Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (9)

Шеста глава

Нормандия

Юли, 1066 г.

Присвил очи, заслепен от яркото слънце, гол до кръста, Ролф препускаше със сиво-кафявия жребец покрай брега на океана. С въже към седлото му бяха привързани двата бойни коня, които бе купил за херцог Уилям Нормандски. Зад него яздеха трима коняри с останалите коне — от последното си пътуване той се връщаше с общо дванадесет коня. Най-късно до две седмици трябваше да ги достави в лагера на херцога край Див сюр Мер.

От началото на пролетта Ролф неуморно обикаляше Нормандия и фламандските градове, за да купува най-добрите бойни коне. При своите пътувания той се убеди, че в цяла Франция няма по-добри от конете в неговата конюшня, с изключение на няколко хергелета, доведени наскоро от Испания.

Ролф подкара жребеца в лек тръс. Под копитата на коня се разхвърчаха сребристи пръски морска вода.

В далечината се показаха очертанията на малко пристанище, разположено край рибарско селище. Около пристана сновяха десетки дърводелци, заети с последните приготовления на корабите, които трябваше да прекарат през Тясното море^[1] до Англия около две хиляди бойни коня.

Три от корабите вече бяха напълно готови и очакваха заповед от херцог Уилям Нормандски да потеглят към лагера в Див сюр Мер.

Група моряци, скрити на завет зад дюните, разпъваха тежките ленени платна за трите кораба. Ролф се загледа в тъмночервените ивици, открояващи се върху светлобежовите платна, и си представи как те се издуват от морския вятър. За миг му се стори, че се намира на палубата на някой от корабите, че чува скърцането на въжетата и писъка на чайките, и макар че прадедите му от пет поколения не бродеха из моретата, в него се събуди викингският копнеж за приключения в непознати земи.

Погледът му се зарея към неясните очертания на английския бряг, тънещ в синкава мъгла. Преди години се бе запознал с един търговец, който се хвалеше, че е пребродил целия свят и че стигнал до непозната земя, населявана от странни червенокожи хора и от още по-чудати животни. Ролф не му повярва напълно. Търговецът бе пренощувал в Бриз сюр Рисле и на тръгване му бе подарил един камък, който се бил образувал в тялото на някаква задморска жаба. Каза му, че имал лечебна сила и че лекувал болести по конете. Ролф го носеше окачен на верижка заедно с кръста и малкия сребърен чук на скандинавския бог Тор, който се предаваше като реликва в рода им.

Ролф се вълнуваше от мисълта за непознатата Англия. Повтори на ум чуждоземното име и потръпна от нервна възбуда. Може би в същия този миг на отсрещния бряг някой саксонски войн се взираше към френския бряг и точеше бойната си секира. Тази мисъл го развълнува и сърцето му бясно се разтуптя.

Край брега, недалеч от селото, седеше един мъж, обгърнал с ръце коленете си, загледан в морската шир. От време на време вземаше малки камъни и ги хвърляше във водата.

Ролф дръпна юздата и скочи от седлото.

— Очите ли ме лъжат, или наистина виждам пред себе си Обер де Реми, седнал на брега на морето? Нима нямаш по-важно занимание от това да хвърляш камъчета във водата? — засмя се Ролф, подаде поводите на един от конярите и седна на пясъка до търговеца.

— Чакам вечерния прилив — отвърна Обер и здраво разтърси десницата на Ролф.

— Закъде ще пътуваш? — Ролф изпитателно се взря в лицето на приятеля си. Официално Обер бе търговец на вино, но Ролф го познаваше отдавна и се досещаше, че не се занимава само с това.

— За Англия, за къде другаде — усмихна се Обер и хвърчи още едно камъче във водата.

— Нима ще тръгнеш посред нощ от този малък пристан? — Ролф го стрелна с поглед.

— Трябва да се срещна с една галера, която идва от Бордо, а сетне ще продължа за Лондон. Граф Харолд от Уесекс все още не е във война с Нормандия.

Ролф облиза показалеца си и го вдигна, за да определи посоката на вятъра.

— Ще ти трябват яки гребци, защото тази вечер няма вятър — рече той.

— Имам осем души екипаж, с мен ставаме деветима.

— И какво ще правиш в Англия?

— Май все така обичаш да си пъхаш носа в чужди работи — развеселено отвърна Обер. — Как са Арлет и бебето?

— Нищо особено… Когато ги видях за последен път, и двете бяха добре — промърмори Ролф и нехайно добави: — А как е Фелисия?

Обер се намръщи.

— Тревожа се за нея. Не трябваше да я оставям сама в Лондон, но нямах друг избор. Напоследък събитията се развиха неочаквано бързо. Надявах се в края на май или поне в началото на юни да я взема от Лондон и да я заведа в Руан, но не успях. Херцог Уилям не ми позволи да се върна в Лондон.

— И какво ще правиш? — Ролф вдигна една мида от пясъка и я хвърли сред вълните.

Обер въздъхна.

— Ще я взема, когато мога. Фелисия никога не ми е казвала нищо, но подозира, че освен с търговия се занимавам и с още нещо.

— Колко време остава… до нахлуването?

Обер присви очи и внимателно се вгледа в приятеля си.

— Не знам кое е по-опасно — рече той — любопитството или настойчивостта ти.

Ролф се ухили. Знаеше, че трябва да бъде по-настойчив, за да получи отговор от Обер. Понякога търговецът изпадаше в добродушно настроение и ставаше приказлив.

— Отговори на въпроса ми и аз ще те поканя на вкусна вечеря с агнешки бут и топъл хляб.

Обер язвително се усмихна.

— Значи това е цената?

— Добре де, ще прибавя и кана бира — насмешливо добави Ролф.

Обер изсумтя, тръсна глава и стана от пясъка.

— Твоята щедрост ме смайва! — засмя се той и изтръска песъчинките от туниката си.

Ролф махна с ръка към един от конярите и младежът му донесе риза и туника.

Двамата се упътиха към селото.

— Трябва до две седмици да бъда в лагера в Див сюр Мер, но предполагам, че знаеш това.

— Чух нещо подобно. — Обер сви устни. — Но няма да отплувате, преди да започне жътвата.

— Повечето от хората на херцога са наемници и не се интересуват от жътвата — намръщи се Ролф.

— Но Харолд се интересува — самодоволно рече Обер.

— Само малка част от войската на Харолд е съставена от професионални войници. Останалите са селяни и Харолд ги свиква само по време на война.

— Значи Уилям е решил да нападне, когато саксонският бряг е неохраняван? — Ролф свъси вежди. — Докато чакаме подходящия момент, запасите от храна ще свършат.

— Няма да ни е лесно, но и Харолд не е по-добре. Нашият херцог е решил да го смаже и ще успее. Харолд е много смел, но понякога е безразсъден. Уилям познава неговите слабости и ще се възползва от тях.

Двамата мъже влязоха в странноприемницата.

— Срещал ли си се с Харолд? — попита Ролф, докато се настаняваха на дървената пейка. Собственикът дойде и постави пред тях кана със сладко вино.

Обер предпазливо се огледа и се прекръсти.

— Съвсем за малко, още когато крал Едуард бе жив, но научих много за Харолд от един мой съсед в Лондон. Голдуин е оръжейник на граф Харолд, а братята на жена му си в свитата на графа. Разбрах много важни неща, но не мога да говоря за тях… — Обер разкопча колана си и откачи от него един ловджийски нож.

— Това е подарък за теб в знак на благодарност за кобилата, която подари на Фелисия. Изработи ми го Голдуин за Коледа.

Ролф взе ножа и с възхищение го огледа. Острието бе дълго, отлично наточено, а дръжката прилягаше на ръката му. Личеше си, че е изработено от опитен майстор. Ролф веднага го изпробва — отряза парче от агнешкия бут, току-що донесен от гостилничаря.

— Ножът е превъзходен — одобрително рече Ролф и отхапа от крехкото месо. — Не е зле да предупредиш херцога, че Годуин има невероятен оръжейник.

Обер се ухили, измъкна още един нож от колана си и си отряза голямо парче месо.

— Станахме приятели със семейството на този оръжейник, но се боя, че не постъпих много умно.