Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (13)

12.

По-голямата част от пътуването надолу преминаваше в мълчание. Оливия яздеше взетия „назаем“ кастриран кон, който Кати нарече Кърли. Животното търпеливо следваше стъпките на Лонгшот и не й създаваше проблеми, както беше по пътя нагоре. Може би долавяше по някакъв начин, че топлата конюшня го очаква напред, в Елкхорн. Понеже Кърли този път не правеше никакви номера, Оливия можеше да се отпусне на седлото и да наблюдава колко ритмично се поклаща едрата задница на Лонгшот. Още по-интересен й се струваше изправеният гръб на Данахър, който изглеждаше като залепен за седлото си. За Оливия бе напълно необяснимо как се получава тази магическа спойка между ездач и кон, които се издигаха и спускаха ритмично и с хармония, присъща единствено на природата. А тя се кандилкаше при всяка крачка и й се струваше, че всяко движение на животното под нея я запраща в различни посоки. Никога нямаше да стане добра ездачка.

Ненадейно Оливия изпита желание Данахър да й каже поне една дума. Откакто бяха потеглили, се бе обърнал към нея само един или два пъти. Характерът му не беше лек, но чак такова мълчание не му беше присъщо. Широките му рамене почти се бяха прегърбили, сякаш и той бе погълнат от някакви мисли. Без съмнение й беше ядосан, задето трябваше да хаби време и усилия, за да я върне.

Продължаваха да яздят и тя не направи опит да наруши безмълвието помежду им. Той вече й липсваше и Оливия се мразеше за тези чувства.

Слънцето вече докосваше западните склонове, когато стигнаха спускането. Оливия усещаше болки в гърба, раменете й се бяха схванали, а лицето й бе изпръхнало от студения вятър. Беше прекалено изтощена, за да може да прикрие разочарованието си, когато Данахър обяви:

— Ами така или иначе не смятах, че потокът си е пробил път през леда толкова бързо, но си струваше да проверим.

По бузата на Оливия се търкулна сълза от гняв, объркване и усещане за изоставеност. Гняв, задето още много дни щяха да минат в очакване и притеснения за Еми. Гняв, задето бе заклещена като в капан в свят, който я объркваше и към който не принадлежеше. Гняв, че не бе толкова разочарована, колкото би следвало — и не само заради себе си. Разтревожена за Еми — да. Объркана от това, че в крайна сметка още няма да се върне към привичния за нея начин на живот. Ала нещо дълбоко в душата й изпитваше облекчение, защото днес нямаше да е последният й ден с Гейбриъл Данахър.

Припряно избърса сълзата, преди Данахър да я е видял.

— Колко време мислиш, че ще му трябва?

— Трудно е да се каже. Ако времето се задържи така топло, няма да е много. — Той обърна коня си и застана с лице към нея. Това бе първият път, когато я погледна истински, откакто бяха поели надолу. — Докторке — подхвана с известна несигурност в гласа, — майка ми ми казваше навремето, че ирландците са изобретили ината, мъжете ирландци по-специално, и аз май не падам по-долу от тях. За инатлив човек извиненията са мъчна работа, но май наистина ти дължа извинение. Съжалявам, че си зазидана тук горе. Съзнавам, че на дама като теб не й е никак леко, пък и момичетата и аз не ти помагаме особено. Като имам предвид всичко това, ти наистина се справяш достойно.

Оливия бе смаяна от това ненадейно извинение.

— Но честно казано, отново бих направил същото, ако Кати или Елън бяха болни.

Оливия се усмихна.

— Е, господин Данахър, честно да си призная, ако Кати или Елън бяха болни, предполагам, че нямаше да ви виня. Ако имах деца, навярно щях да постъпя по същия начин. Нищо лошо нямаше да се случи, ако не беше онова проклето свличане.

— Няма нужда да страдаш чак толкова, докторке. Ню Йорк няма да ти избяга, нали?

Ню Йорк щеше да почака, да. Оливия се надяваше Еми и нейното бебе също да я изчакат.

Щом поеха обратно нагоре по пътеката, слънцето се търкулна зад планинските склонове и въздухът осезаемо изстудя. По небето се понесоха ниски сиви облаци и замириса на сняг. Данахър сви в една гъста борова гора, за да направят бивак. Гъсталакът бе осеян с нападали клони, които можеха да използват, за да накладат огън, а стволовете на дърветата щяха да им правят заслон от усилващия се вечерен вятър.

— Ти стъкни огън — нареди Данахър, — а аз ще направя заслон и ще хвана нещо за вечеря.

— Само не очаквай от мен да изчистя горката животинка.

— Пък аз си мислех, че си свикнала да гледаш кръв и черва.

— Медицината не е кръв и черва, Данахър.

— По тези места няма начин да се правиш на доктор, без да налетиш на подобни работи — предупреди я той.

Ловът му отне повече време, отколкото Оливия бе очаквала. Тя беше наклала огъня — ново умение, с което, необяснимо защо, много се гордееше — и кафето вече бе завряло, когато той се върна с два заека.

— Толкова време за два заека? — подкачи го Оливия. — А Кати може да донесе два пъти по-голям улов за по-кратко време.

— Попаднах на следи, които исках да видя накъде водят. Старият Бруно се навърта наоколо.

— Мечокът?

— Точно така. Мечокът. Всеки, който обикаля из тези планини, налетява на него рано или късно. — Данахър сръчно обработваше плячката си, докато говореше. — Бруно е стар, накуцва и има лош нрав. Яде говеда, мулета, коне… и хора. Миналото лято нахлу в колибата на стария Джо Петровски през две долини. Спипал Джо, докато спял, предполагам. От стареца не беше останало много, когато го намерих.

Стомахът на Оливия се преобърна. Изведнъж загуби апетит.

— Не знаех, че мечките ядат хора.

— Повечето не са стръвници, но Бруно е стар и сакат. Интересува го лесната плячка и за мечок с неговите размери хората са лесен улов, особено ако ги сгащи без оръжие. А дори и с пушка човек трябва да улучи много точно. Не е лесно да убиеш гризли. Черепът им е прекалено здрав.

— О, боже!

Данахър сложи зайците над пламъците.

— Хубав огън. Май от теб ще излезе добър заселник на Запада, докторке.

— Огънят ще задържи ли мечката надалеч?

— Не се тревожи. Бруно е поел нагоре по долината. Вероятно търси място да се установи за зимата. Затова и проследих дирята, за да се уверя, че няма да заобиколи и да се върне. Утре трябва да си отваряме очите на четири, за да не му налетим. Това малко ще ни позабави.

— Колкото по-бавно, толкова по-добре — въздъхна Оливия.

Гейб се ухили.

— Болки в гърба?

— Болки навсякъде. Освен това не изгарям от желание да стигна колибата, където Елън веднага ще ме подхване с уроците по кърпене, пране и готвене.

Данахър се изсмя.

— Не те оставя нито за миг без работа, нали? Може и да си направила грешка, като я спечели на своя страна. А как го постигна между другото?

— Женска тайна между нас двете, Данахър.

— Каквото и да е било, жалко, че не проработи при Кати.

— С Кати нещата стоят по-различно. Предполагам, че отпътуването ми е било най-големият коледен подарък за нея. — Оливия се усмихна със съжаление. — Възпитал си това момиче като една неповторима малка личност.

— По-скоро тя сама се е възпитала, а аз просто съм присъствал на събитието.

— Баща ми навремето казваше нещо подобно и за мен.

— Бас държа, че е било така. — Гейб смушка зайците, които вече цвърчаха и ухаеха апетитно. — Мисля, че вечерята ни е готова.

Когато Данахър подаде на Оливия пръчката с набучения заек, тя се опита да измисли някакъв благоприличен начин, за да вкара месото в стомаха си, който вече къркореше в очакване.

— А… хм… как се яде заек на пръчка?

Загледа как Данахър отчекна едната кълка и заръфа месото.

— Така — отвърна й той между хапките. Сокът се стече по брадата му и накапа ризата.

— Опасявам се, че съм бягала от часовете си по дивашки обноски в училище. — Оливия направи физиономия и се опита като него да отчупи част от тялото на заека. Напразно. По пръстите й потече топла мазнина и се спусна по ръката й, обаче кълката остана на мястото си. — Прекалено ли ще бъде, ако поискам нож?

— Съвсем не. — Той измъкна нож с широко острие от калъфа, закачен на бедрото му, и небрежно го хвърли така, че да се забие в пръстта на педя от пъна, на който тя бе седнала.

— А вилица? — попита тя с надежда.

Той се престори на невежа.

— Какво?

— Ти наистина си дивак.

— Дивак, ирландец… все тая, както си мислят някои хора.

След като зайците бяха изядени, а конете напоени и нахранени, Оливия се изми колкото можа с разтопен в котлето сняг. После се зае да вчесва с гребена оплетените си от вятъра коси. Независимо колко стегнат кок затягаше на тила си, ветровете в Монтана винаги го превръщаха в сплетено кълбо. Тази вечер, след цял ден езда на открито, в косата й цареше невъобразим хаос.

— Нека аз го направя. — Данахър отмести ръцете й и взе гребена.

— Гейбриъл!

— Няма начин да не се научиш да разплиташ коси, след като живееш с двете си дъщери. С четка щеше да стане по-добре.

— Когато ме отмъкна от клиниката, не ми остави много време да стегна багажа си.

— Е, и гребен ще свърши работа. Ама бъркотията си я бива. — Той прокара пръсти през разхлабената й коса, което предизвика тръпки по целия й гръб.

Известно време седяха в мълчание, Данахър внимателно проправяше път през плетеницата, а Оливия се взираше в пламъците като хипнотизирана. Усещането на пръстите му в косата й създаваше чувствена омая и заедно с потрепването на огъня я хвърли в транс от чисто физически възприятия. Някъде в съзнанието си Оливия дочуваше гласа му, който говореше за близначките — как Елън пищяла, когато разресвал косата й, а Кати веднъж отрязала дългите си плитки и заприличала на хулиганче. Ръцете му бяха центърът на вселената й — нежният натиск на тила й, случайните докосвания на пръстите му по шията й. Силата сякаш я напускаше и на нейно място се възцаряваше ленива нега.

Колко още различни страни имаше в личността на Данахър? Брутален тип, въоръжен похитител, арогантно парвеню, любящ баща, изтънчен съблазнител, спасител, веселяк, дивак, разбойник? И сега дали играеше ролята на камериерка или на съблазнител? До този момент Оливия не бе и подозирала, че една жена може да бъде завладяна чрез ресане, ала беше убедена, че ако Данахър минеше към по-интимни ласки, щеше да й е трудно да му устои. Движението на пръстите му в косите й, плъзгането на гребена по кожата й, дланта му, която придържаше главата й и се спускаше от време на време по страните й — всичко това пораждаше дълбоко в тялото й пулсираща болка, която хем я плашеше, хем я въодушевяваше.

— Готово — обяви той след известно време. — Още ли си будна? И гък не каза през последните десет минути.

Оливия си наложи да потисне желанието на тялото си да се облегне на широките му гърди и да се предаде на онова, което би могло да последва оттук насетне.

— Будна съм.

— Най-добре е да си лягаш. Утре ставаме рано.

Надигането от пъна й костваше огромни усилия, но Оливия се справи някак си.

— Благодаря ти, че разреса косата ми.

— Беше удоволствие за мен.

И наистина го мислеше, долови тя по приглушените нотки в гласа му. Умишлено не го погледна. Бронзовото му лице с дяволито повдигнати вежди можеше да я довърши. Тя старателно сплете косата си на плитка и изми лицето си с топла вода.

— Лека нощ, Данахър.

Буквално усещаше очите му, които проследяваха движенията й, и потърси убежище в подслона. Най-сетне чу неговия отговор:

— Лека нощ, Оливия.

Тя се сгуши в тъмнината сред завивките, заслушана в пляскането на водата, докато Данахър се миеше. Ботушите му изтрополиха на земята с еднакви звуци и боровите иглички под неговите завивки изшумоляха, когато влезе под навеса. Той обви одеялата около тях двамата, за да могат да споделят телесната си топлина. Оливия не възрази. Цивилизованото благоприличие и етикет губеха смисъла си в тази пустош. Първите снежинки вече прехвърчаха покрай отвора на заслона и със свистене се топяха по живите въглени на огъня. Така вътре изглеждаше далеч по-уютно, отколкото навън.

— Достатъчно топло ли ти е? — попита Данахър. Той я беше обгърнал с тялото си, ръката му обхващаше талията й, брадичката му се опираше на върха на главата й.

Смешно, но Оливия се почувства неизказано удобно и нито за миг не изпита срам.

— Чудесно е. Да не подхване пак някоя вихрушка?

— Не вярвам.

Тя затвори очи и се предаде на усещането за тялото му, притиснато към нейното, на топлината, проникваща в порите й, на всепоглъщащата я миризма на мъжа до нея. Той сякаш излъчваше аура от мъжественост и сигурност и тя бе завладяна от нея. Някъде в дълбините на женската си същност Оливия жадуваше за повече. Искаше й се да бъде част от него, от тялото и душата му. Невъзможно. Нелепо. Никога нямаше да се случи. Никога не биваше да се случва. И въпреки това онази неразумна част от нея го желаеше.

Някъде в планината глутница вълци изпълняваше затрогваща серенада на оловносивото снежно небе. Звукът докосна струната на самотата дълбоко в сърцето на Оливия. И сякаш доловил чувствата й, Данахър се поизправи, за да види лицето й.

— Не се страхувай от вълците. Няма да ни закачат.

— В звука има толкова самота и изоставеност.

— Така е. Целият свят е самотен.

Лицето му бе прекалено близко до нейното и тя нямаше възможност да избегне целувката, която последва. Не че й се искаше. Устните му нежно се притиснаха към нейните, по-скоро за да я успокоят, отколкото да завладяват. Гейб ухаеше на пушек, печен заек и страст, а тя не изпитваше страх. Топлото напрежение, което се усили в нея, щом целувката му се задълбочи, изглеждаше правилно и естествено — част от планината също като самотния вой на вълците.

Накрая той се отдръпна. Очите му сякаш попиваха чертите на лицето й.

— Лека нощ, Оливия.

— Лека нощ — промълви тя.

Той се мушна обратно под завивките, притискайки се до тялото й. Дланта му леко помилва страните й. Никога досега Оливия не се беше чувствала така препълнена и едновременно празна.

 

 

Гейб се събуди дълго преди зазоряване. Лунната светлина нахлуваше през отвора на убежището им и навсякъде около бивака им дърветата хвърляха дълги копиевидни сенки в млечната белота. Новият сняг искреше под блясъка на зимната луна. Малката буря беше свършила.

А в гърдите на Гейб се надигаше далеч по-голяма буря. Беше започнала като любопитство, узря до привличане, а сега… Сега вече не знаеше как точно да нарече чувствата си към Оливия Барън. Така както лежаха един до друг, споделящи телесната си топлина, а нейното задниче бе допряно невинно до скута му, някои от чувствата можеха съвсем точно да се обяснят. Похот. Нужда. Животинско желание. Ала някъде под тези обикновени страсти се таеше нещо друго. Харесваше тази жена, по дяволите! Понякога тя страшно го дразнеше, но иначе му бе безкрайно интересна. В цялата й същност нямаше ни най-малка жилка подлост или дребнавост.

Ако имаше поне капка здрав разум, щеше да продължи да мисли за Оливия Барън както досега — като за ексцентрична досадна мома, която има съмнителен вкус, що се отнася до подбора на шапки, и налудничави идеи за мястото на жената в света.

Ала нали беше ирландец! Майка му неведнъж му беше казвала, че ирландците имат по-малко здрав разум от този, с който бог е дарил канарчетата.

Тя помръдна. Дишането й се ускори с приближаването на събуждането. Гейб внимателно отмести ръката си, която кротко почиваше върху гръдта й. Ако беше поне наполовина джентълмен, щеше да я отдръпне в мига, в който тя несъзнателно се бе наместила в шепата му. Обаче не беше джентълмен. Даже и наполовина, пък и никога не бе твърдял, че е.

Оливия се сгуши по-плътно в завивките и се отърка във вече възпламенения му скут. За миг Гейб си помисли, че ще изгуби контрол, ще я обърне по гръб и ще й покаже за какво служат на практика всички части на тялото, които тя бе учила по анатомия. Но не го направи. Вместо това, сложи край на мъченията си, като я разтърси, за да я събуди.

— Събуди се, докторке. Време е да поемаме на път.

— Мхммм!

— Размърдай се, жено. Ще проспиш целия ден.

Тя отвори едното си око, после го затвори.

— Още е тъмно — промърмори тихо.

— Слънцето ще се вдигне, преди да си се усетила.

— Хмм! Вън изглежда студено.

— Ставай, мързеливке! Стопли кафето. Докато си заета с това, аз ще оседлая конете.

Той се отви и си обу ботушите. Щом топлината на тялото му я напусна, Оливия отвори очи и въздъхна примирено. Сковано стана и примигна срещу бледосивото небе, където зората едва сега започваше да прогонва звездите.

— Ако някога отново легна на пухено легло, кълна се, че цяла нощ ще си мисля, че се намирам в рая.

Той й подаде вълненото палто, когато тя отмести одеялата.

— О! — възкликна Оливия. — Я виж каква красота! Новият сняг е прекрасен.

С поглед, прикован върху Оливия вместо върху снега, Гейб отвърна:

— Да-а. Гледката си я бива.

Слънцето тъкмо се беше вдигнало, когато и двамата вече бяха на седлата. Въпреки припряността, с която Данахър беше събудил Оливия, сега той поддържаше темпо, което никак не я затрудняваше. Сякаш яздеха за удоволствие. Това важеше и за Оливия въпреки болките в гърба й и схванатите мускули. Ездата приличаше на пътешествие по местата, които нямат нищо общо с реалността. Докато пътуваше покрай назъбените рътове и сънливи долини, тя нямаше чувството, че е доктор Рейчъл Оливия Барън, ексцентричната единствена дъщеря на заможен банкер, член на елита на обществото в Ню Йорк, от една страна, и всеотдайна лекарка — от друга. Да, наистина сред тези склонове тя се чувстваше по-различно, сякаш и ценностната й система и нуждите й бяха други. Част от нея, за която дори не предполагаше, че съществува, като че ли разцъфваше тук и тъгуваше при мисълта, че ще се върне към стерилния си начин на съществуване.

Докато яздеха в мълчание, Оливия не преставаше да се чуди колко естествено изглежда Данахър насред пустошта.

— В Ню Йорк ли си израсъл? — попита го тя.

— От деветгодишен. Преди това бях в Ирландия.

— И си дошъл на запад с един англичанин?

— Аха.

— Как се научи да живееш в тази дива страна? Искам да кажа — да палиш огън в снежна буря, да правиш заслон, да ловуваш, да превеждаш новаците през бури и опасни проходи?

Усмивката му я изненада, защото досега винаги щом навлезеше поне малко в личната му територия с въпросите си, пред нея се изправяше каменна стена от мълчание. Вероятно и той усещаше каква странна близост създава между двама спътници дивата пустош.

— Човек научава някои неща просто като средство за оцеляване. За другите понякога имаш късмет да следваш стъпките на наставник. След смъртта на Евъри живях с Черните крака в Северна Монтана в продължение на цяла година. Тогава се ожених за майката на близначките.

— Ездачката.

За миг той сякаш потъна в спомените си. После продължи:

— Тези хора знаят как да живеят със земята, а не отделно от нея. Истински майстори са на много полезни дейности — проследяване, лов, оцеляване. Старият смелчага — Високия мъж — бе най-добрият стрелец, когото някога съм виждал. Преди да се захване с мен, не можех да уцеля и стена на обор от десет стъпки.

— След като напусна Черните крака ли започна да се занимаваш с рудодобив?

— Не. Двамата с Мини се заселихте в едно ранчо близо до Вирджиния Сити. Земята беше евтина, а Черните крака ме бяха понаучили на някоя и друга тънкост по отглеждането на коне. — Той се подсмихна. — Що се отнася до говедата, трябваше сам да се справям. Направих доста грешки през първите две години, но накрая му хванах цаката. Справяхме се доста добре, търгувахме предимно с армията.

— И как тогава се оказа тук, в тази усамотена мина?

Вдигнатата черна вежда й подсказа, че е прекрачила границата.

— А ти, докторке? Как стана така, че сега се грижиш за болните стомаси на хората и лекуваш счупени крайници?

— Да си лекар означава много повече от това, което изброи, Данахър.

Той се засмя.

— Повечето от знахарите, които съм срещал, по-скоро биха те довършили, отколкото да те излекуват, но признавам, че когато момичетата се разболяха, бях готов да дам мило и драго, за да намеря доктор. Не бих казал, че очаквах да намеря жена обаче.

— Лекарките не са чак такава рядкост. Първата жена, която е получила докторска степен в тази страна, е била Елизабет Блекуел от Женевския колеж по медицина в Ню Йорк преди четиридесет години. Оттогава стотици жени са завършвали медицина. Даже и в Дивия запад има известни лекарки.

— А защо точно ти?

— Моля?

— Ти си добра жена. Струва ми се, че отдавна някой мъж би трябвало да те е хванал.

— Не започнах да уча медицина, за да си хвана съпруг. Станах лекар, защото това беше единственото, за което мечтаех от дванадесетгодишна възраст. От момента, в който една лекарка — Мери Путнъм, помогна на майка ми след много тежък спонтанен аборт. Тя й спаси живота. Никога дотогава не бях срещала по-компетентен, по-самоуверен и по-загрижен и посветен на страдащите човек. Точно тогава твърдо реших да стана лекар.

— Семейството ти не те ли помисли за откачена?

Оливия направи физиономия, като се сети за реакцията на баща си, когато за първи път бе споделила плановете си.

— В началото — да. Ала познанството им с доктор Путнъм, сега вече доктор Джакоби, понеже е омъжена, промени становището им. Баща ми е светец наистина. Когато най-сетне се убеди, че искам да следвам именно медицина и нищо друго, започна да ме подкрепя с цялото си сърце. Като завърших Корнъл, даде грандиозен прием в моя чест. Кълна се, че беше поканил целия Ню Йорк. После ме финансира, за да специализирам в Париж, в Екол де Медсен. За жалост много американски болници не приемат жени за практика и специализация.

— И никога ли не ти е хрумвало да се омъжиш и да имаш деца?

Оливия се замисли за момент, после отговори честно:

— Всяка жена я спохождат мисли за брак и деца, независимо от амбициите й. Много от лекарките са и добри съпруги и майки в същото време.

Данахър остана мълчалив.

— А какви са твоите амбиции, Данахър? От мината ли смяташ да забогатееш, а после да превземеш света с един удар?

За момент Оливия доби чувството, че денят бе помрачен от внезапно нахлулите тъмни сенки в очите му.

— Вече съм забогатял от тази мина — отвърна най-после той, — ала не достатъчно. Когато това стане, можеш да си сигурна, че ще получа онова, което искам, с един удар.

От израза на лицето му по гърба на Оливия пробягаха тръпки. Запита се дали не беше по-добре да не узнава някои неща за Гейбриъл Данахър.

Продължиха напред в общо мълчание. От време на време Гейбриъл поспираше, за да огледа земята или храстите около пътеката. Оливия го погледна въпросително и той обясни:

— Бруно е минавал оттук. Вървял е по пътеката нагоре. Не бих искал да налетим на него, без да сме подготвени.

— О! — промълви Оливия притеснено.

— Не се безпокой. Изглежда, че се е подвизавал тук доста по-рано от нас. Отдавна си е отишъл.

Въпреки успокоителните му думи, Оливия забеляза, че Данахър продължава да бъде нащрек. Започнаха да й се привиждат мечки гризли зад всеки дънер и тя подскачаше стреснато и при най-малкия шум.

Към обяд Данахър ненадейно опъна юздите на коня си и се ослуша.

— Стой тук.

С пистолет в ръка Гейбриъл отби от пътеката и се упъти към купчина сиви, оголени от ветровете скали. След като огледа изпитателно нещо сред камънака, той пусна предпазителя на пистолета. Оливия прие това като сигнал, че може да се присъедини към него. Побутна коня си с колене напред.

— Какво има?

Данахър дръпна един клон и пред очите й се откри вход на пещера. Слънчевата светлина проникваше навътре дотолкова, доколкото да се видят няколко телца, превърнати в кървави безформени купчинки.

— Изглежда, Бруно е открил бърлога с малки вълчета и си е направил закуска.

— О, миличките!

Пухкавите сиви кожухчета на мъничетата бяха обагрени с кръв. Лапи и главички лежаха извити под неестествен ъгъл. С пропито от кръв тяло и безволно отпуснато краче към тях се зъбеше и святкаше с очички единственото оцеляло вълче.

— Виж го ти него! — възкликна Оливия — Толкова малко, а така смело!

— Да, бива си го — съгласи се Данахър.

— На колко мислиш, че е?

— Няколко месеца. Не повече. — Гейб зареди пистолета си.

Оливия сграбчи ръката му.

— Какво правиш?

— Ще му спестя мъките. Боли го. Така или иначе няма да оцелее.

— Може би майката ще се върне.

— Ако го направи, най-вероятно ще го убие сама или ще го остави да умре от глад. Природата не е нежна майка, докторке. В нея няма място за ранени и слаби.

— Не, Данахър. Недей, моля те.

— По дяволите! Първо коня. Сега пък вълк ли?

— Мърдок вече е съвсем добре.

— Това е вълк! А не кон, който стои мирно и се оставя да бъде лекуван.

— Това е бебе.

— Бебе вълк! Тези зъби, които ни показва, може и да са млечни, но ще свършат същата работа като истинските, ако реши да те довърши.

— Можеш да му направиш намордник.

Данахър свали оръжието.

— Мили боже!

— Богохулстваш ли, Данахър? Как не те е срам!

— Не, моля се за помощ. Докторке, май дъската ти хлопа. Да предположим, че успееш да го закърпиш. Какво ще правиш с един вълк после?

— Щом го излекуваме, ще го пуснем.

— Той никога няма да оцелее, ако го оставим сам. Много е малък, а си няма майка, която да го научи как да ловува.

Тя се поколеба и вече сякаш не бе толкова уверена.

— Ще го задържим? — предложи неуверено.

— Смяташ да гледаш вълк в Ню Йорк?

— Имах предвид да остане при вас. Достатъчно малък е, за да може да бъде опитомен.

— Може би. А може би не. Вълкът не е куче.

Оливия погледна жално вълчето. То бе спряло да се зъби и сега в очите му имаше само болка и страх.

— Не можеш просто така да го застреляш.

Погледът на Оливия бе по-трогателен и от този на вълчето. Данахър поклати глава и смръщи вежди.

— Уф, господ да ми е на помощ.

Тя беше просто една невежа и сантиментална глупачка, но докосваше най-нежните струни в душата му със загрижеността си за всяко страдащо същество и замъгляваше здравия му разум. Изглежда, току-що се бе сдобил с вълк.

Може би точно внимателното отношение на Данахър към уплашеното ранено вълче бе причината да се сринат и последните резерви, които Оливия имаше към него, задето я беше отвлякъл. А може би му беше простила още преди дни, когато я бе защитил или когато бе придумал Кати да го целуне за лека нощ. Това нямаше значение. В един момент тя просто бе спряла да мисли за Данахър като за грубиян и бе започнала да го оценява като мъж, който я караше да се усмихва, когато бе край него, а понякога и да се залива от смях. През целия й живот бе имало удовлетворение от лични постижения, но много малко смях. Споделеният с Данахър смях бе прекрасно усещане.

Остатъкът от деня премина в бавна езда. Косматият им пациент, който висеше на люлка, завързана за седлото на Лонгшот, имаше нужда от постоянни грижи за раните си, а и самата местност, през която минаваха, сякаш налагаше собственото си темпо — над главите им мудно кръжеше орел, вятърът леко извиваше между клоните на дърветата, ручеите лениво клокочеха под тънка ледена кора. Оливия откри, че се усмихва почти непрекъснато, макар и представа да си нямаше защо. Данахър също доста се усмихваше, отбеляза тя. Когато го правеше, сякаш цялото му лице се озаряваше. Усмивката тръгваше от очите му и се плъзваше към устните му. Спомни си необяснимата радост, която бе изпитала, когато тази уста я беше целунала, и усети как лицето й пламна. Някой ден, каза си тя мислено, щеше да си спомня за този период от живота си като за временно умопомрачение.

Опита се да се съсредоточи върху болката в схванатите си стави и гръб. Това бе нещо, с което можеше да се справи и чрез него да възвърне чувството си за реалност.

 

 

Кати бе убедила себе си, че баща й и докторката са успели да се спуснат към Елкхорн. Не беше извършила чак толкова пакости, та господ да я накаже със завръщането на тази жена. Поне така си мислеше. Ето защо сърцето й се сви от разочарование, когато в деня преди Коледа двамата ездачи се върнаха в къщата. Тя бе очаквала само един. Глупавата Елън заподскача така, сякаш изпитваше радост от завръщането на жената.

— Още ли е затворен проходът?

Кати ядно изгледа Оливия, която тъкмо внасяше завивките и докторската си чанта в колибата. Съзнаваше, че вината за затворената пътека не е нейна, обаче толкова й се искаше да се върнат пак към обичайното за тях тримата съществуване, че възможността да обвини някого й доставяше истинско облекчение.

Докато Кривака и баща й се поздравяваха, в душата на Кати се надигаше бурен гняв. Тази натрапница, тази нищо и никаква новачка, тази безполезна жена от Изтока бе по-лоша и от драка, забита в одеялото, скатано на седлото, и от нея бе също толкова трудно да се отървеш. Така беше завъртяла главата на баща й, че той даже не схващаше колко досадна е тя и как само им се пречкаше. И което бе още по-лошо, на лицето на Оливия се изписваше много особено изражение всеки път, щом погледнеше баща й — почти приятелско, сякаш между тях двамата се бе случило нещо, докато ги нямаше.

Жената се усмихна с онази наподобяваща невестулка усмивка и се обърна към Кати, като че ли не проумяваше, че тя по-скоро би я заплюла, отколкото да говори с нея.

— Донесохме нещо, което сигурно ще ти хареса, Кати. Баща ти ми каза, че винаги си искала да имаш куче.

Гейбриъл се засмя.

— Е, не е точно куче…

— Вече е почти питомен.

— Още е бебе. Почакай, докато кракът му се оправи и порасне.

— Кученце? — попита Кати.

— Вълче — отвърна баща й. — Бруно се е навъртал наоколо тия дни и е убил цялото котило, с изключение на него. Мислех да го застрелям, но Оливия вече бе започнала да го превързва, преди да успея да вдигна пушката.

— Не е вярно. Ти го държеше, за да не мърда, докато го бинтовах.

— По-скоро се опитвах да му попреча да забие зъби в ръката ти.

— Оттогава не се е и опитвал да хапе.

Данахър й намигна.

— Изчакай да видиш какво ще стане, като ти види гърба.

— Ще трябва да ти дадем ново име — заяви Кривака. — Жената, която ходи с вълк.

— Голяма уста й подхожда повече — каза Гейб.

Душата на Кати се раздвояваше между любопитство за вълчето и яд, че говорят за нещо, което баща й бе споделил с тази жена, вместо да го изживее с нея. Любопитството победи.

— Къде е вълчето?

— Привързано за седлото на баща ти — отвърна Оливия — Ще трябва да му нагласим легло до огнището.

— Да не смяташ да замъкнеш този вълк в къщата ми и да се грижиш за него като за другите си пациенти? — В гласа на баща й се долавяше повече присмех, отколкото раздразнение, отбеляза Кати, а и погледът, който Оливия му отправи изпод спуснати клепки, бе по-скоро дяволит, отколкото гневен. Гейб се изсмя. — Да, май наистина ще го направиш.

Баща й съвсем нямаше да е толкова благосклонен, ако тя, Кати, искаше да вземе вълк в къщата. Готова беше да се обзаложи.

Бурният гняв на Кати се поуталожи при вида на вълчето, което тя нарече Хънтър, след като Оливия не бе достатъчно предприемчива да го кръсти сама. Баща й и Кривака сковаха кутия с високи стени, за да не може зверчето да излиза от нея, а Елън и Оливия застлаха дъното й с борови иглички и листа. Кати не успя да се престори на безразлична, както й се искаше, защото малката сива муцунка с вирнат нос и щръкнали уши й допадна повече, отколкото чувството на омраза, което се опитваше да подклажда в сърцето си.

Преди да си тръгне, Кривака седна до кутията, за да наблюдава как Кати ще нахрани вълчето с парченца месо. Само за няколко минути зверчето свикна да поема храната, без да хапе пръстите, които му я подаваха. Малкият умник вече взимаше внимателно парченцата едно по едно.

— Умно пале — установи Кривака, като го гледаше. — Животът му не е това, което е бил, но той го приема.

Кати вдигна очи и видя, че Кривака вече не гледа към вълчето, а към нея.

— Твоят живот не е вече такъв, какъвто беше — каза той тържествено, — и ти трябва да си умна като вълчето, Бяла кобила.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш.

— Моят живот няма да се промени. Не и докато с татко и Елън не си тръгнем оттук, за да се разправим с Ейс Кандлис.

— Ако вълкът бе отказал да се приспособи, досега щеше да е мъртъв.

Кати прехапа долната си устна.

— Катерицата ми каза веднъж, че внучката й била по-упорита и от бизон.

Кати се усмихна, като си представи сбръчканото лице на старата жена, съсредоточена да изучава старите възли и да тълкува сънищата си.

— Кажи на баба, че много малко хора дръзват да се захванат с упорити бизони.

— Вече няма бизони — напомни й Кривака.

След тези пророчески думи индианецът я остави сама с вълчето.

Същия следобед той се упъти на север въпреки отчаяните, молби на близначките да остане за Коледа. Този път щеше да поеме към зимния бивак на Бизонската гърбица, чиято сестра имаше дъщеря, наречена Пороен дъжд.

— Конегледача ми напомня, че един мъж не може без жена — заяви той.

— Аз ли ти напомням? — Баща й едва не се задави.

— Пороен дъжд е добра жена. Не е много млада, не е и много стара. Не толкова умна, колкото Голяма уста. Не се сопка.

— Не съм ти напомнил за нищо! — настоя баща й.

Кривака само се подсмихна и пое по пътя си. След неговото тръгване Кати се почувства изоставена. Индианецът я разбираше. Невинаги се съгласяваше с нея, но поне я разбираше. И баща й я бе разбирал някога, но откакто се бе появила тази жена, той нямаше време да мисли за Кати и за нейните чувства. А Елън бе преминала във вражеския лагер. Тя мислеше, че докторката е „истинска дама“, както беше отвърнала последния път, когато Кати се бе оплакала от недостатъците на тази натрапница. Собствената й сестра се бе оплела в мрежите на тази жена.

Кати прекара следобеда, поправяйки покрива на курника. Зачукването на пирони успокои донякъде нервността й, но само донякъде. Когато дойде време за вечеря, в гърдите й още имаше болезнена гневна топка, която потискаше духа й. Топката се стегна още повече, когато баща им каза, че целия следобед е учил Оливия да стреля. Те бяха прекарали половината ден в стрелба по мишена и не я бяха поканили да се присъедини към тях! Кати бе изненадана, че жената изобщо знаеше кой край на пушката е цевта, а когато баща й спомена, че Оливия имала природен усет за боравене с оръжие, Кати не можа да се сдържи и изсумтя.

— Какво беше това, Кати? — попита баща й с глас, който не предвещаваше нищо добро.

— Нищо.

— Може би утре ще научиш Оливия на някоя и друга тънкост в стрелбата.

— Имам работа.

— Утре е Коледа — напомни й Гейб с усмивка. — Мисля, че можеш да зарежеш работата и да се позабавляваш.

— Да гледам някаква си новачка да не се застреля? Ха, ама че забавно ще бъде! И за какво й е да се учи да стреля?

— Държиш се грубо, Кати.

— О, по дяволите! Тя може и да ви е завъртяла главите на вас двамата, та да й играете по свирката, но на мен не.

— Каква муха ти е влязла в главата, миличка?

— О, не! — почти изкрещя Кати на баща си напълно вбесена и объркана от чувствата, които я задушаваха. — Каква муха ти е влязла на теб?

— Мисля, че трябва да си легнеш и да поразмислиш върху държането си.

— Чудесно! Тази маса и без това е претъпкана!

Като се качи в нишата, изпита известно облекчение, макар че изразът върху лицето на баща й я накара да се почувства зле. Чу как долу си мърморят нещо и се досети, че говорят за нея. Нека си плямпат! Не й пукаше. Облече бархетната си нощница и се сви в тъмното под завивките, като с цялото си сърце желаеше нещата да станат такива, каквито бяха, преди двете с Елън да се разболеят, а още по-добре — преди майка им да умре. Кати си спомни как Ездачката им разказваше коледни приказки на Бъдни вечер. Тя подхващаше някоя от чуждоземните истории, които бе чувала от мисионерите в резервата, преместваше действието в Монтана и използваше като герои хора от народа си. Щом свършеше историята, майка й разказваше една от легендите на племето за Напи: старецът, който сътворил света от топка кал, а после взел скали, за да направи планините, прокопал речните долини, създал всички животни и птици, изваял човешките същества и повелил как да живеят.

Звукът от стъпки по стълбата прекъсна спомените на Кати за отминалите времена. Някой седна на ръба на леглото й.

— Кати?

Една ръка кротко докосна рамото й — Оливия. След като дни наред се беше грижила за нея, Кати лесно разпозна докосването й.

— Махай се.

— Не сме искали да те пренебрегнем този следобед, Кати. Мислехме, че си заета с курника.

— Остави ме на мира. Изобщо не ми пука какво си правила този следобед.

— Не бива да слушаш подмятанията на Кривака за мен и баща ти, Кати. В тях няма и капка истина. А и да имаше, даже и ако баща ти се ожени повторно някой ден, това няма да означава, че те обича по-малко.

— Върви си. Не искам да говоря с теб.

Тя чу въздишка. Тежестта се вдигна от леглото и стъпките слязоха надолу по стълбата.

Следващият ден се очертаваше да бъде сив и мрачен още от заранта и беше в пълно съзвучие с настроението на Кати. Баща й влезе рано в мината с обещанието, че ще дойде навреме за коледния обяд и размяната на подаръци. Оливия и Елън се въртяха около вълчето, което бе прегризало превръзките си през нощта, и бяха погълнати от обсъждането как да опазят ранения мармот, който живееше в кутия в другия край на стаята. Кати се запъти сама към гората, за да заложи капан за зайци. Искаше й се тази зима да има на главата си топла шапка от заешка кожа и със сигурност никак не желаеше да се мотае из къщи с Елън и тази жена.

Когато два часа по-късно се завърна у дома, бе пресрещната от Елън, която тичаше като обезумяла откъм мината с моравочервено лице, запъхтяна до изнемога.

— Кати! Мината!

— Какво?

Елън си пое дъх.

— Мината! Затрупана е. Татко… — едва промълви тя. — Татко е вътре.