Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (11)

10.

Когато небето на изток изсветля, Гейб се чувстваше така, сякаш вените му бяха пълни с олово. Въпреки уверенията си към Оливия, той не посмя да заспи в присъствието на Джеб и Слим. Цялата нощ бе лежал буден, заслушан в равномерното й дишане, усещайки топлината на тялото й, притиснато в неговото. Заслужаваше да го провъзгласят за светец, задето успяваше да сдържи ръката си да не се плъзне по съблазнителната извивка на талията й или да погали нежната изпъкналост на гърдите й. С известна доза хумор забеляза, че раменете й са строго изправени дори в съня й, но с чувство, малко по-различно от насмешка, той вдъхваше уханието на кожата и косите й, разпилени по възглавницата.

Може би ако бе стоял буден само заради гостите на тавана, нямаше да се умори толкова, но да се противи на изкушението се оказа доста тежка работа. Та той в края на краищата не бе светец. Далеч не беше.

Очите на Оливия потрепнаха и се отвориха, после пак се затвориха. Тя промърмори нещо, зарови глава във възглавницата и въздъхна. Гейб се усмихна и лекичко я тупна по нежната извивка на задните части, изкушавала го толкова много през цялата нощ.

— Ммм?

— Събуди се, любов моя.

— Ммм!

— Не знаеш ли, че в такава студена утрин съпругата е длъжна да стане първа, да добави дърва в огъня и да сложи кафето?

Тя отвори едното си око и му отправи убийствен поглед.

— Не съм никаква съпруга.

— По-добре е да убедиш ония двамата горе, че си.

— Ти си жесток човек, Данахър. Почвам да си мисля, че правиш добре, като живееш толкова далеч от цивилизацията.

— До огъня има купчина дърва.

— Кати е по-близо. Ще се оправи.

— Но тя още спи.

— Тогава убеди нашите гости, че си един необичайно внимателен съпруг, като станеш и сам свършиш това.

— Няма да повярват, докторке. Разбират ги те тия работи, повярвай ми.

— Глупости!

Накрая все пак Оливия бе тази, която стана, стъкна огъня и сложи кафето, и то не защото трябваше да играе ролята си, а както Гейб подозираше, защото като му обърна гръб, за да заспи отново, почувства издутината между тях — реакция, която Гейб бе безсилен да овладее. Тази част от анатомията му сякаш просто имаше отделно съзнание. Гледката как тя се навежда над огъня, за да напълни кафеника, никак не спомогна за успокоение на нервите му. Трябваше да отиде до Елкхорн и да се облекчи с някоя отзивчива проститутка. Отдавна не бе спал с жена и затова заставаше нащрек всеки път, когато Оливия се усмихваше, мръщеше или, не дай си боже, се навеждаше над огъня, както в момента. От безсилие му се прииска да разкъса някой или нещо с голи ръце.

Преди още утрото да бе отминало, желанието му почти щеше да се изпълни.

Оливия направи за закуска порция що-годе поносими питки с бекон, а Джеб и Слим не изпускаха от очи нито едно нейно движение, докато тя сновеше между масата и огъня. Закуската започна в напрегнато мълчание — скитниците оглеждаха Оливия похотливо, а децата се мръщеха. Елън явно се дразнеше, че е пренебрегната като готвачка, въпреки че беконът бе малко прегорял, а питките — леко сурови в средата, грях, който Елън никога не би сторила. Кати пък виреше нос по бог знае каква причина. Гейб започваше да си мисли, че дванайсетгодишните деца са извън всякаква възможност за разбиране. Затова пък Джеб и Слим бяха лесни за разбиране. Страдаха от същата болест, от която и той.

След като свърши със закуската, Джеб се оригна мощно и напрежението малко поспадна.

— Мислех си…

Подвиг, помисли си Гейб.

— Снощи двамата със Слим си говорихме за жена ти. Жените по тия места, както знайш, са нещо рядко срещано, като бяла лястовица, и това само показва, че тези, дето са останали, трябва да са при ония мъже, които могат да ги опазят.

— Интересна мисъл — призна Гейб.

— Е, аз още от началото можех да избягам с нея, но тъй като съм човек, дет обича да играе на чисто, рекох да ти дам шанс да я запазиш.

— Изглежда ми честно.

Гейб видя как Оливия се спря между огъня и масата. Бузите й бяха порозовели, но Гейб не мислеше, че е от топлината на огъня. И двете близначки запазиха каменни изражения.

— Та това е — продължи Джеб. — Мисля да се бием за нея. Ако на Слим не му беше счупен кракът, щях първо да се бия с него, а после ти щеше да се биеш с победителя. Но тъй като Слим в момента не е във форма, той отпада и оставаме двамата с теб. Може би по-късно ще се наложи да се бия със Слим за нея.

— Толкова ли си сигурен, че ще спечелиш?

Джеб само се ухили.

— Довърши си закуската тогава и да почваме.

Джеб удари с ръка по масата.

— Ти си хубав човек, Данахър. Жалко, че ще трябва да ти смачкам фасона.

— Да — съгласи се Гейб. — Жалко.

Всички се надигнаха от масата и Оливия го задърпа настрана.

— Сега му е времето да си вземете довиждане, мисис — посъветва я Джеб. — После може да няма с кого да го направиш. Но не се безпокой. Ще те накарам бързичко да го забравиш.

Гейб остави Оливия да го завлече в ъгъла, докато Джеб и Слим излязоха вън.

— Качете се на тавана! — заповяда той на близначките. — Кати, вземи пушката. Ако нещо стане, знаеш какво да правиш. Ще те държа отговорна за безопасността на Елън и Оливия.

— Да, тате. — Тя направи гримаса. — А не може ли да гледаме?

— Хайде, качвайте се.

Оливия разтърси ръката му.

— Ти луд ли си или какво? Та тоя е цяла горила! Ще те разкъса на такива малки парченца, че и аз няма да мога да те събера!

Гейб се усмихна невинно.

— Не мислиш ли, че си струва човек да се бие за теб?

— Не съм ви някаква предметна награда, предназначена за най-силния! А дори и да бях, оня тежи два пъти колкото теб. Защо просто не му кажеш, че залогът не си струва?

— Съмнявам се дали ще ме чуе.

— Тогава му кажи да си хваща пътя!

— Ти беше тази, която ги покани тук.

— О, за бога, Данахър, стига си ми правил напук! Просто му кажи, че не ставам за залог и не се бий!

Данахър се почувства поласкан от загрижеността й. Би ли могла тази дама от нюйоркския хайлайф поне мъничко да се интересува от един ирландски варварин? По-вероятно бе да се страхува да остане беззащитна заедно с близначките, ако размажат мозъка му на някоя скала.

— Не се безпокой, докторке. Ще спечеля. Може и да е горила, ама и аз не съм джудже. Освен това, дано не греша, но мисля, че съм по-бърз от него.

Подпряла юмруци на бедрата си, тя го гледаше разгневена и в същото време обезпокоена.

— А ако грешиш и загубиш?

— Тогава Кати ще се погрижи тия да си тръгнат в мир, след като изкопаят дупка за мен.

— Ти си невъзможен!

— Това е, защото съм ирландец или поне така са ми казвали.

— Е, ако бъдеш разкъсан на две, таксата ми да те събера отново ще ти струва повече, отколкото можеш да събереш от тази миничка.

— Така ли?

— Точно така!

Той се засмя.

— Ти си опака жена. А какво ще кажеш за една целувка преди битката?

— Бъди сериозен! Сега не е време за глупостите ти!

— Но аз съм сериозен. Бих почакал и след борбата, но тъй като ти си толкова убедена, че от мен скоро ще остане само червено петно, ще опитам вкуса на целувката преди това.

Устата й се отвори от изненада и точно в тоя момент устните му я покриха. Тя не оказа съпротива. Може би защото бе твърде стъписана или, точно както и той, искаше да разбере какво ще се получи от тази целувка.

Беше чудесна. Изгаряща топлина погълна тялото му, докато я придърпваше към себе си, и тя прилепна плътно към него като частичка от пъзел, паснала точно на мястото си. Гърдите и коремът й разклатиха самообладанието му, ръцете му се спуснаха по задните й части, за да я притиснат по-добре към центъра на желанието му.

Изведнъж тя се размърда в прегръдката му и магията се развали.

— Мистър Данахър!

Мина известно време, преди биенето на сърцето и дишането му да се нормализират, и въпреки протеста й, той забеляза, че и нейният пулс се е ускорил.

— Е, за това наистина си струва да се бие човек, докторке.

Тя почервеня още повече.

— Няма да се биеш за такова нещо! Не трябва изобщо да се биеш, глупак такъв!

— Време е да започвам с оная горила. Вземи кутията с мас и ела навън.

— Проклет да си, Данахър!

Разгневена, Оливия нямаше никакъв избор, освен да направи каквото й бе казано — страх, гняв и унижение я заливаха на вълни. Данахър бе също така лош, както и Джебейдиа. И двамата принадлежаха към каменната ера — тъпи, похотливи пещерни хора. Не че тя бе по-добра, обади се съвестта й. Не се бе възпротивила на целувката на Данахър както трябва.

С гневен жест свали кутията с мас от полицата. Да върви по дяволите този Данахър! Щеше да бъде накълцан или убит, а Оливия — принудена да гледа. Нещо по-лошо, тя не се съмняваше, че онова малко кръвожадно зверче — Кати, после ще прати Джеб по дяволите с пушката — безценен урок за подрастваща млада дама, а след това на Оливия и на близначките нямаше да им остане нищо друго, освен да съберат каквото е останало от Данахър и да се опитат наново да го зашият, ако изобщо е възможно.

Страхът за Гейбриъл внезапно заглуши всички други емоции. Непоносима болка й причиняваше мисълта, че той може да бъде наранен или даже убит, защитавайки я, защото всъщност точно това правеше. Никога по-рано не бе имала нужда от защита. Та това бе ужасно бреме — да разчиташ на нечия чужда сила, а не на своята.

Джеб и Данахър свалиха ризите и ботушите си и намазаха голите си гърди и ръце с маста — хем да ги предпази от студа, хем да могат да се изплъзват от хватките си. На едно огряно от слънцето място, където снегът се бе стопил и земята бе покрита с изсъхнала трева и борови иглички, те застанаха един срещу друг. Приклекнаха и се ухилиха — като немирни ученици, помисли си Оливия. После започнаха да обикалят, да се изучават с присвити очи — напрежението се виждаше ясно от издутите мускули на раменете и свиването и разпускането на юмруците. На Оливия й се стори, че дебненето продължава цяла вечност. То рязко свърши, когато Джебейдиа скочи.

Данахър пъргаво отскочи встрани и остави огромния мъж с празни ръце. Джеб се обърна и пак се спусна с наведена глава като бик. Гейбриъл се усмихна и отново отстъпи встрани.

— По дяволите! Застани като мъж и се бий!

— Само когато аз реша, момчето ми.

— Не ми се иска да те нарека страхливец, Данахър.

— Не ми се иска да ти кажа, че си ужасно грозен, гол до кръста.

Джеб изръмжа и скочи още веднъж. Този път Данахър не избегна сблъсъка. Протегна крак и препъна нападателя си, после се хвърли върху него. Вкопчени един в друг, двамата с глух удар се строполиха на земята. Затъркаляха се ожесточено и телата им мигом се покриха с безброй иглички, така че и двамата заприличаха на таралежи.

До този момент Слим бе следил боя равнодушно. Сега обаче се развика насърчително:

— Хайде, гепи го! Натисни с палци гърлото му!

Кого подкрепяше обаче — не стана ясно. Вероятно, помисли си Оливия, на дребния мъж му бе безразлично кой ще спечели — само и само да има кръв.

„Таралежите“ спряха да се валят в пръстта. Джеб се напъна да се освободи от жестоката хватка, в която го бе впримчил Данахър през гърлото. Той се замята като риба на сухо, лицето му почервеняваше все повече и повече. Данахър също усили хватката. Всяко мускулче и сухожилие по тялото му бяха ясно очертани. Представляваше брутална, но красива картина — пантера в сравнение с тромавата мечка Джеб.

Оливия неволно сви юмруци. В края на краищата Данахър щеше да спечели. Слава богу! Значи ще доживее мига, в който тя ще го убие, задето се държа като идиот.

Тогава Джеб вдигна месестите си ръце и сграбчи тила на Данахър изотзад. После наведе главата му към собствения си дебел череп и я блъсна в него — един, два, три пъти. Данахър го изтърва. За секунда Джеб се извъртя и го събори. Стовари се върху него, притисна го към земята с цялата тежест на огромното си тяло и стисна гърлото му с подобните си на кренвирши пръсти.

Ръката на Оливия неволно литна нагоре и се спря на гърлото й. Изпаднала в паника, тя се запита дали да не изтича за Кати и пушката, за да прекрати този безсмислен двубой, но с неудоволствие забеляза, че Слим има револвер.

Данахър бе толкова сигурен в победата си, глупакът му наперен! Бил по-бърз от Джеб! Друг път! Арогантно самонадеяно магаре! Какво да прави? Какво, в името на Хадес, да прави?

Данахър прекрати безполезните опити да отлепи ръцете на Джеб от гърлото си и с разперени пръсти бръкна в очите на съперника си. Джеб изпищя, пусна го и се търколи на земята, стиснал лицето си в ръце.

— О, боже! — възкликна Оливия.

През изминалите няколко дни бе започнала да мисли за Данахър като за много внимателен човек, но този Данахър, когото виждаше в момента, намазан е мас като древен варварин, със стичаща се от носа кръв, с блеснали от ярост очи на фона на охлузено лице, бе човек, когото не познаваше. Биеше се като животно. И двамата се биеха като животни. Диви, брутални, жестоки животни.

А ти какво очакваше? — запита се Оливия цинично. Юмручен бой по правилата на маркиз Куинсбъри? Това бе дивата Монтана, а не Ню Йорк и наградата в този двубой не бе някаква си натруфена купа. Наградата бе самата тя.

Оливия вдигна лице и отвори очи. Данахър бе възседнал противника си и използвайки ушите му като дръжки, блъскаше методично главата му в земята. Всеки, който не притежаваше дебелия череп на Джеб, отдавна да бе примрял. Джеб обаче само ръмжеше. Изведнъж се надигна като разярена вълна, Данахър падна от него, но успя да прекара ръка през шията му и да подпре с коляно тила му. За секунда и двамата мъже застинаха в тази поза.

— Мога да ти счупя гръбнака, момче.

Джеб изръмжа нещо като съгласие.

— Предаваш ли се?

— По дяволите, да — изхърка Джеб.

Данахър веднага го пусна. Оливия си помисли, че Джеб ще се възползва от това и пак ще го нападне, но това не стана.

— Бил си по-добър, отколкото предполагах, Данахър.

— И ти бе по-добър, отколкото предполагах. На няколко пъти едва не ме победи.

— По дяволите, като нищо щях да го направя. Ти извади късмет. — Той подръпна ушите си и удивено възкликна: — Драскотината ти е дълга цяла миля.

Двамата се запътиха към хижата, като че ли само преди минути не бяха готови да се убият един друг. Оливия гледаше след тях слисано. Слим застана до нея и докосна шапката си с два пръста.

— Лошо се получи с тоя счупен крак, мадам. Мъжът ви е корав човек, но щях да се бия с него. Вие сте хубава жена, поносима готвачка и сте много добра при кърпенето на хора.

Слим отново докосна шапката си и последва двамата мъже вътре. Оливия чу как близначките шумно слизат от тавана и възбудените им радостни гласове се сляха с весел мъжки смях. Тя въздъхна отчаяно. Монтана не бе просто див и отдалечен край, а представляваше друг свят.

След като Гейб спечели двубоя, Джеб и Слим започнаха да се държат много по-добре от преди — по техните стандарти на добро поведение, разбира се. Погледите, отправени към Оливия, бяха изпълнени с тъжен копнеж, а не похотливи. Напрежението намаля. Златотърсачите помагаха в домакинската работа, а Гейб се върна в мината.

Елън не можеше да разбере за какво беше всичкият този шум. Причината за сутрешния двубой й убягваше. Поначало не й беше ясно за какво му е на Джеб Оливия. Какво можеше да иска един мъж от нея? Тя си нямаше понятие как се поддържа къща, а готварските й умения бяха, меко казано, в началния си стадий на развитие. Изпичането на що-годе поносими за ядене бисквити или питки бе огромно достижение за Оливия. Не можеше да вземе и едно яйце изпод кокошката, без да бъде изкълвана от нея, не можеше да изкорми и една катеричка или да одере заек. За какво му е на един мъж такава жена?

Да си доктор е хубаво нещо, мислеше си Елън, но мъжът не търси точно това нещо у жената.

В известен смисъл Елън съжаляваше Оливия. С напредването на деня температурата се покачи до необичайни за сезона градуси и под снега зашумяха ручейчета. Елън забеляза, че докторката все по-често отправя поглед надолу по долината към невидимото място, където потокът се вливаше в Тъндър Крийк и оттам продължаваше към Елкхорн. Изражението на лицето й бе разтревожено и същевременно изпълнено с надежда. Вероятно копнееше да се върне при приятелите и прислугата си, при пищните си екипажи, при възклицанията на изненаданите от професията й хора. Тя мразеше уединената малка полянка и хижата, които Елън толкова обичаше. Сигурно мразеше дори и тях. Глупачката бе толкова погълната от мисълта за завръщането към комфортния си живот, че изобщо не виждаше какъв прекрасен човек е баща й. Ако научеше, че той е търсен от закона, сигурно щеше да скочи и да отиде да го предаде.

Не че Елън искаше да привърже Оливия към баща си. О, небеса, не! Двете близначки и баща им се оправяха чудесно и самички. Въпреки това присъствието на префърцунена дама като Оливия Барън ги дразнеше. Всички мъже в хижата се държаха с нея така, като че беше нещо специално, нещо, за което си струва да се бие човек. А това дразнеше още повече.

Елън остави настрана метлата и се наведе над огъня да изгребе пепелта. Чу как Оливия, надвесена над масата, въздиша над рецептата. Покъртителните й въздишки можеха да се чуят на миля наоколо, особено пък когато се опитваше да готви. Тя бе изявила желание да приготви вечерята, тъй като Елън бе заета с почистването на хижата и с прането. Елън обаче не вярваше, че докторката ще се справи. Несъмнено тая префърцунена жена искаше да покаже на всички каква готвачка е станала. Момичето подозираше, че заслугите по приготвяне на част от храната през последните няколко дни се приписват на Оливия и, разбира се, дъртата вещица не си бе дала труда да отправи похвалите към тази, която ги заслужава.

С гримаса на отвращение Елън захвърли лопатката под решетката на камината. Нервното движение вдигна облак пепел, който се плъзна навсякъде. Предната вечер огънят бе горял силно, оставяйки купчина пепел — фина и бяла като пудра.

Елън внезапно разбра как да покаже истинското лице на Оливия.

С изтичането на деня учудването на Оливия от внезапната смяна в поведението на мъжете премина в смайване. Докато сядаха за вечеря, Джеб и Слим пазеха възможно най-добро поведение. Преди това заедно с Гейб се бяха полели с ледена вода зад хижата. С измити лица и сресани назад коси, те седяха на масата със светнали лица, неизразяващи нищо друго, освен подчертан апетит. И ако в погледа на Гейб от време на време проблясваше осторожност, двамата златотърсачи явно не я забелязваха, защото продължаваха да се държат сърдечно, като че ли тримата бяха отдавнашни приятели.

Кати, разбира се, не си даваше изобщо труд да крие подозренията си към двамата. Ако баща й го нямаше на масата, пушката неизменно стоеше, подпряна на стола й. Елън не бе в настроение по причина, която Оливия не знаеше. През целия ден момичето бе мрачно.

Гейб обаче бе човекът, към когото и погледът, и мисълта на Оливия продължаваха неизменно да се връщат. Бе прекарал целия ден в мината, което й спести неудобството да разговаря с него. Тя все още се гневеше заради двубоя — заради неговата бруталност, детинщина и безполезност. Както и за нечуваната дързост да се бият за нея, сякаш бе крава, изложена на търг.

— Я да видим какво има тук? — Данахър взе чинията, поднесена му от Оливия, и вдъхна дълбоко. — Заешка яхния?

— Днес следобед Кати уби един-два заека.

— Проснах ги с прашката — уточни Кати. — По един камък за всеки.

— Добро попадение — каза Слим. — Аз никога не съм стрелял с прашка. Може би ще ми покажеш.

Лицето на Кати отрази борбата между гордостта и неприязънта й към Слим.

— Може би.

— Хубава яхния. — Гейб вдигна вежди. — Ти ли я направи, Оливия?

— Да, аз. Не се прави на толкова изненадан.

— Вие сте наистина добра готвачка, мадам — обади се Джеб.

— Добре е да се ожениш за хубава жена, но ако тя не умее да готви… — Изявлението му бе довършено от презрително изсумтяване.

— И аз така мисля. — Усмивката на Гейб изглеждаше невинна, но Оливия видя в очите му дяволито пламъче. — Мястото на жената е в кухнята! Винаги е било и винаги ще бъде.

Оливия вдигна вежди и си обеща по-късно да отмъсти за тази забележка.

— В леглото също има място — напомни им Слим с похотлива усмивка.

— Внимавай как се държиш, Слим! — сряза го Джеб възмутено. — Тук има деца.

— Не са чак такива деца, та да не знаят за какво става въпрос. По дяволите, мама се е омъжила на тринайсет години!

— Все си мисля, че майка ти никога не се е омъжвала.

— Нямаш основание да кажеш това.

— Просто си мисля — каза Джеб и посегна към бисквитите.

— Чудесно изглеждат. Жълто-кафяви отгоре — точно както ги обичам.

— Наистина изглеждат добре — съгласи се Гейб и си взе две. — Няма нищо по-хубаво от бисквитите. Едно време, като ухажвах Оливия, й виках: „Оли, момиче, не ми пука дали можеш да четеш и пишеш или се къпеш веднъж месечно, но трябва да можеш да правиш хубави бисквити“. Тогава тя толкова си падаше по мен, че веднага седна и се научи.

Джеб смръщи вежди.

— Веднъж месечно ми се вижда доста.

Гейб отхапа от бисквитата си и задъвка с ентусиазъм. Енергичното движение на челюстите обаче внезапно спря. Бронзовото му лице побледня като платно.

Оливия видя Елън да се усмихва леко и вълната на лошо предчувствие отми яда от закачките на Гейб.

Данахър пак задъвка. Устата му се изви нагоре в мъченическа усмивка.

— Добре — задави се той.

Само с една огромна хапка Джеб отнесе половината бисквита. Очите му се отвориха широко, ноздрите изпуснаха яростна въздишка и устата му се изкриви.

— По дяволите! Исусе! Какво е това?

Оливия усети как лицето й почервенява. Освен обичайните неща, в бисквитите нямаше нищо друго и тя бе следвала рецептата буква по буква. Последните две тави даже се получиха много добре. Усмивката на Елън обаче й се стори ужасно подозрителна. Малкото изчадийце се опитваше да изглежда невинно, но не можеше да скрие тази доволна усмивка. Оливия отхапа от своята бисквита и едва се удържа да не я изплюе. Имаше вкус на пепел и в зъбите й заскърца пръст.

— Добре — повтори Гейб с немощна усмивка. — Е, това е моята Оли.

— Пфу! — Джеб изхвърли остатъка от бисквитата си в огъня. — Ако това показва колко много си е падала по теб, Данахър, трябвало е да си потърсиш друга жена. Исусе Христе! Та тя се опитва да ни отрови!

Оливия не знаеше какво да прави. Гейб все още полагаше героични усилия да преглътне бисквитата си, Джеб се опитваше да премахне вкуса й, като триеше зъбите си със салфетката, а Слим се смееше така, че по бузите му се затъркаляха сълзи. Елън и Кати, седнали невинно на столовете си, се усмихваха ехидно. И двете изглеждаха доволни като змия, току-що погълнала дебела мишка.

Оливия въздъхна. Какво щастие, че бе станала лекарка. Очевидно не ставаше за съпруга и майка.

 

 

Елън бе доволна. Не всеки ден й се случваше да бие Кати по изобретателност и сестра й искрено се възхити на начина, по който бе успяла да подмени бакпулвера с пепел от огнището. В солта също бе сложила, така че тестото получи двойна доза пепел. Добра работа. Елън изпита голямо задоволство, гледайки как високомерната доктор Барън се черви, когато всички можаха да видят — или по-точно да вкусят — недостатъците й.

Елън бе изиграла хода си за собствено удоволствие. Сега обаче не можеше да заспи и се взираше в тъмнината, мислейки каква форма ще приеме отмъщението на Оливия. Глупостта не фигурираше в недостатъците на докторката — жената вероятно вече се досещаше кой е извършил саботажа над готварските й умения, макар че сигурно не знаеше колко умно бе изпълнен. Несъмнено тя щеше да каже на баща й, а той щеше да я поступа или, още по-лошо, щеше да я накара да седне, за да й разправя как всичките девет деца от неговото семейство уважавали възрастните, независимо дали те заслужавали това уважение или не. Познавайки татко си, тази приказка вероятно бе пълна измислица, защото той не уважаваше никого, за когото бе решил, че не заслужава да бъде уважаван.

И все пак поучението щеше да е по-добре от шамарите. Не че щеше да боли, ами бе малко пораснала, за да бъде поступвана. Такова нещо бе унизително за млада дама като нея, още повече че тя бе господарка на домакинството. Освен това обикновено Кати бе тази, която правеше белите и понасяше последствията им, докато сестра й наблюдаваше с невинно изражение. Така или иначе, Елън бе сигурна в едно — не искаше да бъде приемник на недоволството на баща си.

Неприятните мисли никак не помагаха на съня и когато настъпи утро, Елън бе сигурна, че заедно с него приближава и неизбежната й участ.

Денят обаче започна без особени признаци на възмездие. Джебейдиа и Слим си тръгнаха още преди изгрев и останали сами, Гейбриъл подкачаше докторката за вчерашния й готварски неуспех. Оливия отвърна нещо от рода, че отново ще може да спи на стола, но на Елън не й стана ясно дали подканя баща й да се премести на стола за през нощта, или самата тя иска да спи там.

Закуската мина мирно и тихо — и беше вкусна, защото бе приготвена от Елън. Никой не спомена за снощния провал. Елън започна да си мисли, че Оливия нарочно забавя възмездието, за да я измъчва в догадки. Смяташе, че жената е по-пряма. Може би, за да изравни резултата, докторката подготвяше също такъв мръсен номер.

По обяд положението стана нетърпимо за Елън. Баща й бе отишъл в мината, а Кати се намираше в корала и поправяше вратата, така че двете с Оливия бяха самички в хижата. Оливия бе изтъркала масата, върху която се хранеха, с четка за под и пепелива вода, мърморейки, че ръцете й никога нямало да бъдат пак същите, но точно в този момент се взираше през прозореца, както напоследък често правеше, към долината на Тъндър Крийк. Между веждите й се бе образувала малка бръчица и очите й бяха смекчени от отнесения й поглед. Елън реши, че сега му е дошло времето да разрешат снощния въпрос.

— Ъ-ъ… Оливия?

Жената се обърна — едната й вежда бе леко извита.

— Не… не ти ли е омръзнало хората непрекъснато да ти викат доктор Барън? Сякаш се обръщат към мъж.

На Елън й се прииска да се ритне отзад. Изобщо нямаше намерение да казва такова нещо.

— Всъщност не. Още на твоя възраст съм искала да стана доктор и трябваше здраво да поработя, за да го постигна. Така че титлата гали приятно слуха ми.

— О! — възкликна Елън.

Жената я гледаше очаквателно. Сега му бе времето.

— Защо си предпочела да станеш доктор, вместо да се омъжиш?

— Защото да помагам на болните ме прави щастлива. Освен това да си доктор не означава, че няма да се омъжиш. Много лекарки са омъжени и имат деца.

Това изобщо не бяха добри новини!

— Елън, да не би да се опитваш да обясниш снощната случка с бисквитите?

Сърцето на момичето подскочи. Тя знае! Разбира се, че знае. В края на краищата жената не е глупачка.

— Каза ли на татко?

— Не. Още не. Мислех си, че двете с теб можем да поговорим за това. Какво беше сложила вътре?

— Пепел от огнището.

— Така и предполагах.

— Сложих я в солта и в бакпулвера. Беше съвсем бяла, затова не си могла да я видиш.

— Знаеше ли, че от това на всички можеше да прилошее?

Елън не бе го и помислила.

— И ме направи на пълна глупачка пред всички, но мисля, че точно това е била целта ти.

— Ъ-ъ… да.

Не беше за вярване, но плътно стиснатите устни на Оливия се разтеглиха в лека усмивка.

— Баща ти също не се представи особено добре, хвалейки така невъздържано бисквитите на жена си.

— Да, така е.

За това Елън също не бе помисляла. Бе поставила и баща си в глупаво положение, а той едва ли би видял смешното в случая. Дали няма да получи повече плесници, отколкото си бе мислила?

— Ще кажеш ли на татко?

Оливия я измери със замислен поглед и колкото по-дълго се взираше в нея, толкова по-неудобно се чувстваше Елън. В края на краищата идеята за пепелта в бисквитите май не беше толкова умна.

— Сложи още едно дърво в огъня, Елън, и ще поговорим за това.

Чувствайки се необичайно омекнала, Елън направи каквото й бе казано и седна на една табуретка пред камината. Оливия се настани на стола.

— Не съм решила дали баща ти трябва да знае за това. Може би е нещо, което засяга само нас двете.

Какво ли иска тя от мен, запита се Елън с подозрение.

— Елън, кажи ми защо напоследък се цупиш като двегодишно бебе, а Кати непрекъснато мята мълнии с очите си мен? Знам, че сте си помислили, че искам да завъртя глава на баща ви, вие ясно ми го посочихте, но реших, че това недоразумение е изяснено и що се отнася до малките ви номера, останахме наравно.

Елън много добре си спомняше как Оливия изравни резултата. Добре че Кати бе вързана към нара — тя бе насъбрала толкова пара, че още малко щеше да експлодира и да хвърчи през покрива. Елън също не бе кой знае колко по-добре.

— После, когато дойдоха Джеб и Слим, помислих си, че сключихме примирие. Не греша, нали?

Жената не се заяждаше и не викаше, както Елън си бе представяла. Спокойствието й караше Елън да се чувства още по-виновна.

— Не искаш ли да ми кажеш за какво е всичко това?

Елън оброни глава.

— Не разбирах за какво е целият този шум. Те се биха за теб! Татко се би за теб.

— И… — насърчи я Оливия.

— И, изглежда, всички мислеха, че си нещо специално, разбираш ли? А ти не си… е, може и да си, но пък специално за мъж не си нещо кой знае какво. Но те не знаеха това, не знаеха какво всъщност представляваш, не знаеха, че си докторка, а не нечия жена, която умее да поддържа къща, да готви… и разни други неща.

На Елън й се стори, че Оливия едва сдържа смеха си и се запита какво толкова забавно намира в думите й.

— Затова аз се опитах да им покажа, че не заслужаваш всичкия този шум, дето го вдигнаха заради теб — завърши Елън.

Оливия прехапа устни.

— Разбирам. Ти си ревнувала и си искала да ме поставиш в неудобно положение.

— Не съм ревнувала! За какво да ревнувам?

— Ти и Кати още се страхувате, че аз няма да се върна в Елкхорн, нали?

Елън не знаеше какво е отношението на Кати по този въпрос. Знаеше само своето собствено отношение. Винаги когато вниманието на баща им се отклонеше от нея или Кати към Оливия, сърцето я заболяваше, а това започна да се случва доста често. Той никога не се бе закачал с майка им — обаче се закачаше с Оливия. Бе се усмихвал много на майка им — с Оливия се смееше, а понякога даже й се присмиваше. За Елън това нямаше разлика. Откакто докторката бе дошла тук, баща й бе станал друг човек.

— Видях те как целуваш татко.

— Когато дереше елена ли? Баща ти просто ме дразнеше, за да ме ядоса, Елин. И двете го познаваме добре и знаем, че обича да дразни хората.

— Той се държи така само с теб — каза Елън. — Освен това и друг път съм те виждала да го целуваш. Преди боя. И този път не беше дразнене.

Лицето на жената порозовя.

— Баща ти се шегуваше, Елън. А аз… е, може би като пораснеш, ще разбереш. Но това, че съм му позволила да ме целуне, не означава, че не искам да се върна в Елкхорн.

— Обещаваш ли, че ще си тръгнеш?

Оливия въздъхна.

— Не ти ли се струва, че баща ти трябва да се ожени, ако намери някоя, с която да се чувства щастлив.

Не това очакваше Елън да чуе. Оливия трябваше да каже, че няма търпение да се върне в Елкхорн, а оттам — в далечния Ню Йорк.

— Какво?

— Не мислиш ли, че баща ти трябва да потърси щастие в друг брак?

— Ние сме щастливи и така. — Елън не можеше да й каже как наистина стоят нещата, не можеше да й каже за бягството от Вирджиния Сити или че са само те тримата срещу целия свят. Просто за четвърти нямаше място. — Ти не можеш да разбереш.

— А когато един ден се влюбиш в някой мъж и решиш да се омъжиш за него, как ще се чувстваш, ако баща ти те ревнува и се опита да го прогони?

Елън никога не бе мислила за това. Просто предполагаше, че някой ден ще се омъжи, след като баща им докаже на хората на закона, че е бил прав и отмъсти на мистър Кандлис, задето е наранил майка им.

— Сигурно няма да ми хареса.

Оливия вдигна вежди.

— Означава ли това, че ти и татко ще се жените?

— Не, скъпа. Баща ти ще има късмет, ако не взема пушката на Кати и не го накарам да ме заведе в Елкхорн веднага щом пътят се отвори.

— Не ти ли харесва татко? — Елън не знаеше дали да се сърди, или да се радва.

— Баща ви е много добър човек. Щастливи сте, че има такъв верен, грижовен и любящ родител.

— Но ти не го харесваш? — Елън искаше да е абсолютно сигурна.

— Няма да се омъжа за него.

На Елън повече й се искаше да чуе, че Оливия не харесва баща им, че всъщност го мрази, макар да го бе целунала, но Оливия като че ли не бе сигурна в чувствата си. А би трябвало жена, която е имала достатъчно смелост да стане доктор, да е категорична във всичко.

— Ще кажеш ли на татко какво направих? — Елън искаше да е сигурна и по основния въпрос.

— А още номера ще има ли?

— Не и от мен. И… струва ми се, че съжалявам за снощи. Не ти е толкова вирнат носът, колкото смятах.

— В такъв случай няма да кажа на баща ти. Може би следобед ще ми помогнеш в кърпенето. Никога не съм била добра в шиенето, ако изключим операциите, но ако искам да продължа да нося тази дреха, без да се спъвам в нея, трябва да зашия подгъва й.

— Дадено. Ще те науча на един наистина лесен и бърз бод. И може би трябва да удължим малко полите ми и панталоните на Кати…

Елън се отдалечи, мислейки си, че когато жената се усмихва, не изглежда и наполовина толкова грозна, колкото смята Кати. Всъщност тя даже бе хубава и изобщо не е префърцунена.