгоре убиец на жени. Този тип убил индианката, с която живеел. Те, разбира се, го преследват най-вече заради убийството на мъжа.

Оливия се чувстваше като ударена по главата с чук. Гейбриъл да е убил любимата си Мини? Невъзможно. Нелепо. Бе обичал тази жена, имаше и деца от нея. Никога не би извършил подобно престъпление. И все пак той беше съвсем оскъден в обясненията си защо бе напуснал ранчото си във Вирджиния. А понякога в яда си ставаше брутален и склонен към насилие.

Не! Невъзможно! И все пак по петите му беше професионален наемен убиец и някой, който знаеше пътя към Тъндър Крийк, щеше да го води. Представи си как нахлуват на поляната пред къщата с всичките тези муниции, които бяха купили преди малко от Шрайнър. Щяха да изненадат Гейбриъл. Кати щеше да се опита да помогне и вероятно щеше да пострада. Елън също. Трябваше да направи нещо!

— Те тръгнаха ли вече? — попита Оливия.

— Кои, скъпа?

— Този наемник? Тръгнал ли е вече към къщата на мистър Данахър?

— А-а, не вярвам. Мистър Роджърс, онзи с обявите, спомена, че конят му имал нужда от нови подкови и попита къде е ковачницата. Упътих го към Грег Смут, а като го знам какъв е пипкав, сигурно ще се мотае цял ден.

Оливия се опита да запази самообладание и се усмихна сковано.

— Май съм била по-уплашена, отколкото предполагах. Благодаря ви, мисис Шрайнър.

— За нищо, скъпа. Поздравете мисис Талбът от мен, господ здраве да й дава.

— Обезателно.

Оливия буквално тичаше към къщата на семейство Талбът, без да обръща внимание на любопитните погледи, които привличаше. Знаеше какво трябва да направи и трябваше да го направи бързо.